Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (15)

14.

Фаун много се учуди, когато Ремо тръгна с тях към монетния двор, и се запита какво ли му е казал Даг предишната вечер. Предполагаше, че младият Езерняк се ужасява да влезе в града. Тръгна толкова намръщен, че човек би си казал, че е недоволен. А после се замисли какви ли черни мисли скрива безизразното лице на Даг. На една Езерняшка съпруга нямаше да й се налага да гадае, каза си тя с въздишка. В последния момент Даг се сети да покани и Ход, при което момчето се изчерви от удоволствие и закима мълчаливо и енергично.

За съжаление монетният двор се оказа затворен, но срещу няколко медни монети един мъж все пак ги пусна, отговори на въпросите им, но както Фаун очакваше, ги държеше под око. Не скри любопитството си към двамата Езерняци. Дори когато не работеха, пресите за сечене на монети бяха впечатляващи, сложни почти като стана на леля Нати и много по-тежки.

— Как е възможно изобщо да не се мърдат — измърмори Даг, докато ги оглеждаше над рамото й с обичайното Езерняшко подозрение, когато попаднеше на неподвижна мишена. Ремо закима в знак на съгласие.

Докато се връщаха през града, с Уит спряха в един магазин, където продаваха инструменти и железарски принадлежности. Не беше ковачница, защото тук се извършваха само незначителни поправки, по-скоро приличаше на дюкян. По-голямата част от стоката бе пристигнала от горната част на реката, включително една чудесна печка от Трипойнт, излята от черно желязо, с висок железен комин, който извеждаше дима някъде надалече. Приличаше на печка за огнище, само че обърната наопаки, така че в нея да гори огън и да бъде поставена в стая.

— Виж! — каза развълнувано Фаун. — Сигурно е много удобна, за да затопли стаята, защото камината затопля само една страна, докато тази печка загрява шест. Значи е шест пъти по-добра. Освен това не се налага да се навеждаш, когато готвиш, няма да бълва дим в лицето ти, а и опасността дрехите ти да се подпалят е по-малка. — „Как ми се иска една такава!“

Той погледна печката, след това погледна и нея, обзет от паника.

— Ще ти трябва впряг и каруца, за да я поместиш, Искрице!

— Естествено, че няма да я разнасяш със себе си, тя е нещо като камина. Като открит огън — поправи се тя, припомнила си Езерняшките лагери. — Трябва да се постави на някое място за постоянно.

— Хм. — Той я погледна със странна усмивка. — Фермерска измишльотина.

— Естествено. — Тя отметна глава и си представи къща, в която да се постави печката, а отвън имаше градина. Имаше и деца. Не си представяше Езерняшки лагер, това бе абсолютно сигурно. Не беше и фермерско село, а дори да беше, нямаше нищо общо с Уест Блу. Може и да беше град като този. А може и да не беше, тъй като толкова много хора събрани на едно място щяха да накарат един Езерняк да се чувства неловко. „Къде тогава?“ С огромно съжаление остави Даг и Ремо да я изведат от прекрасния магазин.

На „Завръщане“ се вихреше разправия, тъй като Бери и Бо бяха готови да потеглят, но миещото мече на Хоторн бе изчезнало. Бо настояваше да тръгнат без досадната животинка и уверяваше Хоторн, че любимецът му ще преплува реката и ще си открие нов дом в горите от другата страна. Хоторн се опасяваше, че съдбата му ще е по-тежка. И тогава Ремо се представи като герой, поне в очите на Хоторн, понеже тръгна по брега и откри дребосъка в друга спряла лодка — беше нападнал килера с провизии и по всяка вероятност го очакваше среща с вбесения готвач или с някое озъбено куче. Оказа се, че Ремо има същата привлекателна и малко опасна усмивка като Даг. Фаун я забеляза, когато той подаде малкото маскирано създание на щастливия му собственик. Бери също забеляза усмивката му и също се усмихна. Уит отначало й се усмихна, след това се намръщи на Ремо.

Лодката се понесе към средата на реката и Фаун извади вълна и вретено, настани се на палубата, за да преде, да гледа брега и да мисли. Изглежда, Ремо бе използвал усета си за същност, за да намери мечето, въпреки че не му бе никак приятно да се мотае по фермерските земи. Ловът за Езерняците очевидно нямаше нищо общо с този на фермерите, тъй като те просто влизаха в гората, също както жена би влязла в килера, за да посегне към някой буркан. Младата жена обаче предположи, че за ловеца Езерняк е не по-малко опасно да убеди мечката да се остави да й одерат кожата, отколкото за фермера. Дали наистина бе така? Дали имаше други практически ползи от убеждението, не само когато се занимаваха с фермерите търговци и с хубави момичета? „А, да, и коне, и комари, и светулки.“ Трябваше да попита Даг.

Усука нишката, за да е по-плътна и да топли повече, освен това така щеше да изпреде къделята по-бързо. Напредна доста, преди да наближи време за обед. Желязната печка, мислеше си тя с копнеж, спокойно можеше да се инсталира на такава лодка и изобщо да не се мести. Щеше да е като любовна връзка — трябваше да я продадеш надолу по реката също както продаваха лодките, когато стигнеха края на пътя; понякога бедните продаваха лодките, в които живееха, но в повечето случаи се продаваха развалени, за дървен материал. По-голямата част от Греймаут бе построен от дървения материал на стари лодки. Поне така бе чувала. Никак не й бе приятно да мисли, че „Завръщане“ ще бъде разглобена, и се надяваше някой да я купи и да си направи на нея уютно жилище.

Тръгна към кухнята и откри Даг седнал на сгъваемата маса, отпуснал глава. Беше впил поглед в някаква сива купчина на бучки, останала в чинията с пая; лицето му бе изпито, със зеленикав оттенък.

— Какво е това, за бога? — попита Фаун и кимна към чинията. — Нали нямаш намерение да го ядеш? — Той наистина трябваше да похапне нещо, но за предпочитане нещо хранително. Това в чинията сякаш бе престояло прекалено дълго на дъното на реката.

— Последното парче пай от снощи — обясни той.

— Да не би това да е моят… — Тя се вгледа по-внимателно. — Даг, какво си направил?

— Изтръгнах му същността. Поне се опитах. Май открих лимита си.

— Даг! Нали ти казах две зрънца!

— Пробвах с двете зрънца. С тях се получи добре. Също и с петте, и с десетте. Време бе да пробвам с нещо друго. И това беше храна, нали?

— Беше, точно така! — Тя погледна сивата купчинка, обзе я отчаяние и ужас. Даг бързо смъкна приставката от ръката си, изпусна я и се наведе, притиснал лявата ръка към тялото си. Преглътна с мъка. Фаун хукна да вземе леген и му го поднесе тъкмо навреме. Той го грабна, обърна й гръб и се опита да повърне тихо, но не излезе много. Без да каже и дума, тя му подаде чаша вода, за да си изплакне устата.

— Благодаря.

— Това ли беше?

— Не съм сигурен. — Остави легена до себе си, за да му е подръка. — Чувствам се много странно. Все едно същността ми се опитва да се отърве от него, но не може. Тялото ми също се опитва.

— Но стомахът ти е празен.

— И добре, че е празен.

— По същия начин ли ти прилошава, когато използваш същността си, за да лекуваш?

— Не — отвърна тихо той. — Тогава ми се вие свят, все едно съм изгубил кръв, само че това усещане преминава бързо, докато сега ми е тежко, все едно съм прекалил с храната. Нещо е заседнало вътре. И в двата случая смущенията в същността оказват влияние върху тялото ми.

— А същността ти като кон ли е, или като куче?

Той мигна напълно объркан.

— Как така?

— Имахме кучета, които ядяха всякакви боклуци, които оставехме, и след това повръщаха, ако нещо не им понесе. А в повечето случаи нещата не ставаха за ядене. И все се случваше да направят белята на място, където ще настъпиш повръщаното. — Тя се намръщи. — Рийд имаше едно куче, чиято най-голяма радост бе да се търкаля във вонящи неща — лайна, мъртви опосуми — а след това пристигаше, за да сподели с теб радостта си. Такива са кучетата.

Даг притисна опакото на ръката си към устата си.

— Такива са… Сърдиш ли ми се, Искрице?

Тя поклати глава, въпреки че погледът й я издаваше. „Заслужаваш си го.“

— Минаваме на конете. Конете не могат да повръщат като кучетата. След като изядат нещо, което не им се полага, смятай, че белята е станала. Татко изгуби едно чудесно пони заради колики. Влязло в царевичната нива. Затова Флечър толкова следи оградите да са наред и внимава къде оставя кофите с храна. Понито беше негово. Така че, ако изтръгнеш същността на нещо гадно, можеш ли да се отървеш от него, или не?

— Очевидно не мога. — Даг смръщи чело. — Като се замисля, не можах да се отърва и от отровните петна, след като разкъсах същността на злината в Рейнтрий. Те направо ме разкъсваха, тровеха същността ми. Излязоха и бяха унищожени, когато изтръгнахме остатъците на злината, но този номер няма да стане тук.

— Това ще те убие ли? — попита тя, обзета от ужас. — Та това беше най-обикновено парче пай — моят пай.

Той поклати глава.

— Едва ли. Не е отрова. Освен това не съм — не можах — да изтръгна цялата му същност. Иска ми се да не се бях захващал. — Даг се присви и се намръщи.

— Значи ще се оправиш, както стана след комара.

— Ще разберем — въздъхна той.

— Същността ти има колики — отбеляза Фаун. — Ужас.

Изнесе чинията и легена и ги изсипа през борда, върна се и сложи Даг да си легне. Той се подчини безропотно.

Когато седнаха да обядват, тя го извини пред останалите — „Изглежда е ял нещо, което не му е понесло“ — и те приеха обяснението й без въпрос, но започнаха да обсъждат надълго и нашироко какво може да е било, след като всички се хранеха с едно и също. Обзета от отчаяние, за да защити името си на готвачка, Фаун каза, сигурно е било нещо, което са яли в града сутринта, и всички закимаха с разбиране. Ремо се оказа най-притеснен: отиде при Даг, попита го дали е добре и дали може да му помогне с нещо. Даг отвърна нещо неразбираемо и му каза да го остави на мира. Фаун си мислеше, че би трябвало да посвети в тайната си другия Езерняк, но не можеше да го накара. Не знаеше какво да прави. Мисълта, че и Даг не е съвсем наясно, никак не я успокояваше.

Болестта на Даг се оказа добре дошла за Ход, тъй като следобеда бе повишен в гребец на мястото на Даг. Оказа се несръчен, бъркаше ляво и дясно, но се опитваше да следва търпеливите съвети на Бери и резките на Бо. Грешките му, предизвикани от паника, ставаха все по-малко и той така се изненада на последвалите похвали, че за малко да изпусне греблото.

Фаун въздъхна облекчено, когато Даг се надигна за вечеря; забеляза обаче, че приставката на лявата му ръка е свалена. Все още бе притихнал, на повечето въпроси отговаряше с поклащане на глава, след това притискаше челото си, сякаш съжаляваше, че е направил такова рязко движение. На следващия ден отново седна при греблото и обеща на изпълнения с нетърпение Ход да се сменят.

По обед спряха в някакво селце, традиционна спирка. Бери откри човек, който я познаваше и си спомняше, че „Розата“ е спирала тук миналата есен. Значи баща й беше стигнал дотук. Човекът в склада за стоки не помнеше капитан Клиъркрийк да е казал нещо необичайно, съжаляваше, че е изчезнал, и поклати тъжно глава, когато научи за изчезналите лодки от Трипойнт. Уит продаде първите си стъкла и отново поеха надолу по реката. Есенното слънце хвърляше отблясъци по вълните и радваше Фаун, но Бери се тревожеше, тъй като нивото на реката спадаше.

За съжаление късно следобед опасенията й се оправдаха. Бери седеше с Фаун, Даг и Ход в кухнята, похапваха от остатъците и си говореха за живота в Уест Блу, когато стържещ звук я накара да вдигне поглед и да стисне зъби. Погледна към покрива, откъдето се чу тропот на ботуши, и се провикна.

— Бо, прекалено близо си до брега, вкарай я…

И млъкна, когато лодката рязко спря.

— Какво стана? — възкликна Фаун. Ход също бе уплашен.

— Пясъчен нанос — викна Бери през рамо, докато изскачаше навън. Всички я последваха и се качиха на покрива. Бери, вече с ръце на кръста, се караше на Бо.

— Защо ти трябваше да идваш насам? Заседнахме завинаги!

Бо гледаше сърдито, личеше му, че е гузен и нещастен. Обвиняваше островчето, на което бяха заседнали, че се било появило изневиделица. Уит бе целият червен, а Ремо улови погледа на Даг и въздъхна така, сякаш бе обречен. Бери също въздъхна, което успокои Фаун, защото разбра, че проблемът не е неразрешим. Бери и Бо се захванаха да направят необходимото, за да се измъкнат.

Първо спуснаха максимално греблата, за да ги използват като лостове, с които да изтласкат лодката от пясъчника. Даг и Ремо дори счупиха своето гребло, докато се напъваха, но „Завръщане“ не помръдна и Бери се отказа от този начин, защото не разполагаше с много допълнителни гребла. След това изпрати всички мъже на брега, та хем лодката да олекне, хем да се опитат да я изтеглят с въжета. Копърхед, когото Бери все наричаше сухопътната лодка на Даг, също бе свален, а към седлото му бе вързано въже. Мъжете се събуха по долни гащи и нагазиха в ледената вода, някои намръщени, други се развикаха от студа. Гледката се оказа много интересна и Фаун забеляза, че Бери също ги зяпа ухилена. И този път не успяха да помръднат лодката.

Третият начин бе да чакат нивото на водата да се покачи. Екипажът бе възнегодувал, когато чу за тази възможност, но сега, разтреперани от студ, решиха, че така е най-разумно. Докато си подвикваха, за да решат какво да правят, чуха дълъг нисък сигнал — три остри изсвирвания, които прозвучаха нагоре по течението.

— Това е сирената на „Бързата костенурка“ — каза Бери.

Товарната лодка се появи иззад завоя, без да се отклонява от средата на реката. Мъж в сухи панталони на червено и синьо райе държеше рог, дълъг колкото ръката му, и махаше на оплескания с кал екипаж на „Завръщане“.

— Това е лодка, капитан Бери, да не ти рало! — провикна се той. — Да не би да се опитваш да прокараш нов канал? — Бери изсумтя възмутено.

Капитан Уейн бе пъхнал палци под зелените си кожени тиранти и се хилеше весело. Бери сви шепи пред устата си и се провикна.

— Ей, Уейн! Имаш яки мъжаги при теб! Я да ни дръпнете!

— Не знам, Бери… Какво ще кажеш за една целувчица?

Посинелият от студ Уит почервеня като варено цвекло.

— Козата Дейзи е готова! — отвърна Бери. — А пък аз си мислех, че си падаш по момичета.

Уейн поклати глава.

— Не става. Какъв ти е товарът?

— Главно масло, сечива от Трипойнт и стъкло.

Усмивката на Уейн стана още по-широка.

— Е, значи ние ще продадем нашите сечива и стъкло преди вас! Освен ако не отстъпиш за целувката.

— Нямаш ум в главата, само мускули — измърмори Бери. — Никога няма да се промениш. — После отново се провикна: — Какво става, момчета, всички ли сте такива слабаци, че не можете да дръпнете една лодка? Май на „Костенурка“ сте се събрали само женчовци. Жалко! — И им помаха с ръка.

Уейн вдигна ръка и плесна якия си бицепс.

— Добър опит, Бери!

Фаун се зачуди дали да не предложи тя да даде целувката вместо Бери, за да измъкнат „Завръщане“, но щом погледна грубите мъжаги на борда на лодката, реши, че не е много разумно.

— Ще ви посвиря! — предложи Бери.

Това предизвика разгорещен спор сред мъжете на „Костенурка“, така че Уейн, за да не се стигне до бунт, викна:

— Концерт и целувка!

Бери стисна зъби, после отвърна:

— Ще чакам дъждовете.

От другата лодка се разнесоха недоволни викове. Течението обаче ги носеше надолу и след няколко минути гласовете им вече не се чуваха, а накрая се скриха от поглед. Бери въздъхна дълбоко. Всичко бе съвсем добронамерено, помисли си Фаун, но лошото бе, че бяха все още заседнали на песъчливия бряг.

Пуснаха Копърхед да пасе на островчето. Беше скочил безпроблемно, напътстван от Даг, но трудното щеше да дойде по-късно, когато трябваше пак да го качат на „Завръщане“. Мъжете се измиха в реката, качиха се отново на борда и се скупчиха пред камината, а Фаун започна да готви рано, тъй като нямаше никакво друго занимание. Вечерта се очертаваше дълга. Мъжете потропваха с крака и търкаха длани, но най-сетне се преместиха, за да не й се пречкат, и тя се зае с пайовете и яхнията. Даг я попита дали не иска да й хване някоя риба, но кой знае защо, добродушното му предложение бе отхвърлено.

 

 

През нощта Фаун се събуди и видя, че Даг го няма. Отначало реши, че е излязъл, за да се облекчи, но тъй като той не се върна, тя се уви в едно одеяло и излезе да го потърси. От люка се процеждаше светлина, прекалено наситено кехлибарена, за да е от луната. Измъкна се навън и тихо затвори вратата. Нощният въздух бе студен, влажен, миришеше на окапали листа и река, долавяше се мирисът на мокра коза и сънени пилета, а звездите в небето пламтяха с ярка светлина.

Пейката бе дръпната от стената, Даг бе седнал в единия край, а на другия бе поставил фенер. Бе облякъл първите дрехи, които му бяха попаднали, беше рошав, без приставката на ръката. Мръщеше се към две малки купчинки овес и царевица, поставени на пейката между коленете му. Когато Фаун се приближи и застана над рамото му, той вдигна поглед и й се усмихна.

— Какво правиш? — прошепна тя.

Той прокара ръка през косата си, но така и не успя да я приглади.

— Отново започнах с овес. Реших, че няма да имаш нищо против.

Тя кимна.

— Да не би да имаш намерение да им изтръгнеш същността? — Не забеляза купчинки сив прах, което означаваше, че го е хванала навреме. „Навреме за какво?“ Може би присъствието й го бе спряло.

Той се намръщи.

— Замислих се. Дори злината не изтръгва същността на жертвите си чак до физическата структура — сивотата, която оставя след себе си, е ефектът от продължителното изсмукване. Тя изтегля единствено животворната същност, каймака, ако предпочиташ.

Фаун се намръщи.

— Дар ми разказа как се зареждат споделящите ножове. Ножът просто поема смъртната същност на човека. Човекът като цяло не се стопява. Същото важи и за злините.

Той отвори уста, след това я затвори.

— Добре казано. Аз обаче не възприемам споделящите ножове като средство за изтръгване на същността, по-скоро като начин за приемане на най-големия дар на същността. Аз… — Той сви вежди. След малко отблъсна мисълта, която го бе разсеяла, и продължи: — Живата същност е по-сложна, отколкото при инертните или мъртви неща — тя е по-светла, по-ярка, по-подвижна… освен това изглежда… — той пъхна пръст под чукана си и премести зрънце овес от дясната купчинка към лявата — по-лесно усвоима. Казвам го от гледна точка на коликите.

Тя пресметна по колко зърна има в купчинка. Бяха много повече от десет.

— Даг — попита уплашено. — С колко смяташ да опиташ?

Той прехапа устна.

— Помниш ли как в Рейнтрий всеки патрулен в лагера се опита да ме подсили, за да можем да се приберем по-бързо?

— Да.

— След известно време започнах да виждам трептящи тъмнолилави ореоли около нещата и Хохари ги накара да спрат. Каза, че ми трябвало повече време, за да поема подсилването.

— Досега не ми беше казвал за тия ореоли.

Той сви рамене.

— След ден изчезнаха. Та тогава реших, че трябва да пробвам. Предполагам, че трябва да сложа край на ежедневната си дажба от откраднати същности, когато крайчетата на нещата започнат да ми се привиждат оцветени в лавандулово.

Тя стисна устни, изпълнена със съмнение. Как можеше да го накара да престане да изпитва способностите си, след като и тя бе пълна с въпроси? Нямаше специалист по тези въпроси, който да му обясни. Той можеше да проучва тялото и същността си с тези опити и да се вслушва внимателно в отговорите. Нали все някой трябваше да пробва за пръв път — иначе нямаше да има специалисти.

— Все още ли мислиш, че ако поемеш повече същност, извлечена от храната, за да се възстановиш, ще можеш да лекуваш по-бързо?

Той кимна.

— Може би ще лекувам Езерняци, но аз искам да лекувам фермери и ако не успея да се справя с омайването… — Премести още едно зрънце. След него царевично зърно. След това изпъна гръб, мигна, извъртя се и я погледна.

— Имам ли лилав ореол? — попита сърдито тя.

Той посегна, премести ново зърно, мигна отново и заяви доволно:

— Вече имаш.

— Тогава престани!

— Добре — въздъхна той. Потри наболата си брада и погледна двете малки купчинки. — Виж ти!

— Какво?

— В тази купчинка — той посочи дясната — семенцата са живи. Ако ги посадиш и ги поливаш, ще покълнат.

— Може би — отвърна Фаун, тъй като цял живот се бе занимавала с това във фермата. — Ако засадиш достатъчно, все някое ще покълне. И много бурени.

— Тази купчинка — продължи той, без да обръща внимание на думите й, — са мъртви семенца. Ако ги засадиш, просто ще изгният.

По лицето му премина тъга и Фаун се зачуди дали не си представя малки трупове, заровени в земята. За бога, овесените зърна не бяха деца. Да, може би в известен смисъл бяха деца на овесените стръкове, но за човек, който имаше намерение да продължи да живее, подобни мисли бяха истинска лудост. Тя заговори бързо:

— Семената няма да поникнат и ако ги свариш. Това по какъв начин се различава от приготвянето на храна?

Той присви очи, след това в погледа му блесна благодарност.

— Имаш право, Искрице!

Тя го погледна внимателно. Лявата купчинка й се струваше по-безцветна от яркожълтите зърна в дясната. Посочи безцветните.

— Тези стават ли все още за ядене? Като сготвена храна?

Той, изглежда, не знаеше какво да й отговори.

— Нямам представа. Струва ми се, че са изгубили нещо.

— Ще те отровят ли?

— Наистина не знам. — Дълго гледа малката купчинка. — Ще пробвам да дам тази шепа на Копърхед, но той е на острова и ме притеснява, че е кон. Но нямаме куче. — Погледна с интерес козата Дейзи.

— Пием млякото на козата — побърза да му напомни Фаун. Той се обърна към клетките на пилетата. — Ядем яйца.

Той се намръщи и зарея поглед надалече. Фаун чу някакво драскане и видя миещата мечка на Хоторн до глезените на Даг да перва с лапка крака му. Даг се наведе, вдигна животинчето и го притисна до себе си с лявата си ръка. Малките лапи стиснаха ръкава му и черните очи заблестяха изпод черната маска.

— Даг! — ахна Фаун. — Недей!

— Конят, козата, пилетата не можело… Стига вече — заяви той. — Че кой друг на лодката яде зърно? Ход, но той не става. Няма да отровя животното.

— Просто не е редно. Поне попитай Хоторн дали може, обаче не виждам как ще му обясниш какво смяташ да правиш!

— Не мога да го обясня дори на себе си — въздъхна Даг. — Добре де. — Загреба едната купчинка и я поднесе към устата си.

— Недей! — Фаун вдигна ръка към устата си, за да заглуши писъка си.

Даг изви вежди.

— Не можеш да ми кажеш, че нямам право.

Фаун заподскача от ужас, стиснала здраво устни. Най-сетне се примири.

— Добре, дай ги на миещата мечка.

Той я погледна иронично и подаде едно зрънце на животинчето, но то не се заинтересува. Не стават, реши Фаун и се сети, че всички му дават по-вкусни неща. Но Даг настоя — тя предположи, че го е убедил — и мечето изяде почти цяла лъжица зърна. Когато Даг го пусна, то хукна нанякъде. Очевидно му нямаше нищо, или поне не умря веднага. Даг метна останалите зърна през борда и забърса космите от миещата мечка от дрехите си. Погледна клетката на пилетата.

— Храна, а? Какво ли ще стане, ако се опитам да изтръгна същността на някое пиле? Следващия път, когато решиш да свариш пилешка супа, Искрице, ми кажи.

Фаун се зарече, че скоро няма да вари пиле.

— Не знам, Даг. Мисълта, че изтръгваш същността на зърната, не ме притеснява особено, но ако изтръгнеш същността на пиле…

Даг разбра накъде вървят мислите й.

— Ще мога да изтръгна и същността на човек ли? Също като злина. Не знам. Човекът е по-голям. Подозирам, че мога да разкъсам същността на човек. Да, тази мисъл ме тревожи, благодаря ти, че се сети.

— Можеш да разкъсаш човек и същността му с бойния си нож и си го правил. Това ще бъде ли по някакъв начин различно?

— Още не знам — въздъхна Даг. — Искрице, наистина не знам. — Притисна я до себе си и допря чело до нейното. — От известно време се питам дали не съм се натъкнал на някакви лечителски тайни. Сега ме караш да си мисля, че става въпрос за тайните на майсторите на ножове. Те говорят за работата си дори още по-малко и сигурно имат основание, защото…

— Кажи! — настоя тя.

— Защото едва ли съм единственият човек с такива способности, освен ако злината не е успяла да ме омагьоса по някакъв начин. Как ми се искаше да има с кого да…

— Да поговориш ли? — За съжаление Ремо не беше подходящ; той бе чудесен млад патрулен, но не бе създател.

Даг поклати глава.

— Някой, с когото да поговоря спокойно.

— Хм. — Тя веднага го разбра.

— Хохари беше подходяща за тази работа, но тя е на езерото Хикори. Тя ме видя… Май не съм ти разказвал.

— Нови лилави ореоли ли? Това ли е?

— Извинявай, по онова време не знаех какво да мисля, затова не споменавах нищо. Когато чиракът й Отан се опитваше да подсили счупената ми ръка, не успя. Аз… разкъсах нишките, докато той се опитваше да ми прелее същност. Хохари беше там и наблюдаваше какво става.

— И?

— Опита се да ме вербува за лечител. Но се наложи да й напомня, че не мога да върша работа и с двете ръце. — Той вдигна чукана. — По-късно й хрумна да стана партньор на брата на Отан. Ако ми бе предложила да станем партньори двамата с теб, сигурно щях да приема и тогава щяхме да сме все още там, а не тук. Само че тя не посмя.

Фаун не можеше да реши дали това е добре, или зле, затова само наклони глава. Веднага се досети за нещо важно.

— Това е било преди да разкъсаш същността на злината в Рейнтрий, нали?

— Да.

— Значи тези нови способности — тя стисна лявата му ръка — не са някаква зараза, дошла от злината, защото вече си ги притежавал. Според мен не се превръщаш в злина. — „Иначе щеше да действаш много по-страшно, нямаше да се колебаеш чак толкова за всичко.“ — Стига това да е проблемът, който те тревожи.

По изражението му — отначало на ужас, след това на облекчение — разбра, че току-що е изрекла най-големия му страх. След като вече бе изречен обаче, той сякаш се смали.

— Признавам, че ми мина през ума. — Даг се усмихна и я притисна до себе си. — Ако се превърна в злина, ще продължиш ли да ме обичаш?

— Ако наистина се превърнеш в злина, ще ме изядеш и няма да ми задаваш тъпи въпроси — сопна се тя.

— Но поне ще разберем — заяви той.

— Ти поне ще разбереш. — Тя се замисли. — А може и да не разбереш. Ще си прекалено обсебен от собствената си мъка, за да видиш моята.

— Така е. Този път улучи право в целта. — Пръстите му докоснаха белезите на врата й, сякаш не за да кажат „забравих“, а „трябваше да се сетя“. Очите му потъмняха. — От онова, което съзрях в злината, мисля, че си права. Имаш невероятно точен начин да гледаш на нещата, Искрице.

Фаун само поклати глава. Този разговор не бе довел доникъде и нямаше смисъл да го продължават. Бе време да си лягат, защото и без това нямаше да измислят нищо. Тя взе фенера и влезе в каютата.