Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (14)

13.

Всички на борда бяха развълнувани — въпреки че според Фаун Даг и Бо прикриваха най-добре чувствата си, — когато „Завръщане“ приближи Силвър Шоулс около обед. Бе поредният сив мразовит ден и всеки момент можеше да завали. Фаун отново се качи на покрива и бе доволна, че си е облякла жакета.

На северния бряг на реката се виждаха къщи и кей за сал. Ремо го огледа с известен страх.

— Това ли е Силвър Шоулс? Че той е поне четири пъти по-голям от Пърл Бенд.

— А, това не е градът — отвърна Бери и се облегна на руля, за да задържи лодката в средата на течението. — Това е само кръстопът. Чакай да заобиколим онзи нос и следващия завой. — Заслони очи и се вгледа към пръта за определяне нивото на водата близо до кея на сала. — Реката пак е започнала да спада. Предлагам да подминем плитчините, докато все още можем. Не ми се иска да висим тук още седмица.

Когато най-сетне видяха ширналия се по южния склон град, Ремо се умълча; Даг седна на веслата да помага и проследи погледа на младежа. Много от къщите бяха боядисани в бяло или в други цветове. Някои по-нови и по-високи сгради бяха тухлени и Фаун се запита дали някоя от тях не е прочутият монетен двор. Пушек от дърва и въглища се издигаше на валма във влажния въздух, а брегът бе обсипан със смрадливи, но оживени занаятчийски дюкянчета, които имаха нужда да са близо до водата — кожари, бояджии, сапунджии, воняща сергия и склад за миди, корабостроителница. Фабрики, поне така предположи Фаун, бяха накацали по притоците — за една предположи, че е дъскорезница. Коне теглеха тежки каруци по калните улици, а пешеходците крачеха отстрани по дъсчени пътеки. Този град бе по-голям от Лъмптън Маркет и Гласфордж, взети заедно, и поне четирийсет пъти по-голям от Пърл Бенд.

Бери трябваше да подвикне, за да стресне заплеснатия екипаж и да насочи вниманието им към плитчините, които бяха съвсем като при Пърл Рифъл. Няколко скелета на лодки напомняха каква е съдбата на невнимателните или на онези, които нямат късмет. Даг лаконично я предупреждаваше за скрити опасности. Тя вече не се съмняваше в преценката му, просто кимаше и заобикаляха наноси, канари и пясъчни ивици, без дори да одраскат корпуса. Накрая се наложи всички да натиснат здраво греблата, за да докарат „Завръщане“ до брега.

Двайсетина лодки, може би дори повече, както товарни, така и обикновени, бяха завързани край използвания за кей шлеп, на който се продаваха най-различни стоки. Пътят към брега бе осеян с каруци и товарачи.

— В този град като нищо можеш да се изгубиш — промълви слисано Ремо. Уит зяпаше с отворена уста. Ход, роден и расъл в Гласфордж, не бе чак толкова впечатлен и заедно с Хоторн се зае да хвърли въжетата на брега, за да вържат лодката.

Щом „Завръщане“ спря между една друга товарна лодка и малък шлеп, Бери разпита безделниците наоколо за новините, но се оказа, че всички са дошли с придошлата река, като нея. Бо забърза по мостчето, а Бери се отправи към най-близкия навес за стоки, последвана от Фаун и Уит.

В предната част на навеса откриха щандове, на които Бери започна да се пазари за товара — кожи и дъги за бъчви, меча мас и вино; докато уговаряха цена, заразпитва дали няма новини за лодката на баща й, която сигурно е минала миналата есен. Повечето хора клатеха глави, но се чуха и подмятания за някакъв от Трипойнт, който наскоро разпитвал за изчезнали лодки и сигурно щял да иска да поговори и с нея. Тази информация щеше да е добре дошла, но за съжаление никой не помнеше името му или къде е отседнал.

В третата барака за стоки търговецът не само че извади книгата, в която бе записвал сведения отпреди единайсет месеца, ами откри покупка на кожи от „Розата на Клиъркрийк IV“, където се виждаше подписът и инициалите на капитан Клиъркрийк, и освен това им каза кой е любопитният непознат от Трипойнт — бил търговец и се казвал Капстоун Кътър. По това време можели да го открият в кръчмата с мидите по улицата зад бараките. От този търговец Бери купи нещо за себе си — кутии перли и седефени копчета, едни от най-известните стоки на крайречния град.

Бери посъветва Уит да задържи още малко стъклото, също както тя все още не бе предложила инструментите, защото надолу по реката щял да получи по-добра цена. Фаун разбра, че е била права през цялото време — Уит нямаше намерение да се връща у дома от Силвър Шоулс. Трябваше поне да го накара да напише писмо на техните. Дали не беше по-добре тя сама да го напише? Но как да го изпрати до Уест Блу, след като този път не можеше да разчита на куриер Езерняк? Дали пък последният търговец, онзи умният, нямаше начин да изпрати нещо поне до Лъмптън Маркет? Щеше да го попита по-късно.

Междувременно забърза по дъсчената пътека след Бери, а Уит се заклатушка след тях, стиснал кутиите с копчета. Пресякоха калната улица и се отправиха към врата, над която се полюшваше табела с надпис „Сребърната мида“ с рисунка на мида с малки крачета, облещени очи и колкото и да бе невероятно, оголени в усмивка зъби. Ако тези морски създания приличаха по нещо на портрета, Фаун си каза, че не би доближила малкото чудовище до устата си независимо дали е сготвено, или не. Затова пък миризмата, когато влязоха, нямаше нищо общо с вонята, която се разнасяше около сергиите с миди на брега. Лъхна ги силният аромат на чесън и лук, смесен с изпарения на прясна бира. Уит вдиша и се усмихна.

Кръчмата представляваше огромна стая, подът бе посипан със стърготини. На едната стена имаше дълъг тезгях. Кухненски помощници и келнерчета почистваха масите, без да бързат, което означаваше, че натовареният обеден час вече е отминал. Фаун проследи погледа на Бери — бе се спрял на един мъж, който много вероятно можеше да е човекът, когото търсеха. Седеше сам на една маса в дъното. „Едър мъж, приблизително на моя възраст — бе обяснил четирийсетинагодишният търговец. — Понатежал с възрастта, къдрава кестенява коса, добре оформена поддържана брада. Облича се като всички по реката, но личи, че и дрехите, и оръжията му са екстра качество.“ Бери кимна сякаш за потвърждение и тръгна към мъжа.

Той вдигна очи от мидената черупка, която оглеждаше, и се усмихна леко на двете млади жени, но преглътна залъка си с огромно учудване, когато Бери спря до него и заговори:

— Вие ли сте господин Кътър? От Трипойнт?

— Аз съм капитан Кътър и да — потвърди той, — оттам съм. Какво мога да направя за вас… госпожици? — За миг се замисли, след това кимна на Уит.

Бери протегна загрубялата си от работа ръка.

— Аз съм Бери Клиъркрийк, капитан на „Завръщане“. Това е гребецът ми, Уит Блуфийлд, и моята приятелка и готвачка, госпожа Фаун Блуфийлд.

При тези думи Кътър вдигна вежди, но стисна протегнатата й ръка. Кимна на Фаун и Уит.

— Женени ли сте? — Поправи се, преди двамата Блуфийлд да успеят да се намръщят. — Ясно, брат и сестра.

— Чух, че разпитвате за изчезнали лодки — започна направо Бери.

Приятелското му отношение отстъпи пред желанието да разбере нещо по-важно.

— От долната част на реката ли идвате?

— Не. „Завръщане“ е товарна лодка. Тръгнали сме надолу. Вижте, миналата есен баща ми и брат ми поеха с друга товарна лодка от Клиъркрийк и така и не се върнаха. Нямам никакво известие от тях. Все едно потънаха в земята. Тръгнала съм да ги търся или поне да разбера нещо за тях.

— Лодките, които изгубихме ние, са изчезнали с пролетното пълноводие, доста по-късно, но… заповядайте, седнете. — Той се надигна и посочи останалите три стола около квадратната маса. Една чиния, пълна с мидени черупки, все още не бе вдигната, което означаваше, че придружителят му — може би информатор — си е тръгнал. Кътър се облегна назад и се понамръщи, докато те сядаха.

— Лодки казвате? — попита любопитно Фаун. — Значи са били повече от една.

Той кимна.

— Започнах работа на товарен шлеп в Трипойнт, докато не се ожених и не се появиха децата. Тогава госпожата настоя да се установя. Затова взех една барака за стоки и започнах да изпращам товари, вместо сам да ги превозвам. Първо товарите, след това една лодка, станаха две, вече са четири. Късметът ми не е изключителен, но досега се оправях, капитаните ми са добри. Лодките също си ги биваше, стабилна направа, от Бийвър Крийк. Не бяха от онези боклуци, дето ги майсторят момчетата по хълмовете от зелено или загнило дърво и сглобките им за нищо не стават — едно време изгубих товар на такава товарна лодка, та си научих урока. Един хубав ден потънах в двайсет стъпки бистра вода и то след като се отъркаляхме в една нищо и никаква морска котка.

След като бе видяла онази риба, Фаун бе сигурна, че не са потънали заради неизправности на лодката, но предпочете да премълчи.

— Добри лодки, екипажи, на които можеш да разчиташ — продължи Кътър, — но две от четирите не се върнаха това лято. Когато започнах да разпитвам, се оказа, че не са единствените. Девет лодки и екипажите от района на Трипойнт не са се върнали, когато е трябвало. Да, нормално е да изгубиш една или две на сезон, но цели девет? Дори потъналите лодки изплуват, или поне се виждат и който иска, може да ги извади. Телата също изплуват, хората ги прибират, за да ги погребат, и се разчува, разбира се. Когато се събрахме и поразмислихме, стана ясно, че някой трябва да замине, за да огледа какво става… и тръгнах аз. Загубата на двете лодки бе голям удар за мен, честно ви казвам.

Прекъсна ги един от помощниците в кухнята — дойде да вдигне празната чиния и попита дали искат нещо. Фаун поклати глава, след нея и Бери, която попиваше всяка казана от Кътър дума, но Уит си поръча миди и бира.

— Татко е плавал двайсет години по реката, да не кажа и повече — обади се Бери, когато момчето се махна. — Той е добър строител на лодки, екипажът му се състоеше все от местни момчета, с които бе пътувал много пъти. Обикновено и аз пътувах с тях. Последният път беше изключение.

Кътър я зяпна.

— Я чакай, ти да не си онова момиче с цигулката?

Бери кимна.

— Лодкарите и гребците нагоре по реката плащат добре.

Той се усмихна с повече уважение — не че досега се бе държал грубо. Това си бе някаква речна дружба, реши Фаун.

— Разправяли са ми за теб! Русо девойче, което пътува с баща си и свири чудно. — Той изсмука мидата и продължи. — Товарната ми лодка е вързана на брега, „Съперник от Трипойнт“, а екипажите ги избирам специално. До един са яки момчета и този път сме и добре въоръжени. На някои от тях са изчезнали я роднини, я приятели и веднага щом разбраха, изявиха желание да тръгнат. Независимо какво се е случило, се надяваме да разберем.

— „Съперник“ няма да помогне, ако ги е покосила болест или са претърпели корабокрушение, но признавам, че поне има някаква надежда — каза Бери. — Да не би да мислиш, че са били нападнати от речни бандити? Случвало се е да нападат лодкари, но обикновено се разчува бързо.

Кътър приглади късата си брада.

— Има нещо тук. Толкова много изчезнаха, а не се чува нищо… Някои от нас мислят, че стават странни работи. — Той сви устни. — Говори се дори за магия. Или нещо по-лошо. Работата е там, че не само лодките и телата са изчезнали някъде между устието на Грейс и Греймаут, ами и стоките. Та на човек започва да му минава през ума, че може да са отклонени на север към Лутлия, да са тръгнали по Грей из дивите Езерняшки земи.

Фаун възрази възмутено:

— Езерняците не грабят фермерски лодки!

Кътър поклати глава.

— Товарите бяха ценни. Имаше чудесна стомана от Трипойнт, железарски стоки, да не говорим, че бях дал на капитаните сребърни монети, за да купят от юг чай и подправки. Всеки може да се изкуши, а за някои е още по-лесно.

— Нещо не се връзва — настоя Фаун. — Като оставим факта, че Езерняците не правят подобни неща, Лутлия е една от малкото Езерняшки територии, където си произвеждат собствено желязо и стомана, които са много добри. Даг казва, че лутлианските мини и леярни доставят оръжия и сечива в лагерите на север от Мъртвото езеро и чак до Сийгейт! Та те произвеждат желязо, което дори не ръждясва! Защо им е да крадат твоето?

Кътър сниши глас.

— Да, ама я помисли къде са отишли телата? Веднага ще ти кажа друга причина, поради която не са изплували някъде надолу по течението, а тя не е никак приятна. — Захапа многозначително палец и погледна пребледнялата Бери. — Съжалявам, госпожице, но на човек какво ли не му минава през главата.

На Фаун й се искаше да скочи и да избяга навън, но в този момент келнерът донесе мидите и бирата на Уит и докато ги остави, тя вече се бе овладяла.

— Аз пък се сещам за много по-достоверни причини, поради които хората могат да изчезнат. Езерняците не ядат хора, но ти май забравяш, че съществуват злини. Морящи твари. Миналата пролет участвах в унищожаването на злината до Гласфордж. Морящите твари поробват фермери винаги когато успеят да ги пленят. Ако се е пръкнала някоя по реката, няма да се поколебае да вземе за роби лодкарите. А едва ли знае как се продават стоки надолу по течението. — Въпреки че злините си имаха предостатъчно слуги. Въпросът бе дали е възможно да ги изпратят надалеч, без да изпуснат контрола им. Може и да не бе възможно.

И въпреки това… патрулите непрекъснато обикаляха долината на Грейс. Не се ограничаваха единствено до Езерняците от саловете по реката, ами всеки Езерняк, който минаваше оттам или се спускаше с лодката си, се оглеждаше. Възможно ли бе злина, силна като онази в Гласфордж, да просъществува неоткрита в продължение на повече от година? „Онази в Гласфордж бе успяла — напомни си Фаун. — Трябва да кажа на Даг за тази работа.“

Кътър я гледаше така, сякаш мисълта за речна моряща твар е недопустима, но въпреки това не отхвърли подобна възможност. Ако някоя злина отвличаше лодките, мъжагите на Кътър, дори въоръжени, нямаше да постигнат нищо. Затова пък злината щеше да се възползва. Фаун потръпна.

Уит я наблюдаваше притеснено. После каза:

— Слушай, Фаун, я пробвай! — И побутна чинията си към нея. Тя посегна към една мида и я погледна със съмнение. Бери се наведе и й показа как да я извади от черупката. Фаун задъвка подозрително, преглътна с усилие и грабна бирата на Уит. Бери разсеяно си взе още една мида.

— Ако откриеш вътре перла — обади се Кътър, докато наблюдаваше развеселен Фаун, — трябва да я запазиш. Персоналът ще си прибере черупките.

Ами да, от тях щяха да станат чудесни копчета. Мисълта за перла я накара да посегне за още една мида, но Уит дръпна чинията към себе си, не си даваше мидите.

Кътър се обърна към Бери. Вече беше сериозен.

— Не е задължително изчезването на твоите хора да има нещо общо с моите, защото ако е така, тогава проблемът е много по-стар, отколкото мисля. Аз тръгвам надолу преди теб, така че нищо не ми пречи да разпитвам и за баща ти. Кажи ми пак имената.

Кътър слушаше внимателно, докато Бери описваше баща си, брат си Бъкторн, Олдър и екипажа. Не спомена, че Олдър й е годеник, и Фаун разбра, че Уит — беше спрял да дъвче — също го е забелязал. Кътър отбеляза, че два чифта уши чуват по-добре, и на свой ред й каза имената на лодките от Трипойнт и описа капитаните — на Фаун й се стори невероятно, че някои от лодките са кръстени на хора, но Бери го прие съвсем естествено. Бери дори спомена за някакъв кораб или капитан.

— Знам го, преди три години с татко работихме на него малко над Греймаут.

Кътър кимна, облегна се назад и погледна Уит.

— Кой заляга над греблата на „Завръщане“? Да не би да е това хилаво момче?

При тези думи Уит изпъна рамене и се намръщи.

— Имам още двама, плюс вуйчо Бо, който е страхотен, когато не е пиян. И още две момчета.

Не спомена, че двамата други са Езерняци. Да не би да защитаваше гребците си?

Кътър стисна устни.

— На ваше място, момичета, щях да си намеря още някой, който да ви пази гърба. Ако са виновни речните бандити, няма да се поколебаят да ви нападнат. А когато сте повечко хора, е по-сигурно.

Бери кимна, все едно бе съгласна с думите му.

 

 

Фаун все още кипеше заради обидата, която Кътър бе нанесъл на Езерняците, и нямаше намерение да я повтаря пред Даг, когато се качиха на „Завръщане“, но за съжаление развълнуваният Уит побърза да разкаже всичко. Даг, както обикновено, не реагира, гледаше безизразно. Фаун знаеше, че няма никакво намерение да спори, въпреки че го задушава тиха ярост. Затова пък живо се заинтересува от другите изгубени лодки. Съгласи се, че е малко вероятно да си имат работа с речна злина, тъй като в района имаше много патрули, но Фаун забеляза, че разсеяно попипва гърдите си, където преди висеше калъфът на споделящия нож.

 

 

Малко преди вечеря Фаун и Уит се оказаха сами на задната палуба.

— Нали знаеш, че Бери е все още сгодена за нейния Олдър. Поне тя така си мисли. Какво смяташ да правиш, ако го открием надолу по реката?

Уит се почеса по главата.

— Гледай сега. Ако разберем, че е мъртъв, на нея ще й трябва рамо, на което да поплаче. Ако се окаже, че е избягал с някое друго момиче и вече не я обича, пак ще й трябва рамо, на което да поплаче. Аз имам две рамена, така че съм готов за всичко.

— Ами ако го открием и го спасим от… и аз не знам от какво и се окаже, че двамата все още искат да са заедно?

Уит сви вежди.

— От какво ще го спасяваме? Минало е толкова много време. Ако я обичаше истински, досега да се е върнал при нея. Щеше да пропълзи целия път на колене от Греймаут. Имал е достатъчно време. Не, Олдър никак не ме притеснява.

— Дори Олдър да го няма вече, това не означава, че тя ще те приеме с отворени обятия.

Уит я погледна преценяващо.

— Бери много те харесва. Нищо няма да ти стане, ако й кажеш някоя и друга добра дума за мен. — След малко се сети за друго. — А, да, и престани да ме тормозиш.

Фаун се изчерви.

— Както ти ме тормозеше ли, когато те молех за нещо и ме докарваше до рев, а?

Уит също се изчерви.

— Бяхме още малки.

— Да бе.

Гледаха се сърдито.

— Извинявай — избъбри след малко Уит.

— Да не би да си въобразяваш, че годините на тормоз ще изчезнат просто така с едно нищо и никакво „извинявай“ и то защото искаш да направя нещо за теб? — Фаун стисна устни. Никак не й се искаше да е мекушава и отстъпчива, но при тези обстоятелства… — Ще си помисля. И аз харесвам Бери. — Не се сдържа и добави: — Въпреки това още не съм решила дали да ти помогна.

— Ами — въздъхна Уит — може пък да открием нейния Олдър и тогава и на двамата ще ни докривее. — Обърна се и замърмори жално: — Интересно, той дали е висок?

 

 

Даг седеше на покрива на „Завръщане“ и изпробваше обхвата на усета си за същност. Познатата топлина на Копърхед, козата Дейзи и пилетата, формите на хората около него: Уит и Хоторн се бяха заели да вдигнат и измият след вечеря и добродушно се заяждаха един с друг; огънят, който блестеше в Искрицата, докато двете с Бери оправяха постелята им, след като кожите бяха продадени днес; Ремо се бе настанил в един ъгъл, заслонил същността си, така че тя приличаше на прозрачно петно. Бо бе изчезнал нанякъде — каза, че отивал да разпита из кръчмите за „Розата“. При тези думи Бери се бе намръщила красноречиво; Ход бе тръгнал с него.

Даг протегна усета си за същност към съседните лодки и усети присъствието на десетки други. Стигна чак до редицата бараки за стоки, повечето празни, с изключение на един или двама нощни пазачи и някой и друг безделник, който може би се въртеше наоколо с надеждата да попадне на незаключена врата. Усети движението на реката, растенията, боклуците, които се носеха по вълните, богати на същност, няколко риби, обагрени от ярката си рибешка аура; по дъното се промъкваха раци, по скалите и сред тинята бяха полепнали миди. Протегна усета си още по-далече, през улицата към сградите, които пулсираха от живот — някои хора бяха будни, други вече спяха, трети се караха, планираха нещо, любеха се, мразеха се; млада майка кърмеше детето си.

„Това са триста крачки. Пробвай да стигнеш още по-далече.“ На отсрещния бряг спяха патици, сгушени под някакви храсталаци, пъхнали глави под крилцата си. В един обор дремеха уморени мулета, след като цял ден бяха теглили лодки, които искаха да преминат плитчините. Около станцията, откъдето се наемаха мулетата и се купуваха места за сала, се издигаха десетина къщи, а край тях бяха разположени бараки за стоки. Даг можеше дори да преброи жителите на къщите. „Та това е повече от половин миля.“

Вгледа се в същността на лявата си ръка. Петте зрънца овес, чиято същност бе изтръгнал, след като ги беше откраднал от Копърхед, приличаха на топли петна, вече превърнали се в част от същността му. Десетте, с които се бе справил по обед, щяха да бъдат поети от същността му в най-скоро време. Усещаше същността си здрава и наситена, старите рани избледняваха също като натъртени места. Безмълвно протегна призрачната си ръка и я прибра. След това отново. Отначало ръката го плашеше, но сега вече овладяваше проекцията, при това забележително добре. „Защо съм се страхувал от нея?“ Може би утре щеше да пробва да изтръгне същността на нещо по-голямо. Нямаше да е дърво. Впечатлен от предвидливостта на Искрицата, щеше да се придържа към храни. Поне засега.

Сянката на Ремо се раздвижи също като вълна по бистра вода и мина под него; младият патрулен се наведе, за да излезе отпред, изправи се до коляното на Даг и вдигна поглед към него. Последва кратък проблясък, когато се отвори малко и откри, че Даг не се е заслонил. Извърна глава и се загледа към хълма, където блестяха многобройните светлини на Силвър Шоулс, пръснати по склона и отвъд него. Дори в този час по улиците се движеха хора и каруци. Зад навесите и бараките за стоки се чуваха изблици смях, долитаха откъм кръчмата за миди всеки път, когато вратата се отвореше, и се носеха по вълните.

— Как издържаш на шума? — попита Ремо и притисна ръце към ушите си, обзет от ужас. Не говореше, разбира се, за звуците на тихата есенна вечер. Просто Силвър Шоулс беше най-голямото сборище на незаслонени човешки същества, сред което бе попадал през краткия си живот.

Даг го погледна, след това му даде знак да се качи при него. Ремо скочи с лекота. Беше почти напълно излекуван след побоя, благодарение на съчетанието от лечението на Верел, добрата храна и физическото натоварване на открито, въпреки че, поне така предполагаше Даг, оздравяването му се дължеше главно на младостта.

— Фермерската същност е доста шумна — поясни Даг, — но се свиква. Добра същност е, просто идва в повечко. А пък същността, поразена от злина, причинява болка. Но няма болка, която да се мери с агонията, която причинява същността на злината.

Ремо като че ли се стресна. Даг продължи:

— Има много за гледане. Дори за гражданите. Ако ги наблюдаваш, ще забележиш, че се разминават, без да се поглеждат и без да си говорят, както правят фермерите по селата и махалите. Научили са се да не поглеждат настрани, защото не могат да се спрат и да си бъбрят с всеки, при положение че около тях живеят хиляди. Това не е заслоняване, нещо друго е, предизвикано от мислите им. В известен смисъл това прави градовете безопа… по-удобни за Езерняците, отколкото малките селища. Гражданите са свикнали да не обръщат внимание на човешките странности.

— Да, но ще са повече, за да се нахвърлят върху човек, ако се забърка в неприятности — отвърна предпазливо Ремо.

— И това е истина — съгласи се Даг. — Опитай се да откриеш усета си за същност докрай, за да видиш какво ще стане. Уверявам те, няма да те убие.

— Може би не веднага — измърмори Ремо, но се подчини. Свъси вежди и отвори същността си: сянката й потъмня, така че Даг долови всички нюанси.

„Обхватът на момчето е поне половин миля“, помисли си доволно Даг. Очевидно Ремо бе напълно подходящ за патрулен, може би някой ден щеше да стане капитан, ако не се съсипеше заради собствените си грешки.

Ремо изохка и сви усета си за същност. Даг забеляза, че не се заслони, както досега; беше все още открит, така че да усеща какво става на „Завръщане“ и да долавя присъствието на спътниците си и Даг.

— Направо… невероятно.

— В големите градове долавяш невероятна мътилка, когато отпуснеш същността си — съгласи се Даг. — Но това е животът, той е точно обратното на злината, както е при горите и блатата. Има и още нещо. Ако целта на дългата ни война е да отблъсква злините и да съхранява същността на света, можем да кажем с чиста съвест — той кимна към хълмовете и уличните лампи, които приличаха на светулки в нощта, — че сме постигнали огромен успех.

Ремо премигна, когато странната мисъл се загнезди в ума му. Даг се надяваше да го накара да се замисли.

Даг си пое дълбоко дъх и се приведе напред.

— Фактът, че този град представлява огромна трапеза за новопоявила се злина, ме притеснява много. Докато беше в лагера Пърл Рифъл, какво чу за загубите по време на лятната кампания в Рейнтрий?

— Чух, че било много зле — отвърна сериозно младежът. — Онова място, Боунмарш, било съвсем съсипано по време на отстъплението.

— А случайно чу ли за Грийнспринг?

— Не беше ли това фермерското село, където злината се появила за пръв път?

— Добре че Феърболт поне това е разбрал правилно. Да. А чу ли за загубите?

— Аз така и не прочетох сведението, но чух какво говореха хората. Сигурно са били огромни.

— Така е. Изгубили почти половината си хора, общо към петстотин души, почти всички деца, защото нали знаеш, че злината започва от най-младите. Отсъстващи богове, трябваше да видиш злината, след като се бе насмукала. Нямах представа, че може да се превърне в нещо толкова отвратително и същевременно прекрасно. Отначало те са елементарни и много грозни създания и ти си казваш, че това са истинските злини, но не е така. Съвсем не е така. — Даг замълча, след това се отърси от спомена и продължи, докато същността на Ремо бе все още открита и той го слушаше без предразсъдъци. — На път към къщи преведох патрула си през Грийнспринг и се натъкнахме на хора, които се бяха върнали, за да погребат мъртвите. Беше в разгара на лятото, но повечето от жертвите бяха с изтръгната същност и труповете не се бяха разложили. Бяха ги подредили в редица и приличаха на ледени фигури в жегата… Кажи, Ремо, колко дълъг ров трябва да се изкопае, за да бъдат погребани всички младежи и деца от Силвър Шоулс?

Ремо поклати глава.

— Поне една миля — отвърна Даг. — Така мисля. Ако можех, бих отвел всеки Езерняк, когото познавам, при онази редица мъртви, но сега ще трябва да разчитам на думите. — Може би думите бяха по-убедителни тук, след като Силвър Шоулс се простираше пред погледа на Ремо, отколкото в изолирания лагер Пърл Рифъл.

— Разбирам какъв е бил проблемът — заяви бавно Ремо.

„Благодаря ви, отсъстващи богове!“

— Само че не разбирам какво повече бихме могли да направим. Нали патрулираме, доколкото можем.

— Не е нужно да променяме обиколките. Просто… виж, работата е там, че ако хората от Грийнспринг знаеха повече за злините, за Езерняците, за онова, което правим, все някой щеше да ни е съобщил по-рано. Много хора — не всички, знам, че не е възможно, но много — можеха да бъдат спасени в Грийнспринг, а Боунмарш нямаше да е напълно съсипан, ако бяхме предупредени навреме и бяхме унищожили злината преди да започне да се измества на юг. А единственият начин фермерите да разберат повече е като ги научим.

Ремо се ококори.

— Че как ще успеем да ги научим?

Очевидно Ремо мислеше по-мащабно и вече не задаваше въпроси от сорта: „Че как бихме могли да научим дори един от тях. Те фермерите не могат…“ Даг едва сдържа усмивката си.

— Ако се налага да носим на гръб всеки фермер, няма да стане. Но можем поне да научим някои от тях, не навсякъде, на някои места, може би след като те ни научат на нещо друго. Така ще се спасим взаимно. Де да можеше да използват правилните оръжия и инструменти. Много ги бива в оръжията и инструментите. — Вдигна лявата си ръка. Куката и каишките проблясваха на бледата жълта светлина на фенера.

Ремо мълчеше и гледаше към брега.

След малко Даг отново заговори:

— Фаун и Уит са полудели да отидат да видят монетния двор, преди да тръгнем. Ти искаш ли да дойдеш?

Ремо се заслони напълно.

— Безопасно ли е Езерняци да се появяват там? — Досега младежът не бе посмял да слезе от „Завръщане“. Ако не го бяха накарали да помага при разтоварването, Даг бе сигурен, че изобщо нямаше да стъпи на брега.

— Да — отвърна Даг, без да се замисля. Подозираше, че Ремо ще тръгне след него просто по навик, ако покаже самоувереността на патрулен капитан. Нямаше нужда младежът да разбира, че тази самоувереност няма никакво покритие. — Освен това няма да сме сами.

— Ще си помисля — отвърна предпазливо Ремо. След малко каза: — Уит много обича парите. А парите са нищо, ако погледнеш същността им. Най-обикновени метални кръгчета.

— Дори парите да имат същност, тя се пренася в главите на хората — съгласи се Даг. — Но пък са много удобни за търговия. Те са паметта на договорката, която можеш да стиснеш в ръка и да отнесеш където пожелаеш. — Където ги познаваха. Четири огромни фермерски града — всичките разположени покрай реката, което беше интересен факт — изработваха свои пари освен монетите, останали от древността, които се появяваха от време на време. Собствениците на бараки за търговия имаха опит в сметките, предполагаше Даг, след като съчетаваха умело монетите, понякога, поне така бе чувал, не съвсем честно. В този случай хората започваха да се карат. Дори Езерняците използваха фермерски монети, при това не само докато патрулираха.

— Езерняшкият лагерен кредит е по-добър — заяви Ремо. — Бандитите не могат да те ударят по главата и да ти отнемат онова, което си е твое. Собствеността ти не представлява изкушение за хората със слаба воля или за жестоките.

— Не може да бъде откраднато, като размахат сопа, за да те сплашат — съгласи се Даг и се намръщи при спомена. — Затова пък може да бъде откраднато с думи. Истината ти казвам.

Ремо го погледна изумено, но преди да успее да попита как, Бо и Ход се върнаха — всъщност Ход връщаше Бо и се опитваше да го насочи по средата на мостчето.

Даг се учуди. Една от причините, поради които Бери се бе съгласила да отидат до монетния двор, въпреки че щяха да закъснеят с отпътуването, бе, че тази вечер не очакваше вуйчо си да се прибере. Бе решила, че двамата с Хоторн, който бе ходил с баща си в монетния двор, ще използват времето, за да потърсят Бо, докато Фаун и Уит обикалят.

Бо се караше на Ход.

— Така и не разбирам защо ме накара да изпия всичката тази вода. Тя просто зае мястото на хубавите напитки. А сега ми се пикае.

— На сутринта главата ти ще е по-ясна — увери го Ход. — Номера си го бива, знам аз.

— Ще я видим тази работа — измърмори Бо и се остави момчето да го преведе по мостчето. Коленете му се подгънаха, преди да стъпи на борда, но Ход го задържа. Даг забеляза, че макар да бе обикалял кръчмите часове наред заедно с Бо, Ход не бе пиян. Момчето вдигна поглед към седналите на покрива Даг и Ремо и им се усмихна хитро. После вкара стареца в каютата, където Бери ги посрещна с още по-голяма изненада.

— Доста любопитно — каза Даг.

— Кое? — попита Ремо.

— Ход май притежава таланта да се справя със закоравели пияници. Не очаквах да видя подобно нещо. Откъде ли е научил този номер?

Ремо смръщи вежди. Мълча дълго.

— Доста необичайно, след като се страхува от всичко.

— Аха — отвърна Даг, доволен, че Ремо е разбрал мисълта му. От това момче можеше да излезе патрулен капитан някой ден, стига да оцелееше. Ремо се бе разтворил достатъчно, че да усети одобрението на Даг, и без дори да се замисля, изпъна гръб.

Даг се усмихна и се смъкна от покрива, за да провери дали Фаун е оправила постелята им.