Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (11)

10.

Лампата на масата бе от Трипойнт, долната й част представляваше стъклена ваза, защитена от тънка решетка, монтирана върху метален резервоар с метална капачка и телена дръжка. Даг посегна към нея, когато мина покрай масата. Измъкна се внимателно на палубата, затвори вратата, закачи лампата на един изкривен пирон и увеличи пламъка. Вгледа се към водата. Небето бе облачно и нямаше никаква светлина от луната и звездите, лампата хвърляше мастилени отблясъци по вълничките.

След малко от сенките се показа тъмна фигура. Наистина беше Ремо. Лявата му ръка, на която все още личаха шевовете, се показваше от водата, стиснала някакво обвито с лиани и листа дърво. Отгоре бе закрепил дисаги, а върху тях някакъв вързоп. Добра се до едно от греблата и изпъшка:

— Моля те, много те моля, вдигни ги…

Ако момчето бе доплувало от отсрещния бряг в това време, сигурно бе премръзнало и напълно изтощено, независимо че бе младо и силно. Даг изви вежди, но се наведе, взе вързопа и го остави на палубата. Това, разбира се, бяха дрехите и ботушите на Ремо. След това вдигна и дисагите, където младежът сигурно бе прибрал всичко ценно, което притежаваше, и ги остави до вързопа. Обърна се към Ремо, който се опитваше да се изтегли с треперещи ръце, но не успя и отново цопна във водата. Даг въздъхна, наведе се, протегна ръка и изтегли треперещия млад патрулен на палубата. Подобието на сал изтропа в борда, после се понесе по течението.

Ремо кимна с благодарност и се наведе към вързопа. Избърса се с кърпа и се облече, но продължи да зъзне.

— Б-б-благодаря.

— Вътре спят — предупреди го тихо Даг. Запита се дали да вкара момчето в каютата и да го настани пред огнището, или да го хвърли обратно в реката. Е, много скоро щеше да вземе решение.

— Добре — прошепна Ремо. Устната му бе спаднала, но синините около окото бяха потъмнели до наситено лилаво, а по краищата ставаха зеленикави. Той натъпка ризата в панталоните си, нахлузи ботушите и отпусна ръце. Почна да свива и отпуска юмруци, но думите сякаш бяха заседнали в гърлото му.

Очевидно бе положил доста усилия, за да стигне дотук. Не можеше да млъкне точно сега. Предпазливостта накара Даг да потисне любопитството си и напиращия въпрос: „Какво искаш?“. Вместо това просто изви едната си вежда.

Това бе достатъчно, за да накара малкия да се разприказва.

— Вземете ме с вас — избъбри Ремо.

— И защо?

Младежът го гледаше също като Ход.

— Ти имаш ли представа къде отивам? — попита Даг.

— Надолу по реката. Заминавате. Където и да отивате, нали няма да останете тук.

Това бе момчето, спомни си Даг, което бе счупило ножа на баба си, бе пропиляло смъртта й и трябваше да предаде костта на семейството си. Очевидно не бе минало добре, по-скоро доста зле. Ремо бе по-съвестният от двамата партньори, онзи, който се бе опитал да постъпи правилно, а се бе получило тъкмо обратното. „Нали знаеш как е, патрулен?“ Даг потърка челото си с ръка и седна на пейката до стената на каютата. Приставката на осакатената му ръка бе свалена за през нощта и той отпусна чукана отстрани, а другата ръка подпря на коляното си.

Ремо седна на палубата и кръстоса крака. Явно бе обзет от подозрения за онова, което ще последва.

— Поне десет други лодки ще се отправят в същата посока — изтъкна Даг. — Защо избра „Завръщане“?

Ремо го погледна отчаяно.

— Защото на всички други има само фермери.

Даг не бе сигурен как да приеме думите му. Изкушаваше се да го напердаши, но бе прекалено късно и се чувстваше изморен. Можеше обаче поне малко да го поизмъчва.

— И на тази е така.

Вторият опит на Ремо бе по-близо до истината.

— Но ти си си тръгнал.

— Аз не…

— Дори да не са те прогонили, са те принудили да си тръгнеш. Просто е било невъзможно да останеш. Мислех, че ще ме разбереш. — Горчивият му смях издаде колко е млад и че е на ръба на отчаянието.

„Разбирам те, и още как.“

— Ти си отхвърлил старите правила. Разбунтувал си се. Поел си по собствен път, при това сам. И никой не ти казва, че всичко е така, защото си глупав хлапак!

„Виждаме света не такъв, какъвто е, а пречупен през собствените ни очи.“

— Не съм тук поради тази причина. Мога отсега да ти кажа, че проблемите в семейството ти ще отминат. Всички проблеми се решават, защото иначе няма да ни останат сили.

„Едва ли ще продължат повече от двайсет години.“

Ремо поклати глава. Май се бе отдал на собственото си нещастие и не желаеше да слуша.

Даг се замисли за семейството си и премисли съвета, който се канеше да даде.

— А докато чакаш, винаги можеш да постъпиш в патрула.

Ремо поклати глава.

— Патрулът на Пърл Рифъл е пълен с хора от рода ми. Почти всичките ми братя и сестри и половината ми братовчеди са патрулни. Да не забравя чичовците и лелите и така нататък. Всеки от тях мисли, че баба е трябвало да даде ножа на него — и са прави. — Въздъхна тежко. — Вчера ходих до майстора на ножове, за да поискам нож, а той дори не се съгласи да ми направи.

„Естествено, като те гледам в какво състояние си.“ Даг мислено поздрави предпазливия майстор. Заговори търпеливо.

— Каквито и неприятности да са ти се струпали, няма да успееш да ги преодолееш, като избягаш. Пътят, по който съм тръгнал, не е за теб. Искам да ти кажа, че най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за лагера Пърл Рифъл, е да се върнеш и да се престориш, че това среднощно плуване изобщо не го е имало.

— Мога да преплувам и само до средата на реката. Така всичките ми проблеми ще се решат.

Даг въздъхна, но преди да изрече следващия аргумент, вратата тихо се отвори и Фаун излезе при тях. Беше се увила с одеяло върху нощницата и стискаше някаква кърпа. Погледна Даг.

— Може ли да се намеся? Аз съм специалистката по бягства от дома. — Разгъна кърпата. — Хапни, това е царевичен хляб. Аз го правя леко подсладен.

Ремо посегна, без да се замисля, но го погледна изумено. Фаун подаде парче и на Даг и взе последното за себе си. Даг отхапа и направи знак на Ремо да яде. Фаун се облегна на стената на каютата, отхапа малка хапка и докосна коляното на Даг с босия си крак.

— Значи това е твоят Ремо. Или може би Бар?

Даг преглътна и ги представи един на друг.

— Да, това е Ремо. Ремо, това е съпругата ми, Фаун Блуфийлд.

Ремо, стиснал хляба в ръка, понечи да стане, но Фаун му махна да седи спокойно и той се отпусна отново.

— Ти си булката фермерка. Мислех, че си… по-висока.

Даг едва сдържа любопитството си, защото бе сигурен, че Ремо е премълчал останалите прилагателни, които са му хрумнали. „По-стара“ със сигурност бе сред тях.

— Та значи — продължи весело Фаун, — първото, в което съм сигурна, когато става въпрос за бягство от дома, е, че онова, което си намислил посред нощ, не е най-доброто решение. — Погледна многозначително Даг и продължи: — Сега е средата на нощта, а ти не оставяш Даг да се наспи. Но пък постлах кожи и одеяла, останали от снощните ни посетители, пред огнището. Вече са се затоплили.

Ремо трепереше, кожата му бе ледена.

— След като се затоплиш, обзалагам се, че ще побързаш да си тръгнеш, въпреки че си имаш неприятности и ми се струваш изморен. Плувал си дълго. Сигурно цялото тяло те боли.

„Боли не само заради раните“, помисли си Даг. Потисна усмивката си, когато Ремо ги зяпна удивено. Очевидно това бяха първите мили думи, които чуваше от дни. Красива млада жена му предлагаше храна, топло легло и съчувствие и той нямаше намерение да спори с нея, въпреки че бе фермерка.

— Искрицата е умна — обади се Даг. — Послушай я, Ремо, и тази вечер не се надявай на по-добро предложение. — Не изказа онова, което се въртеше в главата му: че предложението е по-добро, отколкото да плува обратно и да се удави по средата на реката. Нямаше смисъл да посипва сол върху раните му, макар младежът сам да си ги бе нанесъл.

Ремо погледна ръката си, учуден, че хлябът е свършил, след това вдигна очи към тъмните води. През голите дървета на брега се процеждаха няколко жълти светлинки от лагера Пърл Рифъл.

— Тази вечер няма да тръгнем — изтъкна Фаун.

Ремо поклати мократа си глава.

— Водата приижда. Когато попаднеш в течението по средата, се усеща. Затова реших да преплувам сега. Утре сутринта ще е прекалено опасно, а до утре вечер всички лодки ще са отплавали.

Ремо бе живял край сала цял живот и Даг предположи, че познава добре реката. Освен това, щом влезеше във водата, следите му се губеха. Ако се окажеше, че някой кон липсва, значи бе отпътувал на север, ако прекосеше реката със сала, щяха да го видят и да кажат, че се е насочил на юг. Щом излезеше от обхвата на усета за същност, никой нямаше да разбере дали е тръгнал на север, на юг, на изток, на запад или е някъде по реката.

Лек ветрец вледени младежа още повече и той бързо взе решение.

— Добре.

— И тихо — прошепна Фаун и протегна ръка към дръжката на вратата. — Всички спят.

— И Бери ли? — попита Даг.

— Казах й, че ще й обясниш утре сутринта. И тя пак заспа.

— Ясно.

След като завиха Ремо пред огнището, също като някое дете, Даг и Фаун най-сетне си легнаха зад завесата. Постелята им, за съжаление, бе изстинала. Разтриха се един друг, за да се стоплят, и преплетоха ръце и крака, за да запазят топлината.

— Защо избра точно онзи момент? — прошепна Даг до къдриците на Фаун. — Да не би да реши, че говори сериозно, че ще се удави?

— По това време на нощта какво ли не ти минава през ума. Освен това Ремо е изтощен и нещастен, реката е широка и може да се случи нещо неочаквано и нежелано. — Тя се замисли за момент. — Между другото, тази река е много по-голяма от реката в Уест Блу. За да се удавиш тук се иска много повече решителност. Тук можеш да се удавиш и по невнимание.

Той я притисна до себе си.

— С всяка река е така.

— Както и да е. Раздаваш съвети, че човек не трябва да бяга от проблемите, а днес тръгна на пикник, а?

Той се разтресе в беззвучен смях.

— Не съм бягал. Тичах към тях. — Въздъхна. — А и те винаги ме настигат. Искрице, на тази лодка взе да става пренаселено.

 

 

На сутринта Фаун се зарадва, когато забеляза, че засъхналата тиня се е скрила под придошлата вода. Бери обаче каза, че нивото на реката все още не било достатъчно високо, за да отплават. Тъй като предполагаше, че преместването на лодката ще усложни готвенето, Фаун се зае да приготви последната истинска фермерска закуска.

Всички се подредиха край разтегателната маса и отначало мълчаха, освен когато си подаваха едно или друго блюдо, въпреки че наблюдаваха Ремо с огромно любопитство. Бери се държеше любезно с неканения гост. Бо или страдаше от силен махмурлук, или бе напълно безразличен. Ход изглеждаше уплашен и непрекъснато поглеждаше към Даг, сякаш за да придобие нова увереност. Уит поглеждаше непознатия предпазливо — Ремо бе по-голям и по-едър от него, освен това бе патрулен. Хоторн се бе сдобил с миеща мечка бебе, купена с парите от извадените въглища, и не се интересуваше почти от нищо друго.

Фаун трябваше да признае, че животинчето с лъскави очи е много симпатично. Хоторн се опитваше да го държи в ризата си, но безуспешно; Уит отбеляза, че е трябвало да си купи малък опосум. Бо обясни, че миещите мечки били разсипници и ако Хоторн не държал любимеца си под око, щял да го направи на шапка.

— Стига, Бо — обади се Бери и пресече разгорещеното недоволство на Хоторн. — Можеше да е много по-зле. Не помниш ли мечето на Бъкторн?

Бо се разсмя, разкашля се и престана да дразни Хоторн. След това Хоторн, Уит и Ход се спречкаха как да кръстят животинчето. Даг не казваше почти нищо, но Фаун забеляза, че подаде на любопитната твар хапка хляб.

Ремо не направи опит да се включи в разговора. Беше среден на ръст, широкоплещест. Даг го наричаше момче, но според Фаун си беше вече мъж. Не беше красавец, но имаше приятно излъчване и сигурно щеше да се окаже здрав, когато се възстановеше. Косата му, суха, стегнато сплетена, стигаше до средата на гърба. След като изяде всичко в чинията си, той вдигна поглед и се обърна към Даг.

— И така, взе ли решение? Може ли да дойда с вас?

Даг престана да глези миещата мечка с храна и също го погледна.

— Не знам. Ами ти?

Ремо се намръщи.

Даг продължи:

— Не съм ти командир. А още по-важно е, че лодката не е моя. Аз само работя на нея. Ако искаш да плаваш с нас, трябва да разговаряш с капитана, както направихме всички останали. — Кимна към Бери. Ремо се обърна към ироничния й поглед и примигна.

На Фаун й се стори, че Даг се държи напълно безчувствено, но пък може би си имаше причина. Зачака да разбере. Най-сетне Ремо се обърна към Бери.

— Как мога да тръгна с вас?

— Или трябва да си платиш, или да работиш. Присъстващите решиха да работят.

— А колко струва?

— Закъде пътуваш?

— Ами… не знам. — Погледна Даг. — До Греймаут сигурно.

Бери спомена сума и Ремо посърна. Очевидно нямаше пари. Фаун не се изненада.

— А за каква работа става дума? — попита Ремо.

— Не знам. Какво можеш да вършиш? Знам, че си наясно с вашите лодки… нали често ги използвате по Рифъл. Ще се справиш ли на товарна лодка?

— Само един ден съм работил на товарна лодка. Бар ме заведе да… — И млъкна.

— Хм. — Бери погледна Даг и той сви рамене. — Никога не бях очаквала да имам Езерняк в екипажа, камо ли двама. Слушай сега. Какво ще кажеш да те взема на изпитателен срок до Силвър Шоулс? Там е следващата ми спирка. Татко и Олдър са били там миналата есен при приятели лодкари, така че дотам поне знам, че са стигнали.

Ремо се намръщи недоумяващо и Уит накратко обясни какво възнамерява да прави Бери. Ремо, изглежда, се стресна, когато осъзна, че и други хора могат да имат проблеми, не по-малко сериозни от неговите, и присви очи към Бери, сякаш я виждаше за пръв път. Фаун реши, че е толкова нещастен, че все още не си дава ясна сметка за положението.

— Да знаеш — намеси се предизвикателно Даг, — че ако решиш да работиш, от мига, в който се качиш на „Завръщане“, до мига, в който слезеш, капитан Бери ще е патрулният ти капитан.

Ремо сви рамене.

— Това е просто лодка. Едва ли е много трудно.

Уит се намръщи, но преди да се намеси и той, откъм задната врата се чу удар.

— Дънер — обясни Бо.

— Течението вече е по-силно — вметна Бери. „Завръщане“ се разклати и въжетата, с които бе вързана за дърветата на брега, заскърцаха жално.

Хоторн се втурна към задната палуба и когато се върна, докладва:

— Реката е станала кафява. Още съвсем малко.

Оставиха Уит, Хоторн и Ход да вдигнат и да измият. У дома Уит все успяваше да се измъкне от това задължение и обикновено караше Фаун, но след като Хоторн и Ход бяха в същото положение, да не говорим, че Бери следеше какво правят, изведнъж бе станал необичайно съвестен. Фаун тъкмо се питаше дали да не извади вретеното, за да попреде, когато някой се развика от брега.

— Ей, Бери! Лодкарите нагоре по течението изтеглят лодките!

Бери скочи ухилена.

— Ела, Фаун. Трябва да видиш.

И измъкна някаква кожена чанта със странна форма изпод койката си. Фаун се пресегна за жакета си и я последва. Уит тръгна след тях.

Късното утро бе мрачно, мразовито, но поне нямаше мъгла. Почти всички листа бяха окапали, насъбрали се на жълти купчини след вчерашния дъжд, изпъналите се към сивото небе голи клони приличаха на призраци. Бери ги поведе по пътеката край шлепа, който използваха за кей, подминаха балите със стока край пристана, площадката край сала. Докато минаваха, Фаун забеляза, че салът на Езерняците е на другия бряг на реката, а скрипецът е свален. Никой нямаше да тръгне след Ремо.

Малко над мястото, откъдето бяха вадили въглищата, Бери се покачи на едни скали, така че да вижда добре Рифъл. В края на бързеите, които се скриваха под прииждащата вода, две товарни лодки се бяха отделили от двата противоположни бряга. На отсрещния бряг двама фермери водеха впряг от осем говеда, който теглеше лодката срещу течението. На отсамния двайсетина яки мъже се опитваха да изтласкат товарната лодка. Най-сетне Фаун разбра защо всички дървета край реката са изсечени. И на двете лодки мъжете тичаха по кърмата, стиснали дълги пръти, за да се предпазват от скали и дървета. Двата екипажа не спираха да се провикват, разменяха си обиди и предизвикателства като „Ще пристигнем в Трипойнт преди вас!“

— Това да не би да е състезание? — попита очарованият Уит.

— Аха — потвърди Бери и извади от чантата цигулка от хикори. Провери настройката, като подръпна струните, и завъртя дървените ключове, изправи се на най-високата част на скалата и засвири мелодия, която сякаш бликаше от инструмента. — Свирех на моряците си на всяка плитчина и щом се вдигнеха вълни по Грей и Грейс. Работата спори повече, когато имаш ритъм. Щом капитанът искаше да гребат по-бързо, ме подкупваше да свиря по-бърза мелодия. А пък момчетата ме подкупваха, за да свира нещо по-бавно. Много доходна работа.

Фаун забеляза доста хора на сала на Пърл Бенд в далечината — и те махаха и подвикваха на състезателите.

— Заложила ли си на надбягването, Бери?

Жената се ухили.

— О, да.

Засвири отново и над речната долина се понесе учудващо звучна мелодия. Лодкарите на отсамния бряг вдигнаха глави и се развикаха доволно, след това стиснаха въжето. Фаун предположи, че мелодията им е позната, сигурно знаеха и думите, но едва ли щеше да им стигне дъх, за да запеят. Воловете на другия бряг бяха напълно безразлични и към песента, и към виковете.

Когато повторението на песента започна да омръзва, Бери подхвана нова мелодия, после трета. Някои от другите капитани на лодки от Посъм Ландинг бяха дошли да гледат, включително Уейн от „Бързата костенурка“. Бери се премести от скалите край пътеката и засвири нова мелодия, още по-жива. Лакътят й се движеше удивително бързо. Кичури руса коса, изплъзнали се от опашката, полепваха по лицето й и тя или се опитваше да ги издуха, или ги дъвчеше съсредоточено. Пръстите й сякаш танцуваха. Всички наблюдаваха състезанието, само Уит не откъсваше поглед от Бери, беше я зяпнал с блеснали очи.

Потните моряци й подвикваха, след това се навеждаха и подновяваха усилията си. Цигулката звучеше почти като човешки глас. Вече бяха набрали преднина пред теглената от воловете лодка. Музиката на Бери ги следва чак до кея, където забавиха, подхвърлиха въжето и наддадоха победни викове. Бери отпусна цигулката. Беше се задъхала.

Лодкарите и местните хора се събраха на брега, за да наблюдават, да си приберат облозите и да пийнат по чаша, но нито Бери, нито някой от останалите капитани отидоха при тях. Вместо това се вгледаха нагоре по реката — една от лодките се бе отделила от брега и бавно се носеше към средата.

— „Олеанска лилия“ тръгна — рече някой. Всички бяха впили погледи в нея, забеляза Фаун, за да са сигурни, че първата лодка ще мине над плитчините, без да повреди корпуса.

— Ако мине и ние ли тръгваме? — попита Фаун.

— Още не — отвърна Бери, заслонила присвитите си очи към бързата лодка. — Ние газим по-дълбоко от „Лилия“ дори без товар, а сега на борда има и повече хора от обикновено, и стъкло, и един сърдит на целия свят кон. Виждаш ли онзи прът, който стърчи от водата край шлепа?

Фаун се взря и забеляза нещо, което приличаше на тънко голо дърво с орязани клони и червен флаг на върха. На всеки петнайсет сантиметра бе нарисуван червен кръг, а малко над водата се виждаше черен.

— Сигурно ти показва докъде е водата. Безопасно ли е да се минава през плитчините, когато се вижда черният? — До него оставаше още малко.

— Зависи колко гази лодката ти и дали прекарваш стока. Когато мине над черното, всеки глупак може да плава.

— Кръговете са чак до върха — отбеляза смутено Фаун. — Водата не се качва чак дотам, нали?

— Не — отвърна Бери и Фаун си отдъхна, но русата продължи почти веднага: — Когато стигне по средата, прътът не издържа и се понася надолу по течението.

Сега Фаун разбра защо хората тук разчитат на шлеп, който използваха вместо неподвижен кей като онези, които бе виждала на езерото Хикори. Шлеповете се издигаха заедно с нивото на водата, през зимата можеха да ги изтеглят на брега, пороите не ги отнасяха, носещите се по водата изкоренени дървета не ги повреждаха, нито пък ледът.

Неколцина от капитаните на лодки се покачиха на скалите и започнаха да подвикват съвети към екипажа на „Олеанска лилия“, но повечето от скупчилите се на брега наблюдаваха мълчаливо. Щом кормчията наблегна на една страна, мнозина от хората на брега също се наклониха, сякаш за да прибавят силата си към неговата. Когато лодката заобиколи скалата и издра корпуса, капитаните изпъшкаха вкупом. Бяха се превили като дървета при порив на вятъра, но след малко се изправиха и въздъхнаха. Фаун не бе сигурна защо, но поне „Лилия“ бе подминала скалите и наносите.

Всички започнаха да се разотиват. Бери спря за малко пред пълния с хора шлеп; някои от мъжете я прегърнаха, други й подадоха пари, глупаво усмихнати.

— Добре, момчета, лодката ме чака. И без това се застояхме прекалено дълго. Да не говорим, че вие не оставихте нищо за пиене в кръчмата.

Спря отново на брега и присви очи към пръта.

— Още ни е рано. Но няма да е зле да качим коня.

Щом се качиха на „Завръщане“, намериха допълнителни дъски, които да използват вместо трап. Даг успокои коня и го поведе към лодката. Копърхед изсумтя ужасен, но последва стопанина си, а лодката се разклати, докато трополеше по палубата и след като го затвориха при козата Дейзи. Както и да му бе повлиял Даг, жребецът нямаше да създава проблеми. Фаун забеляза, че Ремо извива вежди, явно впечатлен от начина, по който Даг бе използвал същността си.

Бери се качи на покрива, за да проследи как двете съседни лодки поемат едновременно с помощта на веслата и много ругатни, после каза на Фаун:

— Ние тръгваме след тях. Ще рискуваме. Такава е навалица, че ти се иска да изчакаш и да тръгнеш по-късно, но не прекалено късно, защото все някой глупак ще се натресе на скалите, ще си скапе лодката и ще запуши канала.

Въпреки това обядваха спокойно. Хоторн се стрелкаше напред-назад, развързваше въжетата от дърветата и ги навиваше, а Ход куцукаше и ги прибираше — две в предните два ъгъла и две в задните два. Гребците не бяха седнали, обикаляха или се бяха подпрели на релинга. Бери стисна руля. Бо и Уит минаха от едната страна, а Даг и Ремо от другата.

— Фермерите, теглете! — викна Бери. — Патрулните, дърпайте! Сега на другата страна, патрулен! Да я обърнем!

Лодката се разтресе, когато корпусът се удари в огромен пън. Трясък откъм кухнята накара Фаун да се втурне вътре, за да се увери за трети път, че всичко е прибрано, че огънят е угасен и решетката е сложена пред камината. Когато излезе отново, лодката вече бе по средата на реката, която й се стори още по-широка, отколкото от брега. Насочваха се към канала. Водата бе мътнокафява и бълбукаше, мощното течение носеше какви ли не боклуци. Фаун не можеше да си представи, че раненият Ремо ще успее да преплува сега.

Поколеба се дали да седне на пейката край вратата, или да се качи на покрива, където бе по-опасно, но накрая си каза, че й е омръзнало да е прекалено ниска и да не вижда нищо. Качи се горе и си избра място точно в средата. Искаше й се да има перила или нещо, за което да се хване. Дали пък да не помолеше Бо да измисли нещо? Поне за момента гледката бе чудесна.

Бяха насред Рифъл и „Завръщане“ набираше скорост. Даг неочаквано изрева.

— Надясно, капитане! Огромен дънер на дъното на две стъпки под водата!

Бери се вгледа натам, накъдето сочеше Даг.

— Сигурен ли си? Не виждам водата да се пени!

— Ако смееш, рискувай.

— Добре — отвърна с известно съмнение Бери, но отклони лодката в опасна близост до щръкналите от другата страна скали. Бо трябваше да вдигне греблата, докато минаваха. Бери само сви рамене и отново насочи лодката към средата. Уит не се предаваше и изглеждаше очарован.

— Лодката ти се клатушка като пияно прасе — обади се Ремо, докато чакаше следващата й команда.

— Това да не ти е от вашите лодки — отвърна доволно Бери, без да се обижда. — Имаш още много да учиш, патрулен.

Товарната лодка непосредствено зад тях не се отклони към скалите. Чу се хрущене, тя се разтресе и почти спря, а след това се завъртя. Разнесоха се ужасени викове и ругатни, екипажът правеше всичко по силите си, за да не й позволи да застане напряко на течението. Бери погледна Даг и изви високо вежди. Той докосна слепоочието си с ръка.

— И аз имам още много за учене — каза Бери добродушно.

Фаун се обърна към смаляващия се сал на Езерняците и се запита дали ядосаните членове на съвета са наблюдавали отпътуването им. Подминаваха скали, дънери, цели дървета и какво ли още не, включително една подута овца и какви ли не други опасности, повечето скрити под повърхността, докато най-сетне реката не се разшири и странните бълбукащи места, също като в тенджера със супа, не изчезнаха. Реката стана гладка.

— Браво, момчета, минахме Рифъл. Измъкнахме се най-сетне — заяви Бери. — Следващите три мили не ни чакат никакви проблеми.

Даг и Бо станаха. На безпроблемните места, доколкото Фаун разбра, гребците можеха да се поразтъпчат, докато лодката си се носеше по течението. Даг се качи при съпругата си, седна до нея, протегна единия си крак и я прегърна през раменете.

— Всичко наред ли е, Искрице?

— Прекрасно е! — Тя гледаше към Пърл Бенд на бързо отдалечаващия се бряг. След това премести очи към капитан Бери, която се бе облегнала доволно на руля. — Колко бързо само се движим!

Усмивката на Бери бе широка като реката.

— Бързи сме като кон!