Патриша Корнуел
Аутопсия (3)

3.

Спрях колата пред къщи и с облекчение забелязах, че подобният на лодка понтиак на Берта е все още тук. Преди още да съм си намерила ключа, външната врата се отвори със замах.

— Как е положението? — попитах аз веднага.

Стоях лице в лице с Берта в широкото антре. Когато Люси бе в града при мен, този разговор се повтаряше в края на всеки ден.

— Много зле, доктор Кей. Това дете седи цял ден в кабинета ви и блъска по компютъра. Казвам ви! И само ако се опитам да вляза да й дам сандвич или да я питам как е, започва да крещи и въобще… Ама аз си знам. — Погледът в тъмните й очи стана по-мек. — Разстроена е, защото цял ден сте на работа.

Във вцепененото ми съзнание се прокрадва чувство за вина.

— Видях вечерния вестник, доктор Кей. Господ да ни е на помощ. — Тя вкара едната си ръка в ръкава на шлифера, после и другата. — Знам защо цял ден е трябвало да вършите тези неща. Боже, Боже! Дано тоя път полицията да го хване. Просто ужасно.

Берта знаеше с какво се занимавам и никога не ми задаваше въпроси. Никога не питаше нищо. Дори ако някой случай се окажеше от нейния квартал.

— Вечерният вестник е там. — Тя посочи всекидневната и грабна чантичката си от масата до вратата. — Пъхнах го под възглавницата на дивана, за да не го докопа Люси. Не знаех какво да кажа, ако го прочете.

И Берта ме потупа по рамото на излизане от къщи!

Бог да я поживи! Бях се отказала да й се извинявам заради семейството си. Племенничката ми, сестра ми и майка ми — всичките я бяха обиждали и тормозели, и по телефона, и в лицето. Берта разбираше всичко. Никога не прояви съчувствие, нито пък отправи някакъв упрек и понякога имах подозрението, че ме съжалява, а това ме караше да се чувствам още по-зле. Затворих външната врата и влязох в кухнята.

Това бе любимото ми помещение, с висок таван, с модерни, но малко на брой уреди, защото предпочитам сама да приготвям повечето неща, като например да меся тесто или да правя спагети. Върху плота, който използвах за готвене, имаше дъска от кленово дърво, на точно необходимата височина за човек, който по чорапи е метър и шестдесет. Плотът за закуска се намираше под голям прозорец, от който се виждаха дърветата в задния двор и къщичката за птици. Набързо стъкмените букети червени и жълти рози от градината, която бе моята страст, бяха единствените цветни петна сред светлите тонове на дървените шкафчета и плотове.

Люси не беше в кухнята. Чиниите от вечерята й бяха измити и се отцеждаха на мивката и аз предположих, че се е върнала в кабинета ми.

Отидох до хладилника и си налях чаша „Шабли“. Облягайки се за момент на плота, затворих очи и отпих, една глътка. Питах се как трябва да постъпя с Люси.

Миналото лято бе първото й посещение тук, откак бях напуснала Съдебномедицинската служба на окръга Дейд и града, в който съм родена и където се бях върнала след развода си. Люси е единствената ми племенничка. На десетгодишна възраст тя вече се занимаваше с математика и физика на гимназиално ниво. Беше гений, невъзможна малка напаст от неясен латински произход, чийто баща бе умрял в ранното й детство. Нямаше си никой освен сестра ми Дороти, която бе толкова погълната от писането на детски книги, че не й оставаше време за собствената й дъщеря. Люси ме боготвореше извън всякакви обясними граници и тази нейна привързаност изискваше енергия, каквато аз в момента не притежавах. На път за вкъщи дълго мислех дали да не сменя резервацията й и да я кача на по-ранен самолет за Маями. Но знаех, че сърце не ми дава да го направя.

Това би я съсипало. Тя нямаше да разбере. Би означавало да бъде отритната още веднъж, ала в нейния живот тя бе отблъсквана нееднократно и това щеше да бъде още едно доказателство, че е неудобна и нежелана. Люси бе чакала идването си при мен с нетърпение цяла година. С нетърпение го бях чакала и аз.

Отпивайки още една глътка вино, аз зачаках пълната тишина да отпусне нервите ми и да притъпи тревогите ми.

Домът ми се намираше в западната част на града, където големите къщи се губеха сред дървета и огромни градини, а по улиците се движеха предимно комбита и семейни автомобили. Съседите бяха много тихи, обири или вандализъм почти нямаше, а патрулна кола дори не си спомням откога не съм виждала. Бях готова да заплатя всякаква цена за спокойствие и сигурност: за мен те бяха задължителни, абсолютно необходими. Сядайки на закуска рано сутрин, знаех, че единственото насилие отвъд прозореца ми ще е някоя свада между катерица и сойка пред къщичката за птици, и тази мисъл бе балсам за душата ми.

Поех дълбоко дъх и отпих още една глътка вино. Бях започнала да се плаша от времето преди лягане, от момента, преди да е дошъл сънят, когато в тъмнината се прокрадва страхът, че съзнанието ми ще бъде приспано и ще стане незащитено. В главата ми постоянно се въртяха образи на Лори Питърсън. Бентът се бе отприщил и въображението ми се бе разбушувало, правейки образите още по-ужасни.

Видях го в спалнята с нея. Почти виждах лицето му, но то бе лишено от черти, само едно бяло петно, което се появява и изчезва за секунда, докато се обръща към нея. Отначало, веднага щом я е напуснал сковаващият страх, е който се е събудила от допира на студената стомана до гърлото й или пък от вледеняващия му глас, тя се е опитала, да го увещава. Тя му е говорила, Бог знае колко време му е говорила, докато той е срязал шнуровете на лампите и е започнал да я връзва. Беше завършила Харвард, бе хирург. Бе се опитала да използва разума си срещу една сила без разум.

И тогава образите обезумяха, като филм на бързи обороти, който се е измъкнал от ролката, докато нейните опити изчезваха, потопени в животински ужас. Образи, които не трябваше да се изразяват с думи. Аз нямаше да гледам. Не можех да понеса да гледам. Трябваше да контролирам мислите си.

От кабинета в дома ми се виждаха дърветата в задния двор, но обикновено щорите бяха спуснати — винаги ми е било трудно да се съсредоточа, ако пред мен има някаква гледка. Тихо спрях на вратата, позволявайки на съзнанието си да блуждае за миг, докато Люси с гръб към мен усърдно чукаше на клавишите върху солидното ми дъбово бюро. Не бях разтребвала от седмици и сега се засрамих. Книгите в шкафовете бяха наклонени във всички посоки, няколко списания „Юридически репортер“ бяха нахвърляни едно върху друго на земята, други лежаха на масата без ред. До стената бяха облегнати дипломи и удостоверения от университетите Корнуел, Джон Хопкинс, Джорджтаун. Отдавна се канех да ги окача в службата си, но така и не се наканих. В единия ъгъл, на тъмносиньо китайско килимче, бяха небрежно нахвърляни статии от вестници, които тепърва трябваше да бъдат прочетени и заведени в картотеката ми. Професионалният успех означаваше, че вече нямам достатъчно време, за да поддържам къщата си, но от това безпорядъкът не ме нервираше по-малко.

— А ти защо ме шпионираш? — измърмори Люси, без да се обръща.

— Не те шпионирам — усмихнах се аз и целунах лъскавата и червена глава.

— Точно това правиш. — Тя продължаваше да удря по клавишите. — Видях те. Видях отражението ти в монитора. Стоиш на вратата и ме наблюдаваш.

Аз я прегърнах, подпрях брадичка върху главата й и се загледах в черния екран, който се изпълваше с бледозелени команди. Никога досега не ми беше хрумвало, че екранът може да има и огледален ефект, и чак сега разбрах защо програмистката ми Маргарет беше в състояние да поздрави по име хората, минаващи край стаята й, без да помръдне от стола си, с гръб към вратата. Лицето на Люси в монитора беше размазано петно. Ясно беше само отражението на очилата й с рогови рамки, които биха подхождали много повече на възрастен. Обичайният и поздрав бе да се хвърли на врата ми като жаба, но сега беше сърдита.

— Съжалявам, че не можахме да отидем до Монтичело днес — обадих се аз.

Тя повдигна рамене.

— Аз съм толкова разочарована, колкото и ти — казах.

Люси повторно вдигна рамене.

— Аз и без това предпочитам компютъра.

Не беше вярно, но забележката й ме жегна.

— Имах да правя цял куп неща — продължи тя, рязко удряйки клавиша Return. — Твоята база данни имаше нужда от прочистване. Сигурно не си я инициализирала от една година.

Тя завъртя кожения ми стол и аз се отместих, скръствайки ръце на гърдите си.

— Така че аз се погрижих.

— Какво?!

Не, Люси такова нещо не би направила. Инициализирането означаваше форматиране, изтриване, заличаване на всички данни от харддиска. Върху харддиска имаше — или поне бе имало — множество таблици с данни, които ми трябваха за статии, за които имах строго определен срок. Единствените дублиращи файлове бяха отпреди няколко месеца.

Зелените очи на Люси се впиха в моите иззад дебелите стъкла на очилата, които й придаваха вид на бухал. Кръглото й дяволито лице не трепна, когато каза:

— Проверих всичко в учебниците. Трябва само да влезеш на С в директория IORI и след като го инициализираш, подаваш команда Addal и Catalog. Толкова е лесно. Всеки кретен би го разбрал.

Аз мълчах. Не й направих забележка за грубия език.

Чувствах, че коленете ми се подкосяват.

Спомнях как преди няколко години по телефона ми се бе обадила Дороти в пълна истерия. Била излязла да пазарува, а Люси била отишла в кабинета й и форматирала всичките й дискети до една, изтривайки всичко, записано върху тях. На две от тях имало глави от книга, която Дороти в момента пишела и които още не била разпечатала, нито пък била направила дублиращи файлове. Направо убийствено.

— Люси, кажи ми, че не си го направила!

— Ооооо, не се безпокой! — каза тя намусено. — Първо изведох всичките ти данни. Както е по учебника. А после ги върнах обратно и направих връзката наново. Всичко си е вътре. Само че съм ти прочистила текста, искам да кажа откъм интервали.

Придърпах една табуретка и седнах до Люси. И тогава забелязах, че под нахвърляните дискети се подава вечерният вестник, огънат по начин, който подсказваше, че е бил четен. Измъкнах го изпод купчината и го отворих на първа страница. Огромните букви на заглавието бяха последното нещо, което ми се искаше да видя.

МЛАДА ЛЕКАРКА, СТАЖАНТ-ХИРУРГ, УБИТА:

ВЕРОЯТНО ЧЕТВЪРТА ЖЕРТВА НА УДУШВАЧА

„Тялото на жестоко убита тридесетгодишна лекарка, стажант-хирург, е било намерено в дома й в Бъркли Даунс малко след полунощ. По мнението на полицията фактите подсказват, че смъртта й е свързана с убийствата на други три жени от Ричмънд, удушени по домовете им през последните два месеца.

Последната жертва се казва Лори Ан Питърсън, завършила е медицина в Харвард. За последен път е била видяна жива вчера, малко след полунощ, когато е напуснала спешния кабинет в Медицинския институт на Вирджиния, където се е занимавала с травматична хирургия. Вероятно се е прибрала от болницата направо вкъщи и е била убита между 12,30 и 02,00 сутринта. Убиецът е влязъл в къщата през отключен прозорец на банята, чиято мрежа е срязал…“

И все така, в същия дух. Имаше снимка, черно-бяла и неясна, на която се виждаха санитарите в момента, в който изнасят тялото по предните стъпала, и една по-малка снимка на човек, облечен в шлифер със защитен цвят, в когото разпознах себе си. Отдолу пишеше:

„Доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар на местопрестъплението.“

Люси ме гледаше с широко отворени очи. Берта беше постъпила много умно, като бе скрила вестника, но Люси бе достатъчно находчива. Не знаех какво да кажа. Какви ли мисли минават през главата на едно десетгодишно дете, когато прочете такова нещо, особено ако към него има и зловеща снимка на нейната „леля Кей“?

Никога не бях обяснявала на Люси в какво се състои работата ми. Бях избягвала да й изнасям лекции за жестокия свят, в който живеем. Не исках да заприлича на мен, с ограбена невинност и идеали, покръстена в кървавите води на произвола и жестокостта, с разкъсана завинаги тънка мрежа на доверието.

— Също като в „Хералд“ — каза тя неочаквано, — в „Хералд“ през цялото време пишат за разни убийства. Миналата седмица намерили човек в канала с отрязана глава. Трябва да е бил лош, за да му отрежат главата.

— Може и да е бил, Люси. Но това не оправдава човека, който е постъпил така с него. А и не всички пострадали или убити са лоши.

— Мама така казва. Казва, че добрите хора не ги убиват. Само уличниците и търговците на наркотици, и крадците. — Последва многозначителна пауза. — Понякога и полицаи, защото, се опитват да хванат лошите хора.

Дороти беше напълно в състояние да каже такова нещо, а и което беше още по-лошо, да си повярва. Почувствах как отново пламва в мен старият гняв.

— Но жената, която е била удушена — гласът на Люси й изневери, а очите й бяха разтворени толкова широко, сякаш щяха да ме погълнат, — е била лекарка, лельо Кей. Как може да е била лоша? Ти също си лекарка. Значи тя е била като теб.

Изведнъж осъзнах колко късно е станало. Изключих компютъра, хванах Люси за ръката и ние излязохме от кабинета и влязохме в кухнята. Когато се обърнах към нея, за да й предложа нещо за хапване преди сън, с изненада видях, че тя дъвче долната си устна, а очите й се пълнят със сълзи.

— Люси! Защо плачеш?

Тя се хвърли в прегръдките ми, хлипайки. Вкопчвайки се в мен с отчаяно ожесточение, извика:

— Не искам да умираш! Не искам да умираш!

— Люси… — Бях слисана, зашеметена. Бях свикнала с истеричните й припадъци, с арогантните й гневни избухвания. Но сега това! Усещах как сълзите й се просмукват през блузата ми. Усещах горещината на нейното тръпнещо телце, долепено до мен.

— Успокой се, Люси. — Нищо друго не ми дойде наум и аз я притиснах още по-силно към себе си.

— Не искам да умираш, лельо Кей!

— Няма да умра, Люси.

— Татко умря.

— На мен нищо няма да ми се случи, Люси.

Невъзможно бе да я успокоя. Статията във вестника беше оставила дълбока, пагубна диря в съзнанието й. Беше я прочела с интелекта на възрастен, гарниран с ужасяващото въображение на дете. А това само я бе накарало да се почувства още по-несигурна и изоставена.

О, Боже! Отчаяно търсех подходящи думи, но нищо не ми идваше наум. Някъде дълбоко в съзнанието ми натрапчиво изплуваха обвиненията на майка ми. Недостатъците ми, Нямах деца. Бих била ужасна майка.

„Трябвало е да се родиш мъж“, бе казала майка ми по време на една от скорошните ни срещи, която бе останала без резултат.

„Само работа и амбиция. Неестествено е за жена. Ще се изсушиш като черупка на бръмбар.“

И, по дяволите, по време на най-празните ми периоди, когато най-много се ненавиждах, аз наистина като че ли виждах черупките на изсушените бръмбари по тревата в градината на дома от детството ми. Полупрозрачни, крехки, изсушени. Мъртви.

При нормални обстоятелства и през ум не би ми минало да налея чаша вино на десетгодишно дете.

Заведох я в стаята й и там двете пихме вино в леглото. Тя ми задаваше въпроси, на които бе невъзможно да се отговори:

— Защо има хора, които причиняват зло на други хора? За него това игра ли е? Искам да кажа, може би той го прави, за да се забавлява, като по телевизията? По телевизията дават такива работи, но там всичко е на ужким. Пострадали няма. А може би той не иска да им причини зло, лельо Кей.

— Има хора, които са лоши — отговорих аз тихо. — Като кучетата. Някой кучета ще ухапят човек без никаква причина. На тях нещо не им е наред. Те са лоши и винаги ще бъдат лоши.

— Защото преди това хората са се държали с тях жестоко. Това ги е направило жестоки.

— Понякога, да. Понякога няма никаква причина. В известен смисъл това е без значение. Хората правят своя избор. Някои хора предпочитат да са лоши, да са жестоки. Това е просто една грозна и печална страна на живота.

— Като Хитлер — промърмори тя и отпи глътка вино.

Започнах да я галя по косата.

Тя продължи да говори несвързано, а гласът й ставаше все по-сънлив:

— Също като Джими Грум. Той живее на нашата улица и стреля по птиците с пушка, обича да краде яйца от гнездата и да ги чупи насред улицата, и да гледа как малките пиленца пълзят. Мразя го. Мразя Джими Грум. Веднъж го замерих с камък, докато караше колело. Но той не разбра, че съм била аз, защото се бях скрила зад храстите.

Отпих малко вино и продължих да я галя по косата.

— Бог няма да позволи да ти се случи нещо, нали? — попита тя.

— Нищо няма да ми се случи, Люси. Обещавам.

— Ако се помолиш на Бог да се грижи за теб, той нали ще го направи?

— Да, той се грижи за нас. — Но не бях никак сигурна, че вярвам в това.

Люси се намръщи. И тя не беше сигурна, че вярва.

— Никога ли не те хваща страх?

Аз се усмихнах.

— Всички хора се страхуват понякога. Аз съм в пълна безопасност. На мен нищо няма да ми се случи.

Последните думи, които промълви, преди да се унесе, бяха:

— Колко ми се иска да съм винаги тук, лельо Кей. Искам да бъда точно като теб.

Два часа по-късно бях в стаята си на горния етаж, съвсем будна и вторачена в страницата на някаква книга, без да виждам думите, когато телефонът иззвъня.

Реакцията ми беше като на кучето на Павлов — спонтанна и рефлекторна. Грабнах слушалката, а сърцето ми заби до пръсване. Очаквах да чуя гласа на Марино и се страхувах от това, като че събитията от снощи започнаха наново.

— Ало.

Тишина.

— Ало?

Някъде в далечината се чуваше тиха, призрачна музика, която ми напомни за чуждестранни филми в ранните утринни часове или филми на ужасите, или пращящите мелодии на стар грамофон, и тогава в слушалката чух сигнал „свободно“.

 

 

— Кафе?

— С удоволствие — казах аз.

Това беше вместо „добро утро“.

Всеки път, когато отивах в лабораторията на Нийлс Вандер, първата му дума за поздрав беше „кафе?“. Аз винаги приемах. Кофеинът и никотинът са два порока, които с готовност съм възприела.

И през ум не би ми минавало да си купя кола, която да не е солидна колкото танк, и никога не бих запалила мотора, без да съм си сложила предпазния колан. Из цялата ми къща има алармени системи, които реагират на дим, и една скъпа алармена система против крадци. Летенето вече не ми доставя удоволствие и когато мога пътувам с влак.

Но кофеина, цигарите и холестерина — не дай боже някой ден да ги откажа! Ходя по национални конференции и банкети заедно с още триста съдебни патологоанатоми, водещите съдебни експерти по въпросите на болестите и смъртта в света. Седемдесет и пет процента от тях не тичат за здраве, нито ходят на аеробика, не ходят пеша, когато могат да се возят в кола, не стоят прави, когато могат да седнат на стол, и грижливо избягват стълби и склонове, освен ако водят надолу. Една трета от нас пушат, повечето от нас пият и всички ядем като пред края на света.

Стрес, депресия, може би по-голяма нужда от смях и удоволствия след цялата мъка, с която сме заобиколени — кой би могъл да каже коя е причината? Един от моите по-цинични приятели, асистент от Чикаго, обича да казва:

— Какво, по дяволите! Умираш. Всички умират. А ти умираш здрав.

Вандер отиде и наля две чаши кафе от кафе машината на плота зад бюрото му. Беше ми правил кафе безброй пъти, но така и не запомни, че го пия без мляко.

Бившият ми мъж също не успя да го запомни. С Тони живях шест години, но той не запомни, че пия кафето без мляко или че обичам пържолите алангле, но не съвсем кървавочервени, а по-скоро леко розови. Да не говорим за номера на дрехите, които нося. Аз нося 40 номер, а фигурата ми е такава, че мога да нося почти всякакъв вид дрехи, но не понасям пухчета, дантелки и воланчета. Той винаги ми купуваше 38 номер, обикновено нещо дантелено и прозрачно и предназначено за леглото. Любимият цвят на майка му беше пролетно зелено. Тя носеше 44 номер. Обожаваше воланчетата, мразеше пуловерите, предпочиташе циповете, беше алергична към вълната, нямаше нерви за дрехи, които трябва да се дават на химическо чистене или да се гладят, имаше органическа ненавист към лилавото, смяташе бялото и бежовото за непрактични цветове, не носеше хоризонтални райета или пък индийски десени, бягаше от синтетичния велур като от огън, смяташе, че фигурата й не е подходяща за плисета, и обичаше джобовете — колкото повече, толкова по-добре. Когато ставаше въпрос за майка му, Тони кой знае защо, не бъркаше.

Вандер изсипа същото количество сухо мляко и захар в моята чаша, както и в своята собствена.

Както обикновено той беше размъкнат — посивялата му оредяла коса беше разчорлена, огромната му престилка бе омазана с черни отпечатъци от пръсти, а от горния му джоб, по който имаше мастилени петна, стърчеше цяла колекция химикалки и флумастери. Беше висок, с дълги кокалести крайници и несъразмерно кръгъл корем. По формата си главата му удивително приличаше на електрическа крушка, а очите му бяха воднистосини и постоянно забулени в мисли.

Един късен следобед през първата ми зима тук той се отби в стаята ми, за да обяви, че навън вали сняг. Вратът му беше увит в дълъг червен шал, а над ушите си беше нахлупил кожена пилотска шапка, която изглеждаше така, сякаш е била изписана по каталог от някоя бананова република и бе възможно най-абсурдната зимна шапка, която съм виждала. Мисля, че в този вид той би бил съвсем на място в самолет „Фокер“. С колегите му измислихме много сполучливо име — „Летящия холандец“. Той вечно бързаше, хвърчеше нагоре-надолу по коридорите, а престилката се развяваше около краката му.

— Видя ли вестниците? — попита той, докато духаше кафето си.

— Целият скапан свят го е видял — отговорих аз мрачно.

В неделя първата страница беше още по-зле, отколкото в събота вечер. Тлъстото заглавие се простираше по цялата горна част на страницата, от единия до другия й край, а буквите бяха високи по цял инч. Материалът включваше колонка за Лори Питърсън и снимка, чийто вид подсказваше, че е взета от университетски годишник. Аби Търнбул беше имала нахалството, или може би цинизма, да се опита да вземе интервю от близките на Лори Питърсън във Филаделфия, но те били „прекалено разстроени, за да могат да кажат каквото и да било“.

— По дяволите, това със сигурност не ни помага — констатира очевидното Вандер. — Бих искал да знам откъде идва информацията, за да смачкам фасона на някои хора.

— Ченгетата не са се научили да си затварят устата — казах. — Когато се научат да си държат езика зад зъбите, ще престане и изтичането на информация, за което вдигат толкова пара.

— Е, може и да са ченгетата. Както и да е, цялата тази работа направо влудява жена ми. Мисля, че ако живеехме в града, тя щеше да ме накара да се преместим още днес.

Той отиде до бюрото си, което представляваше хаос от компютърни разпечатки, снимки и телефонни съобщения. На него имаше бутилка бира, теракотена плочка с отпечатък от засъхнала кръв на подметка, и двете в найлонови торбички и с етикети, подсказващи, че са улики.

Наоколо бяха разхвърляни десет бурканчета с формалин, във всяко от които имаше по един обгорен пръст, отрязан на втората свивка. В случаите, когато труповете са прекалено обгорели или разложени, невинаги може да се използва обичайният метод за вземане на отпечатъци. И в цялата тази ужасна бъркотия нелепо се мъдреше флакон „Вазелинов лосион с подсилено действие“.

Като изстиска малко лосион и го втри в ръцете си, Вандер нахлузи чифт бели памучни ръкавици. Ацетонът, ксилолът и постоянното миене на ръце, които бяха част от занаята му, съсипваха кожата му и аз винаги можех да позная кога е забравил да си сложи ръкавици при използването на химикала, чрез който се вземат скрити отпечатъци — защото цяла седмица след това пръстите му бяха пурпурночервени. Като приключи със сутрешния си ритуал, той ми даде знак да го последвам в коридора на четвъртия етаж.

През няколко стаи беше компютърната стая — чиста, почти стерилна и пълна с блестяща апаратура, състояща се от уреди в най-различни форми и големини, напомняща обществена пералня от космическата ера. Това, което приличаше най-много на пералня или сушилня, беше процесорът за обработка и сравняване на отпечатъци, чиято функция беше да сравнява непознати отпечатъци с базата данни, в която имаше милиони и милиони отпечатъци, разпределени върху магнитни дискове. Апаратът ОСО, както го наричахме ние, можеше да извърши осемстотин операции в секунда. Вандер не обичаше да седи и да изчаква резултатите. Затова имаше навика да оставя апарата да „къкри“ през нощта, за да има вече резултати, когато дойде на работа следващата сутрин.

Най-много време отнемаше това, което Вандер правеше в събота — въвеждането на отпечатъците в компютъра. Това означаваше да снима въпросните скрити отпечатъци, после да увеличи снимките пет пъти, да постави копирна хартия върху всяка от тях и да прекопира основните им характеристики. След това трябваше да намали снимките на тези рисунки до естествените размери. Тези снимки той залепваше върху листа, който въвеждаше в компютъра. След това оставаше само да се разчетат резултатите от издирването.

Вандер седна със самовглъбения вид на концертиращ пианист. Почти очаквах да го видя да отмята престилката си от стола и да разкършва пръсти. Неговият „Стейнуей“ беше дистанционният терминал, който освен другите елементи включваше клавиатура, монитор, скенер и процесор на изображенията на отпечатъците.

Наблюдавах го, докато подаваше няколко команди. След това натисна Print и по листовете на зелени райета бързо се появиха списъци на евентуални заподозрени.

Придърпах един стол, а Вандер откъсна разпечатката и разкъса листа на десет, отделяйки различните случаи.

Случаят, който ни интересуваше, беше 88–01651, номерът на скритите отпечатъци, намерени върху тялото на Лори Питърсън. Компютърното сравняване на отпечатъци много прилича на провеждането на политически избори. Близките по конфигурация отпечатъци се наричат „кандидати“ и се подреждат според броя събрани точки. Колкото повече точки са събрали, толкова повече са общите черти на кандидата с неидентифицираните скрити отпечатъци, вкарани в компютъра. В случая 88–01651 имаше един кандидат, който водеше с огромна преднина от над хиляда точки. Това можеше да означава само едно.

Попадение.

Или както Вандер много на място каза — „пипнахме го“.

Печелившият кандидат се определяше безлично като NIC 112.

Съвсем не бях очаквала това.

Значи човекът, оставил отпечатъци по трупа, е картотекиран в база данни? — попитах аз.

— Точно така.

— Което означава, че той може и да е картотекиран като рецидивист?

— Възможно е, но не е задължително. — Вандер стана и се премести пред контролния терминал. Леко постави пръсти върху клавиатурата и се загледа в монитора. После добави: — Може би отпечатъците му да са картотекирани по някаква друга причина. Ако работи в правозащитните органи или пък ако някога е подавал документи за разрешително за такси.

Той започна на извиква картони с отпечатъци от дълбините на паметта. Незабавно изображението на търсения отпечатък — уголемена мрежа от лупинги и извивки в тюркоазеносиньо — бе съпоставено с изображението на отпечатъка кандидат. Отдясно се появи колона, изреждаща пол, раса, дата на раждането и друга информация за самоличността на „кандидата“. Вандер извади печатно копие за отпечатъците и ми го подаде.

Аз го разгледах, прочетох и препрочетох данните на NIC 112. Марино щеше да е ужасно доволен.

Според компютъра, а грешка не можеше да има, скритите отпечатъци, които лазерът беше уловил върху рамото на Лори Питърсън, бяха оставени от Мат Питърсън, нейния съпруг.