Матю Райли
Обект 7 (10)

ШЕСТА КОНФРОНТАЦИЯ
3 юли, 10:23

… и Скофийлд с групата си се озова насред някакъв съвсем нов ад.

В главния хангар на Обект 8 бушуваше сражение.

Избухваха експлозии, отекваше стрелба.

През отворените врати на хангара проникваха снопове слънчеви лъчи. На петдесет метра от асансьора, точно пред вратите, стоеше сребристият боинг и закриваше част от слънчевата светлина.

— Мамка му — прошепна Скофийлд, като видя совалката върху боинга.

Откъм вратите на хангара ехтеше стрелба.

Петима командоси в черни униформи — очевидно предателите от Седми взвод — бяха заели позиции зад вратите и стреляха по някого извън хангара.

— Насам — каза Скофийлд и излезе от асансьора. Тримата се запромъкваха сред няколкото паркирани влекача „Хъмви“, докато стигнаха до място, откъдето можеха да видят какво става отвън. Два черни пенетрейтъра кръжаха над черната писта и пречеха на боинга-носител да излети.

Картечниците под носовете на пенетрейтърите обсипваха с куршуми командосите от Ехо и им пречеха да изминат двадесетте метра до подвижната стълба на боинга.

От крилата на пенетрейтърите излетяха няколко ракети и се насочиха към боинга. Самолетът обаче явно разполагаше с последното оборудване в електронното радиозаглушаване, защото те го подминаха като пътен знак и закръжиха като подивели, за да се разбият в земята сред облаци от бетон и пясък.

Дори пороят от трасиращи куршуми заобикаляше боинга, като отблъснат от невидимо електромагнитно поле.

Скофийлд позна двама от мъжете в хеликоптерите — Цезар Ръсел и Кърт Логан — и си помисли:

„Обзалагам се, че Цезар не е доволен от своята част Ехо“.

Цезар и Логан трябва да бяха пристигнали преди малко — тъкмо когато част Ехо се бе подготвяла да напусне Обект 8Хеликоптерите явно бяха открили огън преди командосите да успеят да се качат в самолета и да избягат с Кевин.

Кевин…

Скофийлд огледа бойното поле. Момчето не се виждаше никъде.

„Сигурно са го качили на самолета…“

И тогава пилотът на боинга форсира огромните двигатели. Всички дребни незакрепени предмети в хангара се разхвърчаха.

Самолетът се засили по пистата — право срещу двата черни пенетрейтъра. Подвижната стълба издрънча на бетона.

Добра тактика.

Пенетрейтърите разбраха, че нямат никакви шансове срещу чудовищната маса на боинга, и литнаха като подплашени гълъби, разчиствайки пътя на джъмбото.

Скофийлд забеляза един командос от Ехо на отворената врата на боинга — махаше на колегите си в хангара, после спусна една тънка въжена стълба.

Петима командоси от Ехо изскочиха от хангара и затичаха към влекачите. Очевидно възнамеряваха да се качат на самолета…

… в движение!

Откъм пенетрейтърите долетя смъртоносен град от трасиращи куршуми, които разораха земята около краката им.

Двама паднаха в експлозии от кръв. Другите трима успяха да се качат на едното хъмви и да го подкарат.

Влекачът направи широк завой и избяга от прицела…

Една ракета изсвистя и се насочи право към него.

Животът на хъмвито беше дотам.

Ракетата го удари право в носа. Масивният джип изхвърча във въздуха и се заби в стената на хангара, където се превърна първо в огнено кълбо, а след това в дъжд от метални отломки.

— Пази се от експлодиращи хъмвита, Батман! — обади се Майката.

— Бързо! — каза Скофийлд. — Насам!

— Къде отиваме? — попита президентът.

Скофийлд посочи рулиращия боинг.

— Качваме се на самолета.

 

 

Като много други пустинни бази, самолетната писта на Обект 8 беше под формата на L, като късият край беше пътеката за рулиране от главния хангар.

За да стигне до пистата за излитане, всеки самолет трябваше да мине първо по пътеката за рулиране. Пистата беше дълга около пет километра, но пътеката беше само четиристотин метра.

Сребристият боинг — със снежнобялата Космическа совалка Х–38 на гърба — рулираше, следван от двата пенетрейтъра на ВВС.

Вятърът навяваше около него облаци от пясък, безмилостното пустинно слънце се отразяваше в лъскавата му повърхност.

Огромният джъмбо беше стигнал до средата на пътеката за рулиране, когато от хангара изскочи едно превозно средство и се понесе след него с пълна скорост.

Влекач.

Една от белите тумбести хлебарки — като тухла на колела. Летеше по бетона и настигаше огромния самолет.

Тримата се бяха натъпкали в тясното купе. Шофираше Майката. Скофийлд и президентът си деляха дясната седалка.

— Хайде, Майка, дай газ! — пришпорваше я Скофийлд. — Трябва да го настигнем преди да е излязъл на пистата! Излезе ли там, изгубени сме.

Майката превключи на трета — най-високата предавка на влекача. Осемцилиндровият двигател изрева и понесе влекача през пустинната мараня.

След секунди влекачът застигна боинга.

Пенетрейтърите започнаха да го обстрелват, но Скофийлд отвори десния прозорец и изстреля по един откос със своя автомат и този на Майката, като ликвидира картечницата на единия пенетрейтър. Другият обаче продължи да го обсипва с куршуми.

— Майка! Влез под самолета! Трябва ни прикритие!

Майката натисна газта до дупка, влекачът достигна максималната си скорост и започна да се пъха под огромната опашка на самолета — сантиметър след сантиметър, — докато най-накрая не се озова изцяло отдолу.

Все едно бяха навлезли във въздушен мехур.

Куршумите на втория пенетрейтър вече не се забиваха около колелата. Рикошетите замлъкнаха.

Влекачът продължи да напредва в сянката на самолета, подмина левия заден колесник и се озова под лявото крило. Пистата се изнизваше под колелата със страшна скорост. Хлебарката се доближи до въжената стълба, която продължаваш да виси от все още отворената врата.

Стигна до стълбата…

… точно в мига, когато боингът внезапно сви наляво.

— Мамка му! — изкрещя Майката.

Хлебарката се беше озовала извън прикритието на боинга.

— Завива към пистата! — извика Скофийлд.

Огромният Боинг 747 с космическата совалка Х–38 на гърба направи плавен завой към дългата писта за излитане на Обект 8.

— Дай до стълбата! — извика Скофийлд на Майката.

Майката натисна газта и сви вдясно към висящата стълба. Но единият пенетрейтър моментално се насочи към лишения от прикритието на боинга влекач и откри огън.

Трасиращите куршуми ги обсипаха като градушка.

Стъклата на влекача се напукаха. Няколко куршума рикошираха и три повредиха предавателния му вал.

Резултатът беше светкавичен.

Воланът в ръцете на Майката полудя.

Влекачът се замята по бетонната писта.

Майката трябваше да използва всичката си сила, за да го удържи.

Боингът завърши завоя.

Пистата лежеше пред него и изчезваше в далечината като черна лента на фона на трептящия пустинен хоризонт.

— Майка!… — извика Скофийлд.

— Знам! — изкрещя Майката. — Тръгвай! Качи се на покрива! Аз ще стигна до стълбата! Вземи и президента!

— А ти?

— Плашило! След двадесет секунди този джъмбо ще излети и ако ти не си на него, ще изгубим момчето! Аз трябва да държа волана, иначе това нещо ще отиде на майната си!

— Но ще те убият веднага щом излетим!

— Точно затова трябва да вземеш и него! — Майката кимна към президента. — Не се притеснявай за мен, Плашило! Знаеш, че ще трябва повече от една шепа духачи от ВВС, за да се отърват от мен.

Скофийлд не беше толкова сигурен.

Но видя погледа й и разбра, че е твърдо решена да удържи влекача — до почти сигурната си смърт, — докато президентът не се качи на самолета.

Така че се обърна към него и каза:

— Хайде. Вие идвате с мен.

 

 

Влекачът отново навлезе под боинга и се приближи до висящата от вратата му стълба.

Две миниатюрни фигурки в черно се покатериха на покрива на носещата се с бясна скорост хлебарка. За щастие униформите на Седми взвод бяха комплектовани и със защитни очила, така че пазеха очите им от помитащия вятър.

Под тях Майката продължаваше да се бори с неуправляемия волан, за да удържа джипа на пистата.

Скофийлд посегна към въжената стълба. Тя плющеше във въздуха на няколко сантиметра от ръката му.

В този момент в ушите му отекна оглушителен рев на двигатели.

Дроселите на четирите двигателя на боинга се бяха отворили докрай.

Кръвта на Скофийлд изстина.

Самолетът се подготвяше за излитане. Всеки миг щеше да ускори и да се откъсне от хлебарката.

Въжената стълба продължаваше да плющи яростно на около метър пред влекача. Въздухът беше мътен от пясък.

Скофийлд се обърна към президента и изкрещя:

— Аз хващам стълбата! Вие се хващате за мен!

— Какво!

— Скачайте след мен!

И без да обяснява повече, Скофийлд затича по покрива на влекача и се хвърли напред…

… прелетя във въздуха с протегнати ръце…

… и улови края на развяващата се стълба.

След което махна на президента да го последва.

— Хванете ме!

Президентът поклати глава, после каза:

— Добре…

И се затича и скочи…

… точно когато двигателите изреваха и самолетът се понесе с пълна скорост.

Президентът прелетя краткото разстояние до Скофийлд, удари се в него и се вкопчи в кръста му. Скофийлд се държеше здраво за висящата стълба!

Влекачът на Майката моментално изостана. Двата пенетрейтъра също се отказа от преследването и увиснаха във въздуха. Скофийлд — летеше с над сто и осемдесет километра в час, шибан от безмилостния въздушен поток, с президента на САЩ, увиснал на кръста му — с ужас забеляза как единият пенетрейтър изстрелва ракета по вече незащитения влекач на Майката.

Ракетата удари влекача и издуха задницата му поне на метър и половина от земята.

Возилото изскочи от пистата, вдигна облак прах — и се завъртя — и подскочи — и се преобърна — един път, два пъти, три пъти — преди да спре с трясък върху покрива си, заобиколено от слягащ се прах и пясък.

Скофийлд висеше от вратата на излитащия самолет, гледаше обвитите в прах останки на влекача и се молеше Майката да е загинала бързо.

 

 

Но в момента имаше друга работа.

Боингът продължаваше да набира скорост по пистата.

Двете фигури в черно продължаваха да висят на въжената стълба.

Боингът разви нужната скорост — допълнителният товар на совалката налагаше по-дълго засилване за излитане.

Вятърът брулеше жестоко Скофийлд и президента.

— Вие сте пръв! — извика Скофийлд. — Качете се по тялото ми и оттам по стълбата!

Президентът направи каквото му наредиха.

Високо над изнизващата се с безумна скорост писта той използва скобите и куките по униформата на Скофийлд като опора, след което стъпи на раменете му и оттам на стълбата.

Щом президентът се озова на стълбата, Скофийлд започна да се набира по нея само на ръце.

Двамата се изкачиха по стълбата, шибани от безмилостния вятър. Земята се изнизваше под тях.

В момента, в който стигнаха до отворената врата, земята изведнъж рязко — много рязко — се отдръпна — и изчезна от погледите им.

Скофийлд преглътна.

Вече бяха във въздуха.

 

 

Хеликоптерът на Цезар Ръсел кацна на пистата далеч зад излитащия боинг, на двадесет метра от катастрофиралата хлебарка на Майката.

Цезар скочи от кабината и се загледа след самолета.

Кърт Логан се приближи до простреляния влекач. От него беше останала само купчина ламарина и разпръснати на няколко метра околовръст парчета.

Шофьорската кабина беше смачкана до неузнаваемост — приличаше на сплескана кутия от бира.

Тогава видя тялото. Лежеше по корем в пясъка пред смачкания влекач — разкривено и изпочупено. Виждаха се торсът и крайниците, но не и главата. Главата на Майката беше скрита от прилепналата почти до земята предна броня. Левият й крак свършваше до коляното — беше откъснат при удара.

Логан се върна при Цезар, който не сваляше очи от излитащия самолет.

— Момчето е при Ехо — каза Логан. — А президентът е с пехотинците.

— Да — отвърна Цезар и продължи да се взира в боинга. — И за съжаление ще се наложи да преминем към резервния план. Което означава, че се връщаме в Обект 7.

 

 

Президентът, останал без дъх, седна тежко на пода до отворената врата на самолета.

След няколко секунди Скофийлд също се изкатери при него, коленичи и затвори вратата на самолета. Тя се херметизира с гръмко свистене.

Лежаха на пода, все още със защитните си очила, когато единият от пилотите на боинга — командос от част Ехо — слезе по стълбата от горната палуба.

Беше облечен в торбест яркооранжев костюм, всъщност скафандър.

Скафандрите бяха задължителни за всички свръхвисочинни и орбитални полети. Въпреки че отвън изглеждаха като балони, отвътре бяха доста удобни, с еластични каиши за ръцете и краката. Каишите притискаха крайниците и регулираха кръвообращението така, че главата да не остане без кръв.

На врата на мъжа имаше метален пръстен, към който можеше да се прикачи шлем, а на гърба му имаше приспособление за прикачване на кислородни бутилки.

— А, успяхте значи — каза пилотът от Ехо: явно не ги беше познал зад широките предпазни очила и черните униформи.

— Съжалявам, но не можехме да ви чакаме. Кобрата вече беше подал сигнала. Хайде, останахме само аз и Колман. Другите вече са горе в совал…

Прас!

Скофийлд го събори с един удар в лицето.

— Извинението не се приема — каза той и се обърна към президента. — Изчакайте ме тук.

— Добре — побърза да отвърне Шефа.

Боингът цепеше небето. Светът беше странно килнат на една страна — почти на четиридесет и пет градуса.

Скофийлд взе на няколко скока стъпалата към горната палуба и пилотската кабина. Трябваше му вторият пилот.

Откри го да излиза от пилотската кабина. Още един удар — този път с приклада на автомата — и Колман също изгуби съзнание.

Скофийлд се втурна в празната пилотска кабина и бързо я огледа.

Надяваше се някак да поеме управлението и да приземи самолета…

Никакъв шанс.

Дисплеят през пилотското кресло показваше, че самолетът лети на автопилот и се насочва към височина 22 000 метра — височината, на която щеше да изстреля совалката.

В дъното на екрана обаче имаше няколко изречения:

АВТОПИЛОТ ВКЛЮЧЕН.

ЗА ИЗКЛЮЧВАНЕ НА АВТОПИЛОТА ИЛИ ЗА ПРОМЯНА НА КУРСА

ВЪВЕДЕТЕ ОТОРИЗИРАН КОД.

„Оторизиран код ли?“ — помисли Скофийлд.

Мамка му!

Не можеше да изключи автопилота. Което означаваше, че не може да приземи самолета…

И какво сега?

Той погледна облаците зад илюминатора, после неподвижното тяло на Колман точно пред вратата на пилотската кабина.

И му хрумна идея.

 

 

Върна се при президента, като носеше припадналия Колман на рамо, и кимна към другия пилот.

— Свалете му скафандъра. — После стовари Колман на пода и започна да го съблича.

След няколко минути Скофийлд и президентът бяха облечени в яркооранжевите скафандри на двамата пилоти — с пистолети зигзауер в джобовете.

— Сега накъде? — попита президентът.

— Там, където не е стъпвал човешки крак — съвсем сериозно каза Скофийлд.

 

 

Космическата совалка Х–38 беше свързана с джъмбото носител посредством гъвкава цилиндрична тръба. Всъщност към гърба на самолета я придържаха половин дузина титаниеви пръти, но гъвкавата свръзка позволяваше движение на хора между совалката и боинга.

В основни линии връзката приличаше на гумен тунел в средата на горната палуба на самолета.

Скофийлд и президентът бързо тръгнаха към нея.

Пътьом бяха намерили снаряжението на двамата пилоти: две кислородни системи с размери на куфарче и два шлема с покрити със златен слой визьори, които монтираха върху пръстените на вратовете си.

Златният отразяващ слой на визьорите пазеше очите им от мощните ултравиолетови лъчения на големи височини и скриваше напълно лицата им.

Стигнаха до входа на гъвкавата тръба. Другият й край изчезваше някъде отгоре. В центъра й имаше тънка метална стълба.

Облеченият в скафандъра Скофийлд с напълно скрито зад шлема лице надникна в тръбата. Осветената вътрешност на совалката се виждаше на трийсет метра отгоре.

Той се обърна към президента и вдигна палец: „Нагоре“.

 

 

Изкачиха се бавно — скафандрите и кислородните системи им пречеха.

След минута шлемът на Скофийлд се показа в кръглия люк на пода на совалката.

Скофийлд застина от изумление.

Задният товарен отсек на совалката приличаше на кабина на свръхмодерен пътнически автобус.

Пространството беше съвсем ограничено и компактно и беше предназначено за превоз както на хора и оръжия, така и на малки сателити. По снежнобелите стени имаше кислородни системи, клавиатури и скоби за закрепване на товарите. В момента кабината беше оборудвана за превоз на персонал: дузина тежки кресла бяха разположени едно срещу друго по двойки.

В креслата, вързани с предпазни колани, седяха командосите от Ехо и китайските им съучастници.

Бяха петима и всички носеха абсолютно еднакви костюми — шлемове с позлатени визьори и оранжеви скафандри със знамето на Щатите на рамото.

„Каква ирония“ — помисли си Скофийлд.

Всички седяха в креслата си и очакваха високото ускорение за извеждане в околоземна орбита.

През отворената врата на пилотската кабина Скофийлд забеляза още трима души в скафандри — екипажа на совалката. Пред люка пред тях се виждаше чистото небе.

Докато стоеше така, подаден до кръста от люка на совалката, Скофийлд потрепери.

Знаеше, че никой няма да познае нито него, нито президента зад непрогледните визьори. И все пак се почувства гол, натрапник на вражеска територия.

В дъното на отсека имаше няколко свободни кресла — вероятно за двамата пилоти на боинга и петимата командоси, които така и не бяха напуснали хангара на Обект 8.

Скофийлд бавно се надигна и излезе от гъвкавата свръзка.

Никой не му обърна внимание.

Той се огледа за Кевин и в първия момент, за свой най-голям ужас, не го видя.

Но след това забеляза, че едната от петте фигури в креслата не запълва добре скафандъра.

Всъщност тя изглеждаше направо комична. Завършващите с ръкавици ръкави на скафандъра висяха отстрани, а ботушите се бяха прегънали на пода. Явно човекът в скафандъра беше твърде дребен за него…

Трябваше да е Кевин.

Вместо да подгънат ръкавите и крачолите така, че да вкарат ръцете и краката на детето в тях, командосите бяха предпочели сигурността на еластичните каиши.

„Хубаво — помисли си Скофийлд и излезе от люка. — А сега какво ще правя?“

Дали да не грабнеше Кевин и да не го свалеше в боинга преди совалката да излети?

Изведнъж една ръка хвана неговата и в шлема му гръмна глас:

— Здрасти, Колман.

Беше единият от пилотите — безлик зад тъмния си визьор. Тенекиеният му глас прозвуча отново:

— Само двамата ли сте? Какво стана с другите?

Скофийлд само тъжно поклати глава.

— Аха, ясно — каза безликият астронавт и посочи с два пръста две кресла близо до пилотската кабина. — Седнете и се завържете.

После коленичи, помогна на президента да се измъкне — и затвори люка след него!

След това се отдалечи към пилотската кабина, като говореше по интеркома: „До целия персонал, подгответе се за отделяне от совалката след тридесет секунди…“

Вратата на пилотската кабина се затвори плътно зад гърба му. Скофийлд остана загледан в люка на пода на товарния отсек.

По дяволите…

Всеки момент щяха да излетят в околоземна орбита.

 

 

Скофийлд се запъти към свободните кресла до пилотската кабина. Президентът го последва.

Докато вървеше, обърна внимание на начина, по който командосите от Ехо бяха закопчали предпазните си колани и бяха свързали скафандрите си към кислородните системи.

Стигна до креслото и включи кислородната система на скафандъра си към едно гнездо под лявата облегалка за ръката, след което седна и закопча предпазните колани.

Президентът, който го наблюдаваше, направи същото и закопча колана си в креслото от другата страна на прохода.

Скофийлд се огледа.

В креслото точно срещу президента седеше смешната фигура на Кевин в скафандъра.

И тогава се случи нещо много странно.

Кевин му махна за поздрав.

Махна на него.

Просто размаха ръката си във въздуха, развявайки глупаво празния ръкав на скафандъра.

Скофийлд се намръщи и се замисли.

Шлемът с тъмния визьор беше на главата му и Кевин нямаше как да е видял лицето му.

Беше ли го познал?

Откъде можеше Кевин да знае кой е той?

Скофийлд прогони тази мисъл, защото реши, че е налудничава. Кевин може би просто махаше на всички астронавти.

Обърна се, за да провери как е президентът — видя го да притяга коланите на гърдите си. Стори му се, че си поема дълбоко дъх. Можеше да си представи какво му е.

Изведнъж в шлемофоните им се разнесе глас.

— Запалване на двигателите, готови…

— Наближаваме височина за изстрелване…

— Отделяне на свръзката на три… две… едно… старт. Изпод совалката се дочу ясен метален звук и летателният апарат сякаш олекна.

— Свръзката е откачена… Свободни сме от носителя.

После се чу тихият смях на Кобрата.

— Направи го на пепел!

— Готово, сър. Готови за запалване на пегасите… Запалване след три…

Совалката под Скофийлд се разтресе зловещо.

— … две…

Той се напрегна и зачака.

— … едно… старт…

 

 

Сякаш някой запали огнехвъргачка.

Когато двигателите на совалката запалиха, тя се намираше малко над боинга-носител, от който се беше отделила — двигателите сочеха право към сребристия джъмбо.

Огънят изригна ослепителен като магнезиев пламък. Два нажежени до бяло огнени езика се протегнаха към боинга и го поразиха като светкавици — разрязаха го точно през средата като струи от оксижен.

Боингът се разцепи, горивото в крилата му пламна и след части от секундата се превърна в кълбо от огън.

 

 

Скофийлд не видя унищожението на боинга. Беше попаднал в един съвършено нов свят.

За пръв път в живота си чуваше такъв шум от двигатели.

Беше оглушителен. Ритмичен. Всепоглъщащ.

Като самолетен двигател на максимална мощност — само че хиляда пъти по-мощен.

Совалката рязко навири нос и се понесе нагоре.

Ускорението го залепи за креслото. Кабината се разтресе. Скофийлд усети как плътта прилепва към лицето му. Стисна зъби.

С изключение на плътно затворената врата, единствената връзка между пилотската кабина и товарния отсек беше дебелото десет сантиметра стъкло в задната стена на кабината.

Оттам се виждаше небето през предния прозорец — ставаше все по-виолетово, колкото повече се издигаха.

Мощните двигатели продължаваха да издигат совалката нагоре и нагоре. След това сред рева на пегасите изведнъж се чу глас:

— Готови за отделяне на двигателите и преминаване на собствена мощност…

— Готови.

— Готови за освобождаване на двигателите. На три… две едно… нула.

Скофийлд усети как огромният товар се отделя от совалката и погледна към президента.

Шефа стискаше здраво ръкохватките на креслото. Всъщност според Скофийлд това беше добър признак. Означаваше, че президентът не е припаднал.

Совалката се издигна в небето. Беше престанала да се тресе и полетът й беше плавен и тих, сякаш плаваше във въздуха.

Краткият миг на спокойствие даде възможност на Скофийлд да огледа обстановката по-подробно.

Първото, което забеляза, бе клавиатурата до пилотската кабина — най-вероятно заключващ механизъм в случай на внезапна разхерметизация.

Огледа и скафандъра си. На лявата предмишница имаше малко табло, от което се превключваха каналите на интеркома. В момента дисплеят показваше, че интеркомът е на канал „05“.

Той погледна президента, почука скришом по микрофона на китката си и вдигна три пръста: „Превключи на трети канал“.

Президентът кимна. След няколко секунди Скофийлд каза:

— Чувате ли ме?

— Да. Какъв е планът ви?

— Ще седим кротко. И ще чакаме възможност да превземем тази машинка.

 

 

Совалката продължаваше да се издига. Небето в прозореца зад кабината се превърна от виолетово в злокобно черно.

След това сякаш някой махна плътна пелена и в прозореца засияха великолепни звезди — и насред това изумително звездно поле заблестя като опал върху черно кадифе Земята.

Гледката беше умопомрачителна.

Височината не беше много голяма. Намираха се точно на границата между космоса и горните слоеве на атмосферата, на около триста километра над земята.

Самата земя — обла, масивна и хипнотизираща — заемаше почти три четвърти от зрителното поле на Скофийлд.

Той не можеше да откъсне поглед от величествената тюркоазена планета на фона на вселената. След това погледна звездите над нея. Бяха ярки и безбройни.

И в този момент една от звездите се раздвижи.

Скофийлд премигна и се взря отново.

Една от звездите определено се движеше.

— Господи… — прошепна той.

Това изобщо не беше звезда.

Беше космическа совалка, почти идентична по размер и форма със стандартните американски модели.

И се носеше без никакво усилие право към тях. Червените и зелени светлини на опашката й не можеха да се объркат с друго.

Китайската космическа совалка.

Скофийлд превключи отново на канал 05, тъкмо навреме, за да чуе гласа на Кобрата:

„Жълта звезда, тук Свободен орел. Виждам ви. Намаляваме мощността и се ориентираме към орбита за скачване. Можете да започнете сближаване след тридесет секунди.“

 

 

Вратата на пилотската кабина се отвори и двама пилоти влязоха в товарния отсек.

Скофийлд обърна глава към тях.

 

 

Тъй като совалката беше на орбита, те можеха спокойно да се придвижват във вътрешността й. Гравитацията беше нулева, така че го правеха, като внимателно се хващаха за монтираните по стените скоби.

Не бяха свалили шлемовете си и носеха кислородните си системи. Подминаха Скофийлд и се насочиха право към опашната част, където щяха да подготвят скачването с китайската совалка.

Двама други от товарния отсек също започнаха да разкопчават коланите си, за да им помогнат.

Скофийлд видя шанса и превключи на канал 03.

— Това е моментът — обърна се той към президента. — Следвайте ме.

Откачи небрежно маркуча си от стационарната кислородна система, включи го към портативната и започна да разкопчава коланите си.

Президентът направи същото.

Щом разкопча коланите, Скофийлд усети безтегловността. Хвана се за една скоба на покрива и преди/някой да успее да го спре — и дори да го попита какво прави — пристъпи спокойно към Кевин, превключи дихателната му система и разкопча и неговите колани.

Двама безлики астронавти от Ехо вдигнаха любопитно глави.

Скофийлд направи жест в посока на пилотската кабина: „Искаш ли да погледаш?“

Кевин кимна.

Командосите от Ехо се заеха със задачите си.

Заедно с плътно следващия го президент Скофийлд въведе Кевин в пилотската кабина. Оттук гледката беше още по-смайваща.

Панорамното стъкло показваше Земята като увеличена през леща.

Когато влязоха, единственият останал в кабината пилот се обърна.

Превключване на канал 05.

— Просто искаме да погледаме — каза Скофийлд, като маскира гласа си с изкуствена кашлица.

— Не е лоша, нали? Само не си сваляйте визьорите. Радиацията е убийствена, а слънцето ще ви ослепи.

Скофийлд сложи Кевин в празното пилотско кресло, превключи на канал 03 и се обърна към президента.

— Вие разкопчайте предпазните му колани и го обездвижете. Аз ще се погрижа за кислородната му система.

— Ъъ… как? Кога?

— След като направя това…

И се наведе, сграбчи позлатения визьор на пилота й го вдигна.

— Ааа! — изрева пилотът, когато бялата слънчева светлина го ослепи. Под визьора имаше прозрачно стъкло, което не предлагаше никаква защита от чистата слънчева светлина.

Скофийлд изтръгна маркуча на кислородната му система от гнездото, докато президентът разкопча бързо колана му, и го прехвърли зад седалката, като блокира напълно ръцете му.

Пилотът отвори отчаяно уста за глътка въздух.

Скофийлд се хвърли към вратата и стовари юмрук върху заключващия бутон. Вратата моментално се затвори и ги изолира от товарния отсек.

— Сега какво? — попита президентът.

Скофийлд не беше свършил.

Знаеше, че разполага с не повече от три секунди преди някой да отвори вратата откъм товарния отсек.

Отстрани имаше абсолютно същата клавиатура като отвън.

Скофийлд се втурна към нея.

Освен обичайните бутони с цифри и тези за отваряне и затваряне имаше и един червен правоъгълен бутон, покрит с прозрачен предпазен екран. Под него пишеше:

Скофийлд вдигна предпазния капак и натисна големия червен бутон.

Петте заключващи лоста един след друг влязоха в гнездата си, запечатвайки кабината като банков трезор.

Само след секунда от другата страна се чу приглушеното думкане на юмруците на командосите от Ехо.

Позлатени визьори надничаха през десетсантиметровото стъкло, виждаха се размахани гневно ръце.

Скофийлд изобщо не го беше грижа.

Совалката вече беше негова.

 

 

Той се наведе над Кевин иззад креслото на втория пилот. Земята и звездите се простираха пред тях.

Гледката контрастираше драстично с друга, не по-малко плашеща от нея: таблото за управление на совалката Х–38 — сборище от милиони ключове, лампи, бутони и екрани. Приличаше на табло на джъмбо-джет… само че по-сложно.

Президентът взе Кевин в скута си и се настани в креслото на навигатора.

— Сега какво? — попита той. — Само не ми казвайте, че можете да управлявате и космическа совалка, капитане.

— За жалост не мога — отговори Скофийлд и се обърна към задушаващия се овързан пилот. — Но той може.

Извади зигзауера от джоба си и го вдигна до визьора на позеленелия пилот. Президентът включи кислородната му система. Пилотът вдиша няколко пъти. Скофийлд превключи интеркома му на канал 03.

— Ако обичаш, върни тази совалка на земята.

— Да ти го начукам…

— Хм — отвърна Скофийлд и кимна на президента, който отново извади маркуча на кислорода. Пилотът отново се задъха като риба на сухо.

Скофийлд опита пак.

— Да ти го кажа по друг начин: или ще ми покажеш как да приземя тази совалка жива и здрава в Юта, или ще го направя без твоя помощ. Като се имат предвид летателните ми умения, най-вероятно ще изгорим, докато навлизаме в атмосферата, или ще се разбием в някоя шибана планина. И в двата случая загиваме. Затова аз виждам нещата така — или ми кажи как да го направя, или умри, докато ме гледаш как се опитвам.

Президентът върна маркуча в кислородното гнездо. Лицето на пленника беше почти тъмносиньо.

— Добре — задъха се той. — Добре…

— Браво — похвали го Скофийлд. — А сега, първото, което ми трябва, е… — И млъкна, защото на прозрачния дисплей на предното стъкло пробягаха яркозелени букви:

СВОБОДЕН ОРЕЛ, ТУК ЖЪЛТА ЗВЕЗДА.

ПРОМЕНИХТЕ КУРСА.

МОЛЯ ВЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ВЕКТОР ТРИ-НУЛА-НУЛА.

Скофийлд се взря в думите върху прозрачния дисплей, които сякаш висяха в пространството пред стъклото.

След това забеляза китайската совалка — беше се приближила значително.

Носеше се плавно в пустошта на три километра от тях и бързо се приближаваше.

СВОБОДЕН ОРЕЛ, МОЛЯ ПОТВЪРДЕТЕ.

— Моля потвърдете… — изсумтя Скофийлд, докато оглеждаше неизброимите ключове и бутони в кабината. Накрая откри оръжейния сектор.

— Потвърждавам с това.

Отвори предпазния екран и отдолу се показаха два червени бутона с надпис „РАК. ИЗСТР“.

— Това е за Майката — каза той и стовари пръстите си върху двата бутона едновременно.

 

 

Двете совалки висяха една срещу друга в космоса, осветени отдолу от брилянтните лъчи на земния свят — компактната и елегантна Х–38 и много по-голямата китайска „Жълта звезда“.

И изведнъж от крилата на американската совалка изригнаха два тънки снопа бяла светлина — две ракети, две издължени „AMRAAM“ за нулева гравитация. Стабилизаторите им се завъртяха около собствената си ос и ги понесоха през вакуума между двата космически апарата. Скоростта им беше невероятна. Приличаха на огромни спринцовки с крила.

След тях не оставаше димна следа, защото във вакуума нищо не дими и не гори. Двигателите в опашките им просто сияеха в оранжево на фона на кадифеното звездно небе.

Китайската совалка не можеше да направи нищо. Тук тя не разполагаше с никакви отбранителни възможности.

Двете „AMRAAM“ се забиха едновременно в „Жълта звезда“ — едната в средата, а другата в носа на совалката.

Тя просто се разпадна.

За миг избухна ослепителна бяла светлина, след което совалката се пръсна на парчета, разбягващи се в космоса като на забавен кадър.

„Жълта звезда“ нямаше да се завърне на Земята.

 

 

Докато Скофийлд следваше инструкциите на вързания пилот за навлизане в атмосферата, командосите отвън продължаваха да удрят с юмруци по вратата.

Хората от Ехо бяха съвсем безпомощни.

Вратата беше от осем сантиметра дебел титан. Стрелбата с пистолет през десетсантиметрово стъкло също не изглеждаше умна идея.

Затова когато совалката навлезе в атмосферата с включени топлинни щитове срещу температурата от 2200 градуса Целзий, единственото, което им оставаше, беше да седнат и да закопчаят предпазните си колани.

Совалката се спускаше на автопилот. Скофийлд наблюдаваше как звездната шир постепенно избледнява и отстъпва място на пурпурна мъгла, преди внезапно да се превърне в изумително небе.

Совалката-беглец беше пътувала на изток — но тъй като полетът й всъщност не беше бил много дълъг, беше изминала едва половината разстояние до Колорадо. Пред погледа на Скофийлд изникнаха стоманеносиви планини и тучни зелени долини. Отвъд тях, почти на хоризонта, жълтееше пясъчната пустиня на Юта.

Скофийлд си погледна часовника.

10:36 сутринта.

Не бяха прекарали много време в орбита. Всъщност около дванайсет минути. Със сегашната свръхзвукова скорост щяха да стигнат до Юта за още две минути.

Прозрачният дисплей на предното стъкло внезапно оживя:

ЗАСЕЧЕН ФАРЪТ НА ЛЕТИЩЕТО НА ИЗЛИТАНЕ

ЛЕТИЩЕТО ИДЕНТИФИЦИРАНО НА ВВС НА САЩ

СПЕЦИАЛЕН ОБЕКТ (СЕКРЕТЕН) 08

НАСОЧВАНЕ КЪМ ЛЕТИЩЕТО

„Обект 8“ — помисли си Скофийлд.

Не.

Не искаше да каца в Обект 8.

Единственият начин да приключи с тази лудост беше да се махне от тези две бази заедно с президента и Футбола.

Но за тази цел трябваше да върне Футбола.

А Футбола — чийто неумолим брояч трябваше отново да бъде задоволен в 11:30 — бе видян за последен път в Обект 7, в ръцете на Сет Гримшоу.

Скофийлд се обърна към пленения пилот:

— Трябва да кацнем в Обект 7.

 

 

Совалката бързо се спускаше над пустинята на Юта.

Снижи се над Обект 8 и когато го наближи, Скофийлд изключи автопилота, пое управлението като на обикновен самолет и подмина базата.

Изминаха тридесетте километра до Обект 7 за по-малко от минута. Възвишението, хангарите и дългата писта се показаха отпред. Близо до хоризонта синееше езерото Пауъл.

Скофийлд насочи совалката към пистата, ниско над постройките на Обект 7. Пистата беше ориентирана запад-изток и дори не се наложи да правят заход.

Совалката избумтя над Обект 7, разтърси стените му и елегантно кацна на черната писта.

Но скоростта й беше прекалено висока — прекалено.

Поради което Скофийлд не видя двата пенетрейтъра, кацнали до хангарите.

Не видя и как единият се издига във въздуха в мига, в който колесниците на совалката докоснаха пистата.

 

 

Совалката се носеше по пистата и гумите на колесниците й пушеха. Скофийлд се опита да намали скоростта, като освободи парашута на опашката. Скоростта намаля значително.

Накрая совалката спря и Скофийлд започна да превключва бутоните, за да я откара до главния хангар.

Но така и не му се наложи да обръща.

Защото в мига, в който закова на пистата, черният пенетрейтър увисна над тях като хищна птица.

 

 

Космическата совалка и крилатият боен хеликоптер се дебнеха като каубои от филм за Дивия запад.

Скофийлд свали шлема си. Президентът направи същото.

— Мамка му? А сега какво? — попита президентът.

Баам!

Вратата на кабината се разтресе.

Командосите от Ехо бяха наскачали от креслата си и отново се опитваха да я разбият.

В радиослушалките изведнъж се разнесе глас от пенетрейтъра. Говореше един от командосите на Цезар Ръсел.

— Хикс–38, тук „Пенетрейтър“ на ВВС. Предупреждаваме ви, че към вас са насочени ракети. Веднага освободете момчето.

Скофийлд се обърна да погледне Кевин и мисълта му заработи трескаво.

Всичко беше срещу тях — пенетрейтърът отвън, командосите от Ехо вътре, ракетите…

И тогава видя издутината в стената точно над главата на Кевин и се обърна към президента:

— Сър, помогнете, ако обичате, на Кевин да свали костюма си.

Президентът го направи. Скофийлд натисна бутона на предавателя.

— Пенетрейтър на ВВС, какви са намеренията ви?

Докато говореше, се качи на седалката и отвори отделението над пилотската седалка.

Надписът на вратичката гласеше: КОМПЛЕКТ ЗА ПЪРВА НЕОБХОДИМОСТ.

Командосите от Ехо продължаваха да думкат по вратата.

— Ако пуснете момчето, ще ви оставим на мира — отговори пилотът на пенетрейтъра.

— Да бе, да — измърмори Скофийлд.

Претърсваше трескаво отделението със средства от първа необходимост.

— Хайде — шепнеше, — трябва да има. Винаги има…

Но отговори в микрофона:

— А ако не го пуснем?

— Тогава ще трябва да намалим загубите си и да ви убием.

В същия момент Скофийлд откри каквото търсеше: половинметрова цилиндрична метална туба, която приличаше на…

Той я грабна и я вдигна пред очите си — и в същата секунда откри, че се намира точно срещу десетсантиметровото стъкло между кабината и товарния отсек. От другата страна на стъклото, право към лицето му, зееше дулото на пистолет.

Проблесна бял пламък — и едно едва чуто баам — командосът стреля.

Скофийлд затвори очи и зачака куршумът да мине през стъклото и да прониже главата му.

Но стъклото беше прекалено дебело Куршумът само го одраска и рикошира нанякъде.

Скофийлд си пое дъх и седна на седалката. После, докато се наместваше и затягаше коланите, каза:

— Пенетрейтър на ВВС. Чуйте ме. С мен е и президентът — Докато говореше, направи жест на президента да откопчае коланите си.

 

— Президентът…

— Точно така. Смятам да го пусна заедно с момчето. Сигурен съм, че нямате нищо против. Мога ли да съм сигурен в думата ви, че няма да стреляте, щом ги пусна?

— Да.

— Добре.

Скофийлд се обърна към Кевин и президента.

— Когато махна този люк, излизайте от совалката с възможно най-голяма скорост. Ясно?

— Ясно — каза Кевин.

— Ясно — кимна президентът. — Ами вие?

Скофийлд дръпна лоста на люка.

Капакът на покрива точно над вързания пилот се отвори и изхвръкна във въздуха.

Над главата на пилота се показа квадратно парче синьо небе.

— Просто се отдалечете максимално от совалката — каза Скофийлд. — Аз ще дойда след малко. Преди това обаче трябва да пречукам един хеликоптер.

 

 

Две фигурки излязоха от покрива на совалката и маранята на пустинята ги обгърна.

Президентът и Кевин.

Президентът не беше успял да свали скафандъра си, но беше махнал шлема. Кевин беше с обикновените си дрехи, които беше носил преди да го напъхат в оранжевия скафандър.

Пенетрейтърът забръмча над главите им.

От покрива на совалката се спусна стълба от найлоново въже — развиваше се автоматично след отварянето на аварийния люк.

Президентът и Кевин бързо се спуснаха по нея под студените погледи на тримата членове на екипажа на пенетрейтъра.

И в момента, когато краката им докоснаха нагорещената писта, се втурнаха да бягат от совалката.

 

 

Междувременно в кабината на совалката Скофийлд наместваше металния цилиндър на рамото си и напрегнато чакаше Кевин и президентът да се отдалечат достатъчно.

Погледна все още вързания пилот и го попита:

— Какво гледаш?

Ззззззззз!

Зад гърба му избухна облак от оранжеви искри.

Мамка му…

Командосите от Ехо възнамеряваха да отворят вратата с горелка.

Президентът и момчето трябва да се отдалечат достатъчно…

Гласът на пилота на пенетрейтъра изгърмя:

— Благодаря, Хикс 38. Съжалявам, но ви подведох. Налага се да ви унищожа. Сбогом.

От лявото крило на хеликоптера се отдели една ракета „Сайдуиндър“ и полетя право към стъклото на пилотската кабина.

От вратата отзад хвърчаха искри.

„Гледай си работата — помисли си Скофийлд. — Писнахте ми.“

И натисна лоста за катапултиране до креслото си.

 

 

Шейн Скофийлд се издигна във въздуха като новогодишен фойерверк заедно с креслото си.

Издигна се по идеално права линия, оформяйки странен триъгълник между себе си, космическата совалка и хеликоптера.

И всичко се случи едновременно.

Първо, сайдуиндърът се вряза в совалката и превърна нея и командосите от Ехо в огнено кълбо.

Самият Скофийлд се издигна високо над експлозията, достигна връхната точка на полета си и се изравни със смаяния екипаж на пенетрейтъра.

Чак тогава тримата командоси в кабината на хеликоптера забелязаха цилиндъра на рамото му — докато той летеше право нагоре в катапултиралата седалка.

Само че цилиндърът на рамото му не беше парче стара тръба.

Беше базука.

Компактна базука М–72 за еднократна употреба, стандартна принадлежност към комплекта за оцеляване, предназначена за попаднали на вражеска територия астронавти, които биха се нуждаели от леко, но мощно оръжие.

Както се носеше високо над огнената топка, която допреди малко беше космическа совалка, Скофийлд натисна спусъка на базуката.

От рамото му излетя миниатюрна бойна глава, която с невероятна скорост се насочи право към кабината на хеликоптера.

Снарядът проби предното стъкло и експлодира мощно. Стените на хеликоптера се издуха като балон и той просто се изпари.

Последният епизод от този неколкосекунден филм завърши с отварянето на парашута на Скофийлд.

Той разцъфна над седалката и го отдели от нея, след което го приземи меко върху пистата, недалеч от двете горящи купчини, останали от совалката и хеликоптера.

Президентът и Кевин се затичаха към него.

— Страхотно! — извика възторжено Кевин.

— Да. Напомнете ми никога да не излизам с оръжие срещу вас — добави президентът.

Скофийлд се освободи от парашута и впери поглед в сградите на Обект 7.

Обект 7…

Странно, но първото, което му дойде наум, не беше нито Футбола, нито съдбините на нацията.

Беше Либи Гант.

За последно я беше видял в ямата, когато полковник Харпър беше взривил гранатата с Китайския вирус.

И тогава забеляза втория пенетрейтър — пенетрейтърът на Цезар и Логан — празен и изоставен пред главния хангар на комплекса.

— Цезар се е върнал в Обект 7… — високо каза Скофийлд — Интересно защо?

От приземния етаж на контролната кула излезе някаква фигура и махна немощно с ръка.

Книгата.

 

 

Скофийлд, Кевин и президентът отидоха при него.

Книгата беше бледен и изтощен. На лявото му рамо имаше дебела превръзка, а ръката му висеше на импровизирана примка през врата.

— Плашило, бързо! — успя да каже той. — Трябва да видиш нещо. Веднага.

 

 

— Кога се върна Цезар? — попита Скофийлд, докато изкачваха стълбите на контролната кула.

— Кацнаха няколко минути преди вас и веднага тръгнаха към горната врата. Аз търсех Джансън горе в кулата и видяхме цялата история с катапултирането. Цезар и Логан те наблюдаваха от входа на хангара, но когато прати приятелчетата им на небето, се пъхнаха вътре и изчезнаха.

— Цезар е влязъл в комплекса… Защо? — Скофийлд се замисли и след малко вдигна глава. — Да си се чувал с Гант?

— Не Мислех, че е с теб.

— Разделихме се, като избухна гранатата с Китайския вирус. Сигурно още е в комплекса.

Стигнаха до последния етаж на кулата. Джулиет Джансън лежеше в едно кресло с превръзка на гърдите. Много бледа, но още жива.

До нея лежеше Футбола.

— Какво искаше да ми покажеш? — обърна се Скофийлд към Книгата.

— Ето това. — Книгата посочи един компютърен екран. На него премигваше надпис:

######################## ВНИМАНИЕ ############################

АКТИВИРАН Е АВАРИЙНИЯТ ПРОТОКОЛ.

АКО НЕ ВЪВЕДЕТЕ КОД ЗА ПРОДЪЛЖАВАНЕ ИЛИ ЗА ОТМЕНЯНЕ ДО 1105 ЧАСА, ЩЕ БЪДЕ ЗАДЕЙСТВАНА ПРОЦЕДУРА ЗА САМОУНИЩОЖАВАНЕ НА СЪОРЪЖЕНИЕТО С ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ 10:00 МИНУТИ.

######################## ВНИМАНИЕ ############################

Скофийлд си погледна часовника.

Беше 10:43.

Двадесет и две минути до термоядреното унищожение на комплекса.

И никой не знаеше къде е Гант…

Мамка му!

— Има и още нещо — каза Книгата. — Успяхме да пуснем генераторите, но мощността още е много ниска. Пуснахме осветлението, няколко комуникационни линии и вътрешната телевизионна система.

— И?

— Виж това.

Книгата натисна някакъв бутон и един от мониторите на таблото оживя.

На него се виждаше контролната зала над главния хангар.

А сред разрухата вътре стоеше Цезар Ръсел и гледаше право в камерата, точно както го беше правил на няколко пъти от сутринта.

 

 

Ръсел се ухили на камерата.

Гласът му гръмна от високоговорителите в кулата.

— Здравейте, господин президент и народе на Америка. Знам, че е малко рано за поредния бюлетин, но тъй като състезанието, уви, завърши, съм сигурен, че нямате нищо против едно по-ранно осведомяване.

— Хората ми са мъртви, а каузата ми е изгубена. Би трябвало да поздравя президента и храбрите му бодигардове, но нямам намерение да го направя. На раздяла ви казвам само едно: тази страна никога няма да бъде същата, не и след днешния ден…

И Цезар направи нещо, от което кръвта на Скофийлд замръзна — разгърна униформата си и откри голите си гърди.

Ченето на Скофийлд увисна.

— О, не…

На гърдите на Цезар Ръсел се виждаше продълговат вертикален белег от операция.

Цезар се ухили злобно, маниакално, безумно.

— Спрете сърцето ми и се молете да умрете.

 

 

— Какво? — попита президентът. — Нищо не разбирам.

Скофийлд мълчеше.

Беше разбрал.

Извади от джоба си един лист — разпечатката, която Мозъчко беше изкарал от следящата система на АУАКС още в самото начало — когато искаха да разберат дали в сърцето на президента наистина има предавател.

Разгледа я.

Припомни си обяснението на Мозъчко.

„Това е стандартна схема на отразяване. Сателитът изпраща търсещ сигнал — ето тези положителни пикове с честота около 10 гигахерца, — а след това приемателят на земята, в случая президентът, отразява сигнала обратно към сателита — това са пиковете в отрицателната част на диаграмата.“

„Търсене и отразяване. Ако се абстрахираме от интерференцията, отразеният сигнал се повтаря на всеки двайсет и пет секунди.“

— Ако пренебрегнем интерференцията… — каза Скофийлд, докато гледаше втренчено разпечатката.

— Само дето няма никаква интерференция. Това са два различни сигнала. Сателитът трябва да приема два сигнала… — Той сграбчи някаква химикалка и съедини кръговете два по два.

— Тази графика изобразява два отчетливи модела. Първия и третия, а след това втория и четвъртия.

— Какво казахте? — попита президентът.

— Казах, господин президент, че не сте единственият в комплекса с предавател на сърцето. Това е било асото в ръкава на Цезар, последният коз, така че и да изгуби, пак да спечели. Цезар Ръсел също има предавател в сърцето. И ако умре, бомбите по летищата ще избухнат.

— Но той е в комплекса — каза Книгата и лицето му се сгърчи от болка, — а точно след двадесет минути започва процедурата за унищожение.

— Знам — отвърна Скофийлд. — И той го знае. Което означава, че трябва да направя нещо, което не съм си помислял и в най-лошите си кошмари. Трябва да вляза в Обект 7 и да спася живота на Цезар Ръсел.