Матю Райли
Обект 7 (5)

ПЪРВА КОНФРОНТАЦИЯ
3 юли, 06:00

Трите хеликоптера се носеха над безжизнената равнина и раздираха тишината на ранното утро.

Летяха ниско в стегнат строй — както винаги — и завихряха пясъка и валмата от тръни. Полираните им повърхности отразяваха първите слънчеви лъчи.

Огромният „Сикорски“ VH–60N летеше най-отпред — отново, както винаги, съпровождан по фланговете от два страховити СН–53Е „Супер Сталиона“. VH–60N е уникална американска военна машина с чисто бял покрив й ръчно полирани тъмнозелени стени. Тя се произвежда за Правителството на САЩ в „затворените“ отдели с максимална секретност на авиозаводите „Сикорски“ в Кънектикът. Това не е боен хеликоптер — което означава, че отговарящата за поддръжката му морска пехота не го използва в никакви бойни операция.

Той има едно и само едно предназначение. И освен това няма други екземпляри в употреба — и причината е съвсем основателна, тъй като всичките му специални функции са известни само на шепа инженери и служители от морската пехота.

Парадоксът е в това, че въпреки цялата тази секретност VH–60N е най-известният хеликоптер в западния свят.

На дисплеите на въздушните диспечери се изобразява като „НМХ–1“, Първи взвод от морската пехота и официалната му радиопозивна е „Найтхоук“. Но с годините хеликоптерът, превозващ на къси и средни разстояния президента на САЩ, е станал известен като Морска пехота Едно.

Хеликоптерът, наричан „МП–1“, се използва сравнително рядко — за излитане от съвършената морава южно от Белия дом или за кацане в Кемп Дейвид.

Но не и днес.

Днес той ревеше над пустинята и превозваше известния си пътник от една военна база сред голия пейзаж на Юта до друга.

Капитан Шейн М. Скофийлд от Морската пехота на САЩ, облечен в пълна парадна униформа — островръха бяла шапка, тъмносиня куртка със златни копчета, син панталон с червени кантове, лъснати до блясък ботуши, бял кожен колан с бял кожен кобур, от който се подаваше инкрустираната ръкохватка на никелиран пистолет М–9 — бе застанал зад двамата пилоти в кабината на президентския хеликоптер и се взираше през бронираното му предно стъкло.

Скофийлд бе висок метър и седемдесет и пет, строен и мускулест, с красиво издължено лице и гъста черна коса. И макар да не влизаха в парадната униформа, носеше и широки сребристи слънчеви очила.

Те закриваха грозните вертикални белези на клепачите на двете му очи. Бяха останали от една предишна акция и бяха повод за кодовото му име „Плашилото“.

Жълто-кафявата пустиня се простираше чак до синия хоризонт. Безжизненият ландшафт се нижеше под корема на хеликоптера.

Накрая Скофийлд видя в далечината възвишението, където се намираше крайната им цел.

В подножието на скалистия хълм имаше няколко сгради и дълга бетонна писта с осветление, което избледняваше под първите слънчеви лъчи. Основната сграда в комплекса бе огромен, вкопан наполовина в склона на възвишението самолетен хангар.

Това беше Специален обект (секретен) №7, втората база на ВВС, която щяха да посетят днес.

— Челен отряд Две, тук Найтхоук Едно, подхождаме към Обект 7. Моля потвърдете — каза по радиото пилотът на МП–1 полковник Майкъл Гриър — Стрелеца.

Не получи отговор.

— Повтарям. Челен отряд Две. Отговорете.

Пак не получи отговор.

— Заради радиозаглушаването е — обади се вторият пилот подполковник Мишел Далас. — Тези бази са седмо ниво на секретност и са обвити денонощно в сателитна радиосфера. Късовълнови излъчвания. Така пречат на евентуалните шпиони да предават информация отвътре.

Малко по-рано същата сутрин президентът беше посетил Обект 8, подобна изолирана база на ВВС на тридесет километра източно от Обект 7. Там, придружен от деветимата бодигардове от Секретната служба, беше провел бърза обиколка на съоръжението и беше инспектирал няколко нови самолета в хангарите.

През това време Скофийлд и останалите тринадесет морски пехотинци бяха останали на борда на МП Едно. Сикорски и двата суперсталиона бяха останали отвън, въртейки перки на празен ход под крилата на огромния Боинг–747, ВВС Едно.

Докато чакаха, неколцина пехотинци поведоха спор защо не са ги допуснали в главния хангар на Обект 8. Стигна се до консенсус — почиващ единствено на неясни и непотвърдени слухове, — че всичко е заради това, че в Обект 8 се произвеждат някои от най-новите и най-секретни самолети.

Един от пехотинците, усмихнат чернокож с гръмовен глас, казваше се Уендъл Хейнс, бил чул, че тук произвеждали „Аврора“, легендарния шпионски самолет, който развивал скорост девет пъти скоростта на звука. Настоящият най-бърз самолет в света, SR–71 „Блекбърд“, развиваше само три пъти скоростта на звука.

Други твърдяха, че в базата имало цяла ескадрила свръхманеврени изтребители В–2 „Стелт“.

Трети — по всяка вероятност впечатлени от изстрелването на китайската космическа совалка преди два дни — решиха, че Обект 8 е приютил супермодерната бойна совалка, базирана на конструкцията на Боинг–747. Този непознати за широката общественост съвместен проект Х–38 на ВВС и НАСА бе първото в света космическо средство за агресия.

Скофийлд не обръщаше никакво внимание на подобни глупости.

Това, че Обект 8 имаше нещо общо с разработването на свръхсекретни самолети, бе очевидно, ако не от друго, то поради един съвсем прост факт.

Въпреки че инженерите на ВВС се бяха постарали да я маскират добре, широката колкото шосе черна асфалтова писта на Обект 8 всъщност бе продължена с още два километра бетон, прикрит под тънък слой пясък и валма от тръни, разхвърляни на подходящите места.

Това беше писта, където трябваше да излитат и кацат самолети с голяма маса, като например совалки или…

В този момент президентът излезе от главния хангар и тръгнаха.

Първоначално Шефа беше възнамерявал да лети до Обект 7 с ВВС Едно. Колкото и да беше кратко разстоянието, пак беше по-бърз от МП Едно.

Само че в президентския самолет беше възникнала непредвидима авария — теч на гориво от резервоара в лявото крило.

И затова Шефа беше взел МП Едно, който стоеше в постоянна готовност точно за такива ситуации.

И затова сега Скофийлд се взираше в утринния сумрак към осветения като коледна елха Обект 7.

Докато оглеждаше комплекса хангари в далечината, му мина една странна мисъл — явно никой от колегите му на борда на вертолета не беше чувал абсолютно нищо за Обект 7. Дори най-бегъл слух.

Явно никой не знаеше с какво се занимават в Обект 7.

 

 

Животът в най-близкото обкръжение на президента на САЩ сам по себе си бе отделен свят.

За Скофийлд той бе вълнуващ, но и плашещ.

Вълнуващ, защото го поставяше в орбитата на един от най-могъщите хора на планетата, и плашещ, защото този човек бе заобиколен от други, които паразитираха върху това могъщество.

Всъщност дори за кратката си служба на борда на МП Едно Скофийлд беше забелязал, че за вниманието на президента във всеки един момент си съперничат поне три групировки.

Първата беше екипът на президента, съставен най-вече от надути харвардски типове, назначени от президента като съветници по най-различни въпроси — националната сигурност, вътрешната политика, връзките с обществеността и политическият живот на президента.

Независимо от длъжността обаче, поне според Скофийлд, най-важната цел на всички президентски сътрудници беше максималната публичност на техния шеф.

Целта на втората група, която се стараеше да обсеби вниманието на президента, бе в пълен контраст с първата — всъщност направо й противоречеше. Това бе Секретната служба на САЩ. Ръководената от аскетичния, необщителен и абсолютно аполитичен специален агент Франсис К. Кътлър президентска охрана бе непрекъснато на нож с екипа на президента.

Кътлър — чиято официална длъжност бе шеф на президентската охрана, просто „Франк“ за президента — беше известен с хладнокръвието си и с пълната си непоносимост към политическите подлоги. Когато някой се опитваше да се домогне до нещо чрез него, неизменният отговор на сивокосия и сивоок Франк Кътлър бе присвиване на очите и кратко и ясно „Не“.

Третата и последна група конкуренти за вниманието на президента бяха самите морски пехотинци.

Освен че се налагаше да търпят безобразното високомерие на президентските сътрудници — Скофийлд никога нямаше да забрави първия си полет на МП Едно, когато съветникът по вътрешната политика, някакъв надут двадесет и девет годишен адвокат от Ню Йорк, му беше наредил да му донесе двойно кафе със сметана, и то „по-бързичко“ — те нерядко влизаха в конфликт и със Секретната служба.

Безопасността на президента бе основна задача на Секретната служба, но когато президентът пътуваше на борда на МП Едно, с него винаги летяха поне шестима морски пехотинци, защото така беше преценила Морската пехота.

Трите групи живееха в сложно и нелеко примирие.

На борда на МП Едно безопасността на президента беше задача на морските пехотинци. В такъв случай с тях летяха само ключовите фигури от Секретната служба — Франк Кътлър и още няколко агенти. Другите му бодигардове летяха в двата придружаващи хеликоптера.

 

 

Гриър заговори в шлемофона си:

— Найтхоук Три, тук Найтхоук Едно. Проверете какво става с Челен отряд Две. Тая радиосфера ни скапа дългочестотните връзки. Хващам ОК сигнала, но нямам никакъв гласов контакт. Никаква връзка. Като се приближите достатъчно, пробвайте да се свържете с Обект 8. Вижте и какво става с ВВС Едно.

— Разбрано, Найтхоук Едно — отвърнаха на късовълновия обхват. — Тръгваме.

Иззад гърбовете на Гриър и Далас Скофийлд видя как десният суперсталион се отделя от групата и поема през пустинята.

Другите два хеликоптера от Първа ескадрила на Морската пехота продължиха по пътя си.

 

 

Някъде в една тъмна стая пред екрана на компютъра един мъж в синя униформа и със слушалки на ушите тихо каза в микрофона до устата си:

— Начало на сателитен тест на първичния сигнал… сега.

И натисна един бутон на таблото пред себе си.

 

 

— Какво е това, по дяволите… — Далас намести слушалката си.

— Какво става? — попита я Гриър Стрелеца.

— Не знам — отвърна тя и се завъртя на седалката си. — Току-що засякох нещо на микровълновия обхват.

Тя погледна дисплея на микровълновия — там се виждаше поредица от пикове и ниски интервали — и поклати глава.

— Много странно. Все едно някой насочи към нас късовълнов сигнал, който после отскочи в друга посока.

— Тази сутрин прегледахме за бръмбари — отвърна Гриър. — Два пъти.

Проверките за подслушвателни устройства на борда на МП Едно, както и на пътниците му, бяха рутинни и методични. Беше практически невъзможно някой да постави подслушващ или излъчващ уред в президентския хеликоптер.

Далас отново погледна екрана и сви рамене.

— Сигналът е прекалено слаб, за да се засече от локатор. И дума не може да става за говор или компютърни данни. Няма нито предаване, нито приемане на информация. Прилича на… ами сякаш някой ни проверява дали сме тук.

Капитанът на президентския хеликоптер се намръщи.

— Може да е атмосферно смущение или заблуден сигнал. Но по-добре да не рискуваме. — Гриър се обърна към Скофийлд. — Капитане, бихте ли проверил летателния апарат с вълшебната си пръчка?

 

 

— Сигнал получен — каза операторът в тъмната стая. — Тестът на първичния сигнал успешен. Уредът функционира. Повтарям. Уредът функционира. Превключвам на латентен режим. Започвам тест на вторичния сигнал…

 

 

Скофийлд влезе в пътническото отделение на МП Едно и прекара дигиталния анализатор AXS–9 по стените, седалките, тавана и пода — търсеше излъчвателя.

Пътническото отделение на президентския хеликоптер беше тапицирано с плюш. Всъщност дебелият килим и широките седалки подхождаха по-скоро на бизнес класата на пътнически самолет, отколкото на военно въздухоплавателно средство.

По-голямата част от пространството бе заета от дванадесет бежови кожени седалки. Върху всяка облегалка се мъдреше емблемата на президента на САЩ, както и върху широките облегалки за ръце и върху чашите за уиски и кафе, в случай че все пак някой забрави в чия компания пътува.

В дъното на основната кабина се намираше охранявана от морски пехотинец лакирана махагонова врата, водеща към най-важната част на хеликоптера.

Личният офис на президента.

Малък, но елегантно обзаведен — с много телефони, факсове, компютри и телевизионни монитори — офисът на борда на МП Едно позволяваше на Шефа да наблюдава делата на нацията от всяка точка на планетата.

В дъното на президентския офис, точно зад люка, се намираше едно устройство, което влизаше в употреба при изключителни обстоятелства — спасителната капсула на президента.

Скофийлд провери основната кабина със спектралния анализатор.

Там седяха Франк Кътлър и петима души от неговата Секретна служба. Зяпаха през прозорците и не му обърнаха никакво внимание.

Освен тях в кабината бяха заместник-шефът на кабинета на президента и директорът му по комуникациите. И двамата прелистваха някакви дебели папки.

Двама морски пехотинци охраняваха двата аварийни изхода в задната част на кабината.

В кабината имаше и още един човек.

Набит безврат мъж в тъмнозелена армейска униформа, седнал кротко в креслото, което се намираше най-близо до офиса на президента. С морковеночервената си коса и рижите си мустаци той изобщо не изглеждаше обикновен, а истината бе, че изобщо не беше обикновен.

Карл Уебстър следваше президента навсякъде — не защото имаше някакви специални умения или опит, а защото на дясната му китка беше прикрепен един особено важен предмет: стоманено куфарче, съдържащо кодовете и ключовете на ядрения арсенал на Америка. Куфарчето, познато като „Футбола“.

Скофийлд свърши работата си, която включваше и една кратка „извинете ме“ проверка на президентския офис.

Нищо.

На борда на хеликоптера нямаше никакви бръмбари.

Върна се в пилотската кабина тъкмо навреме, за да чуе Стрелеца, който казваше в микрофона:

— Разбрано, Найтхоук Три. Благодаря. — Гриър се обърна към втория пилот. — ВВС Едно е в изправност. Имало е пробив на някакъв клапан. Ще остане в Обект 8. След посещението в Обект 7 ще върнем Шефа там. Плашило, какво намери?

— Нищо — отвърна Скофийлд. — Хеликоптерът е чист.

Гриър сви рамене.

— Сигурно е било някакво смущение. Благодаря, Плашило.

Гриър се сепна, защото в слушалките на шлема му прозвуча ново съобщение. Той разпозна гласа от другата страна и въздъхна с досада.

— Ще направим всичко възможно, полковник, но не обещавам нищо. — Гриър изключи микрофона и тръсна глава. — Шибаният Шомпол. — Обърна се към Скофийлд и Далас. — Дами и господа, многоуважаемият ни офицер за свръзка с Белия дом помоли да ускорим крачка. Следобед Шефа имал следобеден чай с Комитета на вашингтонските дами и офицер за свръзка Хагърти смята, че ще провалим разписанието.

Далас се изсмя.

— Много е готин тоя Шомпол!

Цялата кореспонденция между морската пехота и Белия дом минаваше през един полковник на длъжност „офицер за свръзка с Белия дом“, пост, който през последните три години се заемаше от полковник Родни Хагърти.

Повечето на борда на „НМХ 1“ определяха четиридесетгодишния висок и слаб, с тънки като молив мустачки и прекалено изискани маниери Хагърти не само като неприятен кариерист, но и като истински експерт по кабинетология, заинтересован повече от броя на звездите върху пагоните си, отколкото от делата на морската пехота. Но както ставаше често, началниците от морската пехота не забелязваха отрицателните му качества и непрекъснато го повишаваха.

Дори Скофийлд не го харесваше. Хагърти беше бюрократ, който напоследък съвсем откровено злоупотребяваше с властта си. Въпреки че официалната му позивна беше „Резачката“, стриктното придържане към протокола, включително най-безсмислените процедури, му бяха спечелили алтернативното прозвище „Шомпола“.

 

 

Точно в този момент самотният суперсталион с позивна Найтхоук Три кацна сред облак прахоляк на голата пустинна равнина на около километър западно от скалистото възвишение, което приютяваше Обект 7.

В мига, когато хеликоптерът докосна земята, отвътре изскочиха четирима морски пехотинци в пълно бойно снаряжение и се затичаха към ямата, издълбана в твърдата като скала земя.

В тази яма се намираше добре замаскираният авариен изход на Обект 7. Макар и да не очакваха подобно развитие на обстоятелствата, днес той щеше да е основният изход от комплекса, в случай че президентът се натъкнеше на някакви проблеми вътре.

Водачът на групата, лейтенант Корбин Хендрик — Колта пристъпи към прашния изкоп, следван от тримата си подчинени с изваден МР–5/10, наричан понякога и МР–10, или десетмилиметровата версия на модела МР–5 на „Хеклер и Кох“.

Хендрик чуваше в слушалките си постоянния сигнал на радиофара на Челен отряд Две. Излъчвателят не можеше да предава гласови съобщения, но мощността му беше достатъчна за една много полезна функция — ако Челен отряд Две се натъкнеше на някакво препятствие или проблем, водачът му просто трябваше да изключи предавателя и тогава всички от президентския антураж щяха да разберат, че има опасност. Наличието на сигнал беше успокояващ факт.

Хендрик и отрядът му се приближиха до ръба на изкопа и надникнаха вътре.

— Мамка му… — изпъшка Хендрик.

 

 

Другите два президентски хеликоптера се насочиха към секретен Обект 7.

Гриър се обърна към Скофийлд и попита:

— Ей, Плашило, къде ти е харемът?

Скофийлд го изгледа иззад огледалните си очила и се усмихна пестеливо.

— Днес са на борда на Найтхоук Две, сър.

Гриър имаше предвид двете жени от бившия отряд на Скофийлд, които го придружаваха и сега — старши пехотен сержант Елизабет Гант Лисицата, и старши артилерийски сержант Джина Нюман — Майката.

В качеството си на бивш командир на разузнавателен отряд Скофийлд беше необичайно явление за президентската ескадрила.

Тъй като службата на борда на президентския хеликоптер беше свързана с доста церемониалности и тъй като не се броеше за „летателен стаж“, повечето военни гледаха да се отърват от назначение в президентския отряд. Всъщност, с много малко изключения, повечето военни в отряда имаха сравнително нисък чин и се натискаха за повишение.

Затова присъствието на бившия командир на разузнавателен отряд бе твърде необичайно, но Гриър бе много доволен от това.

Той харесваше Скофийлд. Носеше му се слава на изключителен командир — такъв, който се грижи за хората си и в замяна получава най-доброто от тях.

Гриър беше чул за последната операция на Скофийлд и уважаваше младия капитан.

Освен това харесваше Майката и Гант — възхищаваше се на отношението им към работата и на непоклатимата им лоялност към командира им — това, че им викаше „харема на Скофийлд“, бе израз на рядко демонстрирано от Гриър топло чувство.

Скофийлд беше свикнал да го възприемат като необикновен.

Всъщност точно това бе причината да го назначат на борда на МП Едно.

Преди година и половина, още като лейтенант на разузнавателен отряд, беше провел една акция в Антарктида — целта бе да изследва предполагаем извънземен космически кораб.

Най-краткото определение за тази акция беше „кошмар“.

По време на схватката с два чужди военни отряда и инфилтрираните в собствения му отряд предатели от дванадесетчленния му отряд бяха оцелели само четирима. На всичкото отгоре Групата за разузнавателно координиране беше обявила Скофийлд за мъртъв и възнамеряваше много скоро да превърне тази лъжа в истина.

Завръщането му у дома — живи в добро здраве — хвърли медиите в истерия.

Снимката му се появи във всички големи вестници. Журналистите и фотографите го преследваха за интервюта и снимки. Скофийлд се превърна в жив паметник на борбата срещу корупцията в армията — героят, когото безименните генерали от собствената му войска искаха да унищожат.

И така пред командването на морската пехота възникна един много сериозен проблем — какво да прави със Скофийлд?

Трябваше да им се признае, че решиха проблема доста изобретателно.

Най-безопасното място, където можеха да скрият Скофийлд, бе точно пред физиономиите на медиите, но така, че да не могат да го докоснат.

Изпратиха го на борда на МП Едно.

Хеликоптерът домуваше на летището на морската пехота в Куонтико, Вирджиния и Скофийлд трябваше да живее в базата и да не допуска никого до машината. Щеше да работи на борда на президентския VH–60N, който кацаше рядко пред Белия дом и винаги на безопасно разстояние от журналистите.

Майката и Гант последваха командира си на новата служба. Четвъртият оцелял от злощастната мисия в Антарктида, редник Рибаунд Симънс, беше напуснал морската пехота.

Оттогава беше изминала една година.

През това време не особено общителният Скофийлд се беше сприятелил с много малко хора, основно обикновени служители от Секретната служба и от персонала на Белия дом. Освен това огледалните му очила го бяха направили любимец на палавите президентски внучета и където и да отидеха, те неизменно настояваха да ги охранява той. Но въпреки това Скофийлд не беше на „ти“ с президента.

Обект 7 изпълни предното стъкло на МП Едно. Масивните врати на огромния хангар бавно се отвориха и отвътре се разля ярка електрическа светлина.

— Найтхоук Две, тук Найтхоук Едно, започваме спускане — каза Гиър.

 

 

В търбуха на Найтхоук Две старши сержант Елизабет Гант — Лисицата, седеше в креслото и се опитваше да прочете нещо от разтворената на коленете й папка.

За разлика от МП Едно, тук шумът на двигателите беше абсолютно оглушителен. И тъй като тук не се возеше президентът, обзавеждането бе хиляда пъти по-скромно. Нямаше нито луксозни кресла, нито емблеми по облегалките.

Преди шест часа Либи Гант беше станала на двадесет и осем години.

Тя беше средна на ръст, със спортно телосложение, къса руса коса, сини очи и пълно бойно снаряжение — бронежилетка, МР–10 и униформа, която й стоеше страхотно. А в парадната си униформа от сако, панталон и островръха шапка изглеждаше направо зашеметяващо.

Настроението на борда на Найтхоук Две беше сравнително добро, тъй като летяха в забранена за полети зона, така че не се налагаше полетът на МП Едно да се координира с гражданските въздухоплавателни средства и затова Гант използваше случая да почете малко лекции от училището за кандидат-офицери, в което се беше записала наскоро.

Тъкмо беше стигнала до лекция 9405 — „Тактическо командване за напреднали“, когато един тих глас наруши съсредоточения й размисъл.

— Честит рожден ден.

Тя вдигна поглед от записките и въздъхна.

В креслото срещу нея се беше настанил Николас Тейт-трети, съветник на президента по вътрешните работи. Тейт беше привлекателен мъж с европейски черти — тъмнокос, мургав, с челюст на фотомодел — и освен това изключително самоуверен. Днес беше облечен в костюм на „Армани“ за три хиляди долара и естествено ухаеше на одеколон „Армани“, явно последен писък на модата.

Подаде й една малка кутия в красива опаковка.

— Двадесет и осем, нали така?

— Тъй вярно, сър — отвърна Гант.

— Моля те, наричай ме Ник. — Той кимна към подаръка. — Хайде, отвори го.

Гант неохотно разопакова пакета, отвори капака на морскозелената кутийка и пред погледа й засия една разкошна сребърна огърлица.

Тънка и изящна, изработена от най-фини преплетени сребърни нишки, блестяща, с малък, но стилен диамант, искрящ по средата.

— От „Тифани“ е — каза Тейт.

Гант вдигна поглед към него.

— Не ми е разрешено да нося бижута, когато съм униформена, господин Тейт.

— Знам. Надявам се да я сложиш другата събота, когато ще отидем на вечеря в „Нино“.

„Нино“ беше ресторант в Джорджтаун, много популярен сред вашингтонския хайлайф и най-скъпият в града.

Гант въздъхна.

— Аз имам приятел.

Твърдението й беше почти вярно. След едно доста колебливо начало последния уикенд тя и Шейн Скофийлд най-после бяха излезли на нещо като среща.

— Е, хайде сега — отвърна Тейт. — Чух нещо такова. Една среща не означава сериозна връзка.

Ситуацията ставаше неприятна. Гант вдигна бижуто пред илюминатора.

— Знаеш ли, много ми прилича на една огърлица, която видях навремето в Париж.

— Така ли?

Думата „Париж“ накара един друг морски пехотинец да обърне глава към тях. Тейт не забеляза нищо.

— Да — продължи Гант. Бяхме там преди няколко месеца с Шефа и имах един свободен ден, и…

— Божичко, какво е това! — прекъсна я един дрезгав дамски глас.

— Здрасти, Мамо — поздрави Гант изникналата в прохода между седалките старши сержант Нюман — Майката.

— Как си, рожденичке? — усмихна се съзаклятнически Майката.

Двете с Гант не използваха за пръв път кодовата дума „Париж“. Това беше техният сигнал за поява на досаден ухажор, при който другата трябваше да се притече на помощ. Редовен номер на приятелките по целия свят.

Вярно, че на сто и деветдесет сантиметровата и стокилограмова Майка не й се налагаше да го използва често. С изсечените черти на тъмнокожото си лице, обръснатата глава и безцеремонното си поведение, тя бе пълна противоположност на Либи Гант. Всъщност позивната й беше доста красноречива и нямаше нищо общо с никакви майчински чувства, защото беше част от известната фраза „Майка ти…“ Тя беше на „ти“ с всички оръжия и бойни техники и преди година бе произведена в респектиращото звание „старши артилерийски сержант“.

Майката имаше още една доста необичайна физическа черта, с която се беше сдобила по време на кошмарната антарктическа мисия — изкуствен ляв крак от коляното надолу.

Сблъсъкът с косатката-убиец я беше лишил от крайника й. Но косатката пострада по-лошо, защото получи куршум в мозъка.

След инцидента Майката се беше сдобила със свръхтехнологична протеза, която, поне според производителите й, гарантираше абсолютно пълноценен синхрон с движенията на тялото. „Костите“ от титаниева сплав, свободно въртящите се стави и хидравличните симулатори на мускули приемаха нервните сигнали, преместваха автоматично центъра на тежестта и бяха толкова сложни, че управлението им се осъществяваше от компютърен чип.

Майката впери поглед в бляскавата огърлица от „Тифани“.

— Леле, страхотно бижу! — Тя се обърна към Ник Тейт. — Сигурно ти е струвало доста парички.

— Мога да си го позволя — хладно отвърна Тейт.

— Сигурно ти е струвало повече от годишната ми заплата.

— Сигурно.

Майката го остави и се обърна към Гант.

— Извинявай, че ви се бъркам, рожденичке, но капитанът те вика в кабината за кацането.

— А, добре.

Гант се изправи и подаде огърлицата на Тейт.

— Николас, съжалявам, но не мога да я приема. Имам си приятел.

След което закрачи към пилотската кабина.

 

 

Хендрик — Колта — стоеше пред аварийния изход и се взираше невярващо надолу.

Гледката беше кошмарна.

Телата на всичките девет души от втория челен отряд на Секретната служба лежаха на пясъчното дъно на шахтата, сгърчени под всевъзможни ъгли, надупчени от куршуми. Пясъкът беше пропит с кръв.

Началникът на отряда агент Бейкър беше застинал със зинала уста, широко отворени очи и дупка на челото. В дланта му се виждаше ключът на ОК радиофара. Очевидно атаката бе протекла толкова светкавично, че дори не бе имал време да го натисне.

Зад труповете се виждаше стоманената врата в каменната стена — аварийният изход. Затворен.

Хендрик се обърна, извади радиото си и тръгна към Найтхоук Три.

— Найтхоук Едно.

Радиошум.

— Мамка му! Найтхоук Едно! Говори…

Пустинята сякаш оживя.

От пясъка се надигнаха фигури в маскировъчни покривала и Хендрик изведнъж се озова сред дузина мъже с автомати, които откриха стрелба.

Само след секунда един деветмилиметров куршум „Силвъртип“ прониза мозъка му. Разширението на газовете в кухия връх взриви черепа му.

Хендрик така и не видя кой го уби.

Не видя и как маскираният екип ликвидира хората му безмилостно, точно и ефикасно.

Не видя и как се качват на хеликоптера и отлитат към Обект 7.

 

 

Другите два президентски хеликоптера се снижиха заедно и кацнаха сред вихрушки от пясък пред огромния главен хангар на специален обект (секретен) №7 на ВВС на САЩ.

Гигантските врати откриха ярко осветената вътрешност и светлината озари ниското възвишение, където бяха построени четирите ниски сгради.

Щом колесниците докоснаха земята, отрядът от Найтхоук Две побърза да заеме позиции край МП Едно.

Групата по посрещането стоеше неподвижно и безмълвно в хладния утринен въздух на пътеката за рулиране пред хангара.

Оглавяваха я двама военни от ВВС — полковник и майор.

Зад тях се бяха строили четири редици от по десетима командоси в пълно бойно снаряжение — черни униформи, черни бронежилетки, черни шлемове и белгийски снайпери Р–90.

Скофийлд надникна през стъклото на пилотската кабина и моментално разпозна отличителните им знаци. Това беше един отряд, който почти никога не присъстваше на военните учения на армията на САЩ, отряд, обвит със секретност, отряд, който се използваше само за особено важни и опасни задачи.

Прословутият 7-и взвод за специални операции, елитната сухоземна част на ВВС.

През по-голямата част от Студената война този взвод бе базиран в Западна Германия с официалната задача да охранява американските въздушни бази от руските спецчасти. Неофициалните му подвизи обаче бяха много по-впечатляващи.

Организирането на дезертьорството на петима важни съветски специалисти по ядрена техника от секретната база в една планина в Украйна. Убийството на висшия офицер на КГБ Владимир Наков в Москва през 1990 година, преди самият Наков да успее да убие Михаил Горбачов. И накрая дръзкото спасяване на шефа на източния отдел на ЦРУ Фред Конуей от страховития затвор Ксианги — непревзимаемият лабиринт от мрачни килии и помещения за изтезания на небезизвестното китайско Външно разузнаване.

На вратовете на всичките членове на отряда висяха газови маски ERG–6. Това твърдо, черно и приличащо на долната част на хокейна маска снаряжение покриваше носа и устата на носещия го като маската на Джеси Джеймс от каубойските филми.

На празната пътека за рулиране пред Обект 7 стояха още трима мъже в колосани бели престилки. Учени.

Щом хората от морската пехота и от Секретната служба заеха местата си, от лявата врата на МП Едно се спусна стълба.

Двама морски пехотинци слязоха и заеха позиции пред нея в стойка „мирно“.

След тях се появи специален агент Франк Кътлър с ръка на кобура и напрегнат поглед. Секретната служба нямаше вяра на никого. Дори на ВВС на САЩ. Дори там можеше да се случи някой недоволен войник да стреля по президента.

Президентът излезе, следван от антуража си.

Последни излязоха Скофийлд и един млад капрал от морската пехота.

Двамата пилоти на МП Едно останаха както винаги на борда, в случай че се наложи спешно излитане.

Двете групи се срещнаха на празната писта под първите лъчи на зората — разквартируваният в комплекса взвод и антуражът на президента.

Вятърът вдигаше миниатюрни прашни вихрушки в краката им. По късно през деня се очакваше пясъчна буря.

Младият капитан от ВВС отведе президента при командващия отряда полковник — суров мъж с побелели коси и вежди. Президентът се приближи и полковникът козирува отсечено.

— Добро утро, господин президент. Аз съм полковник Джером Т. Харпър от медицинското и хирургическо командване на ВВС и началник на секретен обект номер седем на ВВС на САЩ. Това е майор Кърт Логан, командир на Седми взвод тук в базата. Вашите два челни отряда от Секретната служба ви очакват вътре в базата. Вашето посещение е чест за нас, сър. Добре дошли в Обект 7.

— Благодаря, полковник — отвърна президентът. — Водете ни.

 

 

Щом президентът влезе в огромния основен хангар, следван от високопоставения си антураж, майорът, който командваше 7-и взвод, се приближи до Скофийлд.

Майор Кърт Логан бе над един и осемдесет, ниско подстриган, с жестоко набраздено от шарка лице. Не се срещаха за пръв път, но Скофийлд се съмняваше, че майорът го помни.

Бяха учили заедно в курса по специално командване и водачество в учебния център на ВМС във форт Лодърдейл през 1997 година. На изпита Логан беше демонстрирал изобретателна и безмилостна тактика и беше завършил с четиридесет от четиридесет възможни точки. Преценяваше всички бойни ситуации на секундата и беше безкомпромисен към врага. Тогава новоизлюпеният командир на разузнавателен взвод Скофийлд беше завършил десети от шестнадесет курсисти.

Логан не се беше променил много. Стойката, сключените зад гърба ръце и стоманеният поглед издаваха увереност и вътрешна сила. Закалена в битките сила.

— Заповядайте, капитане — тихо каза Логан с южняшки акцент и му подаде някакъв документ. — Списъкът на хората ми.

Скофийлд пое листа и даде своя списък на Логан.

Размяната на списъци на персонала при инспекции бе обичайна практика, тъй като антуражът на президента искаше да знае кого инспектира, а работещите в базата искаха да знаят кой ги инспектира.

Скофийлд погледна списъка на Обект 7. Колони от нищо незначещи имена.

ВОЕННОВЪЗДУШНИ СИЛИ НА САЩ

СПЕЦИАЛЕН ОБЕКТ (СЕКРЕТЕН) 07

ПЕРСОНАЛ НА ОБЕКТА КЛАСИФИКАЦИЯ (СТРОГО СЕКРЕТНО)

 

КОМАНДВАНЕ

Харпър, Дж. Т. (командир)

 

СЕДМИ ВЗВОД

 

ИМЕ	ЧАСТ	ИМЕ	ЧАСТ	ИМЕ	ЧАСТ
Алварес, М. Дж.	A	Дилън, С. Т.	D	Логан, К. У. (майор)	A
Артърс, Р. Т.	C	Дохъни, Ф. Г.	A	Макконъл, Б. А.	B
Атлок, Ф. Д.	B	Игън, Р. Р.	B	Месик, К.	E
Бейнс, А. У.	C	Фрейзър, М. С.	C	Милбърн, С. К.	D
Бенет, Б.	E	Фредерик, Г. Н.	A	Мортън, А. Н.	C
Бигс, Н. М.	C	Фромър, С. Н.	E	Нанс, Дж. Ф.	D
Бойс, Л. У.	D	Гигс, З. И.	B	Оливър, П. К.	E
Боланд, К. С.	B	Гейл, А.	D	Нистрьом, Дж. Дж.	D
Калвърт, И. Т.	E	Голдинг, Д. К.	D	Прайс, А. Л.	C
Карни, Л. И.	E	Голдмън, У. Е.	A	Роусън, М. Дж.	C
Крисчън, Ф. К.	A	Грейсън, С. Р.	E	Сейлс, М. Т.	B
Колман, Г. К.	E	Хюджис, Р.	A	Сомърс, С. Р.	C
Кулс, М.	В	Инглис, У. А.	В	Стоун, Дж. К.	C
Крик, Д. Т.	D	Джонсън, С. У.	D	Тейлър, А. С	B
Крийс, Т. У.	A	Джонс, М.	D	Уилс, Л. С.	C
Дейвис, Е. М.	C	Кинкейд, Р.	B	Улфсън, Х. Т.	A
Дейтън, Е. М.	E	Литълтън, С. О.	E

 

ЦИВИЛЕН ПЕРСОНАЛ

 

Бота, Г. В.	МЕД
Франклин, Х. С.	МЕД
Шоу, Д. И.	МЕД

Но Скофийлд забеляза нещо.

В списъка имаше повече хора, отколкото в строения на пистата 7-и взвод. Бяха изброени петдесет войници, а пред базата се бяха появили четиридесет. Скофийлд реши, че една част от десетима командоси е останала някъде вътре.

Докато Скофийлд разглеждаше списъка, Логан каза:

— Капитане, предлагам ви да преместите…

— Какъв е проблемът, майоре? — обади се някой зад гърба на Скофийлд. — И защо се обръщате към капитан Скофийлд? Тук аз съм командващият.

Хагърти Шомпола, офицерът за свръзка с Белия дом. С английските си мустачки и очебийно незакалената в битки стойка Хагърти бе пълна противоположност на Логан.

Логан го изгледа от глава до пети преди да му отговори. Гледката явно не го впечатли.

— Останал съм с впечатление, че командир на МП Едно е полковник Гриър — отвърна студено Логан и беше прав.

— Ами, ъъ… да, формално погледнато сте прав. Но като офицер за свръзка с Белия дом, всичко свързано с придвижването на хеликоптерите минава първо през мен.

Логан го изгледа студено, след което отвърна:

— Тъкмо питах капитана дали ще имате нещо против да вкарате хеликоптерите в хангара, докато трае инспекцията на президента. Предполагам, не желаете всички вражески сателити да отбележат визитата?

— Не, не, разбира се, че не. Разбира се, че не. Скофийлд. Погрижи се.

— Слушам, сър — отвърна сухо Скофийлд.

 

 

Гигантските двойни врати на хангара се затвориха с едно резониращо „бум“.

Сега двата челни хеликоптера на Първа въздушна ескадрила на морската пехота бяха спрели със свити перки в главния хангар на Обект 7-и въпреки внушителните си размери изглеждаха като играчки на фона на хангара.

Скофийлд провери хеликоптерите, застана в средата на огромното пространство и мълчаливо го огледа.

Онези от морската пехота, Белия дом и Секретната служба, които не бяха достатъчно високопоставени, за да обикалят с президента, около двадесетина души, се разхождаха безцелно покрай хеликоптерите или пиеха кафе в двата стъклени офиса от двете страни на вратите.

Скофийлд се изуми от размерите на хангара.

Беше невероятен.

Простираше се поне на сто метра навътре в планината и вътрешността му бе равномерно осветена от ярки халогенни лампи. По цялата дължина на тавана имаше релсова транспортна система. В момента в двата й края висяха два огромни дървени кафеза.

В дъното срещу вратите към пистата имаше съвсем отделна двуетажна сграда, която заемаше цялата ширина на хангара. Ъгловите прозорци на втория й етаж бяха издадени така, че да гледат към пода.

В нишата под втория етаж до северната стена на хангара имаше малък пътнически асансьор.

Двата президентски хеликоптера бяха единствените летателни машини в хангара. Тук-там се виждаха най-обикновени бели влекачи — всъщност Скофийлд беше използвал два от тях, за да вкара хеликоптерите.

Най-впечатляваща от всичко обаче беше масивната квадратна елеваторна платформа за самолети в средата на помещението.

Размерите й бяха потресаващи, както и тези на двата хидравлични елеватора от двете й страни.

Платформата беше седемдесет на седемдесет метра и беше достатъчно голяма, за да качи дори самолет за радарно засичане Боинг 707 АУАКС — с все десетметровия въртящ се купол на опашката.

Платформата се поддържаше от скрити хидравлични системи и заемаше почти цялата централна площ на хангара. Подобно на обикновените самолетни платформи в североизточния край на тази също имаше отделна миниплатформа, която можеше да се използва независимо от голямата. Тя се придвижваше по релси, монтирани на стената на елеваторната шахта, а не с помощта на телескопичната хидравлична система на основната платформа — нещо като платформа в платформата, ако можеше да се каже така.

Но днес персоналът на Обект 7 беше включил в действие цялото шоу.

Скофийлд стоеше на ръба на бетонната шахта и гледаше как голямата платформа се спуска и фигурите на президента, деветимата му охранители от Секретната служба и високопоставените им гидове от ВВС се смаляват все повече и повече.

 

 

Докато Шейн Скофийлд стоеше в средата на просторния хангар и наблюдаваше шахтата, един друг човек наблюдаваше него.

Наблюдаващият се намираше в тъмния контролен център на Обект 7 на горния етаж на вътрешната сграда, образуваща източната стена на хангара. В стаята имаше още четирима униформени оператори, които говореха тихо в микрофоните си.

— … Звено Алфа, покрийте общото помещение на ниво 3…

— … Звено Ехо предлага да неутрализират разузнавателния отряд на Найтхоук Три отвън до аварийния изход. Откриха втория отряд. В момента Ехо паркират хеликоптера им в единия от външните хангари. Като свършат, ще се върнат в главния хангар…

— … Звена Браво и Чарли да останат в главния хангар…

— … Звено Делта докладва, че са заели позиция…

— … Секретната служба се опитва да се свърже с основния си отряд на ниво 6. Симулираният сигнал ОК очевидно продължава да работи…

Майор Кърт Логан се приближи до фигурата в мрака.

— Сър. Президентът и охраната току-що влязоха в ниво 4. Всички звена са на позиция.

— Добре.

— Да действаме ли?

— Не. Нека си направи обиколката — каза мъжът. — Преди да започнем, трябва да свършим още нещо.

— Добро утро.

Скофийлд се обърна и видя усмихнатите лица на Либи Гант и Майката.

— Здрасти.

— Ралф още ти е сърдит — заяви Майката. — И иска реванш.

Ралф беше съпругът на Майката — добродушен дребосък с физиономия като ухилена луна и безгранична поносимост спрямо ексцентричното поведение на жена си. Беше шофьор на тежкотоварен камион и имаше собствен „Мак“ с осемнадесет колела и рисунка на пронизано от стрела сърце и думата „Майка“ по цялата дължина на ремаркето. Нисичкият и вечно усмихнат Ралф бе жива легенда сред общността на морските пехотинци.

Освен това беше горд собственик на ново барбекю и преди две седмици на задължителния неделен обяд при Майката беше обявил на Скофийлд състезание по баскетбол на коша в задния двор. Скофийлд го беше оставил да победи и Ралф го знаеше.

— Хайде да е другия уикенд — отвърна Скофийлд. — Ами ти? Как мина вчера прегледа на крака?

— Сензационно, само това мога да кажа. Движението е напълно свободно и мога да тичам толкова бързо, колкото преди. Докторите май са много доволни. Мамка му, казах им, че миналата седмица съм изкарала 275 точки на боулинг, но те изобщо не се впечатлиха. Вече съм половин машина и искам нова позивна — шибания Дарт Вейдър.

Скофийлд се засмя.

— Добре, Дарт.

— Шомпола пак ли ти създава проблеми? — попита сериозно Гант.

— Както обикновено — отвърна Скофийлд. — Ей, честит рожден ден.

Гант се усмихна.

— Благодаря.

— Нося ти подарък. — Скофийлд бръкна в джоба на куртката си. — Не е кой знае какво, но… — Той се намръщи и опипа джобовете си. — По дяволите, мислех, че съм го взел. Сигурно е останал на хеликоптера…

— Не се притеснявай.

— Нали може да ти го дам после?

— Разбира се.

Майката огледа огромния хангар.

— Какво е това място бе, мамка му? Прилича на Форт Нокс^[1].

— Форт Нокс е нищо в сравнение с това тук.

— Какво имаш предвид?

— Погледни пода пред вратите на хангара.

Майката и Гант обърнаха глави. В бетонния под пред вратите имаше редица квадратни нарези с дължина един метър и поне толкова дълбоки.

— Погледнете сега нагоре.

Те погледнаха и видяха огромните метални профили, които пасваха идеално на нарезите.

— Блиндирана врата с бутално задвижване — поясни Скофийлд, — като на совалките клас „Нимиц“. Използват се за разделяне на хангара на изолирани зони в случай на пожар или експлозия. Забележете обаче, че в този хангар няма други блиндирани врати. Тази е единствената, което означава, че изходът е единствен.

— Какво все пак имаш предвид? — попита Майката.

— Имам предвид, че онова, с което се занимават тук, е толкова важно, че дори не ми се мисли какво.

 

 

Голямата елеваторна платформа с президента на САЩ спря пред стоманената врата, на която беше изписано само едно огромно черно „4“.

Бетонната шахта се издигаше над главите им като тунел. Ярката изкуствена светлина на приземното ниво се беше превърнала в малък бял квадрат — на сто метра отгоре.

Масивната стоманена врата се вдигна веднага щом асансьорът спря. Полковник Джером Харпър поведе групата, като обясняваше бързо.

— До 1975 година тук се е помещавало Командването на Въздушната отбрана на Северна Америка или КВОСА. След това се е преместило в по-модерна сграда под планината Шайен в Колорадо. Комплексът е заобиколен отвсякъде с титаниева стена с дебелина половин метър, вкопана от своя страна под тридесет метра гранитна скала. Също като комплекса в Шайен, и този тук е построен така, че да издържи на пряко попадение на термоядрена бойна глава.

Харпър подаде на президента един лист, на който бе изобразен схематичен чертеж на подземната структура.

Хангарът беше най-отгоре — вкопан в планината на приземното ниво. Самолетната елеваторна шахта започваше от него и минаваше през всички нива дълбоко под земята.

Харпър поясни:

— Подземният комплекс се състои от шест нива. Първите две — нива 1 и 2 — представляват хангари за домуване на високорискови самолети като онези, които сте видели тази сутрин в Обект 8. На ниво 3 са разположени комуникациите и жилищните помещения на персонала. Ниво 5 е затвор, на ниво 6 се намира Х-релсовата система. Всяко ниво е напълно херметично и защитено от радиация и отровни газове, а при евентуална херметизация комплексът разполага със запас от въздух за 30 дни. Хранителните запаси се съхраняват на ниво 3. В хангара на ниво 1 има резервоар за питейна вода с капацитет 400 милиона литра.

Групата стигна до един къс стръмен коридор, в чийто край се виждаше ниска солидна конструкция, наподобяваща врата на огромен сейф. Един командос побърза да я отвори.

— Преди четири години преместихме тук проект „Фортуна“, след като първият жизнеспособен ембрион достигна зрелост — каза Харпър. — Сега той най-после достигна стадий, в който може да бъде използван.

Президентът търпеливо изчака отварянето на дебелата един метър врата.

Франк Кътлър и другите осем души от личната охрана на президента стояха зад него — мълчаливи, неподвижни, невидими. Кътлър проверяваше на всеки три минути ОК сигналите от другите два екипа. Сигналите бяха силни и ясни.

Вратата най-после се отвори и президентът надникна.

И челюстта му увисна.

— О… Господи…

 

 

— Аз бих заложил на супербомбата — каза Елвис Хейнс и се облегна на стола си.

Елвис, Скофийлд, Гант и Майката седяха в единия от стъклените офиси до вратите на хангара. Там бяха и Гриър и Далас, останалите морски пехотинци от президентските хеликоптери, както и останалите трима агенти от Секретната служба.

„Началниците“ от Белия дом не бяха пожелали да се смесят с „бачкерите“ и седяха или в другия стъклен офис, или работеха в хеликоптерите, които според тях подхождаха повече на ранга им от спартанските офиси на ВВС.

Освен това — както сподели Тейт на Гант, когато я покани да остане с него на борда на МП Едно — кафето им било по-добро, защото имали машина за еспресо.

Гант отиде със Скофийлд и колегите си.

Хагърти Шомпола седеше в другия офис при служителите на Белия дом.

— Глупости — обади се дребният очилат капрал Гюс Горман. — Супербомбата не съществува.

Горман беше хърбав, с голям диоптър, голям нос и дълъг мършав врат. Не изглеждаше секси дори в пълна парадна униформа. Сред колегите си бе известен с фотографска памет и бърза мисъл и позивната му „Мозъчко“ беше комплимент, а не обида.

— Глупости — отговори му Елвис, УПИМО^[2] и флота я сглобиха още през деветдесетте…

— Но така и не успяха да я задействат. Трябвал им някакъв елемент, който се намирал само в метеоритите, но не успели да си го набавят.

— А бе момчета, вие май вярвате на куцо и сакато — Чу се бавен глас от дъното на офиса.

Всички се обърнаха. Скофийлд не направи изключение.

Беше се обадил един от новите сержанти — енергичен младеж с дебели вежди, чип нос и тъмнокафяви очи. Той вземаше участие в разговорите много рядко и когато все пак го правеше, всички се изненадваха. Отначало повечето му колеги го мислеха за високомерен, но скоро откриха, че сержант Бък Райли-младши просто не обича излишните приказки.

Райли-младши беше син на уважавания от всички сержант Бък Райли, когото Шейн Скофийлд беше познавал много добре.

Бяха се запознали в битка, когато Райли-старши бе изпратен в касапницата в Босна, за да спаси Скофийлд. Бяха се сприятелили, а после Райли-старши беше постъпил в отряда на Скофийлд. Това за съжаление го отведе на онази злощастна акция в Антарктида, където Райли беше убит по особено жесток начин от един враг, чието име Скофийлд не биваше да споменава под заплаха от наказание по силата на Закона за държавната тайна.

Мълчаливият, енергичен и сериозен Бък Райли-младши носеше с гордост позивната на баща си. В отряда го знаеха като Книга II.

Книга II погледна към Елвис и Мозъчко.

— Вие наистина ли вярвате, че УПИМО е конструирало бомба, която може да унищожи една трета от земната маса?

— Да — отговори Елвис.

— Не — отговори Мозъчко.

— Наистина не са. Супербомбата е мит, който услажда живота на теоретиците на световната конспирация по Интернет и дъртите клюкарки в морската пехота. Да ви дам ли други примери? Че ФБР изпраща дълбоко законспирирани агенти в затворите. Че ВВС държат ядрени бомби на всяко голямо гражданско летище, ей така, в случай че избухне внезапна война. Че военните лекари са открили ваксина против СПИН, но не им е позволено да я пуснат на пазара. Че ВВС са разработили магнитно задвижване, което позволява на превозните средства да се носят във въздуха. Че компанията, която е изгубила в търга за разработката на бомбардировачите стелт, е предложила на правителството напълно невидим свръхзвуков бомбардировач с пречупване на околния въздух с помощта на ядрено захранване — и че макар да са изгубили търга, все пак са построили самолета?

— Не — отвърна Елвис, — но звучи много интересно.

— А вие, капитане? — Книга II се обърна към Скофийлд. — Чували ли сте тези слухове?

Скофийлд погледна младия сержант в очите.

— За другите не, но за последния съм чувал.

После огледа офиса и се намръщи. Нещо липсваше. И изведнъж се сети.

— Ей, къде е Уебстър?

 

 

Президентът на САЩ се взираше през полегатите прозорци. Челюстта му продължаваше да виси. В центъра на просторното помещение, върху L-образни подпори, имаше куб от прозрачна стъклоподобна материя, голям почти колкото стая.

Но вниманието на президента бе приковано от онова, което се намираше вътре в куба.

Той го наблюдаваше като хипнотизиран.

— Този куб е направен от свръхздрави полимерни влакна, разполага със самостоятелно кислородно захранване и е абсолютно херметичен — поясни полковник Харпър. — Ако целостта му се наруши, вътрешното налягане се повишава автоматично, за да не проникне никакъв въздух отвън.

Харпър посочи единия от тримата учени, които бяха посрещнали президента на пистата.

— Господин президент, искам да ви представя доктор Гюнтер Бота, на когото дължим проекта „Фортуна“.

Президентът се ръкува с Бота — шейсетинагодишен пълен оплешивяващ мъж, който говореше с южноафрикански акцент.

— Радвам се да се запознаем, господин президент.

— Доктор Бота е от…

— Знам откъде е доктор Бота — прекъсна президентът Харпър. — Вчера прочетох досието му.

Гюнтер Бота беше бивш служител на Медицинския батальон на Министерството на отбраната на ЮАР. Въпреки че този факт не бе известен на широката общественост, през осемдесетте години ЮАР бе втората след СССР страна в разработването и натрупването на биологично оръжие, насочено основно срещу черното мнозинство в страната.

Но скоро след падането на режима на апартейд Гюнтер Бота беше останал без работа и беше попаднал под прицела на Комисията за истина и помиряване. През 1996 година правителството на САЩ го беше наело тайно, точно както след Втората световна война беше наемало нацистки учени. Специалистите в областта на Бота бяха рядка ценност.

— Значи това е ваксината… — каза президентът, без да откъсва поглед от прозрачния куб.

— Да, сър — отговори Бота.

— Изпробвахте ли я? — попита президентът, без да се обръща.

— Да.

— Във водно-серумна форма ли?

— Да.

— А срещу последния щам?

— Вчера следобед я изпробвахме срещу 9,1 веднага щом пристигна.

— Господин президент — намеси се в разговора полковник Харпър, — ако желаете, можем да ви демонстрираме резултата.

Пауза. После президентът каза:

— Добре.

— Къде може да е отишъл? — попита Скофийлд.

Карл Уебстър — човекът, който отговаряше за Футбола — не беше нито в двата президентски хеликоптера, нито в двата офиса в хангара. Веднага се свързаха със Секретната служба, но разбраха, че не е тръгнал и с президента.

Уебстър го нямаше.

Това беше тревожно, защото протоколът бе категоричен относно движението на Уебстър — когато не беше с президента, не трябваше да се отделя от морските пехотинци.

— Я го виж този Седми взвод — обади се Гант, без да откъсва поглед от въоръжените с Р–90 три групи командоси, разположени из целия хангар. Командосите я гледаха безучастно.

— Никак не ми харесват — отвърна Скофийлд.

— Май са напомпани — каза Гант.

— Какво?

— Виж им бялото на очите — жълто е.

— Стероиди ли?

— Аха.

— Сигурно затова гледат гадно.

— И Елвис не ги харесва. Някъде чул, че са, цитирам „неофициални расисти“. Прави ли ти впечатление, че няма нито един черен?

Беше права. С изключение на неколцина американци с азиатски произход, целият 7-и взвод беше бял като лилия.

— Да, и аз съм чувал нещо подобно — изрече Скофийлд.

Темата не бе особено приятна, но беше факт, че в някои части на армията расизмът все още беше проблем — най-вече спрямо чернокожите военнослужещи. И благодарение на жестоките мерки за подбор определени части като Седми взвод упражняваха неявна дискриминация.

Скофийлд кимна към тримата командири на групи, които, за разлика от останалите, не държаха автоматите си в ръце. Техните бяха преметнати през гърбовете им.

— Знаеш ли как наричат петимата им командири?

— Как?

— Петте змии. Главният им командир Кърт Логан има на пряко подчинение първата част Алфа, която е от десет души.

Останалите четири части се командват от четирима капитани — Макконъл, Уилис, Стоун и Карни. Много са печени. Когато изобщо си дадат труд да присъстват на ученията във форт Брак, винаги печелят първо място. Веднъж една-единствена част от Седми взвод извади от строя три взвода тюлени — и то без Логан.

— А защо ги наричат петте змии?

— Защото им завиждат. По три причини. Първата е, защото в тактическо отношение са същите като змиите — атакуват светкавично, безмилостно и с всичка сила. Втората е, защото и петимата са абсолютно студенокръвни. Никога не общуват с другите служби и винаги се държат един за друг.

— А третата?

— Защото позивните им са все имена на опасни змии.

— Страхотно — кисело каза Гант.

Двамата със Скофийлд продължиха обиколката си из хангара. Гант промени темата.

— Знаеш ли, миналият уикенд наистина ми хареса.

— Така ли?

— Да. А на теб?

— О, да.

— Просто се чудех, нали разбираш, дали… ами… ти не…

— Чакай малко — прекъсна я внезапно Скофийлд. — Става нещо нередно.

— Какво?

Скофийлд огледа още веднъж трите части от Седми взвод.

Първата беше до пътническия асансьор. Втората стоеше до огромната елеваторна шахта. Третата пазеше югоизточната част на хангара, пред вратата на двуетажната сграда.

И тогава забеляза и надписа на вратата зад третата част.

И разбра.

— Побързай — каза той и ускори крачка към офисите.

 

 

— Кодовете за готовност са въведени, сър — каза Логан. — Футбола е готов. Уебстър беше… максимално отзивчив.

Радио операторите в контролния център продължаваха да докладват.

— … аварийни херметизиращи системи готови…

— … аварийни въздушни системи готови…

— Майор Логан — обади се един от тях, — продължавам да регистрирам топлинно излъчване пред аварийния изход.

— Размер?

— Същият. Между тридесет и четиридесет сантиметра. Не съм сигурен, но ми се струва, че са дошли по-наблизо.

Логан погледна сателитната картина. На увеличеното черно-бяло изображение на пустинята пред източната част на главния комплекс се виждаха двадесет и четири продълговати бели форми, подредени в широка около триста метра окръжност покрай аварийния изход.

— Тридесет до четиридесет сантиметра. — Логан се взря отблизо в образа. Много са малки, за да са хора. Може да е стадо пустинни плъхове. Дай максимален контраст, за всеки случай. Не ги изпускай.

Фигурата в сенките се обърна към Логан.

— Къде се намира в момента президентът?

— В изпитателната лаборатория на ниво 4.

— Свържи се с Харпър. Дай му зелена светлина. Кажи, че сме готови. Да започва.

 

 

— Обект едно не е имунизиран с ваксината — поясни доктор Гюнтер Бота с безстрастната интонация на учен.

Сега президентът се намираше в едно тъмно отделение на ниво 7 и се взираше в две ярко осветени изпитателни камери.

Във всяка от тях имаше по един чисто гол мъж. Газовите маски на лицата им и електродите, прикрепени по гърдите им, контрастираха перверзно с голотата им.

— Обект номер едно е бял мъж, височина сто шестдесет и осем сантиметра, тегло шестдесет килограма, възраст тридесет и шест. На лицето на субекта има стандартна газова маска. Започваме вкарването на агента.

В първата камера проникна тъмножълта мъгла. Мъжът беше жилест и слаб. Той се огледа ужасено, докато газът нахлуваше в херметичната камера.

Президентът се обади:

— Откъде взехте вируса?

— От Чанчун — отвърна Бота.

Президентът кимна.

Чанчун беше далечно градче в северна Манджурия. Китайското правителство отричаше, но там се намираше основният полигон за биологически оръжия на китайската армия.

Говореше се, че китайските власти изпращат там политическите затворници и заловените чуждестранни шпиони и ги използват като морски свинчета в опитите с вируси и нервнопаралитични отрови.

Голият мъж в газовата камера продължаваше да се оглежда нервно.

— Вторичната инфекция настъпва след индиректното проникване през дерматологичните отвори — порите на кожата и открити рани — продължи напевно Бота. — Без прилагане на ефективна ваксина смъртта настъпва около тридесет минути след контакта. За индиректно заразяване скоростта е сравнително висока.

— Но — Бота вдигна показалец, — сравнена с ефекта при директно поглъщане на този агент, скоростта е направо нищожна. — Той натисна бутона на интеркома и се обърна към мъжа в камерата. — Свалете маската, ако обичате.

В отговор мъжът му показа среден пръст. Бота само въздъхна и натисна някакъв бутон на близкото табло. Обект Едно получи жесток електрошок от електродите.

— Казах, ако обичате, да си свалите маската.

Обект Едно свали бавно маската си.

И вирусът подейства моментално — и страшно.

Мъжът се хвана за стомаха и се разкашля жестоко.

— Както казах, много по-ефективно — отбеляза Бота.

Мъжът се преви и започна да хъхри.

— Стомашните неразположения започват десетина секунди след заразяването.

Мъжът повърна и оля пода на камерата с кафяво-зелено.

— Разлагането на стомаха започва до тридесет секунди…

Мъжът падна на колене и започна да се задушава. По брадичката му потече червеникава течност. Той се притисна до стената на камерата, точно срещу Бота.

— Черният дроб и бъбреците се разлагат до една минута…

Субектът изригна черна кървава смес по стената на камерата и падна на пода в агония.

— Всички органи се разлагат до деветдесет секунди. Смъртта настъпва до две минути.

След малко мъжът на пода на камерата застина неподвижно.

Президентът наблюдаваше със зле прикрита погнуса.

Твърде жестока смърт, дори за такъв човек.

Все пак се опита да оправдае зловещата смърт на Обект Едно с онова, което този човек беше извършил. Леон Рой Хейли и един негов приятел бяха измъчвали до смърт девет жени в задната част на микробуса си и се бяха смели, докато жените ги бяха молили за милост. Двамата бяха записвали на видео предсмъртните им мъки, за да им се наслаждават по-късно. Президентът беше гледал видеокасетите.

Освен това знаеше, че заради престъпленията си Леон Рой Хейли беше осъден на четиристотин петдесет и две години затвор и че никога нямаше да напусне затвора жив. И затова след пет брутални години в затвора той — както и всички останали осъдени на доживотен затвор изпитателни обекти в Обект 7 — беше предпочел да се подложи на научни опити.

— Обект Две — продължи монотонно Бота — прие ваксината във водно-серумна форма. Серумът бе разтворен в чаша вода, която той изпи преди около тридесет минути. Обектът е бял мъж, висок двеста сантиметра, с тегло сто и пет килограма, тридесет и две годишен. Започваме вкарването на агента.

Жълтеникавата мъгла изпълни камерата.

Мъжът забеляза нахлуващия газ, но за разлика от първия обект, не реагира с нищо. Беше доста по едър от първия — освен че беше висок два метра, имаше широк гръден кош, масивни бицепси, огромни юмруци и малка глава, която някак не пасваше на тялото му.

Мъглата продължаваше да го обгръща, но погледът иззад газовата му маска говореше, че перспективата за мъчителна и жестока смърт не го притеснява ни най-малко.

Нямаше кашлица. Нямаше спазми. Маската го предпазваше от заразата.

Бота натисна бутона на интеркома.

— Свалете си маската, ако обичате.

Обект Две се подчини безпрекословно и свали маската си.

Президентът видя лицето му и пое дълбоко дъх.

Беше го виждал много пъти — по телевизията, във вестниците. Зловещата татуирана физиономия на Лусифър Джеймс Лиъри, серийния убиец, когото Америка беше нарекла „Хирурга от Финикс“.

Този мъж беше убил тридесет и девет стопаджии, повечето младежи, които беше качвал на междущатската магистрала от Лас Вегас до Финикс в годините от 1991-ва до 1998-ва. Лиъри беше оставял подписа си на всяко местопрестъпление — някакво бижу на жертвата, в повечето случаи пръстен — на същото място на шосето, откъдето я беше качил.

Изключеният от университета бивш студент по медицина Лиъри откарвал жертвите си в дома си във Финикс, ампутирал крайниците им и ги изяждал пред очите им. Откриването на къщата му от агентите на ФБР — с оплискано в кръв мазе и две живи, но полуизядени жертви — беше потресло Америка.

Дори в този момент Лусифър Лиъри изглеждаше като въплъщение на злото. Цялата лява половина на лицето му беше покрита с черна татуировка, изобразяваща пет отвесни белега, оставени сякаш от нокти. Татуировката беше впечатляваща с ужасяващите си подробности — от раздраната кожа до капките кръв — и очевидно трябваше да предизвиква нечовешко отвращение.

В този миг, за най-голям ужас на президента, Лиъри се усмихна и оголи страховитите си жълти зъби.

И президентът разбра.

Въпреки че беше свалил маската, Лиъри не беше засегнат от пренасяната по въздушен път зараза.

— Както виждате — отбеляза не без гордост Бота, — дори когато вирусът бъде вдишан директно чрез дробовете от въздуха, приетата орално ваксина във водно-серумна форма предотвратява ефективно инфекцията. Ваксината неутрализира навлезлия в тялото вирус, като ограничава отделяната от него белтъчна диетилпропаназа, протеин, който унищожава пигментационния ензим метахидрогеназа и протеина на кръвната група DB…

— Говорете на нормален език, ако обичате — прекъсна го раздразнено президентът.

Бота се сепна, но продължи почти без пауза.

— Господин президент, току-що станахте свидетел на квантов преход в биологичната война. Това е първото в света генетично конструирано биологично оръжие, изцяло синтетичен агент, който поради природата си няма естествено противодействие. Освен това ефективността му превъзхожда всичко познато досега. Това е чист конструиран вирус, етническо оръжие, което убива само хора от определена раса, хора, притежаващи изключителен за етноса си ген. В случая вирусът поразява само хора, притежаващи ензима метахидрогеназа и кръвния протеин DB. Това са ензимите, отговарящи за пигментацията на кожата и са характерни за бялата раса.

— Господин президент — продължи Бота. — Ензимът, който прави кожата ни бяла, ни прави и податливи на този вирус. Това е невероятно. Не знам как са го постигнали китайците. Моето правителство в Южна Африка години наред се опитваше да създаде вирус, който да причинява стерилитет само при чернокожите, ако бъде разпространен в питейната вода, но така и не успяхме. Ако се съди обаче по този агент, геномът му може много лесно да се модифицира така, че да поразява и афроамериканци, тъй като техният пигментационен ензим е разновидност на метахидрогеназата…

— Изводът — прекъсна го президентът.

— Изводът, господин президент, е, че единствените, които не са застрашени от вируса, са хората с азиатски произход, защото те изобщо не притежават тези пигментационни ензими. По този начин те са защитени от агента, докато всички бели и тъмнокожи измират.

Бота направи пауза, после каза високо:

— Господин президент, позволете да ви представя най-новото китайско биологично оръжие. Запознайте се с „Китайския вирус“.

— Казвам ви, че нещо не е наред — повтори Скофийлд.

— Глупости, капитане. — Шомпола махна пренебрежително. — Четете твърде много комикси.

— Тогава къде е Уебстър? Не го намерих никъде. Не може просто да изчезне.

— Сигурно е в тоалетната.

— Не е. А къде са Найтхоук Три? Хендрик защо не се обажда?

Хагърти го изгледа тъпо.

Скофийлд продължи:

— Моите уважения, но просто погледнете разположението на групите от Седми взвод…

Хагърти се извъртя на стола си. Той, Скофийлд и Гант се намираха в южния офис на главния хангар заедно с малката група от Белия дом. Хагърти погледна небрежно през прозореца към командосите в хангара.

— Пазят всички изходи. — Хендрик сви рамене. — И какво от това? Просто не ни пускат там, където не трябва да ходим.

— Не, сър. Не е така. Погледнете внимателно. Северната група охранява основния асансьор. Средната охранява самолетния елеватор. Нищо лошо. Погледнете обаче групата пред вратата на контролната сграда.

— Е, какво толкова?

— Сър, те охраняват някакъв склад.

Скофийлд беше прав. Групата стоеше пред една врата с надпис „СКЛАД“.

— Браво, капитане. Ще отбележа наблюденията ви в доклада си. — Хагърти отново заби нос в папката си.

— Но, сър…

— Казах, че ще отбележа наблюденията ви в доклада си, капитан Скофийлд. Точка.

Скофийлд се изправи.

— Простете, сър, но участвали ли сте някога в сражение?

Хагърти застина и вдигна глава.

— Тонът ви не ми харесва, капитане.

— Участвали ли сте някога в сражение?

— Бях в Персийския залив по време на „Пустинна буря“.

— На фронта?

— Не. Бях в посолството.

— Сър, ако някога бяхте участвали в битка, щяхте да знаете, че командосите не са заели отбранителни позиции. Те са в нападателни позиции. Нещо повече, позициите им са идеални за превземане на тези два офиса…

— Глупости.

Скофийлд сграбчи листа хартия, върху който пишеше Хагърти, и нахвърля отгоре му скица на хангара:

— Ето как са разположени сега. — Скофийлд отбеляза местата им с три дебели точки. — На дванадесет часа, на десет и на четири часа. Но като се придвижат ей така… — Скофийлд добави три стрелки:

— … ще имаме сериозни проблеми. Всички пехотинци и хората от Секретната служба в северния офис ще поемат челния фронт на атаката, а хората от Белия дом тук в южния офис съвсем естествено ще побягнат в обратна посока — право към третата група на Седми взвод.

Хагърти погледа известно време чертежа на Скофийлд и накрая каза:

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал, капитане. Това са американски военни.

— За Бога, поне ме изслушайте…

— Не, вие ме изслушайте — процеди Хагърти през зъби. — Изобщо не си въобразявайте, че не знам кой сте. Знам всичко за станция „Уилкис“^[3]. Знам какво е станало там. Но това, че някога сте бил някакъв вид герой, не ви дава право да размахвате някакви шибани конспиративни теории и да очаквате да ви вярвам. Служа в този корпус цели двадесет и две години и съм се издигнал до този пост благодарение на…

— Какво? Размахване на моливи ли?

Хагърти онемя и физиономията му почервеня като цвекло.

— Достатъчно, Скофийлд. Нямам намерение да ви правя тук сцени, но в момента на кацането ни в Куонтико ще бъдете арестуван и подведен под отговорност за сериозно неподчинение. А сега ми се разкарайте от главата.

Скофийлд поклати ядосано глава и излезе.

 

 

— Сър, а това са хората, които донесоха Китайския вирус — каза полковник Харпър и поведе президента към друга изпитателна камера на ниво 4.

Озоваха се пред едно помещение, дълго поне десет метра. През бронирания прозорец на стената се виждаха четирима мъже, които седяха в кресла и гледаха телевизия, окъпани в ултравиолетова светлина. И четиримата бяха азиатци.

Двама от тях видяха президента и побързаха да станат, като заеха стойка мирно.

— Господин президент, представям ви капитан Робърт Ву и лейтенант Чет Ли от Седми взвод…

Мобилният телефон на Харпър иззвъня.

Полковникът се извини и се отдалечи, за да проведе разговора.

— Радвам се да се запозная с вас, господа — каза президентът и пристъпи към камерата. — Цялата страна ви е задължена и благодарна.

— Благодаря, сър.

— Благодаря, сър.

— Колко трябва да стоите тук? — зададе президентът задължителния любезен въпрос.

— Още два часа, сър — отговори Ву. — Донесохме новия щам вчера и трябваше да преседим тук двадесет и четири часа. Камерата се отключва автоматично от таймер. Заключени сме до 09:00 часа. За да е сигурно, че по нас няма повече гадинки.

— Е, аз няма да съм тук в девет, но ви уверявам, че много скоро ще ви се отблагодаря по подходящ начини.

— Благодаря, сър.

— Благодаря, сър.

— Това беше краят на обиколката ни, господин президент — каза полковник Харпър. — Елате, ако обичате, насам, за да ви покажа последното нещо.

 

 

Скофийлд и Гант стояха зад Мозъчко на борда на МП Едно.

Той седеше в креслото пред комуникационното табло и бързо натискаше някакви бутони.

— Нещо от Найтхоук Три и двата челни отряда? — попита Скофийлд.

— Нищо от Найтхоук Три. И само фаровете на двата отряда от Секретната служба.

Скофийлд се замисли за миг.

— Включени ли сме към локалната мрежа на Обект 7?

— Да. Така президентът получава обезопасена връзка по земната линия.

— Добре, включи ми охранителните камери на комплекса.

— Веднага.

 

 

Президентът изкачи стълбите до ниво 3 — жилищната част на Обект 7.

Полковник Харпър въведе него и деветимата му бодигардове в едно от ниските общи помещения — с кресла, маси за кафе, кухненски ъгъл и огромен телевизор „Панасоник“ на стената.

— Изчакайте минутка, господин президент — каза Харпър. — Ей сега ще пратя някой от горното ниво.

И излезе от стаята, като остави президента и охраната му сами.

 

 

На комуникационното табло на МП Едно просветнаха няколко черно-бели монитора.

На всеки от тях се появи изображение на различни части от Обект 7.

— Имаме контакт — обади се Мозъчко.

Скофийлд видя от най-различни ъгли безлюдните стълби — огромния хангар — нещо, наподобяващо станция на метрото — вътрешността на стъклените офиси в главния хангар, морските пехотинци и Секретната служба в първия и хората от Белия дом във втория — и едрозърнестия черно-бял образ на вътрешността на някакъв асансьор.

Последното изображение накара стомаха му да изстине.

В асансьора имаше десет въоръжени до зъби командоси от Седми взвод.

Изведнъж някакво раздвижване на един от другите монитори привлече вниманието му.

Едната от камерите на стълбището.

По него бързо се спускаха множество въоръжени командоси от Седми взвод.

— Е сега вече ни се разгони фамилията — изръмжа той.

Скофийлд излезе от МП Едно и се огледа. Гант и Мозъчко го последваха.

Нямаше никаква видима промяна, но целият хангар изглеждаше съвсем различно.

Изглеждаше зловещ.

Опасен.

Скофийлд видя трите групи командоси, подредени в огромното пространство на хангара — видя как командирът на едната докосва ухото си, сякаш получава съобщение.

— Останете тук — обърна се той към Гант и Мозъчко.

— Добре — отвърна Мозъчко.

— Ей — обади се Гант.

— Какво?

— Изглеждаш все едно си видял призрак. Стегни се малко.

— Ще се опитам — каза Скофийлд, излезе от прикритието на хеликоптера и закрачи небрежно към северния офис.

Беше изминал почти половината път, когато се случи.

Гръмко и внезапно.

Буум!

Огромната титаниева врата се стовари пред портите на хангара като завеса в края на представление. Назъбеният й край пасна идеално на прорезите.

Скофийлд изостави всякакви преструвки и затича напред тъкмо когато двете най-близки до него групи командоси — онези на дванадесет и десет часа — вдигнаха автоматите и започнаха да стрелят.

 

 

Изминаха пет минути, през които не дойде никой, а президентът на САЩ не беше свикнал да чака.

Седеше в общото помещение на ниво 3 заедно с деветимата си охранители и всеки се взираше във всеки в пълно мълчание.

— Франк — обърна се президентът към шефа на охраната си, — виж какво става…

Огромният телевизор се включи.

Президентът и охранителите се обърнаха.

— Какво става, по дяволите… — обади се някой.

На екрана се виждаше яркожълтият знак на Националната бедствена телевизия — специална телевизия, която излъчваше на всички обхвати в случай на национално бедствие.

След това символът изведнъж изчезна и на негово място се появи едно лице.

— По дяволите… — Този път възкликна президентът.

Лицето на екрана бе на един мъртвец.

Лицето на генерал-лейтенант Чарлз Самсън Ръсел от ВВС с позивна „Цезар“.

Кръглото, осеяно с дълбоки бръчки лице на генерала заговори от всички екрани в Обект 7, а очевидно и от всички екрани в САЩ.

— Народе на Съединените американски щати. Добре дошли в Обект 7. Аз съм генерал Чарлз Ръсел от ВВС на САЩ. От твърде много време наблюдавам как тази страна се самоизяжда. Стига вече.

Гласът му бе спокоен, с отчетлив луизиански акцент.

— Федералните и щатските власти не могат да управляват страната. Свободната преса вече не е онзи коректив на правителството, който трябваше да бъде. Това състояние е срам и позор за всеки, който някога се е сражавал или умирал за тази страна. Не мога да позволя то да продължи.

 

 

Президентът се взираше невярващо в екрана.

— Затова смятам да ви предизвикам, господин президент, вас и системата, която представлявате. Чуйте ме добре. В сърцето ви е имплантиран радиопредавател. Беше прикрепен от външната страна на сърдечния ви мускул по време на операцията на левия ви бял дроб преди четири години.

Франк Кътлър се обърна ужасен към президента.

— Включвам сигнала сега — продължи Цезар и натисна един бутон върху червения уред с дълга черна антена в ръката си.

Франк Кътлър извади електронния анализатор от джоба си и го прекара по тялото на президента.

Крака… наред.

Стомах и кръст… наред.

Гърди…

Уредът полудя.

— Предизвикателството ми към вас е просто — отекна гласът на Ръсел в подземната база. — Както ви е добре известно, на всяко голямо летище в САЩ има поне по три хангара, предназначени за бомбардировачи, изтребители и артилерия на ВВС. В този миг в четиринадесет от тези хангари се намират четиринадесет бойни глави тип 240 с плазмено взривяване. Сред тези летища са „Джон Ф. Кенеди“, „Нюарк“ и „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, „Дълес“ във Вашингтон, „О’Хеър“ в Чикаго, международното летище на Лос Анжелис и летищата в Сан Франсиско, Сан Диего, Сиатъл, Бостън, Филаделфия и Детройт, Както също знаете, всяка плазмена глава има радиус на поразяване от двадесет и пет километра и тротилов еквивалент деветдесет мегатона. Всички бойни глави са в готовност.

 

 

В общото помещение на ниво 3 всички мълчаха.

— Единственото, което предотвратява детонацията на тези бойни глави, господин президент — усмихна се Чарлз Ръсел, — е биенето на сърцето ви.

 

 

Ръсел продължи:

— Всички устройства на летищата поддържат връзка с един геостационарен сателит, който се намира над тази база. Този сателит, господин президент, излъчва микровълнови сигнали с голяма мощност, които устройството в сърцето ви приема и отразява обратно към сателита.

— След активирането на това устройство то се задвижва от кинетичната енергия на сърцето ви. Ако то спре да бие, предавателят ще престане да функционира и сигналът няма да се отрази обратно към сателита — тогава той ще инструктира бомбите по летищата да се взривят.

— Господин президент — продължи той. — Ако сърцето ви спре да бие, Америка, която всички познаваме, ще загине. Америка ще живее дотогава, докато сърцето ви бие.

— Вие, сър, сте символът на една обречена култура: политик, човек, който търси сила, заради самата сила, но подобно на народа, който представлявате, вие живеете с измамната сигурност, че никога няма да ви се наложи да се сражавате за системата, която ви е делегирала такава власт.

— Е, спокойният живот свърши, господин президент. Сега ще трябва да платите сметката. Сега ще трябва да се биете.

— Аз, от друга страна, съм воин. Проливал съм кръвта си за тази страна. А вие колко кръв проляхте? Колко жертви принесохте? Николко? Страхливец.

— Но като честен патриот, аз ще дам на вас и на системата, която представлявате, един последен шанс да докажете, че струвате нещо. Защото народът на тази страна има нужда от доказателство. Той трябва да ви види как грешите — как се проваляте — как го продавате, за да спасите кожата си. Той ви е избрал, за да го представлявате. Сега ще трябва да го направите — буквално. Ако загинете, загива и той.

— Този комплекс е напълно защитен, включително и срещу пряко ядрено попадение. Вътре се намира петдесетчленно подразделение от най-добрата сухопътна част на тази държава, Седми взвод за специални операции. Тези мъже имат заповед да ви убият, господин президент.

— Вие и вашата охрана ще трябва да се биете с тях не на живот, а на смърт. Който спечели, печели държавата. Който изгуби, умира.

— Разбира се, американският народ ще бъде държан в течение на резултата. Затова на всеки кръгъл час ще правя обръщения по Националната бедствена телевизия и ще ги осведомявам за хода на преследването.

Президентът вдигна поглед към най-близката наблюдателна камера.

— Това е абсурд! Не е възможно да си поставил…

— Джеремая К. Улф, господин президент — отговори Чарлз Ръсел от екрана на телевизора. Президентът млъкна на секундата.

В помещението се възцари абсолютна тишина.

— Мълчанието ви ми говори, че сте прегледали досието на ФБР.

Президентът естествено беше прегледал досието — странните обстоятелства, съпътстващи смъртта на бившия сенатор, го налагаха.

Къщата на Джеремая Улф в столицата Вашингтон беше експлодирала в мига на смъртта му в Аляска. Извършителите и на двете престъпления бяха останали неизвестни. Съвпадението във времето бе твърде подозрително, за да бъде пренебрегнато, но тъй като липсваха каквито и да било улики, средствата за масово осведомяване бяха обявили произшествието за трагичен инцидент.

Но президентът знаеше, че един аспект от смъртта на бившия сенатор така и не бе огласен, а именно повишеното количество на червените кръвни телца в кръвта на мъртвия, както и изключително ниското алвеоларно и артериално фосфатно налягане. Всички тези симптоми говореха за продължителен период на вентилация преди Улф да е бил застрелян — период на повишено отделяне на адреналин.

С други думи, бившият сенатор е бягал от някого, когато го бяха застреляли. Някой го беше преследвал.

Сега нещата се наместваха.

В сърцето на Улф е бил имплантиран предавател…

… И там Аляска някой го е преследвал и го е застрелял и когато сърцето му най-накрая е спряло, домът му в другата част на страната е експлодирал.

Гласът на Цезар Ръсел заглуши мислите му.

— Неочакваното оттегляне на покойния сенатор от правителството ми даде възможност за проба на устройството. И той се превърна в морско свинче, или с други думи — в експеримент за днешния ден.

Президентът и Франк Кътлър се спогледаха.

Цезар продължи:

— А, и в случай, че ви хрумне идеята да напуснете това съоръжение… — Той вдигна нещо пред камерата.

Стоманено куфарче.

Стоманеното куфарче на Карл Уебстър.

Белезниците още висяха на дръжката, само че втората халка вече не беше прикрепена никъде. Беше окървавена Цялата.

Футбола.

Отворен.

Президентът видя стъклената подложка за анализ на отпечатъка от дланта и клавиатурата. Анализаторът беше устройство за идентификация, което разпознаваше дланта на президента и единствено той можеше да активира и да деактивира термоядрения арсенал на САЩ.

Но Ръсел очевидно беше успял да подправи този отпечатък и беше въвел кодовете за готовност. Но откъде се беше сдобил с копие от ръката му?

— Освен с предавателя в сърцето ви, господин президент, всички устройства по летищата са свързани в мрежа с възвратен таймер, нагласен точно на деветдесет минути, както сам виждате на екрана на Футбола. Единственият начин да спрете бомбите е на всеки деветдесет минути да поставяте дланта си върху анализатора, така че не си и помисляйте да избягате. За ваше сведение Футбола ще бъде в главния хангар.

— Това е един велик ден в американската история, господин президент, ден за равносметка. До утре сутринта, в зората на славния Четвърти юли, ще знаем дали сме се събудили в една нова и възродена Америка. Желая ви късмет, господин президент, и нека Бог се смили над душата ви.

В същия миг, сякаш по команда, вратите на общото помещение се отвориха с трясък и екип от Седми взвод, с газови маски на лицата, предвождан лично от майор Кърт Логан, нахлу в стаята и откри автоматичен огън.

Това бе началото на предизвикателството.