Никола Вапцаров
Селска хроника

По радиото някой

шумно спори.

С кого?

Не знам.

А може би с народа.

Говори си и нека си говори,

нали затуй му плащат хората.

 

„Държава има,

има власт, която

неспирно бди

за ваште интереси.

Хвърлете лозунга!

Плаката на земята!

Народът е доволен,

сит

и весел.“

 

Във кафенето

някой се изсекна

и дълго трна

със здравите опинци,

игледа се и каза уж полека:

— Комай ни лъжат

тия синковци.

А и в писанието

писано е божем:

 

„Глас народен — глас божи.“

— Комай си прав —

обади се от ъгъла

един младеж

със глас от глад изстинал, —

нали така ви лъгаха

и през

петнайсета година?

 

И ако нас ни карат

да умираме,

а ако нас ни тикат

към куршумите,

то сигурно и лудия

разбира,

че ние трябва

да си кажем думата.

 

Та казвам аз,

понеже няма

олио

и хлябът е

от мъката по-чер,

един е лозунга:

Терора долу!

Съюз със СССР!