Никола Вапцаров
Не бойте се деца

Работиме много,

работим от сутрин до здрач.

Но хлеба е малко.

Но хлеба не стига, деца.

        И ваште лица

        са сгърчени вече от плач.

                И ваште очи

                са сухи и неми —

                такива големи,

                мъчително тъжни очи…

                        И в тех е стаен

                        ужас свиреп:

                                Хлеб!

                                Хлеб!

 

Послушайте, малки,

послушайте, мънички мои, —

така е днес,

наверно било е и вчера.

        И аз, понеже нямам храна,

                понеже нямам с какво,

                        ето на:

                                ще ви нахраня със вера. —

 

Ще дойдат години

        и ний ще ги стигнем водите

                ще впрегнем в бетонен ръкав.

                        Не ще ги изпуснем, нали?

                                Ще ги впримчиме здраво.

                                Ще им кажем:

                                „Така ще вървите!“

                                И те ще тръгнат така!

 

Ще имаме хлеб тогава.

Ще имаме хлеб!

        И радост в очите ще имате,

        мънички мои.

        Имам ли аз,

        то значи да има за теб,

        имаш ли ти,

                то значи да има безброя.

 

И толкова хубав ще бъде

        тогава живота.

                И днешната плесен

                ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички.

                Ще пеем, когато работим,

                но радостни песни,

                които ще славят човека.

 

И, ако случайно

        и аз остарея, тогава

                ще гледам от своя прозорец

                        далечния път,

                                ще гледам как вие се връщате,

                                        бодри и здрави,

                                                и тихо ще шепна:

                                                        „О, колко е хубав светът!“

 

Така и ще бъде!

А днеска оскъден е хлеба.

                На вашите майки

                гърдите са сухи сега.

Да хленчим — не ще ни помогнат

и хленч не ни трябва.

Но мен ме притиска

                жестока, дълбока тъга. —

За вашто „сега“

е горест стаена във мен.

Ала

        не бойте се, деца,

                за утрешния

                        ден!