Никола Вапцаров
Епоха

Машини,

        стомани,

                машини

и масло, и пара,

                и смрад.

 

В небето — бетонни комини,

в бордеите — призрачен глад.

 

Във Мексико златното зърно

изгарят във парни котли.

А роби, с напукани бърни,

събират го нощи и дни.

 

Гърмят елеватори.

        Бодро

                мотора

                        удари

                                юмрук

на времето

        в старата

                        морда.

Разкъса „магичния кръг“

човека и днеска лети

от волната птица

                по-бързо.

Но все пак живота гнети.

Живота без милост ни вързва

крилата със яки въжа,

задушава с отровната плесен

на своята стара ръжда.

И жадния устрем потиска

стоманена каска-небе.

А доле размирно се плиска

човешкото тъмно море.

Напразни лозунги за братството —

живота изправя стена.

Живота — изпечен развратник —

цинично отвръща: — Война! —

Война!

        А безброя от гладни?

Война!

        А безцелната смърт?

А нашата бликаща младост,

която раздрусва светът?

 

Епоха на дива жестокост,

препускаща лудо напред.

Кипяща, стоманна епоха

пред прага на новия свет.