Христо Смирненски
„Смело, товарищи!“ ^[0]

Има песни, чрез които диша бурята. Има песни, в които гърми ритъма на Новото, в които гори вярата във Великото.

„Смело, товарищи!“^[1]

Като грамадна вълна от сила, пламък, музика и красота идат тези думи. Затвори очите и ще видиш море. Безбрежно, настръхнало море. Волни, сребропенни вълни, понесени в могъщ пристъп, идат шеметни. Гърми тяхната закана, бушува тяхната стихия. Силни устремени срещу черните брегове.

„Смело, товарищи!“

Това е огненият химн на робите, това е тропотът на милиони нозе, това е гора от вдигнати ръце. Пеят изтерзаните, пеят окованите, пеят железните милиони на труда.

„Смело, товарищи!“

По сивите стени на стария свят не остана нищо велико, нищо свято, нищо, което да плени сърцата, да освежи душите. Там клокочат зловещите потоци от кръв сълзи, вият вихри от злоба и омраза, дълги сенки хвърлят жълтите пирамиди от черепи. А над тях, а под тях люлеят се вълни от дрезгав демонски смях — смехът на златното чудовище.

Но като тътен на лятна буря, но като потоци от огнена лава, стремителни като ураган, светкавични и страхотни, идат думите на новия свят. Желязна песен на железни милиони:

„Смело, товарищи!“

Ти, среброкоси старче, ти, поругана сестро, ти, изстрадали бледолики другарю, ти, малко мое братче, което гледаш с големи, насълзени, ясносини очи — вий, всички вий — чуйте: буря иде! Огненият дъх на милиони изстрадали гърди, тежките стъпки на червените легиони, лесове от вдигнати в закана ръце — носят буря! Неотразима, непоколебима, мълнелика буря иде!

Смело, товарищи! Те бяха — ние сме!