Айзък Азимов
Аз, роботът (1)

Въведение

Прегледах бележките си и те не ми харесаха. Бях прекарал три дни в предприятията на фирмата „Юнайтед Стейтс Роботс“, но със същия успех можех да си остана вкъщи и да прелистя „Енциклопедия Телурика“.

Казаха ми, че Сюзън Келвин е родена в 1982 година, което значи, че сега тя е на седемдесет и пет. Това е всеизвестно. Напълно логично е, че корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“ също е на седемдесет и пет години, защото тъкмо в годината, когато се е родила доктор Келвин, Лорънс Робъртсън основава предприятието, което след време става най-необикновеният индустриален гигант в човешката история. Но и това е всеизвестно.

На двайсет години Сюзън Келвин участвува в онзи семинар по психоматематика, на който доктор Алфрид Ланинг от „Ю. С. Роботс“ демонстрира първия подвижен говорещ робот. Това бил огромен тромав и грозен робот, миришещ на машинно масло и предназначен за мините, които проектирал да бъдат разработени на Меркурий. Но той можел да говори, и то смислено.

Сюзън не взела думата на този семинар; не се изказала и в последвалите бурни дискусии. С каменно изражение и хипертрофиран интелект, това момиче, необщително, безинтересно и безцветно, се бранело от един свят, който не му допадал. Но още тогава, следейки дискусиите, усеща как в нея се разгаря със студен пламък страстта към тези науки.

В 2003 година тя завършва Колумбийския университет и започва аспирантска работа по кибернетика.

Изобретените от Робъртсън позитронни мозъчни връзки затъмняват всичко, постигнато в средата на XX век в областта на изчислителните машини. Цели мили релета и фотоелементи отстъпват място на порестата платиноиридиева топка с размер на човешки мозък.

Сюзън се научава да изчислява параметрите, необходими за определяне на допустимите изменения в електронния мозък, и да разработва такива схеми, които дават възможност да се предвиди точно как ще реагира той на дадени дразнители.

В 2008 година тя получава докторат и постъпва в „Ю. С. Роботс“ като робопсихолог, с което става първият виден специалист в тази нова научна област.

По това време Лорънс Робъртсън е все още председател на корпорацията, а Алфрид Ланинг ръководи научноизследователската работа.

За петдесет години — пред собствения й поглед — човешкият прогрес изменя своето русло и прави скок.

Сега тя се оттегля от работа — доколкото това изобщо е възможно за нея. Във всеки случай позволила е на вратата на досегашния й кабинет да бъде поставена табелка с друго име.

Това е по същество всичко, което бях записал. Имах и дълъг списък с нейните публикации и с патентите на нейно име; имах и точната хронология на служебните й повишения. С една дума, знаех до най-малки подробности официалната й биография.

Но ми трябваше нещо друго. Очерците, които подготвях за „Интърпланътери Прес“, изискваха повече. Много повече.

И аз й обясних това.

— Доктор Келвин — казах колкото е възможно по-любезно, — хората не правят разлика между вас и „Ю. С. Роботс“, за тях това е едно и също. С вашата оставка се слага край на цяла една епоха и…

— Интересува ви човекът, живият човек, нали?

Тя не ми се усмихна. Имам чувството, че никога не се е усмихвала. Но острите й очи ме гледаха спокойно, без гняв. Усетих как погледът й ме прониза чак до тила и разбрах, че съм съвсем прозрачен за нея; и че всички са така прозрачни.

Но независимо от това отвърнах:

— Именно.

— Човекът у робота? Тук има някакво противоречие.

— Не, докторе, човекът у вас.

— Та и мен самата ме наричат робот. Сигурно вече са успели да ви кажат, че у мен няма нищо човешко.

Наистина ми бяха казали такова нещо, но по-добре би било да го премълча.

Тя стана от стола. Не беше висока и изглеждаше крехка. Последвах я до прозореца.

Канцелариите и заводите на „Ю. С. Роботс“ приличаха на малък добре планиран град. Той се разстилаше пред нас, равен като снимка от птичи полет.

— Когато постъпих тук. — подзе тя, — настаниха ме в малка стаичка в една сграда, която се намираше ей там, дето е сега пожарната. После събориха тази сграда — тогава вие още не сте били роден. В стичката работеха още трима души. На мен се падаше половин бюро. Всички роботи се произвеждаха в една сграда. Седмично производство — три броя. А вижте сега.

— Петдесет години не са малко време — казах аз, понеже не можах да измисля нищо по-свястно.

— Когато човек вече ги е преживял, те са миг — възрази тя. — Просто да се чудиш кога са се изнизали.

Тя се върна при бюрото си и седна пак на стола. Изражението й оставаше непроменено, но ми се сторя, че е натъжена.

— На колко години сте? — заинтересува се тя.

— Трийсет и две — отвърнах аз.

— Значи не помните как е изглеждал светът без роботи. Беше време, когато човекът се изправяше сам пред Вселената, сам, без приятели. Сега той има помощници, същества, които са по-силни от него, по-надеждни, по-работоспособни и които са му безрезервно предани. Човекът вече не е сам. Помисляли ли сте някога за това?

— Да си призная, не. Може ли да цитирам тези ваши думи?

— Може. За вас роботът си е робот. Механизми и метал, електричество и позитрони… Разум в желязо! Създаван от човека! И при необходимост — унищожаван от човека! Но вие никога не сте работили с роботи и затова не ги познавате. Те са по-чисти и по-добри от нас.

Опитах се да я подтикна внимателно:

— Бихме се радвали да ни кажете още нещо, да изложите вашите възгледи за роботите; вие знаете толкова много за тях. „Интърпланътери Прес“ обхваща цялата Слънчева система. Милиарди потенциални слушатели, доктор Келвин! Те трябва да чуят какво ще кажете за роботите.

Но не беше нужно да я подтиквам. Тя дори не ме слушаше, а продължи:

— Всичко това можеше да се предвиди още от самото начало. Тогава продавахме роботи за работа на Земята — продавали са дори преди мое време. Разбира се, тогава роботите още не можеха да говорят. Впоследствие започнаха да приличат повече на човека и тогава се вдигнаха протести. Профсъюзите протестираха, защото се опасяваха от безработица, ако роботите изместят хората; разни религиозни организации протестираха, ръководейки се от своите предразсъдъци и суеверия. Всичко това беше смешно и съвсем ненужно. И все пак то се случи.

Записвах думите й на джобния си магнетофон, като гледах да не забележи през джоба движенията на ръката ми. Ако човек се поупражнява, може да работи с магнетофончето, без да го вади от джоба.

— Да вземем случая с Роби — продължи тя. — Аз не познавам този робот. Разглобили са го като безнадеждно остарял една година, преди да постъпя в компанията. Но видях момиченцето в музея…

Тя млъкна. Аз също мълчах. Очите й се замъглиха, а мислите й полетяха към миналото. Трябваше да прелетят през толкова много години.

— Разказаха ми за този робот по-късно, но когато ни наричат създатели на демони и осквернители, винаги се сещам за него. Роби е бил ням робот. Не е можел да говори. Произвели са го в 1996 година, когато още не е имало сегашната съвсем тясна специализация на роботите, и е бил продаден да служи като гувернантка…

— Какво?

— Да, като гувернантка.