Гео Милев
Кръст

Откога си се, моме, покалугерила…

Като утеха лишна само

— сред трезвена планинска шир —

обсажда черен манастир

днес хубостта ти с кръст и камък…

 

(„Безимен камък в мъртва шир.“)

 

Оплакват вечерни камбани

на твойта младост мъртвий сън;

кого зове — зов: жаден звън —

във твойта гръд от страст наляна…

 

(„Последен без пробуда сън.“)

 

Но ти под расото си гола

— и вътре в тебе зноен пръст

те тласка към любов — накръст

вселената с копнеж пробола…

 

(„Над мене шепа черна пръст.“)