Гео Милев
Стон

Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем…

Печални пътеки пред мене разтваря

        студената зимна гора,

дълбоко зад черните клони догаря

        ранна — (рана) — зора.

 

Светът ме възвежда през страшни места,

        аз тръпна димяща в безлюдни блата

        — о гора моя черна сестра!

        твоите черни листа

плачат сълзите ми — бавно — и горко повтарят

        моята жалба и вопъл и зов:

        Ах — де е той!

 

(Там — може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)

                Ден и нощ

                без покой

        аз го диря навред

        и отивам напред

                през света,

с раздрани нозе и без мощ

— душата дълбоко в нощта —

        ден и нощ

                без покой,

години безчет!

        и безброй:

                Де е той?

 

(И надава студен, съкрушителен вой

        зимният вятър

        — Вкаменено ридание —

и в мрака на скръб без страдание

        изчезва далечна земята.)

 

— О гора моя черна сестра! —

 

Слънцето в пещери слепи убива го:

в страшни нощи без лъч и звезда

        той възкръсва и гази в кръвта

на кръстопътища сплетени в ниски поля.

        Моята болка настига го

— призрак без плът.

Червен от убийство и черен от мъртва мъгла

        той влиза в съня ми

 

        (иконите спят)

 

— страшен и чужд — преди да се съмне

 

        (иконите спят)

и хвърля пред мойте нозе

кървави ризи и черни глави

 

        (иконите спят)

 

Вече нямам очи — вече нямам лице

        — о гора моя черна сестра!

        и пътя пред мене се вий

и горчиво витло под мъртвешка зора.