Айзък Азимов
Стоманените пещери (15)

15. Арестуването на един конспиратор

Бейли усети, че миризмата, която се носеше от Ферментационното градче, започна да се усилва и да преобладава. За разлика от други — например, от Йези, тя не му беше неприятна. Донякъде дори му харесваше. Напомняше му хубави неща.

Всеки път, когато му замиришеше на сурови дрожди, алхимията на сетивата го връщаше повече от три десетилетия назад в миналото. Отново се чувствуваше десетгодишен, на гости на чичо Борис, който работеше във ферментационен завод. Чичо Борис винаги пазеше малки запаси от лакомства, направени от дрожди: дребни сладки, шоколади, пълни със сироп, твърди бонбони във формата на котки и кучета. Колкото и да беше малък, Бейли знаеше, че чичо му Борис в същност не биваше да ги пази, за да ги раздава, затова винаги ги изяждаше безмълвно, в някой ъгъл с гръб към другите в стаята. Гълташе бързо от страх да не го хванат.

И като че ли поради това те му бяха по-вкусни.

Клетият чичо Борис! Беше загинал при катастрофа. Никога не му казаха как точно бе станало, а той горчиво бе плакал, защото смяташе, че са арестували чичо Борис, понеже е изнасял незаконно дрожди от завода. Самият Бейли бе очаквал да го арестуват и екзекутират. Години по-късно той внимателно прерови полицейските досиета и откри истината. Чичо Борис беше паднал под колелата на един конвейер. Какъв разочароващ край на романтичната легенда!

И все пак винаги, когато го лъхнеше миризмата на дрожди, той макар и за миг си припомняше тази легенда.

Названието „Ферментационно градче“ не беше официално прието в никоя част на Ню Йорк. Не фигурираше в нито един географски справочник, нито на някоя официална карта. Това, което в разговорите наричаха „Ферментационно градче“, беше за пощенската служба просто предградията на Нюарк, Ню Бранзуик и Центъра Трентън. Представляваше широка ивица площ, в Средновековността известна под името „Ню Джърси“, осеяна с жилищни квартали, особено в Нюаркския Център и Трентънския център, но разпределена главно между многопластовите ферми, в които растяха и се размножаваха хиляди разновидности от дрожди.

Една пета от населението на Града работеше във Ферментационните заводи, още толкова работеха във филиалите им. Като се започне с планините дървен материал и необработена целулоза, довличани в града от джунглите на Алъгени в цистерни с киселина, разлагаща ги до гликоза, както и с вагоните скална маса, богата на селитра и фосфати, които бяха най-важните добавки, и се стигне до стъклениците с органични вещества, доставяни от химичните лаборатории, всичко се свеждаше до едно-единствено нещо: повече и повече дрожди.

Без тях осеммилиардното население на Земята само след година щеше да бъде сполетяно от глад.

При тази мисъл Бейли усети как го побиват тръпки. И преди три дни това бе съществувало като възможност не по-слабо, отколкото сега, но преди три дни просто нямаше да си го помисли.

Колата профуча през един изход вън от магистралата и навлезе в предградията на Нюарк. От двете страни на почти безлюдните улици се издигаха безличните сгради — „фермите“ — и нямаше почти нищо, което да изисква да карат с по-малка скорост.

— Колко е часът, Данийл? — попита Бейли.

— Шестнайсет часа и пет минути — отвърна Р. Данийл.

— Ако Клусар е дневна смяна, още е на работа.

Бейли паркира патрулната кола на празното място, където докарваха суровините, и изключи мотора.

— И това ли е Ню Йорк, Илия? — попита роботът.

— Да, част от Града е — отвърна Бейли.

Влязоха в коридор, по чието продължение имаше двоен ред кабинети. Секретарката, застанала на една чупка на коридора, се разтопи от усмивки.

— Кого желаете да видите?

Бейли отвори портфейла си.

— Полиция. Тук ли е Франсис Клусар, служащ в „Нюйоркски дрожди“?

Момичето изглеждаше объркано.

— Мога да проверя.

И включи на таблото пред себе си линията, обозначена само с думата „Персонал“. Устните й замърдаха, но не се чуваше нищо.

Бейли бе запознат с ларингофоните, които превръщаха леките трептения на гласните струни в звук. Помоли:

— Моля ви, говорете. Нека чувам какво казвате.

Тя озвучи разговора, но се чу само краят му: „…той казва, че е полицай, господине“.

От една врата излезе мургав, добре облечен човек. Имаше тънки мустачки и косата му над слепоочията бе започнала да оредява. Усмихна се насила и се представи:

— Аз съм Прескът от отдел „Персонал“. Какво се е случило, господин полицай?

Бейли студено го изгледа и усмивката на Прескът стана съвсем изкуствена. Прескът добави:

— Просто не желая да разстройвам работниците. Те се притесняват от полицията.

Бейли каза:

— Лоша работа, а? Клусар в сградата ли е сега?

— Да, господин полицай.

— Дайте ни тогава пръчка. А ако е изчезнал, когато стигнем там, отново ще си поговоря с вас.

Усмивката замръзна на лицето на Прескът и той едва промълви:

— Ще ви донеса пръчка, господин полицай.

Пръчката-водач бе програмирана за отдел Б-Г, втори сектор. Какво означаваше това според фабричната терминология, Бейли нямаше представа. Не му и трябваше да знае. Пръчката беше най-обикновена на вид и се побираше в дланта. Върхът й леко се нагряваше, когато посоката е вярна и бързо изстиваше, ако човек се отдалечеше. С приближаването към целта топлината се увеличаваше.

За неопитния пръчката-водач бе едва ли не безполезна, защото бързата смяна на температурата бе почти незабележима, но малко градски жители бяха неопитни точно в тази игра. Една от най-разпространените и вечни детски игри в коридорите на училищните етажи ставаше с пръчки-играчки. („Топло… топло… горещо… Студено… топло… пари… Познах!“)

Бейли бе намирал вярната посока през стотици огромни купчини с помощта на пръчка-водач и въоръжен с нея можеше да върви по най-краткия път, сякаш следваше карта.

Когато след десет минути влезе в голямата ярко осветена зала, върхът на пръчката-водач бе съвсем горещ. Бейли се обърна към най-близко стоящия до вратата работник:

— Тук ли е Франсис Клусар?

Работникът рязко завъртя глава. Бейли тръгна в указаната посока. Миризмата на дрожди бе силна и просмукваща независимо от жуженето на пречистващите въздуха помпи, които вдигаха непрестанен шум.

В другия край на стаята един човек стана на крака и започна да сваля престилката си. Беше среден на ръст и макар сравнително млад, лицето му бе набраздено от бръчки, а косата му бе започнала да се прошарва. Бършеше бавно големите си, с възлести стави ръце, в една целтекстова кърпа.

— Аз съм Франсис Клусар — каза той.

Бейли хвърли поглед на Р. Данийл. Роботът кимна.

— Хубаво — каза Бейли. — Има ли тук място, където да поговорим?

— Може и да има — бавно изрече Клусар, — но смяната ми тъкмо свършва. — Няма ли как да го отложим за утре?

— Много часове има до утре. Да свършим сега.

Бейли отвори портфейла си и го поднесе към лицето на работника. Клусар обаче продължи да бърше спокойно ръцете си, без да трепне. Каза хладно:

— Не зная каква е системата в полицейския отдел, но тук има точно определени часове за хранене, без изключения. Ако не вечерям между 17 и 17:45, ще остана гладен.

— Не се безпокойте — каза Бейли. — Ще наредя да ви донесат яденето.

— Виж ти, виж ти — без радост в гласа каза Клусар. — Съвсем като аристократ или ченге с К-3. И какво още ще последва? Самостоятелна баня?

— Просто ще отговорите на въпросите ми, Клусар — каза Бейли. — А остроумието запазете за приятелката си. Къде можем да поговорим?

— Щом настоявате, защо да не отидем при везните? Карайте. Лично аз нямам какво да ви кажа.

Бейли избута Клусар в стаята с везните. Тя бе квадратна и стерилно бяла, с отделна от залата система за пречистване на въздуха (при това по-съвършена), а на стените й се намираха поставените зад стъкло електронни везни, които се задвижват само от силово поле. Докато учеше в колежа, Бейли бе използувал някои по-евтини модели. И сега различи един вид везни, които можеха да измерват с точност една милиардна от атома. Клусар каза:

— Мисля, че известно време никой няма да влиза в стаята.

Бейли изсумтя, после се обърна към Р. Данийл:

— Би ли отишъл да поръчаш да донесат тук яденето му? И ако нямаш нищо против, почакай отвън, докато го донесат.

Проследи с поглед излизащия Р. Данийл, после каза на Клусар:

— Химик ли сте?

— С ваше позволение, аз съм цимолог.

— Каква е разликата?

Клусар го изгледа надменно.

— Химикът бърка „супата“, работи с вонята. А цимологът е този, на когото няколко милиарда души дължат живота си. Аз съм специалист по ферментацията.

— Ясно — каза Бейли.

Но Клусар продължи:

— Без тази лаборатория „Нюйоркски дрожди“ нямаше да съществува. Няма нито един ден, нито един проклет час, през който да не сме направили посявка в чайниците си от най-различните дрожди, с които разполага компанията. Проверяваме и уточняваме стандартите за храните. Следим дали дрождите се размножават правилно. Правим генетични промени, залагаме нови разновидности и ги отделяме, след което изследваме качествата им и отново ги моделираме. Когато преди две години нюйоркчани започнаха да получават ягоди извън сезона, това не бяха ягоди, приятелче. Бяха специална ферментационна култура с високо съдържание на захар, с естествен цвят и с лека вкусова добавка. И ги създадохме точно тук, в тази стая. Преди двадесет години Saccharomyces olei Benedictae беше само разновидност на храст с отвратителен вкус на лой и не ставаше за нищо. Сега продължава да има вкус на лой, но мастното му съдържание е скочило от 15 на 87 процента. Ако днес използувате магистралата, припомнете си, че е смазана именно с разновидността на това масло, с А-3 №7. Създадено точно в тази стая. Така че не ме наричайте химик. Аз съм цимолог.

Без да иска, Бейли усети как отстъпва пред суровата гордост на този човек. Но го попита рязко:

— Къде бяхте снощи между осемнайсет и двайсет часа?

Клусар сви рамене.

— Разхождах се. Обичам да се разхождам за малко след вечеря.

— Приятели ли посетихте? Или ходихте на етеровизия?

— Не. Просто се разхождах.

Бейли стисна устни. Гледането на етеровизия щеше да означава дупка в картона на Клусар за дажбите. Срещата с приятели щеше да означава споменаването на мъжко или женско име и кръстосан разпит.

— Значи никой не ви е видял?

— Може и да ме е видял някой. Не зная. Поне не ми е известно.

— А по-предната вечер?

— Същото.

— Значи нямате алиби и за двете вечери?

— Ако бях извършил някакво престъпление, господин полицай, щях да имам. За какво ми е алиби?

Бейли не отговори. Погледна в малкия си бележник.

— Имате вече една присъда. За подбудителство към бунт.

— Е, добре, едно от тия Р-та ме блъсна и аз го спънах. Това подбудителство към бунт ли е?

— Съдът го е окачествил така. Бил сте осъден и глобен.

— Но с това се свърши, нали? Или искате отново да ме глобите?

— По-предната вечер без малко не избухна бунт в един магазин за обувки в Бронкс. Видели са ви там.

— Кой ме е видял?

— Било е по времето, когато тук се храните. Вечеряхте ли онази вечер?

Клусар се поколеба и поклати отрицателно глава.

— Стомахът ми не беше наред. Понякога се получава от дрождите. Дори ако човек е ветеран.

— Снощи без малко не избухна бунт в Уилиамсбърг. Видели са ви и там.

— Кой ме е видял?

— Отричате ли, че сте присъствували и в двата случая?

— Не ме обвинявате в нещо, което да мога да отрека. Кога точно се е случило това и кой ме е видял?

Бейли втренчи поглед в цимолога.

— Смятам, че ви е съвсем ясно за какво говоря. Според мене вие играете важна роля в нелегална организация на средновековниците.

— Не мога да ви попреча да си го мислите, господин полицай, но мислите не са доказателство. Това положително ви е известно. — И Клусар се засмя.

— Възможно е — каза Бейли, а продълговатото му лице бе застинало като маска — да мога да изтръгна малко истина от вас още сега.

След което отиде до вратата на стаята, отвори я и попита Р. Данийл, който търпеливо чакаше отвън:

— Пристигна ли вечерята на Клусар?

— Вече идва, Илия.

— Моля те, внеси я, Данийл.

Миг по-късно Р. Данийл влезе с метален поднос, разделен с прегради.

— Постави го пред господин Клусар, Данийл — каза Бейли.

И седна на една от пейките край стените на стаята, кръстоса крака и започна ритмично да се поклаща. Видя как Клусар се дръпна тромаво, когато Р. Данийл сложи подноса на пейката недалече от него.

— Господин Клусар — каза Бейли, — искам да ви представя на своя колега Данийл Оливо.

Данийл протегна ръка с думите:

— Приятно ми е, Франсис.

Клусар мълчеше. Не понечи да се ръкува с Данийл, който остана с протегната ръка, докато Клусар започна да се изчервява. Бейли кротко каза:

— Не се дръжте грубо, господин Клусар. Нима прекалената гордост ви пречи да се ръкувате с един полицай?

Клусар измънка:

— Ако нямате нищо против, аз съм гладен.

Извади от джоба си ножче с виличка, разгъна я и седна с очи, вперени в яденето. Бейли каза:

— Данийл, струва ми се, че нашият приятел се е обидил от хладното ти отношение. Но ти не му се сърдиш, нали?

— Ни най-малко, Илия — отвърна Р. Данийл.

— Тогава докажи, че всичко е забравено. Прегърни го.

— С удоволствие — каза Р. Данийл и пристъпи.

Клусар остави вилицата.

— Какво значи това? Какво става?

Без да се поколебае, Р. Данийл протегна ръка. Клусар рязко го блъсна с опакото на ръката си и ръката на Р. Данийл се отметна.

— По дяволите, не ме докосвай! — извика Клусар и скочи встрани, подносът се преобърна, падна с трясък на пода, а храната се изсипа.

Бейли с неподвижен поглед даде знак на Р. Данийл, който продължи търпеливо да се приближава към отстъпващия назад цимолог. Бейли застана пред вратата. Клусар закрещя:

— Махнете това нещо от мене!

— Така не се говори — невъзмутимо каза Бейли. — Този човек е мой колега.

— Искате да кажете, този мръсен робот! — изпищя Клусар.

— Остави го, Данийл — мигновено нареди Бейли.

Р. Данийл отстъпи и кротко застана на вратата точно зад Бейли. Клусар, силно задъхан, със стиснати юмруци, се изправи пред Бейли. Бейли каза:

— Е добре, умнико. Кое те кара да смяташ, че Данийл е робот?

— Веднага си личи!

— Ще оставим на съда да реши това. А междувременно мисля, че имаме нужда от тебе в полицията, Клусар. Ще трябва да ни обясниш как точно разбра, че Данийл е робот. И още много, много неща, господине. Данийл, излез и се свържи с комисаря. Той вече трябва да си е у дома. Кажи му да дойде в службата. Кажи му, че водя един приятел, който трябва да бъде разпитан веднага.

Р. Данийл излезе. Бейли каза:

— А какво смазва твоя механизъм, Клусар?

— Имам нужда от адвокат.

— Ще получиш. А междувременно няма ли да ми кажеш кое ви кара вас, средновековниците, да тиктакате?

Клусар отвърна поглед с явното намерение да мълчи. Бейли каза:

— Йосафате! Човече, та ние знаем всичко за тебе и организацията. Не те провокирам. Само ми кажи заради собственото ми любопитство: какво искате вие, средновековниците?

— Да се върнем към почвата — каза задавено Клусар. — Просто звучи, нали?

— Лесно е да се каже — отвърна Бейли. — Но не е лесно да се направи. Как ще нахрани почвата осем милиарда?

— Да не би да твърдя, че ще се завърнем към почвата още утре? Или след година? Или след сто години? Ще стане крачка по крачка, господин полицай. Няма значение колко време ще трае, но нека започнем да се измъкваме от пещерите, в който живеем. Да излезем на чист въздух.

— Ти някога излизал ли си на чист въздух?

Клусар се сви.

— Е добре, и с мене е свършено. Но с децата още не е свършено. Непрекъснато се раждат нови. Извадете ги навън, за бога! Нека да се радват на простор, чист въздух и слънце! Ако се налага, можем и ние малко по малко да намаляваме прираста!

— С други думи, назад към невъзможното минало. — Бейли не знаеше точно защо спори, освен защото усещаше, че кръвта и в собствените му вени бушува. — Назад към семето, яйцето, утробата. А защо да не се движим напред? Не да намаляваме земното население, а да го използуваме за преселване. Назад към почвата, но — към почвата на други планети. Да колонизираме!

Клусар дрезгаво се изсмя.

— И да създаваме нови Звездни светове? Нови вселенци?

— Не, не. Звездните светове са били заселени от земни жители, хора от планета, която не е имала Градове — хора, които са били индивидуалисти и материалисти. Тези две качества са били засилени до нездрава крайност. А сега ние ще колонизираме на базата на общество, което ако не друго, е развило доста принципа на съвместното сътрудничество. Околната среда и традицията биха могли да си взаимодействуват и да се стигне до нов, среден път, различен както от старата Земя, така и от Звездните светове. Един по-нов и по-добър път.

Бейли знаеше, че като папагал повтаря думите на доктор Фастълф, но те излизаха от устата му, сякаш самият той бе мислил това от години.

Клусар каза:

— Приказки! Да колонизираме пустинни светове, след като ни се изплъзва собственият ни свят? Кои глупаци биха го направили?

— Много ще са. И то не глупаци. Ще има роботи, които да помагат.

— Не! — каза вбесен Клусар — Никога! Без роботи!

— Защо не, за бога! И аз не ги обичам, но нямам намерение да се самоубивам заради един предразсъдък. Какво ни плаши в роботите? Ако искаш да чуеш мнението ми, плаши ни чувството за непълноценност. Ние — всички ние — се чувствуваме по-долу от вселенците и мразим това. А трябва някак, някъде, да се почувствуваме по-висши, да компенсираме това, обаче се спираме още при мисълта, че не стоим над роботите. Те изглеждат по-добри от нас, но не са. Цялата проклета ирония се крие точно в това. — Докато говореше, Бейли усети как кръвта му закипя. — Та погледни тоя Данийл, с когото съм повече от два дни. Той е по-висок от мене, по-силен, по-красив. В същност, изглежда като вселенец. Има по-добра памет и знае повече факти. Няма нужда да спи или да яде. Не го тревожат болести, не изпада в паника, не изпитва любов или вина. Но въпреки това е машина. Мога да направя с него каквото си поискам, както бих могъл да постъпя с микровезните тук. Ако ударя микровезните, те няма да ми го върнат. Не би върнал удара и Данийл. Мога да му заповядам да насочи към себе си бластер и той ще го направи. Никога няма да успеем да направим робот, който да е равен на едно човешко същество, или дори да го превъзхожда. Не е възможно да създадем у него чувство за красота, за етичност или за религия. Няма начин, по който да издигнем позитронния мозък един инч над равнището на съвършения материализъм. По дяволите, не можем, просто не можем! И няма да успеем, докато не разберем механизма на собствените си мозъци. Докато все още съществуват неща, които не могат да бъдат измерени от науката. Какво представляват красотата, добротата, изкуството, любовта или вярата? Непрекъснато стоим на ръба на неизвестността и се мъчим да разберем неразбираемото. Това е, което ни прави хора. А мозъкът на робота трябва да бъде с предел, иначе няма да е възможно изграждането му. Трябва да бъде изчислен до последното деление, за да бъде завършен. Йосафате, та от какво се боите? Един робот може да изглежда като Данийл, може да изглежда като бог, но не е по-близък до човека, отколкото парчето дърво. Не ви ли е ясно това?

Клусар на няколко пъти безуспешно се бе опитвал да прекъсне сърдитите думи, които изригнаха от Бейли. Сега, когато Бейли спря, защото усети емоционално изтощение, той с тих глас каза:

— Дрънканици на ченге. Нищо не разбираш ти.

Р. Данийл се върна.

Бейли го погледна и се намръщи — отчасти защото все още бе ядосан, отчасти защото към това се прибави и ново чувство — на досада.

— Защо се забави? — попита той Р. Данийл.

— Трудно се свързах с комисаря Ендърби, Илия. Оказа се, че все още е на работа.

Бейли погледна часовника си.

— По това време? Защо?

— Положението в момента е доста объркано. В отдела са намерили труп.

— Какво?! За бога, кой е убит?

— Куриерът, Р. Сами.

Бейли онемя. Зяпна робота и извика разярен:

— Стори ми се, че каза „труп“!

Р. Данийл с готовност се поправи:

— Робот с напълно разрушен мозък, щом предпочиташ друго определение.

Внезапно Клусар избухна в смях и Бейли му каза с дрезгав глас: