Айзък Азимов
Стоманените пещери (11)

11. Бягство по ескалаторите

Бейли инстинктивно стисна здраво вилицата.

— Сигурен ли си? — машинално попита той и като го каза, усети колко безполезен е въпросът му. Човек не пита компютъра дали е сигурен в отговора, който е изплюл, дори ако това е компютър с ръце и крака. Р. Данийл отвърна:

— Напълно.

— Близко ли са до нас?

— Не съвсем. Разпръснати са из залата.

— Добре тогава. — И Бейли се зае отново с яденето си, като механично движеше вилицата. Зад смръщеното изражение на продълговатото му лице мозъкът му ожесточено работеше.

Ами, ако предположим, че произшествието снощи е било организирано от група настроени против роботите фанатици, че не е било спонтанно недоволство, както изглеждаше? В такава група като нищо можеше да има и хора, които са изучавали роботите със старание, породено от коренното несъгласие с тях. Може би някой бе разпознал Р. Данийл. (Комисарят в известен смисъл бе намекнал за такава възможност. Дявол да го вземе, този човек бе учудващо проницателен.)

Логично беше да е станало така. При положение, че не бяха успели да предприемат действия като организирана група в последния миг снощи, нищо не можеше да им попречи да правят планове за бъдещето. Щом са могли да разпознаят робот като Р. Данийл, положително са схванали, че самият Бейли е полицай. Полицай, който е в необичайната компания на хуманоиден робот, по всяка вероятност представлява интерес за организацията. (Бейли си припомняше с мъдро проникновение и мислите му течаха леко и логично).

От това следваше, че ако те наблюдаваха Градския съвет (или дори ако имаха шпиони в самия съвет), нямаше начин не след дълго да обърнат внимание на Бейли или на Р. Данийл, или на двамата заедно. Нищо чудно, че бяха постигнали това за по-малко от двадесет и четири часа. Можеха да го направят и за по-кратко време, ако Бейли не бе прекарал деня във Вселенското селище и по шосетата.

Р. Данийл приключи с храненето. Седеше и кротко чакаше, положил съвършените си ръце на края на масата.

— Не е ли по-добре да предприемем нещо? — попита той.

— Тук, в столовата, сме в безопасност — каза Бейли. — Остави тази работа на мене. Моля те.

Бейли се огледа предпазливо и сякаш за пръв път видя столовата. Хора! Хиляди хора! Колко души средно побираше една столова? Беше виждал някъде цифрата. Като че ли беше две хиляди и двеста. А тази столова побираше повече от обикновеното. Да речем, че във въздуха се понесе викът „Робот!“ Да речем, че хилядите го подемеха като… като… Не можа да намери подходящо сравнение, но не беше от значение. Това нямаше да се случи.

Спонтанен бунт можеше да избухне навсякъде — в столовите не по-малко, отколкото по коридорите или асансьорите. Може би дори и по-лесно. По време на хранене изчезваха много от задръжките, появяваше се шеговит дух, който лесно би обърнал някоя дреболия в сериозно пререкание. Но организираният бунт бе нещо по-различно. Тук, в столовата, в голямата пълна с хора зала, самите подстрекатели щяха да попаднат в капан. Започнеха ли да летят чинии и да се чупят маси, нямаше да има лесен път за бягство. Стотици положително щяха да загинат и те можеха също да се окажат между тях.

Не, един обмислен бунт би „избухнал“ на улиците на Града, в някой относително тесен ходник. Паниката и истерията бавно ще се промъкват покрай стените и ще има достатъчно време да се подготви бързият им излаз по някоя странична пресечка или по непрепречени стъпала до местния ескалаторен път, който да придвижи участниците към по-високо равнище и там те да изчезнат.

Бейли се почувствува в капан. Може би отвън чакаха още хора. Щяха да следят двамата с Р. Данийл до определена точка и там фитилът да пламне.

Р. Данийл каза:

— Защо не ги арестуваме?

— Така ще ускорим конфликта. Ти ги разпознаваш по лице, нали? Ще ги запомниш ли?

— Не съм способен да забравям.

— Тогава ще ги пипнем някой друг път. А сега ще скъсаме мрежите им. Следвай ме. И прави точно каквото правя аз.

Бейли се изправи, внимателно обърна чинията наопаки и я постави точно в средата на подвижния кръг, който я бе повдигнал нагоре. Вилицата сложи обратно във вдлъбнатината. Р. Данийл го гледаше и повтори движенията му. Чиниите и приборите изчезнаха.

Р. Данийл каза:

— И те стават.

— Добре. Имам чувството, че няма да ни доближат много. Поне не тук.

И двамата тръгнаха един след друг, понесоха се към изхода, където продължаваше ритуалът на прещракването от пъхнатите жетони — щрак — щрак — и още една дажба бе изразходвана.

Бейли се огледа назад, през мъглявината от парата и шума, и невероятно ясно си припомни как преди шест или седем години бяха посетили с Бен Зоологическата градина. Не, преди осем години, защото тъкмо бе минал осмият рожден ден на Бен. (Йосафате! Колко бързо летеше времето!)

Бен за пръв път отиваше там, затова се вълнуваше. В същност, дотогава не бе виждал котка или куче. А пък кафезът! Дори самият Бейли, който го бе виждал вече поне дузина пъти, не можеше да устои на привлекателността му. Човек изпитва с нищо несравнимо слисване, когато за пръв път гледа живи същества да пърхат във въздуха. Беше време за хранене в клетката на врабчетата и пазачът изсипваше счукани овесени ядки в едно дълго корито (хората бяха привикнали с дрождите като заместители, но животните, които са по-консервативни по природа, се задоволяваха само с истинско зърно.)

Стремително се спусна врабчето ято, в което сякаш имаше стотици птици. Крило до крило, те наобиколиха коритото, като оглушително чуруликаха…

Така беше, точно тази картина си припомни Бейли, като оглеждаше столовата, от която си тръгваха. Врабчета около корито. Мисълта му се видя отвратителна. И си каза: „Йосафате! Не може да няма и по-добър начин.“ Но какъв по-добър начин? Какво му беше лошото на този начин? Досега не се беше измъчвал от подобен въпрос. И рязко каза на Данийл:

— Готов ли си, Данийл?

— Готов съм, Илия.

Излязоха от столовата и изплъзването им сега зависеше единствено и изцяло от Бейли.

Юношите се занимават с една игра, която наричат „тичане по лентите“. Всеки Град си има свои правила за нея, но съществените неща са еднакви. Едно момче от Сан Франциско без затруднение може да участвува в такава игра в Кайро.

Целта е да се стигне от точка А до точка Б през бързата транспортна система на Града, като „водачът“ се старае да остави зад себе си колкото се може повече от „преследвачите“. Водач, който пристигне сам на уговореното място, е наистина много чевръст, както и преследвач, който се стреми да не изостане.

Играта обикновено се организира вечер, в най-претоварените часове, когато гъстите тълпи се придвижват, и така тя става още по-сложна и рискована. Водачът тръгва, като се втурва нагоре-надолу по ускорителните ленти. Полага всички усилия да прави неочаквани ходове — стои на някоя лента до последния миг, после изведнъж скача в каквато и да е посока. Бързо претичва по няколко ленти, след което отново се спира. Горко на преследвача, който непредпазливо остане на същата лента прекалено дълго време. Преди да схване грешката си, той или се понася покрай водача, или изостава. Умният водач използува грешката, като бързо се придвижва в нужната посока.

Ход, който десетократно усложнява задачата, се състои в качване на кварталните или магистралните платформи, и измъкване от другата страна. Изцяло да ги избягваш, или да останеш все в тях, е белег, че си в лоша форма.

Не е лесно за един възрастен да разбере какво е привлекателното в тази игра — особено ако никога не е участвувал в нея като дете. Редовните пътници се отнасят грубо към играчите, които неизменно се изсипват на пътя им. Полицията жестоко ги преследва, родителите ги наказват. Порицават ги в училище и по етеровизията. Не минава година, без четирима-петима юноши да намерят смъртта си в тази игра, дузина от тях се нараняват, а в много случаи и за невинните пътници има някакви трагични последствия.

И въпреки това не може да се предприеме нищо, което да разтури бандите на играчите. Колкото по-голяма е опасността, толкова повече участниците се стремят към най-скъпата от всички награди: уважение от страна на другарите си. Успелият водач има право да се хвали, а когато вече е известен, застава начело на всички.

Илия Бейли например дори сега си спомняше със задоволство, че някога е тичал по лентите. Водеше банда от двадесет деца от квартала Конкорс до Куйнс, пресичайки три магистрали. Два часа неуморен и жесток бяг, в който той се отскубна от най-чевръстите преследвачи от Бронкс, и стигна до крайната цел сам. Месеци наред говореха само за това преследване.

Сега, разбира се, Бейли бе прехвърлил четиридесетте. Повече от двадесет години не бе тичал по лентите, но още помнеше някои от номерата. Каквото бе загубил от подвижността си, бе наваксал в друго отношение. Беше полицай. И само друг полицай, опитен като него, можеше да познава толкова добре Града, да знае къде започва и свършва почти всяка уличка, заобиколена с метална ограда.

Излезе от столовата с бодра крачка, но без да бърза прекалено. Всеки миг очакваше да чуе как зад гърба му звънко викат: „Робот, робот!“ Схемата, по която се започва, винаги е най-рискована. Бейли броеше стъпалата, докато усети под краката си първата движеща се лента. Спря за миг, докато Р. Данийл го настигна с плавната си походка.

— Още ли ни следват, Данийл? — шепнешком го попита той.

— Да. Приближават се.

— Няма да е за дълго — увери го Бейли.

Погледна лентите, които се простираха от двете му страни. Натоварени с хора, те се носеха забързано вляво, като ускорението се увеличаваше колкото по-далече отиваха. Беше усещал лентите под краката си много пъти на ден през почти всички дни от живота си, но не бе приклякал, за да се приготви да тича по тях вече повече от седем хиляди дни. Изпита познатата някогашна възбуда и дишането му се ускори.

Съвсем бе забравил, че веднъж пипна Бен да участвува в тази игра. Изнесе му безкрайно дълга лекция и го заплаши, че ще го постави под полицейски надзор.

Леко и бързо, с двойно по-голяма скорост, отколкото се смяташе за „безопасно“, Бейли тръгна по лентите. Наведе се силно напред, за да се противопостави на ускорението. За миг изглеждаше, сякаш ще се качи на платформата, но изведнъж взе да изостава назад и все назад, да се промъква през тълпата вляво и вдясно, където тя бе скупчена на по-бавните ленти. Бейли спря и се остави да бъде носен с някакви си петнадесет мили в час.

— Колко души ни следват, Данийл?

— Само един, Илия. — Роботът бе редом с него: нито объркан, нито задъхан.

— Сигурно и той е бил добър на времето си, но няма да се задържи дълго.

Изпълнен с увереност, Бейли изпита почти забравеното чувство от младите си години. Отчасти то се състоеше в мисълта, че си се потопил в един мистичен обред, в който си единственият участник; отчасти това бе чисто физическото усещане, че въздушната струя бие в косата и лицето ти; отчасти — лекото усещане за опасност.

— Наричат това „странично извъртане“ — каза той на Р. Данийл с тих глас.

Широките му крачки поглъщаха разстоянията, но той се движеше само по една лента, като избягваше доста голямата тълпа с минимално усилие. Продължи все така, като се придържаше все по-близо до края на лентата, докато равномерното появяване на главата му в тълпата сигурно имаше хипнотично въздействие с постоянството си — а тъкмо това бе намерението му. След това, с все същата крачка, той се премести два инча встрани и вече бе на съседната лента. Усети болка в мускулите на бедрата си, докато се мъчеше да запази равновесие. Профуча край скупчените пътници и се озова на лентата с четиридесет и пет мили в час.

— А сега как е, Данийл? — попита той.

— Все още ни следва — чу се спокойният отговор.

Бейли стисна устни. Не оставаше нищо друго, освен да използува самите движещи се платформи, а това наистина изискваше координация може би повече, отколкото той вече притежаваше.

Огледа се бързо. Къде точно се намираха сега? Прелетяха край улица Б-22д. Мигновено пресметна и тръгна нагоре по останалите ленти, спокойно и уверено, докато се прехвърли на кварталната платформа.

По безизразните лица на мъжете и жените, загрубели от досадата на пътуването, изведнъж се изписа нещо като възмущение, когато Бейли и Р. Данийл се покачиха горе и се промъкнаха през перилата.

— Ей, какво става? — извика пискливо една жена, като придържаше с ръка шапката си.

— Извинявайте — задъхано каза Бейли.

И като си проби път през правостоящите, се отскубна и се метна на другата страна. В последния миг един блъснат от него пътник ядосано го удари по гърба. Продължи напред, като се олюляваше.

Отчаяно се мъчеше да се задържи на крака. Прехвърли се през една разделителна лента и внезапната разлика в скоростта го принуди да падне на колене, след което се преметна на една страна. В уплахата си изведнъж си представи как хората се блъскат в тялото му, падат отгоре му и върху цялата лента настъпва хаос — онова задръстване, от което толкова се бояха, защото в последствие цели дузини отиваха в болница със счупени крайници. Усети ръката на Р. Данийл под гърба си. Повдигна го сила, която надвишаваше човешката.

— Благодаря — успя да продума Бейли. Време за повече приказки нямаше.

И тръгна надолу по забавящите скоростта си ленти, като правеше невероятно сложни ходове, за да стигне до клиновидно срещащите се ленти на магистралата точно там, където се пресичаха. Все в същия ритъм отново се понесе с увеличаваща се скорост, повдигна се и се прехвърли на магистралата.

— Още ли е с нас, Данийл?

— И следа няма от него, Илия.

— Чудесно. Само какъв добър играч можеше да излезе от тебе, Данийл! Хайде, давай!

И те се метнаха на минаващия квартален ескалатор, претичаха надолу по лентите и с трясък спряха пред една врата, голяма и представителна на вид. Седналият пред нея пазач се изправи.

Бейли светкавично извади документите си.

— По служба сме.

И влязоха.

— Атомна централа — накратко осведоми той Р. Данийл. — Тук следите ни напълно ще се изгубят.

Не за пръв път виждаше атомна централа, в тази също бе идвал. Обстановката му бе позната, но това не намаляваше неприятното чувство на страх. То се засилваше от натрапливата мисъл, че някога баща му е бил във висшата йерархия на един такъв завод. По времето, преди…

Отвсякъде се носеше бръмченето на огромни генератори, скити в централната шахта на завода; долавяше се леката остра миризма на озон; мрачно и безмълвно червените линии предупреждаваха, че отвъд тяхната граница човек може да влиза само със защитно облекло.

Някъде в завода (Бейли нямаше представа точно къде) се разграждаше дневно един фунт ядрена суровина. От време на време продуктите от радиоактивната суровина — така наречената „гореща пепел“ — бяха изтласквани с въздух под налягане по десет мили дълги оловни тръби до отдалечени пещери на миля и половина под дъното на океана. Понякога Бейли се чудеше какво щеше да стане, когато пещерите се напълнеха. Изведнъж той се обърна неочаквано грубо към Данийл:

— Не доближавай червените линии! — После премисли и добави примирено: — Предполагам обаче, че за теб е без значение.

— Имаш предвид радиоактивността ли? — попита Данийл.

— Да.

— В такъв случай е от значение. Гама лъчите разрушават деликатното равновесие в позитронния мозък. На мен биха повлияли много по-бързо, отколкото на тебе.

— Искаш да кажеш, че биха те убили?

— Ще се наложи да ми сменят позитронния мозък. И понеже няма два еднакви мозъка, аз ще стана нова личност. А този Данийл, с когото разговаряш сега, в известен смисъл ще бъде мъртъв.

Бейли го погледна със съмнение.

— За пръв път го чувам. Оттук, нагоре край тези перила.

— Не подчертават тази страна на въпроса. Вселенското селище иска да убеди земните жители в предимството да използуват такива като мене, а не в слабостите ни.

— Тогава защо ми го каза?

Р. Данийл погледна втренчено спътника си.

— Защото си мой партньор, Илия. Добре е да знаеш слабостите и недостатъците ми.

Бейли се изкашля. Нямаше какво повече да добави по този въпрос.

— Оттук е изходът — подхвърли той миг по-късно. — Ще излезем на миля от апартамента си.

Апартаментът беше мрачен и долнопробен. Състоеше се от стаичка, в която имаше две легла, два сгъваеми стола и килер. Вграденият етереовизионен екран се настройваше централно и работеше само в определени часове, при това задължително. Нямаше дори невключен умивалник, нямаше удобства за готвене, дори топла вода нямаше. В единия ъгъл на стаята се виждаше отпадъчната тръба — грозно и неукрасено, явно функционално съоръжение.

Бейли сви рамене.

— Това е положението. Предполагам, че ще го преживеем.

Р. Данийл отиде до отпадъчната тръба. Ризата му се разкопча от едно докосване и откри гладката му, на вид мускулеста гръд.

— Какво правиш? — попита го Бейли.

— Освобождавам се от погълнатата храна. Ако не го направя, тя ще започне да се разлага и ще стана неприятен за общуване.

Р. Данийл внимателно допря с два пръста мястото под едното зърно на гърдите си и започна да го натиска по определен начин. Гръдният му кош се отвори на дължина. Той бръкна вътре и измъкна от бляскавата метална плетеница тънка, прозрачна торбичка, леко разтегната. Отвори я, а Бейли го наблюдаваше почти ужасено.

Р. Данийл се поколеба. Каза:

— Храната е съвсем чиста. Не отделям слюнка и не дъвча. Всмуква се през хранопровода под налягане, нали разбираш. Може да се яде.

— Не се притеснявай — кротко каза Бейли. — Не съм гладен. Изхвърли я.

Бейли реши, че торбичката е направена от флуоровъглеродна пластмаса. Храната поне не се беше залепила за нея. Излизаше гладко и малко по малко потъваше в тръбата. „Хубава храна се похабява“, помисли си той.

Седна на леглото и свали ризата си. Каза:

— Предлагам утре да излезем рано.

— Имаш ли особени причини?

— Приятелите ни още не знаят къде се намира този апартамент. Поне така се надявам. Ако тръгнем рано, ще бъдем в по-голяма безопасност. Стигнем ли до Градския съвет, ще трябва да решим дали ще е практически изгодно да продължим сътрудничеството си.

— Мислиш, че вече не е?

Бейли сви рамена и каза кисело:

— Не можем всеки ден да преминаваме през такива работи.

— Но според мене…

Думите на Р. Данийл бяха прекъснати от яркочервеното просветване на сигнала над входната врата.

Бейли безшумно се изправи и разкопча бластера си. Сигналът отново светна.

Все така безшумно той стигна до вратата, с палец, натиснал контактния бутон на бластера, докато завъртя лоста, който правеше една прозрачна ивица отвътре навън. Беше малка и даваше изкривена картина, но и така достатъчно добре се виждаше, че на вратата стои синът на Бейли, Бен.

Без да се поколебае, Бейли рязко отвори вратата, грубо хвана Бен за китката тъкмо когато момчето бе вдигнало ръка, за да даде сигнал за трети път, и го дръпна вътре.

Бен, останал без дъх, се облегна на стената, към която го бе запратил баща му, и изразът на уплаха и изумление малко по малко напусна погледа му. Разтъркваше китката си.

— Татко! — каза той със сърдит глас. — Нямаше защо да ме сграбчваш така.

Бейли погледна през прозрачната ивица на вече затворената врата. Доколкото виждаше, коридорът бе празен.

— Видя ли някого отвън, Бен?

— Не. Хей, татко, та аз просто дойдох да разбера дали си добре.

— Защо да не съм добре?

— Не зная. Мама ме накара. Плачеше и така нататък. Каза, че трябва да те намеря. И че ако не тръгна, тя ще тръгне и тогава кой знае какво можело да стане. Тя ме накара, татко.

— А как ме откри? — попита Бейли. — Знаеше ли майка ти къде съм?

— Не, не знаеше. Обадих се в службата ти.

— И те ти казаха?!

Бен изглеждаше изненадан от яда на баща си. Отговори му с тих глас:

— Разбира се. Не е ли трябвало?

Бейли и Данийл се спогледаха, после Бейли бавно се изправи и попита:

— А майка ти къде е сега, Бен? В апартамента ли е?

— Не. Отидохме да вечеряме при баба и тя остана там. И аз ще се върна при нея. Искам да кажа, понеже всичко с теб е наред, татко.

— Никъде няма да ходиш. Данийл, забеляза ли точно къде се намира комуникационният център на етажа?

— Да — отговори роботът. — Възнамеряваш да излезеш, за да го използуваш, така ли?

— Трябва. Трябва да се свържа с Йези.

— Позволи ми да ти предложа да изпратиш Бентли да го направи. По-логично е. Това е един вид риск, а Бентли е по-маловажен.

Бейли го изгледа недоумяващо.

— Та ти… — Но си помисли: „Свети Йосафате, за какво му се сърдя?“ — и продължи по-спокойно: — Ти не разбираш. Данийл. Не е прието сред нас човек да прати невръстния си син, когато го заплашва опасност, дори ако е логично да постъпи така.

— Опасност ли! — изпищя Бен, сякаш това и го ужасяваше, и му доставяше удоволствие. — Какво става, татко? Хей, татко!

— Нищо не става, Бен. И не е твоя работа. Ясно ли е? Приготви се да си лягаш. Искам да те заваря в леглото, когато се върна. Чуваш ли ме?

— О, виж какъв си! Можеш и да ми кажеш. Ще го пазя в тайна.

— Лягай!

— О, какъв си!

Като стигна до етажния център за свръзка, Бейли отметна сакото си, за да може бързо да хване бластера за дулото. Изговори в микрофона личния си номер и зачака, докато компютърът на петнадесет мили оттам го проверяваше, за да се увери, че може да разреши разговора. Наложи се да чака съвсем кратко време, защото не ограничаваха детективите в броя на служебните им разговори. След това Бейли съобщи кода на апартамента на тъща си. Малкият екран в основата на апаратурата светна и той видя лицето й. Каза с тих глас:

— Мамо, повикай Йези.

Йези сигурно го бе чакала. Появи се веднага. Бейли се взря в лицето й, после нарочно затъмни екрана.

— Успокой се, Йези. Бен е тук. Какво се е случило?

Очите му шареха неспокойно и наблюдаваха наоколо.

— Добре ли си? Да не те заплашва опасност?

— Виждаш, че съм добре, Йези. Престани.

— О, Ли, толкова се безпокоях.

— За какво? — рязко попита той.

— Знаеш. За приятеля ти.

— Какво за приятеля ми?

— Казах ти снощи. Ще се случи нещо лошо.

— Що за глупости. Бен ще преспи при мене, а ти си лягай. Довиждане, мила.

И той прекъсна връзката. Изчака, докато си поеме дъх, после тръгна обратно. Лицето му бе посивяло от тревога и страх.

Когато влезе, Бен стоеше в средата на стаята. Едната от лещите му бе внимателно поставена във вакуумна чашка, а другата все още бе на окото му.

— Хей, татко, няма ли вода тук? — попита Бен. — Господин Оливо казва, че не мога да отида до кабините.

— Така е. Не можеш. Сложи си обратно лещата, Бен. Няма да ти навреди, ако веднъж преспиш с тях.

— Добре. — Бен го послуша, прибра вакуумната чашка и се качи на леглото. — Ама че дюшек! — възкликна той.

Бейли каза на Р. Данийл:

— Предполагам, че нямаш нищо против да не лягаш.

— Разбира се. Между другото, видяха ми се интересни тези странни стъкла, които Бентли слага на очите си. Всички ли на Земята носят такива стъкла?

— Не, само някои — разсеяно му отговори Бейли. — Аз например не нося.

— А по какви причини се употребяват?

Но Бейли бе прекалено погълнат от собствените си мисли, за да му обяснява. А собствените му мисли бяха неприятни.

Светлините угаснаха.