Айзък Азимов
Стоманените пещери (9)

9. Разясненията на вселенеца

Минутите минаваха, а бученето ставаше все по-силно и заглуши смеха. Куполата и всичко в нея се замъгли, замъгли се и чувството на Бейли за време. Накрая той усети, че седи все в същата поза, но не го напускаше усещането, че му се губи време. Комисарят бе изчезнал; триизмерният приемател бе помътнял и помръкнал, а до Бейли стоеше изправен Р. Данийл и разтриваше оголената му над лакътя ръка. Бейли забеляза под кожата мъничкото тъмно петънце на капсула. Докато го наблюдаваше, то потъна и се разтвори в клетъчната течност, от нея премина в потока на кръвта и съседните клетки, а от тях — във всички клетки на тялото.

Започна да схваща заобикалящата го действителност.

— По-добре ли си, колега Илия? — попита го Р. Данийл.

Бейли се чувствуваше по-добре. Дръпна ръката си и роботът не му попречи. Спусна ръкава и се огледа. Доктор Фастълф седеше на мястото си, а на дружелюбното му лице играеше лека усмивка. Бейли попита:

— Припаднах ли?

— В известен смисъл, да — отвърна доктор Фастълф. — Боя се, че бяхте извънредно потресен.

Бейли изведнъж съвсем ясно си припомни всичко. Сграбчи ръката на Р. Данийл, която беше най-близко до него и нетърпеливо запретна ръкава доколкото можа. Китката се оголи. Плътта на робота бе мека под пръстите му, но отдолу бе твърдо, и то повече отколкото ако имаше кости.

Р. Данийл се остави на детектива да го опипва. Бейли се втренчи в ръката — имаше ли едва видим шев по средата? Логично бе да има. Един робот, покрит със синтетична кожа, нарочно създаден с човешки вид, не можеше да бъде поправян по обичайния начин. Естествено, гръдната пластинка нямаше да може да се отвинтва. Черепът нямаше да се откача и да се измъква. Напротив — различните части от механизма на тялото сигурно се свързваха посредством микромагнитни полета. При докосване на специални места ръката, главата или цялото тяло можеха да се разглобяват, а после да се съединяват отново при противоположно докосване. Бейли вдигна очи:

— Къде е комисарят? — измънка той, пламнал от унижение.

— Има неотложна работа — отвърна доктор Фастълф. — Боя се, че го подтикнах да се оттегли. Уверих го, че ще се погрижим за вас.

— Вече се погрижихте достатъчно добре, благодаря — мрачно каза Бейли. — Мисля, че нямаме повече работа.

И се изправи, а костите му тежаха от умора. Изведнъж се усети остарял. Прекалено стар, за да започва всичко отначало. Нямаше нужда да е ясновидец, за да прозре едно такова бъдеще.

Комисарят щеше да е донякъде уплашен, донякъде — вбесен. Щеше да стои пред Бейли кротко, като на всеки петнадесет секунди сваля и трие очилата си. С тих глас (Джулиъс Ендърби почти никога не крещеше) щеше старателно да му обясни, че вселенците са били жестоко оскърбени. „Не може да се разговаря така с тях, Ли. Те не понасят такива работи“ (Бейли сякаш чуваше гласа на Ендърби, представяше си го до най-малката извивка). „Нали те предупредих. Излишно е да ти обяснявам колко ни навреди. При това, имай предвид, че те разбирам. Разбирам какво се опитваше да направиш. Ако това бяха земни жители, друг въпрос. Щях да те благословя да рискуваш, да ги съсипеш. Но те са вселенци! Можеше да ме предупредиш, Ли. Можеше да се посъветваш с мен. Аз ги познавам. Познавам и зъбите им.“

И какво можеше да му отговори Бейли? Че точно Ендърби беше човекът, на когото нямаше как да каже. Че замисълът му бе изложен на прекалено голям риск, а Ендърби бе страшно предпазлив. Че именно Ендърби му бе посочил каква огромна заплаха се крие и в пълния провал, и в успеха, ако не е според очакванията. Че единственият начин да се спаси от декласификация беше да посочи Вселенското селище за виновно…

Ендърби щеше да каже: „Ще трябва да подготвя доклад за това, Ли. Последствията ще засегнат всякакви области. Познавам вселенците. Ще настояват да бъдеш отстранен от разследването и ще трябва да се съгласим. Ясно ти е, Ли, нали? Ще се опитам да облекча положението ти, можеш да разчиташ на мене. Ще те защищавам доколкото може, Ли.“

И Бейли знаеше, че нямаше да го излъже. Комисарят щеше да го защити, но само „доколкото може“, а не например дотам, че да вбеси още повече разярения кмет. Чуваше и гласа на кмета: „По дяволите, Ендърби, какво значи всичко това? Защо не се допита до мене? Кой управлява Града? Защо си позволил на един робот да дойде тук без мое разрешение? И какво, да му се не види, този Бейли…“

А стигнеше ли да се избира между бъдещето на Бейли в отдела и на самия комисар, какво изобщо можеше да очаква Бейли? Не намираше разумни доводи, за да укори Ендърби. Най-малкото, което можеше да очаква, бе понижение, а и това бе достатъчно лошо. Самият факт да си жив в днешно време в Града означаваше жалко съществувание, особено за напълно декласифицираните. А Бейли твърде добре познаваше жалкото съществувание. Повишаването в категория бе това, което осигуряваше дреболиите: по-удобно място тук, по-хубаво парче месо там, по-кратко време на опашка другаде. Философски настроеният разум едва ли би сметнал, че си струва труда, за да се постигат подобни неща.

Но колкото и философски да бе настроен човек, не би могъл безболезнено да се откаже от веднъж добитите привилегии. Там е работата.

Какво незначително удобство в апартамента е да се появи автоматичен умивалник, когато в продължение на цели тридесет години си изминавал послушно като машина пътя до Кабините. Колко неизползваемо е това дори като средство да докаже общественото ти „положение“, щом да се похвалиш с притежаването му се счита за върховна проява на лош вкус. Но ако се наложи да изключат умивалника, колко унизително и непоносимо ще ти бъде отново да ходиш за всичко до Кабините! Колко вълнуващо привлекателен ще стане за тебе споменът, когато си се бръснал в спалнята си! Как ще те изпълни с мисълта за изгубен разкош!

Модно беше съвременните политически писатели да се взират в миналото и самодоволно да отричат „фискализма“ на Средновековността, когато за основа на икономиката са служили парите. Те твърдяха, че е брутално да има конкурентна борба за съществувание. Не можело да се създаде едно истинско сложно общество, защото човек ставал „червив с пари“ само с големи усилия. (Учените тълкуваха по различен начин думата „червив“, но по това, какво означава целият израз, бяха единодушни.)

Обратно — съвременната „урбанизация“ получаваше висока оценка като ефективна и напредничава.

Може и така да е. Имаше исторически романи — и в романтичната, и в сензуалистичната традиция, а според средновековниците „фискализмът“ бе породил такива явления, като индивидуализма и инициативата.

Бейли не се нагърбваше да съди, но сега мъчително се чудеше дали едно време човекът бе водил такава тежка борба за „червивите пари“, както ги наричаха, или бе усещал по-силно липсата им от жителя на Града, който се бореше да запази дажбата си за неделната вечеря, състояща се от пилешка кълка — истинска кълка от току-що заклана птица.

Бейли си помисли: „Не става въпрос за мене, а за Йези и Бен“.

Гласът на доктор Фастълф прекъсна мислите му.

— Господин Бейли, чувате ли ме?

Бейли премигва.

— Да? — От колко ли време стоеше така глупаво, като истукан?

— Няма ли да седнете, господине? След като изложихте това, което имахте на ум, може би вече ще проявите интерес към някои филми, които заснехме на мястото на престъплението, както и от някои последвали го събития.

— Не, благодаря ви. Имам работа в Ню Йорк.

— Положително на първо място трябва да остане случаят с доктор Сартън.

— Аз съм на друго мнение. Предполагам, че вече са ме отстранили от разследването. — И изведнъж Бейли кипна. — По дяволите, щом можете да докажете, че Р. Данийл е робот, защо не го направихте веднага? Защо превърнахте всичко в такава комедия?

— Скъпи господин Бейли, бях много заинтригуван от вашите доводи. Колкото до отстраняването ви, съмнявам се. Преди комисарят да се оттегли, нарочно настоях да продължите работа. Вярвам, че ще постигнем съгласие.

Бейли седна, донякъде против волята си. И рязко попита:

— Защо?

Доктор Фастълф кръстоса крака и въздъхна:

— Господин Бейли, досега съм срещал два вида земни жители: бунтовници и политици. Вашият комисар ни върши работа, но той е политик. Казва ни това, което искаме да чуем. Той ни манипулира, ако разбирате смисъла на думата. А вие се появявате тук и смело ни обвинявате в чудовищни престъпления, като се опитвате да докажете правотата си. Това явление ме зарадва. Според мене развитието е обнадеждаващо.

— Доколко обнадеждаващо? — попита язвително Бейли.

— Достатъчно обнадеждаващо. Вие сте човек, с когото мога да бъда искрен. Снощи, господин Бейли, Р. Данийл ми докладва по таен стереоканал. Някои неща за вас много ме заинтересуваха. Например, стана дума какви книгофилми има в апартамента ви.

— По-точно?

— Много от тях са на исторически и археологически теми. Това предполага извода, че вие се интересувате от човешкото общество и знаете някои подробности от еволюцията му.

— Дори полицаят може да прекарва свободното си време с книгофилми, ако поиска.

— Естествено. Хареса ми какво сте си избрали за гледане. Това ще помогне на замислите ни. Най-напред искам да ви обясня, или поне да се опитам, колко са изолирани хората от Звездните светове. Живеем във Вселенското селище, не ходим в Града, можем да общуваме със земните жители само в строго определени случаи. Дишаме чист въздух, но когато го правим, си слагаме филтри. Седя пред вас с филтри на носа, ръкавици на ръцете и с твърдото решение да не ви доближавам повече от необходимото. А защо, смятате, е така?

— Няма смисъл да гадая — отвърна Бейли, а си помисли: „Нека той поприказва сега.“

— Ако гадаехте като някои от вашите хора, щяхте да кажете, че това е защото мразим жителите на Земята и отказваме да падаме толкова долу, че да позволим да ни засенчвате. А верният отговор е съвсем очевиден: медицинският преглед, на който бяхте подложен, както и дезинфекционните процедури, не са въпрос на ритуал. Те са продиктувани от необходимост.

— Опасност от зараза ли?

— Да, зараза. Скъпи господин Бейли, някогашните колонизатори на Звездните светове се озовали на планети, където нямало никакви земни бактерии и вируси. Естествено, те донесли някои от Земята, но били снабдени с последните медицински и микробиологични технически постижения. Трябвало да се справят с малка група микроорганизми, които нямат поле да виреят. Нямало комари, за да се разпространява маларията, нямало червеи, за да се пренася шистосоматозата. Причинителите на болести били заличени и симбиотичните бактерии можели да се размножават. Постепенно Звездните светове станали стерилни. Разбира се, с течение на времето законите за преселниците от Земята ставали все по-строги, защото все по-малко и по-малко било възможно за Звездните светове да допускат евентуалното внасяне на зараза.

— Вие никога ли не сте боледували, доктор Фастълф?

— От паразитоза — не, господин Бейли. Ние всички сме податливи на старчески заболявания, като атеросклерозата, например, но никога не съм „настивал“, както казвате вие. Едно простудно заболяване може да причини смъртта ми. Не съм си изградил никакъв имунитет. Ето, това е бедата за нас, вселенците. Преселниците в селището ни се излагат на сериозна опасност. Земята е пълна със заболявания, на които не можем да устоим, нямаме природна защита. Вие например носите бацилите на почти всички известни болести. Не го съзнавате, защото през по-голямата част от времето ги подтискате чрез антителата, които организмът ви е създавал години наред. Докато аз нямам антитела. Още ли ви е чудно, че не ви доближавам? Повярвайте ми, господин Бейли, стоя настрани единствено от инстинкт за самосъхранение.

Бейли каза:

— Щом е така, защо този факт не стане достояние за земните жители? Имам предвид, че не сте гнусливи, а се предпазвате от истинска опасност за здравето ви.

Вселенецът поклати глава.

— Ние сме малко на брой, господин Бейли, а и без това не ни обичат, защото сме пришълци. Сами осигуряваме собствената си безопасност на основата на съмнителния престиж, че сме по-висша класа хора. Не можем да си позволим унижението да признаем, че ни е страх да се приближим до земните жители. Поне докато не се постигне по-добро разбирателство между вас и нас.

— При сегашното положение това няма да стане. Вашето предполагаемо превъзходство събужда у нас… у тях… омраза.

— Въпросът е сложен. Не мислете, че не го съзнаваме.

— Известно ли е това на комисаря?

— Не сме му го обяснявали направо, както го казах на вас. Но той сигурно се досеща. Много интелигентен човек е.

— Ако се е досетил, трябваше да ме уведоми — замислено изрече Бейли.

Доктор Фастълф учудено повдигна вежди.

— Ако го знаехте, нямаше да допуснете, че Р. Данийл не е робот, така ли?

Бейли леко сви рамене в знак, че темата е приключена. Но доктор Фастълф продължи:

— Разбирате, че това е истината. Като оставим настрана психологичните затруднения и ужасното въздействие, което имат върху нас шумът и тълпите, факт е, че влизането на някой от вселенците в Града е равно на смъртна присъда. Точно поради това доктор Сартън разработи проекта за хуманоидните роботи. Те са заместителите, които ще отидат сред земните жители вместо нас, ще…

— Зная. Р. Данийл ми го обясни.

— Но вие сте против, така ли?

— Вижте какво — отвърна Бейли, — след като разговаряме направо, нека да ви задам един въпрос съвсем просто. Защо изобщо сте дошли вие, вселенците, на Земята? Защо не ни оставите на мира?

Доктор Фастълф отговори с явно учудване:

— Вие доволен ли сте от живота на Земята?

— Караме някак.

— Да, но колко време още ще продължите? Населението ви непрекъснато се увеличава; наличните калории едва покриват нуждите и това изисква все по-големи и по-големи усилия. Земята е задънена улица, човече!

— Караме някак — упорито повтори Бейли.

— Карате едва-едва. Селище като Ню Йорк трябва да използува докрай усилията си, за да се снабдява с вода и да изхвърля отпадъците. Атомните централи работят с уран, който все по-трудно и по-трудно се доставя дори от други планети в системата, а необходимото количество не бива да намалява. Животът в Града всеки миг зависи от постъпването на целулозна пулпа за ферментирането на дрождите и от минерали за хидропонните заводи. Въздухът трябва непрекъснато да се опреснява. В стотици отношения равновесието е леснонарушимо и с всяка измината година е все по-застрашено. Какво ще стане с Ню Йорк, ако огромният поток, който се влива и се оттича от него, пресекне дори за миг?

— Никога не се е случвало.

— Което не гарантира същото и в бъдеще. В първобитните времена единичните населени места практически са се поддържали сами, като са се снабдявали с продукти от близките ферми. Заплашвали са ги само внезапни бедствия: наводнения, епидемии или лоша реколта. С разрастването на средищата и технологическия напредък местните бедствия можели да бъдат преодолявани, като получавали помощ от далечни средища, но с цената на това, че още по-големи области ставали взаимно зависими. В Средновековността дори градовете под открито небе — и най-големите от тях — можели да преживеят от натрупани храни или най-различни неприкосновени запаси поне седмица. Когато Ню Йорк за пръв път получил статута на Град, разполагал с възможности да издържи със свои сили един ден. Сега не може да се справи и час. Бедствие, което е причинявало леко затруднение преди десет хиляди години, което е било смятано за сериозно само преди хиляда години, сега без съмнение ще бъде фатално.

Бейли неспокойно се размърда на стола.

— Не за пръв път чувам това. Средновековниците искат да се сложи край на Градовете. Искат да се върнем назад към земята и селското стопанство в природни условия. Това е безумие, не можем да го направим. Прекалено многобройни сме, а в историята се върви само напред, връщане няма. Естествено, ако не ограничаваха преселничеството в Звездните светове…

— Знаете, че трябва да бъде ограничавано.

— Тогава какво ни остава? А вие се включвате към изчерпан източник на енергия.

— А какво ще кажете за преселничество в нови светове? В Галактиката има стотици милиарди звезди. Изчислено е, че съществуват сто милиона планети, които са населяеми, или могат да станат такива.

— Това е смешно!

— Защо? — попита разпалено доктор Фастълф. — Защо подобно предложение да е смешно? В миналото земните жители са колонизирали планети. Над тридесет от петдесетте Звездни светове, включително родната ми Аврора, са били пряко колонизирани от земни жители. Нима колонизирането е станало невъзможно?

— Ами…

— Не можете да отговорите, нали? Нека ви подскажа, че е станало невъзможно поради това, че развитието на земната култура се е съсредоточило в Градовете. Преди появата им животът не е бил толкова специализиран и хората са можели да се откъсват, за да започнат всичко отначало в един необитаван звезден свят. Направили са го тридесет пъти. Но сега земните обитатели водят толкова изнежен утробен живот в затвора на стоманените си пещери, че са загубени завинаги. Вие, господин Бейли, дори не можете да повярвате, че градският жител е в състояние да прекоси полето, за да стигне до Вселенското селище. А да се прекоси Вселената до един нов свят сигурно ви се вижда неизказано по-невъзможно. Урбанизацията ще съсипе Земята, господине!

Бейли сърдито отвърна:

— Дори така да е! Какво ви засяга това? Проблемът си е наш. Ние ще му намерим решението. А не успеем ли, такъв път към ада пак ще си е само наш.

— По-добре собствен път към ада, отколкото чужд път към рая, така ли? Разбирам какво изпитвате. Не е приятно да слушаш проповеди от един странник. Но въпреки това бих искал и вашите хора да ни изнасят проповеди, защото и ние имаме проблем, съвсем аналогичен с вашия.

Бейли се усмихна накриво.

— Свръхнаселение ли?

— Казах аналогичен, а не идентичен. Нашият проблем е ниският прираст. Колко годишен смятате, че съм аз?

Земният жител се поколеба за миг, а после нарочно каза по-голямо число.

— Изглеждате ми на шестдесет.

— Сто и шестдесет трябваше да кажете.

— Какво?!

— По-точно, на следващия си рожден ден ще навърша сто шестдесет и три години. Не е поради друга изчислителна система. За единица мярка използувам стандартната земна година. Ако ми провърви, ако се грижа за себе си и най-вече ако не пипна някаква зараза на Земята, мога да живея още толкова. На Аврора има хора, които са прехвърлили триста и петдесет годишна възраст. И продължителността на живота непрекъснато се увеличава.

Бейли погледна Р. Данийл (който през цялото време на разговора слушаше безмълвно), сякаш за да получи потвърждение. И каза:

— Но как е възможно?

— В едно общество с нисък прираст е нужно да се съсредоточат изследванията в областта на геронтологията и процесите на стареенето. В свят като вашия увеличената продължителност на живота би била пагубна. Не бихте могли да си позволите последвалото от нея нарастване на населението. На Аврора има място за тристалетници. При това положение е естествено дългият живот да е два и три пъти по-скъп. Ако вие умрете сега, ще загубите вероятно четиридесет, а може и по-малко, години от живота си. Ако умра аз, ще изгубя сто и петдесет години, или повече. В култура като нашата най-важен е животът на индивида. Прирастът е нисък и увеличаването на населението строго се контролира. Поддържаме постоянно съотношение робот-човек, за да може индивидът да живее при най-големи удобства. Логично следва, че преди да позволим на развиващите се деца да достигнат зрелост, внимателно ги изследваме за телесни и умствени недостатъци.

Бейли го прекъсна:

— Искате да кажете, че ги убивате, ако…

— Ако не отговорят на изискванията. Съвсем безболезнено, уверявам ви. Това схващане ви шокира, така както ние се шокираме от неконтролираното размножаване на Земята.

— Контролират ни, доктор Фастълф. На всяко семейство разрешават определен брой деца.

Доктор Фастълф се усмихна пренебрежително.

— Определен брой каквито и да е деца, а не определен брой здрави деца. Въпреки това има твърде много незаконни раждания и населението се увеличава.

— Кой може да съди чии деца трябва да живеят?

— Това е доста сложно и не може да се каже с едно изречение. Някой ден ще поговорим по-подробно.

— Е, а къде е вашият проблем? Изглеждате доволен от обществото си.

— Обществото ни е устойчиво. Там е бедата. Прекалено устойчиво е.

Бейли каза:

— От нищо не сте доволни. Смятате, че нашата цивилизация е на ръба на пропастта, а вашата пък е твърде устойчива.

— Възможно е такова състояние. От два и половина века нито един от Звездните светове не е колонизирал нова планета. И в бъдеще няма такива изгледи. Ние, вселенците, живеем твърде дълго, за да си позволим рискове, и твърде удобно, за да си създаваме трудности.

— Нищо не мога да ви кажа, доктор Фастълф. Дошли сте на Земята. Рискувате да се разболеете.

— Да, рискувам. Но някои от нас, господин Бейли, смятат, че бъдещето на цялото човечество заслужава да се жертваш и да изгубиш един дълъг живот. За съжаление трябва да кажа, че твърде малко от нас мислят така.

— Добре. Стигнахме до същността. Как помага на това Вселенското селище?

— Като се опитваме да въведем използуването на роботи на Земята, правим всичко възможно, за да нарушим равновесието в икономиката ви.

— По този начин ли помагате? — Устните на Бейли се изкривиха. — Искате да кажете, че нарочно създавате все по-голяма група от негодни и декласифицирани хора?

— Не поради жестокост или грубост, повярвайте ми. Една група от негодни хора, както вие ги нарекохте, са ни необходими, за да послужи като ядро при колонизациите. Древната Америка е била открита от кораби с екипажи от затворници. Не разбирате ли, че утробата на градовете отхвърля негодния човек? Той няма какво да губи, а напусне ли Земята, ще завоюва цели светове.

— Обаче не става така.

— Да, не става — тъжно каза доктор Фастълф. — Нещо не е наред. Пречка е ненавистта на земните обитатели към роботите. А тъкмо тези роботи могат да придружат човешките същества, да премахнат трудностите при първоначалното приспособяване към необитаемите светове, да направят колонизацията истинска.

— А после — какво? Нови Звездни светове?

— Не. Звездните светове са били населени преди урбанизацията да се разпростре по Земята, преди Градовете. Новите колонии ще бъдат построени от хора, които са продукт на Градовете, и същевременно — на започващата C/Fe култура. Това ще бъде синтез, кръстосване. При сегашното положение в близко бъдеще земната структура ще се сгромоляса, Звездните светове бавно ще се изродят и ще загният не много след това, обаче новите колонии ще бъдат свежа и здрава струя, обединила най-доброто от двете култури. А отношението им към старите светове, включително и към Земята, може и на самите нас да донесе нов живот.

— Не зная какво да кажа. Изглежда ми неясно, доктор Фастълф.

— Да, това е мечта. Помислете си за нея. — И Вселенецът рязко стана на крака. — Прекарах с вас повече време, отколкото възнамерявах. В същност, повече време и отколкото разрешават медицинските наредби. Нали ще ме извините?

Бейли и Р. Данийл напуснаха купола. Отново върху тях се изсипа слънчева светлина, но някак по-жълта, падаща под друг ъгъл. Бейли малко се зачуди дали слънчевата светлина няма да изглежда различна в един нов свят. Може би нямаше да е толкова ярка, щеше да бъде по-мека. По-приемлива.

Нов свят ли? Грозният вселенец с щръкналите уши бе натъпкал мозъка му с причудливи образи. Дали някога лекарите на Аврора бяха гледали детето Фастълф и се бяха чудили да му позволят ли да достигне зрелост… Не беше ли той твърде грозен? Или критерият им изобщо не включваше външния вид? Кога грозотата може да се смята за недостатък и какви недостатъци…

Но щом слънчевата светлина изчезна и минаха през първата врата, която водеше към Кабините, стана му по-трудно да овладява обзелото го настроение. Бейли с раздразнение поклати глава. Беше нелепо! Да насилват земните обитатели да се преселват, да създават ново общество. Що за глупост?! Каква в същност бе целта на вселенците?

Той се замисли, но не стигна до някакъв извод.

Патрулната кола бавно вървеше по транспортната алея. Навсякъде край Бейли кипеше живот. Усещаше приятната тежест на затопления от тялото бластер върху бедрото си. Шумът и пулсиращото съществувание на Града носеха същото приятно усещане на топлина.

Когато Града ги заобиколи отвсякъде, той за миг сбърчи нос от едва доловима остра воня. И с учудване си помисли: „Града мирише“. Помисли си и за двадесетте милиона човешки същества, натъпкани зад стоманените стени на голямата пещера, и за пръв път през живота си усети дъха им с ноздри, пречистени от въздуха на открито. Помисли си също: „Дали ще бъде различно в един нов свят? Ще има по-малко хора и повече въздух… по-чист въздух“. Но следобедният тътен на Града ги обгърна, вонята намаля и изчезна, а той леко се засрами от себе си.

Бавно придърпа кормилния лост и пусна по-голямо количество лъчиста енергия. Патрулната кола рязко увеличи скоростта по празното наклонено шосе.

— Данийл… — започна той.

— Да, Илия?

— Защо доктор Фастълф ми каза всички тези неща?

— Струва ми се, че най-вероятно защото искаше да ти внуши колко важно е разследването. Събрали сме се не само за да разкрием едно убийство, а за да спасим Вселенското селище, а с него — и бъдещето на човечеството.

Бейли сухо каза:

— Мисля, че по-добре щеше да направи, ако ме бе завел на местопрестъплението и бях разпитал хората, открили трупа.

— Съмнявам се, че щеше да добавиш нещо, Илия. Изчерпахме всичко.

— Дали? Нищо не сте намерили. Никаква улика. Никой не е заподозрян.

— Прав си. Отговорът се крие в Града. Но ако трябва да бъдем точни, подозираме един човек.

— Какво? И не си ми го казал досега?!

— Не смятах, че е необходимо, Илия. Нима не е очевидно за тебе, че автоматично се явява един заподозрян?