Айзък Азимов
Стоманените пещери (7)

7. Из вселенското селище

Полицейският комисар Джулиъс Ендърби изчисти най-грижливо стъклата на очилата и си ги сложи. Бейли си помисли: „Добър номер. Ангажира те, докато си мислиш какво да кажеш, и не струва пари, както ако пушиш лула“.

И понеже мисълта бе натраплива, извади лулата си и забърка из оронения едро нарязан тютюн. Една от последните растителни култури на разкоша, която още отглеждаха на Земята, бе тютюнът, но явно наближаваше и неговият край. Цените му никога не спадаха, напротив — поне доколкото помнеше Бейли; дажбите — обратно.

Като нагласи очилата си, Ендърби протегна ръка към бутона в единия край на бюрото и за миг вратата на кабинета му стана полупрозрачна.

— Между другото, къде е той сега?

— Каза ми, че иска да разгледа отдела и аз отстъпих на Джек Гобин честта да го разведе.

Бейли запали лулата си и внимателно я захлупи. Като повечето непушачи, комисарят вдигаше шум заради тютюневия дим.

— Надявам се, не си го осведомил, че Данийл е робот.

— Разбира се, че не съм.

Но комисарят не се успокои. Едната му ръка безцелно опипваше автоматичния календар на бюрото.

— Как върви? — попита той Бейли, без да го погледне.

— Средно хубаво.

— Прости ми, Ли.

Бейли твърдо каза:

— Можеше да ме предупредиш, че изглежда съвсем като човек.

Комисарят сякаш се изненада.

— Не ти ли казах? — И изведнъж избухна: — По дяволите, трябваше да се досетиш. Нямаше да те моля да отседне у вас, ако приличаше на Р. Сами, нали?

— Зная, комисарю, но аз, за разлика от тебе, никога не бях виждал такъв робот. Дори не знаех, че е възможно да съществува. Просто ми се ще да го беше споменал, нищо повече.

— Е, Ли, прости ми. Трябваше да ти кажа. Прав си. Просто цялата тази работа така ме е изнервила, че половината време се сопвам на хората без причина. Той, искам да кажа, това нещо, на име Данийл, е робот от нов тип, все още опитен образец.

— И той така ми обясни.

— О! Всичко е наред тогава.

Бейли усети, че се сепва. Значи излизаше, че всичко е наред. И каза, стиснал със зъби лулата:

— Р. Данийл ми е уговорил обиколка из Вселенското селище.

— Във Вселенското селище ли? — Ендърби го погледна, мигновено обзет от възмущение.

— Да. Логически, това е следващата стъпка. Бих искал да видя мястото на престъплението, да поразпитам за някои неща.

Ендърби решително поклати глава.

— Не мисля, че това е добра идея, Ли. Всичко сме огледали. Съмнявам се, че може да научиш нещо ново. Пък и те са странни хора. Чупливи са като стъкло. Затова трябва да сме внимателни към тях. А ти нямаш опит в тези работи. — Докосна с пухкава длан челото си и добави, неочаквано разпалено: — Мразя ги.

Бейли се опита да каже с ненавист в гласа:

— По дяволите, роботът дойде тук, значи аз трябва да отида там. Стига ми и това, че трябва да се смествам на предната седалка заедно с робот; мразя да седя отзад. Но ако ти, комисарю, не ме смяташ способен да се справя с това разследване…

— Нямах това предвид, Ли. Имах предвид не тебе, а вселенците. Нямаш представа какви са.

Бейли се намръщи още повече.

— Е, в такъв случай, комисарю, може би и ти трябва да дойдеш.

Когато изричаше това, бе сложил десницата си на коляното и несъзнателно кръстоса два пръста. Комисарят широко отвори очи.

— Не, Ли. Няма да отида там. Не ме моли за това.

Той явно се мъчеше да прикрие думите, които му се бяха изплъзнали. И добави по-тихо, като неубедително се усмихваше:

— Много работа имам тук, знаеш го. Изостанал съм с цели дни.

Бейли замислено го погледна.

— Тогава ето какво ще направим. Защо по-късно не се присъединиш посредством триизмерението? Нали разбираш, за съвсем кратко време. В случай, че имам нужда от помощ.

— А, да. Мисля, че мога да го направя — каза комисарят без особено въодушевление.

— Добре — Бейли погледна стенния часовник, кимна и се изправи. — Ще поддържам връзка с тебе.

Когато излизаше от кабинета, той се обърна, като за кратък миг задържа вратата отворена. Видя, че комисарят започна да навежда глава към лакътя си, както се бе облегнал на бюрото. Детективът можеше да се закълне, че го чу как изхлипа. „Йосафате!“, помисли си той, съвсем потресен.

Спря в общата стая и седна до най-близкото бюро, без да обръща внимание на притежателя му, който вдигна очи, измънка обичайния поздрав и продължи да си върши работата.

Бейли махна капака на лулата си и я продуха. После я обърна върху малката пепелосмукачка на бюрото и белият прашец от изгорелия тютюн изчезна в нея. Погледна жално празната лула, сложи й отново капака и я прибра. Още една лула тютюн завинаги изчезна!

Замисли се върху това, което току-що стана. В известен смисъл Ендърби не го беше изненадал. Очакваше съпротива срещу всеки опит от своя страна да влезе във Вселенското селище. Достатъчно често бе чувал комисарят да говори колко е трудно да се общува с вселенците и колко е опасно да се позволява на неопитни хора да водят преговори с тях за каквото и да е, дори за дреболии. Обаче не беше очаквал, че комисарят ще се предаде толкова лесно. Предполагаше, че Ендърби най-малкото ще настоява да го придружи. Неотложната работа трябваше да отстъпи пред този важен въпрос.

Но не това искаше Бейли. Целта му беше да постигне точно каквото стана. Искаше комисарят да присъствува посредством триизмерното обемно изображение, да наблюдава действията му и по този начин да се чувствува в безопасност.

Безопасност! Това бе ключовата дума. Бейли щеше да има нужда от свидетел, който не може да бъде незабавно премахнат. Това беше най-малкото, за да има минимална гаранция, че е в безопасност.

Комисарят веднага се бе съгласил. Бейли си спомни изхлипването накрая, което може би му се беше счуло, и си помисли: „Йосафате, този човек е потънал до дъно в миналото“.

Точно до рамото си Бейли чу весел глас, който леко провличаше думите, и се стресна.

— Какво по дяволите искаш? — свирепо попита той.

Усмивката на лицето на Р. Сами все така глупаво си стоеше.

— Джек поръча да ти предам, че Данийл е готов, Ли.

— Добре. А сега се махай.

Намръщи се, загледан в гърба на отдалечаващия се робот. Нищо не дразни повече от това някаква си тромава метална измишльотина да си позволява небрежно да те нарича по име. Още когато Р. Сами се появи, Бейли се беше оплакал на комисаря, но той само сви рамене и отговори: „Не може всички да са доволни, Ли. Обществеността настоява при конструирането на градските роботи да се набляга на приятелското отношение. Толкова. А роботът те харесва. И те нарича с най-приятелското име, което му е известно.“

Приятелско отношение! Не съществува робот от какъвто и да е вид, способен да нарани човешко същество. Така гласи първият закон на роботиката: „Роботът не е в състояние да навреди на човешко същество, нито да прояви бездействие, с което да изложи човешко същество на опасност.“ Във всеки позитронен мозък тази заповед да бе заложена така дълбоко в основните схеми, че дори значителна повреда не можеше да я извади от строя. Никаква нужда нямаше от подсилване на приятелското отношение.

И все пак комисарят бе прав. Недоверието на земните жители към роботите надхвърляше рамките на разумното, затова бе необходимо да създадат в тях приятелско отношение, както и да ги произвеждат с усмивка на лицето. Поне за роботите на Земята.

Но Р. Данийл например никога не се усмихваше. Бейли въздъхна и стана. Помисли си: „Следваща спирка — Вселенското селище. Може би, последна спирка!“

Полицейските власти в Града, както и някои висши чиновници все още можеха да използуват лични патрулни коли по градските коридори, а дори и по древните подземни шосета, забранени за пешеходци. В продължение на години имаше настойчиви искания от страна на либералите да бъдат превърнати тези шосета в детски площадки, в нови търговски центрове, в магистрали или в квартални пътища.

Но силният довод: „А сигурността на гражданите?“ оставаше необорим. В случай на пожари, прекалено големи, за да се овладеят с местни средства, в случай на големи повреди в енергийната или вентилационната система и най-вече в случай на сериозен бунт, трябваше да съществува начин, по който властта на Града да може незабавно да се мобилизира в засегнатата точка. Не съществуваше, нито можеше да съществува нещо, което да замени шосетата.

Няколко пъти дотогава Бейли бе пътувал по шосе, но винаги се чувствуваше подтиснат от непривичната безлюдност. Струваше му се, че се намира на хиляди мили от топлия, жив пулс на Града. Той седеше пред контролния пулт на патрулната кола, а отвъд се простираше шосето, подобно на обвивка от сляп червей. Непрекъснато се разгъваше в нови продължения след всеки лек завой. Без да се обръща, Бейли знаеше, че и зад гърба му се смалява и изчезва същата обвивка от сляп червей. Шосето бе добре осветено, но осветлението ставаше безсмислено в такава тишина и пустота.

Р. Данийл не правеше нищо, за да наруши мълчанието или да запълни тази пустота. Гледаше право пред себе си, като се впечатляваше от безлюдното шосе не повече, отколкото от претъпканата магистрала.

В един миг неистово и пронизително зарева сирената на патрулната кола и те изскочиха на шосето, като постепенно завиха по транспортната алея на един градски коридор.

От уважение към една закърняла част от миналото, все още старателно обозначаваха транспортните алеи по главните коридори. Вече нямаше други превозни средства освен патрулните коли, пожарните и ремонтните камиони, затова пешеходците използуваха алеите без никакъв страх. Те възмутено и припряно се разпръснаха пред писъка на патрулната кола, карана от Бейли. Самият той задиша по-свободно, когато се усети заобиколен от шум, но това бе само едно прекъсване. След по-малко от двеста ярда колата потегли по смълчаните коридори, които водеха към входа на Вселенското селище.

Очакваха ги. Охраната явно знаеше как изглежда Р. Данийл, и макар да се състоеше от хора, поздравиха робота без никакво стеснение.

Един от тях се приближи до Бейли и му отдаде чест по военному — малко сковано, но безупречно. Беше висок и сериозен на вид представител на вселенския физически тип, макар и не такъв съвършен като Р. Данийл. Каза:

— Ако обичате, господине, личната ви карта.

Проучи я бързо, но основно. Бейли забеляза, че има ръкавици с телесен цвят, а на всяка ноздра — едва забележим филтър. След това отново отдаде чест и му върна картата с думите:

— Разполагаме с неголямо помещение за лична хигиена и ще се радваме да го използувате, ако искате да вземете душ.

На Бейли му хрумна да отрече необходимостта от това, но Р. Данийл побърза да го дръпне леко за ръкава, докато пазачът отново заемаше мястото си. Роботът каза:

— Колега Илия, обичайно е жителите на Града да вземат душ, преди да влязат във Вселенското селище. Обяснявам ти го, защото ми е известно, че не би желал да поставиш себе си или нас в неудобно положение поради липса на информация. Препоръчително е също, ако имаш лични хигиенни нужди, да им обърнеш внимание, тъй като в селището няма такива удобства.

— Няма удобства ли?! — ядоса се Бейли. — Но това е невъзможно.

— Имам предвид — каза Р. Данийл. — че няма удобства за външните посетители.

На лицето на Бейли отчетливо се изписа израз на враждебно изумление. Р. Данийл добави:

— Съжалявам, но така е прието.

Без повече приказки Бейли влезе в помещението. По-скоро почувствува, отколкото видя, че Р. Данийл върви след него. Помисли си: „Дали ме следи? За да се увери, че измивам земния прах от тялото си?“ И за миг се вбеси, като се наслади на мисълта какъв шок е приготвил за Вселенското селище. Изведнъж му се видя много дребно, ако като следствие от това насочеше бластера към собствената си гръд.

Помещението с мъжките кабини бе малко, но с добро разпределение и стерилно по отношение на чистотата. Из въздуха се носеше остра миризма. Бейли се озадачи и задуши. После си помисли: „Озон! Навсякъде са пуснали ултравиолетови лъчи!“ Пред него запремигва надпис, който накрая засвети устойчиво. Гласеше: „Умоляваме посетителя да се съблече изцяло, да свали и обувките си и да постави всичко във вместилището отдолу“.

Бейли се подчини. Откачи бластера си и бластерния ремък, и ги опаса на голо около кръста си. Тежеше му и се чувствуваше неловко. Вместилището се затвори и дрехите му изчезнаха. Светещият надпис угасна. Напред проблесна нов: „Умоляваме посетителя да обърне внимание на личните си нужди, след което да използува душа, посочен от стрелката.“ На Бейли му се стори, че е машинна част върху конвейер, която е обработвана с инструменти, командувани от разстояние.

Първата му работа, когато влезе в кабинката с душа, бе да покрие калъфа на бластера си с водонепромокаема материя, като плътно го загъне от всички страни. Знаеше от дългогодишен опит, че това не би му попречило да го извади и да стреля за не повече от пет секунди. Нямаше закачалка или кука, на която да го сложи. Не виждаше дори главичката на душа. Бейли постави бластера в ъгъла, противоположен на кабинковия вход.

Светна нов надпис: „Умоляваме посетителя да протегне ръце и да застане върху кръга в средата, като стъпи на обозначените места“. Когато стъпи върху леките вдлъбнатини, надписът угасна. Едновременно с това от тавана, пода и четирите стени започна да го облива пенеста струя. Усети, че водата се издига дори под стъпалата му. Това продължи цяла минута и кожата му почервеня от смесеното въздействие на горещината и налягането, а дробовете му започнаха да се задъхват в топлата влага. В следващия миг струята бе прохладна и с по-слабо налягане, а накрая го облъхна топъл въздух, след което вече бе сух и освежен.

Бейли вдигна бластера си и ремъка, и откри, че те също бяха сухи и топли. Отново се препаса и излезе от кабината тъкмо навреме, за да види как Р. Данийл излиза от съседния душ. Естествено! Р. Данийл идваше от Града, и без да е земен жител, също бе покрит с прах.

Машинално Бейли отвърна очи. После, с мисълта, че в крайна сметка обичаите на Р. Данийл не са присъщи на земните жители, едва успя да се насили и за миг погледна обратно. Лицето му се изкриви от лека усмивка. Приликата на Р. Данийл с човек не се ограничаваше само с лицето и ръцете, бяха си направили труда да постигнат точно подобие и в цялото тяло.

Бейли тръгна в посоката, която бе следвал неотклонно откакто влезе в помещението. Намери дрехите си, грижливо сгънати. От тях лъхаше топлина и чистота.

Появи се надпис: „Умоляваме посетителя да се облече и да постави ръката си в посочената вдлъбнатина.“ Бейли стори това. Отчетливо усети убождане във възглавничката на средния пръст, когато докосна чистата, матова повърхност. Побърза да дръпне ръката си и откри, че на пръста има капчица кръв. Докато гледаше, кръвта спря да тече. Тръсна я да падне и стисна пръста, но и при това положение повече кръв не потече. Явно те му правеха изследване. Сърцето му се сви от силна уплаха. Беше сигурен, че лекарите в отдела, които всяка година го преглеждаха, не вършат това така задълбочено или научно, както тези хладнокръвни производители на роботи от звездните пространства. Не бе убеден, че му се иска прекалено задълбочен оглед на здравословното му състояние. Времето, в което чакаше, му се видя дълго, но когато надписът светна отново, бе кратък: „Посетителят може да продължи“.

Бейли с облекчение пое дълбоко дъх. Тръгна по-нататък и мина по един сводест проход. Пътят му преградиха две железни пречки, а в светещия въздух се появиха думите: „Предупреждаваме посетителя да не продължава.“

— Какво по дяволите… — извика Бейли, като в гнева си забрави факта, че все още се намира в помещението с кабините.

В ухото му прозвуча гласът на Р. Данийл:

— Предполагам, че са подушили таен източник на енергия. С бластера ли си, Илия?

Бейли рязко се обърна, а лицето му плътно почервеня. На два пъти се опита да проговори, и една на третия успя:

— Полицаят е длъжен да носи препасан бластера си или да го оставя наблизо по всяко време, независимо дали е на работа, или не.

За първи път от десетгодишната си възраст бе проговорил на такова място. Но тогава го направи в присъствието на чичо си Борис, пък и просто машинално се бе оплакал, че е ударил палеца на крака си. Чичо му го беше набил здравата, а когато се прибраха у дома, му изнесе дълга лекция колко е необходимо приличието на обществени места. Р. Данийл каза:

— Посетителите нямат право да бъдат въоръжени. Така е прието у нас, Илия. Дори комисарят оставя бластера си, когато идва тук.

При каквито и да е други обстоятелства Бейли щеше да се обърне кръгом и да си отиде — далече от Вселенското селище, далече от робота. Сега обаче направо бе обезумял от желанието да изпълни точно своя план и поне в този смисъл докрай да си отмъсти.

Това, помисли си той, е ненатрапващ се медицински преглед, който явно е изместил по-подробния оглед от преди време. Добре разбираше, с цялото си сърце разбираше гнева, който бе довел до Бариерния бунт в младежките му години. Обзет от заслепяващ яд, Бейли разкопча ремъка на бластера. Р. Данийл го взе от него и го постави в една ниша в стената. Тънка метална плоскост препречи отвора.

— Сложи си палеца в тази вдлъбнатина — каза Р. Данийл, — след това по същия начин ще отвориш нишата.

Бейли изпита чувството, че е гол — изпита го много по-силно, отколкото под душа. Прекрачи мястото, доскоро преградено от металните пречки и най-после излезе навън.

Отново се озова в коридор, но този път го обзе странно усещане. Светлината в дъното бе необичайна. Усети полъх на въздушна струя върху лицето си и машинално си помисли, че е минала патрулна кола. Р. Данийл явно бе разбрал колко е объркан по израза на лицето му. Каза:

— В същност сега си почти на открито, Илия. Въздухът не е преработен.

На Бейли леко му прилоша. Как можеха вселенците да бъдат толкова строги към човешкото тяло, само защото е било в Града, а после да дишат въздуха на открито, от полетата? Ноздрите му се свиха, сякаш с това бе възможно по-успешно да попречи на вдишвания въздух. Р. Данийл каза:

— Надявам се да се увериш, че чистият въздух не наврежда на човешкото здраве.

— Добре — едва промълви Бейли.

Въздушният поток досадно го блъскаше в лицето. Не му причиняваше болка, но беше не както трябва. Това го притесняваше.

Стана още по-лошо. В края на коридора се виждаше синева, и когато стигнаха дотам, върху им се изсипа ярка бяла светлина. Веднъж бе попадал по работа в естествен Солариум, но той бе покрит със защитно стъкло и слънчевите лъчи се пречупваха в едно общо сияние. А тук всичко бе на открито.

Той машинално погледна слънцето, после се отвърна. Започна да премигва, а заслепените му очи се насълзиха.

Към тях идваше един вселенец. За миг Бейли бе обзет от лошо предчувствие. Р. Данийл обаче пристъпи напред, поздрави човека и се ръкува с него. Вселенецът се обърна към Бейли и каза:

— Бихте ли ме придружили, господине? Аз съм доктор Хан Фастълф.

Под куполата нещата изглеждаха по-добре. Бейли усети, че със зяпнала уста гледа големите стаи и начина, по който пространството бе разпределено толкова небрежно, но бе благодарен, че диша преработен въздух.

Фастълф кръстоса дългите си крака и каза:

— Струва ми се, че предпочитате преработен въздух пред полъха на вятъра.

Изглеждаше приятелски настроен. Челото му бе покрито със ситни бръчки, а под очите му и в началото на шията кожата бе леко отпусната. Косата му бе оредяла, без обаче да се е прошарила. Имаше големи щръкнали уши и това му придаваше смешен и дружелюбен вид, който успокояваше Бейли.

Рано сутринта Бейли отново бе прегледал снимките от Вселенския град, направени от Ендърби. Р. Данийл току-що бе уговорил посещението им и Бейли бе погълнат от мисълта, че ще се срещне с вселенци от плът и кръв. Това някак значително се различаваше от положението да разговаряш с тях посредством дългата мили свързваща жица, което му се бе случвало на няколко пъти.

Най-общо казано, на тези снимки вселенците приличаха на някои от описанията в книгофилмите: високи, червенокоси, сериозни и излъчващи студена красота. Какъвто бе, да речем, Р. Данийл Оливо.

Р. Данийл казваше на Бейли имената им, а когато Бейли изведнъж посочи едно лице с учудване и попита: — Това не си ти, нали? — Р. Данийл с безразличие отговори:

— Не, Илия, това е моят конструктор доктор Сартън.

— Направен си бил по подобие на своя създател ли? — попита язвително Бейли, но не получи отговор на въпроса си и в същност не го и очакваше. Знаеше, че разпространението на Библията бе съвсем ограничено в Звездните светове.

А сега Бейли гледаше Хан Фастълф — човек, който значително се различаваше по външен вид от вселенските образци, и това породи у него безкрайната благодарност на земния жител.

— Бихте ли приели нещо за ядене? — попита го Фастълф и посочи масата между него, робота и земния жител. На нея имаше само купа, пълна с разноцветни кълба. Бейли леко се стресна. Беше взел това за украса на масата.

Р. Данийл му обясни:

— Това са плодове от отглеждани при естествени условия растения на планетата Аврора. Съветвам те да опиташ този вид. Наричат се ябълки и се смятат приятни на вкус.

Фастълф се усмихна:

— Естествено, Р. Данийл знае това не от личен опит, но е напълно прав.

Бейли приближи една ябълка до устата си. Повърхността й бе зелена и червена. Бе хладна на пипане и издаваше лек, но приятен аромат. С усилие отхапа и от неочакваната тръпчивост на меката част го заболяха зъбите. Задъвка предпазливо. Разбира се, и земните жители ядяха естествена храна, когато дажбите го позволяваха. Самият той бе опитвал често естествено месо и хляб. Но и те винаги бяха обработвани по някакъв начин: варени или стрити, смесени или пресовани. Истината беше, че плодовете се явяваха само в течен вид или на паста. А в ръцете си сега той държеше нещо, което явно идваше право от мръсната почва на планетата. Помисли си: „Надявам се, че поне ги мият“. И отново се зачуди колко разтегливи бяха понятията на вселенците по отношение на чистотата. Фастълф каза:

— Нека ви се представя по-подробно. Възложено ми е разследването по убийството на доктор Сартън от страна на Вселенското селище, както е възложено на комисаря Ендърби от страна на Града. Ако имате някаква нужда от моята помощ, готов съм да ви я окажа. Ние не по-малко от земните жители имаме силно желание да решим въпроса без много шум и да попречим в бъдеще да има произшествия от такъв вид.

— Благодаря ви, доктор Фастълф — каза Бейли. — Ценя вашето отношение.

„Толкова за любезностите“, помисли си той. Захапа ябълката към средата и в устата му отскочиха твърди тъмни топченца. Машинално ги изплю. Те прелетяха и паднаха на земята. Едно щеше да улучи Фастълф по крака, ако докторът не бе побързал да се дръпне. Бейли почервеня и понечи да се наведе. Фастълф каза дружелюбно:

— Не се безпокойте, господин Бейли. Оставете ги където са, моля.

Бейли се изправи. Внимателно остави ябълката. Изпита неприятното чувство, че щом си отиде, ще съберат топченцата и ще ги изсмучат; че ще изгорят купата с плодове и ще изхвърлят пепелта далече от Вселенското селище; че ще напръскат стаята, в която седяха, с вирусоцид. Прикри смущението си, като каза грубо:

— Искам да помоля за разрешение комисарят Ендърби да се присъедини към разговора ни чрез триизмерно изображение.

Фастълф повдигна вежди.

— Разбира се, щом желаете. Данийл, би ли включил връзката?

Бейли седеше, неудобно скован, докато върху лъскавата повърхност на големия паралелепипед в единия ъгъл на стаята се появи изображението на Джулиъс Ендърби и част от бюрото му. В същия миг Бейли се отпусна и усети, че изпитва към познатата фигура прилив на обич, както и че силно му се иска да се намира в безопасност при него в кабинета или където и да е в Града. Дори и в най-непривлекателните места за производство на дрожди в Джърси.

Сега, след като имаше свидетел, не виждаше причина да се бави. Каза:

— Струва ми се, че проникнах в загадката около убийството на доктор Сартън.

С ъгълчето на окото си видя как Ендърби скочи на крака и нервно (а същевременно — успешно) улови падащите си очила. Като се изправи, комисарят излизаше вън от полето на триизмерното предаване и се принуди отново да седне — с пламнало лице, безмълвен.

Доктор Фастълф бе не по-малко слисан, макар и по много по-тих начин — само наклони глава на една страна. Единствено Р. Данийл остана невъзмутим.

— Искате да кажете — попита Фастълф, — че знаете кой е убиецът?

— Не — отвърна Бейли. — Искам да кажа, че не е имало убиец.

— Какво! — изкрещя Ендърби.

— Един момент, комисарю — каза Фастълф, като вдигна ръка. Беше вперил поглед в Бейли и го попита: — Да не искате да кажете, че доктор Сартън е жив?

— Да, господине, и мисля, че дори зная къде се намира.