Айзък Азимов
Стоманените пещери (2)

2. По кръговата магистрала

На магистралата имаше тълпа, както обикновено — на долния етаж правостоящите, а на горния — привилегированите да заемат места. Като през огромен филтър от нея се процеждаше човешки поток — по намаляващи скоростта ленти до отклонения или спирки, от които се минаваше под сводове и през мостове към безкрайните лабиринти на градските квартали. Още един поток, също така непрестанен, се вливаше от другата страна — по ускорителните ленти до магистралата.

Имаше безброй много светлини: сияйни стени и тавани, от които сякаш капеше хладно, равномерно фосфоресциране; ярки крещящи реклами привличаха вниманието; острият, нетрепващ блясък на „светещите червеи“, които сочеха пътя: „Към кварталите на Джърси“, „Следвайте стрелките до влака за Ист Ривър“, „Нагоре за връзка с всички квартали на Лонг Айланд“.

Преобладаваше шумът, който е неотделим от живота: глъч от милиони разговарящи, смеещи се, подвикващи, тананикащи, дишащи.

„Никъде няма указания за Вселенското селище“, помисли си Бейли.

Прехвърляше се от лента на лента с лекота, което говореше за дългогодишна практика. Децата се научаваха да „скачат“ на лентите още щом проходеха. С всяка стъпка скоростта се увеличаваше, но Бейли почти не чувствуваше тласъка на ускорението. Дори не усещаше, че се навежда напред, за да се противопостави на тласъка. За тридесет секунди стигна до последната лента, която вървеше с шестдесет мили в час, и се качи на обградената с перила подвижна платформа — на магистралата.

„Няма указания за Вселенското селище“, продължи да си мисли той.

Нямаше нужда от указания. Който има работа там, знае пътя. Щом не знаеш пътя, значи нямаш там работа. Откак се установи Вселенското селище преди двадесетина години, появи се силната тенденция да го превърнат в забележителност и цели орди градски жители се тълпяха наоколо. Но вселенците сложиха край на това. Учтиво (те винаги бяха учтиви), но без да плащат данък на доброто възпитание, те вдигнаха силова преграда между себе си и Града. Създадоха смесена имиграционна и митническа служба. Отидеш ли по работа, трябва да се легитимираш, да позволиш да те претърсят и да се подложиш на медицински преглед и обичайното дезинфектиране.

Това предизвика недоволство. Естествено. По-голямо недоволство, отколкото бе необходимо. Достатъчно недоволство, за да се сложи прът в колелото на модернизацията. Бейли помнеше Бариерните бунтове. Самият той се намираше сред тълпата хора, които висяха по перилата на платформите, скупчваха се по местата за сядане независимо от категоризираните привилегии, шеметно се прехвърляха на бързите ленти с риск да си счупят нещо и стояха пред бариерата на Вселенското селище в продължение на два дни, като вдигаха лозунги и унищожаваха градска собственост само заради всеобщия хаос.

Бейли все още можеше да си спомни отделни песнички, ако се напрегнеше. Имаше една — „Земята е човешка люлка — чуй ме ти!“, по мелодията на стара народна песен с безсмислен припев: „Хинки — динки — пали — ву“.

Земята е човешка люлка —

чуй ме ти!

Земята е човешка майка —

чуй ме ти!

Земята няма място за тебе и за мене —

вселенец мръсен, имаш си Вселена!

Стиховете бяха стотици. Някои бяха остроумни, повечето — глупави, и доста — неприлични. Всички обаче завършваха с „Вселенец мръсен, имаш си Вселена!“ Мръсен, мръсен… Така безполезно хвърляха в лицето на вселенците най-голямата за тях обида — дълбокото им убеждение, че земните жители са поразени от болести…

Разбира се, вселенците не си заминаха. Не стана нужда дори да извадят на сцената някои от заплашителните си оръжия. Остарялата земна космическа флота отдавна бе научила, че дързостта да се доближи до кораб на друг свят е равна на самоубийство. Земните самолети, които се бяха осмелили да прелетят над Вселенското селище в първите дни на основаването му, просто изчезнаха. До земята стигаше най-много отчупено парче от крило. Пък и няма тълпа, която в безумието си да забрави последствията от пресичащия атмосферата лъч, който вселенските разрушители бяха използували срещу земните жители във войните преди век.

Така че вселенците си стояха зад бариерата, която бе постижение на развитата им наука и на Земята не съществуваше начин да бъде унищожена. Просто чакаха, без да помръднат, от другата страна на бариерата, докато Града укроти тълпата с приспивателни изпарения и задушлив газ. А после подземните изправителни домове се претъпкаха с подстрекатели, с недоволни и с хора, които бяха прибрани просто защото са били наблизо. След време ги пуснаха на свобода.

Когато мина достатъчно дълъг период, вселенците намалиха ограниченията. Махнаха бариерата, а полицията бе натоварена с грижата да осигури неприкосновеността на Вселенското селище. Най-важното бе, че медицинският преглед стана по-малко досаден.

„А сега — помисли си Бейли — нещата могат да вземат обратна насока“. Щом вселенците бяха сигурни, че в селището им е влязъл земен жител и е извършил убийство, можеха отново да спуснат бариерата. Ставаше лошо.

Той се покачи на магистралната платформа и си проби път през правостоящите до изправената спирална рампа, която водеше към по-горното равнище, и седна. Но пъхна категоризационния билет в лентата на шапката си едва когато минаха и последния квартал на Хъдсън. К-5 нямаха право да заемат места на изток от Хъдсън и на запад от Лонг Айланд, и макар в момента да беше пълно със свободни места, контрольорите щяха незабавно да го изгонят. Хората ставаха все по-дребнави за категоризационните си привилегии и откровено казано, Бейли се приобщаваше към „хората“.

Чуваше се характерното свистене от триенето на въздуха в извитите предпазни козирки, поставени зад всяка седалка. Това пречеше на разговорите, но не и на мислите, ако човек бе свикнал.

Повечето земни жители в едно или друго отношение бяха средновековници. Лесно бе да си средновековник и да се обръщаш към времето, когато Земята е била Светът, а не един от петдесетте свята. При това най-несъвършеният от тях. Бейли светкавично извърна глава надясно, откъдето се чу писък. Една жена бе изпуснала чантата си — той я мярна: нежно розово петно на фона на убитосивия цвят на лентите. Сигурно пътник, забързан да слезе от платформата, я бе ритнал, без да иска, по посока на забавящите ускорението си ленти и сега собствеността се отдалечаваше все повече и повече от притежателката си.

Бейли леко сви устни. Ако беше умна, жената можеше да я настигне, като незабавно се прехвърлеше на още по-бавна лента, стига да не вземеха да подритват чантата насам-натам. Но никога нямаше да разбере какво точно е станало. Картината вече остана на половин миля зад него.

По-вероятно бе жената да не успее. Статистиката гласеше, че на всеки три минути някъде в Града изпускаха предмет, който се изгубваше. Отделът за издирването на загубени вещи представляваше огромна организация — още едно усложнение в съвременния живот.

„Някога всичко беше по-просто — помисли си Бейли. — И точно по тази причина се явиха средновековниците.“

Движението им приемаше различни форми. За лишения от въображение Джулиъс Ендърби то се изразяваше в заимствуването на архаизми. Очила! Прозорци!

За Бейли то се ограничаваше с изучаването на историята. Историята като отношение на хората към живота.

А Града! Ню Йорк, където той живееше и съществуваше. По-голям град от него бе само Лос Анжелос. По-гъсто населен бе само Шанхай. Град, създаден само преди три века.

Няма съмнение, че бе имало град със същото географско разположение, който също бяха наричали „град Ню Йорк“. Това примитивно струпване на населението бе просъществувало три хиляди, а не триста години, но без да бъде Град.

Тогава е нямало истински градове, а само хора, скупчени в обитаеми места — големи и малки, на открито. Донякъде наподобявали кръглите жилища на вселенците, но все пак били доста по-различни. Тези струпвания (най-голямото било десетмилионно, а повечето не стигали и един милион население) били разпръснати с хиляди из цялата Земя. От съвременна гледна точка били напълно неефективни в икономическо отношение.

Увеличаването на населението наложило на Земята да се стреми към ефективност. Два, три, а дори и пет милиарда можели да се изхранват на планетата, като непрекъснато се снижавало жизненото равнище. Но когато населението достигнало осем милиарда, било изправено пред полугладно съществуване. Тогава в човешката култура се наложила коренна промяна, особено когато станало ясно, че Звездните светове (които хиляда години преди това били просто земни колонии) налагали сериозни ограничения за преселване.

Коренната промяна се проявила в постепенното оформяне на Градове — за хиляда години земна история. Ефективността изисква уедряване. Разбирали са това (може би несъзнателно) още през средновековното време. Националната промишленост отстъпила на факториите, а факториите — на континенталната промишленост.

Само си помислете колко неефективно е да има стотици хиляди къщи за стотици хиляди семейства, в сравнение с един стохиляден сектор; във всяка къща да има събрани филмирани книги, вместо да бъдат съсредоточени в секционния център; всяко семейство да има видео, вместо да е включено към обща видеосистема.

Да не говорим колко е глупаво да има безброй много кухни и бани, като се сравни с напълно ефективните столови и обществени душове, които можеха да се появят само с културата на Градовете.

Все повече и повече села, градове и „столици“ на Земята отмираха и бяха поглъщани от суперградовете. Първите предвиждания за атомна война само забавиха процеса. Но с изобретяването на силовото поле процесът се превърна в стремителна надпревара.

Културата на суперграда означаваше благоприятно разпределение на храните, увеличено използуване на дрождите и отглеждането на растения във водни разтвори. Града Ню Йорк се разпростря на две хиляди квадратни мили и според последното преброяване населението му беше над двадесет милиона. На Земята имаше около осемстотин Града, средно с десет милиона жители.

Всеки град стана полуавтономна административна единица, която се задоволяваше сама. Можеше да си сложи покрив, да се огради, да се вкопае в земята. Превръщаше се в стоманена пещера — във внушителна, отделна пещера от стомана и бетон.

Разположението й бе научно обосновано. В центъра имаше огромен комплекс от управленчески служби. Големите жилищни сектори бяха правилно ориентирани един към друг и към цялото, пресичани и свързвани от магистрали и квартални пътища. В предградията се намираха фабриките и хидробиологичните заводи, ферментационните бази и енергийните централи. През тази сложна плетеница минаваха водоснабдителните и отпадъчните канали, там бяха и училищата, затворите и магазините, енергийната мрежа и съобщителните линии.

Нямаше съмнение: Града представляваше върховното постижение на човешкото господство по отношение на околната среда. Гордост и независимост носеха вече не космическите пътувания, не петдесетте колонизирани свята, а Града.

На практика населението на Земята живееше само в Градовете. Извън тях бе пустош и открито небе, което малко хора можеха да гледат невъзмутимо. Беше ясно, че откритото пространство е необходимост. В него бе водата, която трябваше на човека, въглищата и дървеният материал — основните суровини за пластмасите и за непрекъснатото разработване на дрождите. (Петролът отдавна бе изчезнал, но богати на петрол дрожди успешно го заместваха.) В земята между метрополиите все още имаше мини и тя все още служеше — повече, отколкото си даваха сметка някои хора — за отглеждане на растения и добитък. Не беше ефективно, обаче телешкото и свинското месо, както и житото, винаги получаваха баснословни цени на пазара и можеха да се използуват за износ.

Малко хора бяха нужни за мините и фермите, за да обработват земята и да осигуряват напояването, но и те го вършеха от разстояние. Роботите се справяха с това по-добре и изискваха по-малко грижи.

Роботите! Те въплъщаваха голямата ирония. Не другаде, а на Земята бе изобретен позитронният мозък, и пак на Земята за първи път започнаха да използуват роботи.

Не и в Звездните светове. Но, разбира се, Звездните светове се държаха така, сякаш роботите са продукт на тяхната култура.

В известен смисъл производството на роботи бе достигнало връхната си точка в Звездните светове. Тук, на Земята, използуването им винаги бе ограничено — само в мините и фермите. Едва през последните двадесет и пет години, по настойчиво искане на вселенците, роботите бавно започнаха да си пробиват път в Градовете. Градовете вършеха работа. На всички, освен на средновековниците, беше ясно, че не могат да имат заместител, при това разумен. Единствената беда бе, че нямаше вечно да вършат работа. Населението на Земята все още нарастваше. Някой прекрасен ден, независимо от всички възможности, получаваните калории на глава от населението просто щяха да паднат под равнището, необходимо за поддържане на човешкия живот.

Ставаше още по-зле, поради съществуването на вселенците — потомци на първите земни емигранти, които живееха в разкош в пълните с роботи рядко населени светове сред звездите. Те бяха твърдо решени да запазят удобствата, породени от празнотата на световете им, и по тези причини контролираха раждаемостта и не допускаха тълпите емигранти от Земята. А това… Вселенското селище!

Нещо подсъзнателно припомни на Бейли, че наближава Нюаркския квартал. Ако се задържеше на мястото си по-дълго от необходимото, щеше да се понесе с голяма скорост на югозапад, към квартала Трентън, като пътят щеше да извие през сърцето на областта за производство на дрожди, където топлият въздух миришеше на спарено.

Беше въпрос правилно да си прецениш времето. Толкова дълго се промушваше човек до рампата, през толкова много мърморещи правостоящи се провираше, докато се плъзнеше край перилата и излезеше на открито; толкова време отиваше, докато се понесе през намаляващите ускорението стъпала.

Когато направи това, озова се точно на нужната му изходна точка. Нито за миг Бейли не се бе замислил за която и да е от стъпките си. Иначе сигурно щеше да се обърка.

Попадна в необикновено усамотено място. В гаровата зала освен него имаше само един полицай и единствено шумът от профучалата платформа нарушаваше неприятната тишина.

Полицаят тръгна към него и Бейли нетърпеливо освети значката си. Мъжът вдигна ръка, с което му позволяваше да премине.

Коридорът се стесняваше и на три-четири пъти правеше резки завои. Това явно бе преднамерено, за да не се дава възможност на тълпи земни жители да се събират в него или направо да нападат.

Бейли бе благодарен, че според уговорката трябваше да се срещне с партньора си от тази страна на Вселенското селище. Независимо от приказките, че се правят внимателно, идеята за медицински преглед не му допадаше.

На мястото, където редица врати бележеха пътя към чистия въздух и куполите на Вселенското селище, стоеше вселенец. Беше облечен по земна мода — с вталени, широки в крачолите панталони, с цветна ивица по продължението на всеки шев. Носеше обикновена текстронова риза с отворена яка, цип и къдрици на маншетите, но си оставаше вселенец. Имаше нещо в стойката му, в наклона на главата, в спокойния и безстрастен овал на широкото скулесто лице, в грижливо вчесаната златиста коса — назад и без път, — което го отличаваше от туземните жители.

Бейли вдървено се приближи и каза с равен глас:

— Аз съм детективът Илия Бейли от полицейския отдел на Ню Йорк, класификация К-5.

Показа документите си и продължи:

— Наредено ми беше да се срещна с Р. Данийл Оливо в преддверието на Вселенското селище. — И погледна часовника си. — Малко съм подранил. Мога ли да ви помоля да съобщите, че съм тук?

Трепереше вътрешно — от нещо повече от студ. Донякъде бе свикнал със земните роботи. Вселенските модели сигурно бяха по-различни. Никога не бе срещал техен робот, но най-разпространени на Земята бяха разказваните с половин глас истории за огромните и страхотни роботи със свръхчовешки качества, които работят далече в блестящите звездни светове. Усети, че стиска зъби.

Вселенецът го изслуша внимателно и рече:

— Няма да бъде необходимо. Очаквах ви.

Бейли машинално вдигна ръка, после я отпусна. Сведе глава, от което лицето му още повече се удължи. Не успя да каже нищо. Думите заседнаха на гърлото му.

Вселенецът продължи.

— Ще ви се представя. Аз съм Р. Данийл Оливо.

— Така ли? Да не би тогава да греша? Смятах, че инициалът „Р“ означава…

— Точно така. Аз съм робот. Не бяха ли ви казали?

— Казаха ми — Бейли приглади ненужно с изпотената си ръка косата си. После протегна десницата си. — Извинете ме, господин Оливо. Бях се замислил. Приятно ми е, аз съм Илия Бейли, вашият партньор.

— Чудесно — Роботът пое ръката му с неголяма сила, която достигна приятелско ръкостискане, после я пусна. — Все пак ми се струва, че забелязвам притеснение. Мога ли да ви помоля да бъдете искрен с мене? В отношения като нашите е най-добре да има колкото се може повече яснота. И още нещо — в моя свят е прието партньорите да се наричат по име. Вярвам, че това не противоречи на вашите обичаи.

— Как да ви кажа, просто… вие не приличате на робот — опита се да обясни отчаяно Бейли.

— И това ви притеснява?

— Всъщност, не би трябвало да ме притеснява. Да… Данийл. В твоя свят всички роботи ли са като тебе?

— Имат индивидуални различия, Илия, както е и при хората.

— А нашите… Как да ти кажа, от пръв поглед се разбира, че са роботи. А ти приличаш на вселенец.

— О, ясно. Ти си очаквал някакъв груб модел, затова се учуди. Обаче логиката говори, че за да се избегнат неприятности, както е в нашия случай, естествено е да се използува робот с изразени хуманоидни характеристики. Не си ли съгласен?

Имаше право. Ако един явен робот започнеше да обикаля из Града, бързо можеше да донесе беда. И Бейли отвърна:

— Да.

— А сега да тръгваме, Илия.

Те се упътиха обратно към магистралата. Р. Данийл схвана как се използуват ускорителните ленти и бързо и умело се придвижваше по тях. Бейли, който отначало бе забавил ход, трябваше да го настига, а това го ядоса.

Роботът се справяше успешно. Не даваше вид да го затруднява нещо. Бейли се запита дали Р. Данийл нарочно не се движеше по-бавно, отколкото можеше. Стигна до безкрайната върволица вагони на магистралата и се хвърли на платформата с устрем, който граничеше с чисто безразсъдство. Роботът с лекота го последва.

Бейли бе почервенял. Преглътна два пъти и каза:

— Ще остана тук долу с тебе.

— Тук долу ли? — Роботът явно не обръщаше внимание нито на шума, нито на ритмичното полюшване на платформата. — Да не би сведенията ми да са погрешни? Казаха ми, че пета категория предвижда място за сядане на горния етаж при определени условия.

— Прав си. Аз мога да се кача горе, но не и ти.

— Защо да не мога да дойда с тебе?

— Трябва да си К-5, Данийл.

— Зная това.

— А ти не си.

Беше трудно да се разговаря. Свистенето от въздушното триене беше по-силно на долния, не дотам заслонен етаж, пък и Бейли имаше причини да не повишава глас. Р. Данийл каза:

— Защо да не мога да бъда К-5? Аз съм ти партньор и следователно заемам същото положение. Ето какво ми дадоха.

И той извади от вътрешния джоб на ризата си правоъгълна карта — едно съвсем истинско удостоверение. Беше издадено на името на Данийл Оливо, без да е вписан важният инициал. Класификацията бе К-5.

— Да се качваме — сковано изрече Бейли.

Когато седна, загледа се право напред, ядосан на себе си, защото непрекъснато усещаше присъствието на робота. Вече два пъти се беше провалил: първо, помисли Р. Данийл за вселенец, и второ, не отгатна, че логиката изискваше и роботът да е получил пета категория. Бедата се криеше в това, че Бейли не беше типичният детектив според общоприетия мит. Възможно беше да се изненада, да даде външен израз на чувствата си, да не се приспособи към всяко положение, да не вземе светкавично решение. И досега не се беше смятал за типичен детектив, но за пръв път изпита съжаление.

А най-вече съжали, защото по всичко си личеше, че Р. Данийл е въплъщение тъкмо на този мит. Нямаше как да не е. Нали беше робот. Бейли започна да си търси извинения. В службата беше свикнал с роботи като Р. Сами. Беше очаквал да види човешко подобие с твърда и лъскава пластмасова кожа, почти мъртвешки бледа на цвят. Беше очаквал изкуствено и глупаво повдигнат бодър дух. Беше очаквал и резки, леко несигурни движения.

А в Р. Данийл нямаше нищо от това. Бейли крадешком хвърли поглед към робота. Р. Данийл веднага обърна глава, за да го погледне в очите, и кротко кимна. Когато говореше, устните му се мърдаха съвсем естествено, а не стояха само полуотворени, както на земните роботи. И се беше мярнал езикът му, когато учленяваше думите. Бейли си помисли: „А защо седи така спокойно? Всичко това е съвсем ново за него. Шумът, светлините, тълпата!“ После стана, промъкна се край Р. Данийл и му каза: „Следвай ме!“

Слязоха от магистралния влак, тръгнаха по забавящите ускорението ленти. Бейли си мислеше: „Боже господи, а какво да кажа на Йези, какво?“

Срещата с робота беше изместила тази мисъл от главата му, но сега, както вървяха по отклонението право в устата на квартала Долни Бронкс, си я спомни и му призля от притеснение. Каза:

— Нали разбираш, Данийл, всичко това е една сграда — всичко, което виждаш, целият град. В него живеят двадесет милиона души. Магистралните влакове се движат непрекъснато, денонощно, с шестдесет мили в час. Общо пътищата са дълги двеста и петдесет мили, а има и стотици мили отклонения.

„Още миг — помисли се Бейли — и ще започна да изреждам колко тона дрожди се употребяват за храна в Ню Йорк всеки ден, колко кубически литра вода пием и колко мегавата енергия произвеждат на час атомните реактори“.

Р. Данийл каза:

— Научих тези, както и други подобни данни, когато ме инструктираха.

Бейли си помисли: „Е, сигурно знае и за храната, водата и енергията. Защо ли се мъча да предизвикам интерес у един робот?“

Стигнаха до Източна 182-ра улица и само двеста ярда им оставаха до асансьорните депа, обслужващи стоманобетонните редове апартаменти, сред които бе и неговият. Тъкмо се канеше да каже „Оттук!“, когато бе спрян от гъсто скупчени хора, събрали се пред ярко осветената предпазна врата на един от многото магазини, които ограждаха плътно приземните етажи на този квартал. Машинално, с тон на човек на властта, Бейли запита най-близкостоящия:

— Какво става?

Човекът, към който се обърна, стоеше на пръсти. Отговори:

— Да пукна, ако зная. Току-що дойдох.

Друг добави развълнувано:

— Докарали са вътре от мръсните Р-та. Струва ми се, че сега ще ги изхвърлят. Боже, с какво удоволствие бих разглобил един!

Бейли нервно погледна Данийл, но дори да бе схванал значението на тези думи или да ги бе чул, роботът не се издаваше с нищо.

Бейли се втурна сред тълпата.

— Дайте път! Дайте път! Полиция!

Направиха му място, а той чуваше думите зад гърба си: „…бих разглобил един. Гайка по гайка. И ще го разпоря бавно по шевовете…“ При тези думи някой се изсмя.

Бейли леко го втресе. Града беше апогея на ефективността, но имаше изисквания към своите обитатели. Задължаваше ги да живеят по точно определен начин, държеше всекидневието им под строг и научен контрол. От време на време от натрупването на забрани се получаваха взривове.

Спомни си Бариерните бунтове.

Не ще и дума, че съществуваха причини за бунтове против роботите. Хората, които се изправяха пред перспективата да получат жалкия минимум при определянето им към по-ниски категории, след като цял живот се бяха трудили, съвсем трезво преценяваха, че вина за това имат човекоподобните роботи. А тях можеше поне да ги удариш.

За разлика от това, че не е възможно да удариш нещо, наречено „държавна политика“, или лозунга „Към по-висока продукция чрез роботски труд!“

Правителството наричаше това „мъки на растежа“. Клатеше тъжно колективната си глава и уверяваше всички, че след необходимия период от приспособяване те ще се радват на един нов и по-добър живот.

Но редом с декласификационния процес се разширяваше движението на средновековниците. Отчаяние обземаше хората, а границата между крайното объркване и опустошителната сила понякога лесно може да се прекрачи.