Айзък Азимов
Стоманените пещери (14)

14. Силата на едно име

Бейли стоеше замръзнал като в тетаничен гърч, докато Йези се затича насреща му, сграбчи го за рамената и се сгуши в него. Обезкървените му устни можаха само да изрекат:

— Бентли?

Тя го погледна и поклати отрицателно глава, а кестенявата й коса следваше посоката на движението.

— Добре е.

— Тогава?…

Йези изведнъж избухна в неудържим плач и с глас, който едва се чуваше, каза:

— Не мога повече така, Ли. Не мога. Не мога нито да спя, нито да се храня. Трябва да ти го кажа.

— Не казвай нищо! — уплашено я прекъсна Бейли. — За бога, Йези, не сега.

— Трябва. Извърших ужасно нещо. Толкова ужасно нещо. О, Ли… — и думите й станаха нечленоразделни.

Без особена надежда Бейли й каза:

— Не сме сами, Йези.

Тя вдигна глава и втренчено загледа Р. Данийл, сякаш го виждаше за пръв път. Възможно беше сълзите, които изпълваха очите й, да правеха от него едно неясно петно.

— Добър ден, Йези — тихо и монотонно каза Р. Данийл.

Тя се сепна.

— Това… това роботът ли е?

Избърса с опакото на дланта очите си и се измъкна от прегърналия я с дясна ръка Бейли. Пое за миг дълбоко въздух, а на устните й заигра боязлива усмивка.

— Това си ти, нали?

— Да, Йези.

— И не се обиждаш, че те наричам така?

— Не, Йези, та аз наистина съм робот.

— И аз не бих се обидила, ако ме нарекат глупачка и идиотка, и… долна доносничка, защото отговаря на същността ми.

— Йези! — простена Бейли.

— Няма смисъл, Ли — каза тя. — Щом той е твой партньор, най-добре е да го знае. Не мога повече да го пазя в тайна. Така се измъчих от вчера насам. Не ме е грижа, ако ме пратят в затвора и ме оставят на сурови дрожди и вода… Не ме е грижа и ако… Но ти няма да им го позволиш, нали, Ли? Не им позволявай да ми направят нещо. Толкова ме е… страх…

Бейли я погали по рамото и я остави да си поплаче. Каза на Р. Данийл:

— Тя не се чувствува добре. Не можем да я оставим тук. Колко е часът?

Р. Данийл, без видимо да се справи с някакво средство за измерване на времето, отвърна:

— Четиринадесет часа и четиридесет и пет минути.

— Комисарят ще се върне всеки миг. Виж какво, поръчай една патрулна кола и ще говорим за това на магистралата.

Йези рязко вдигна глава.

— На магистралата ли? О не, Ли!

Той се опита, доколкото можеше, да я успокои.

— Хайде, Йези, не страдай от предразсъдъци. Не можеш да пътуваш с платформа в този вид. Бъди добра и се стегни, иначе няма да можем да минем и през общата зала. Ще ти донеса вода.

Тя избърса лицето си с влажната кърпичка и уморено възкликна:

— О, виж какво стана с грима ми.

— Не се безпокой за грима си — каза Бейли. — Данийл, дойде ли патрулната кола?

— Вече ни чака, колега Илия.

— Хайде, Йези.

— Почакай. Почакай само миг, Ли. Трябва да си оправя лицето.

— Какво значение има сега?

Но тя се отскубна.

— Моля те. Не мога да мина през общата зала в този вид. Само миг и съм готова.

Човекът и роботът зачакаха — човекът като нервно свиваше юмруци, роботът — невъзмутимо.

Йези изрови от чантичката си необходимите й неща. (Веднъж Бейли бе заявил сериозно, че единственото, което не е претърпяло механична промяна от Средновековността насам, е женската чанта. Дори замяната на металните закопчалки с магнитни претърпя неуспех.) Измъкна малко огледало и инкрустираната със сребро кутийка за грим, която Бейли й бе подарил за рождения ден преди три години. Кутийката имаше няколко отвора, които Йези последователно използува. Само последният спрей бе видим. Тя си служеше с тях с непосредственост, лекота и умение, които явно са присъщи на жените по рождение, дори когато изпаднат в много тежко положение.

Най-напред сложи фон — гладък равен слой, така че кожата никъде не блестеше и грапавините изчезнаха; получи се леко златисто сияние, което Йези от дългогодишен опит бе разбрала, че подхожда най-добре на естествения цвят на очите и косата й. После сложи едва забележими по-тъмни сенки на челото и брадичката, лек руж на страните, който стигаше до скулите, нежно синьо на клепачите и мекото на ушите и накрая равномерно намаза с червило устните си. За това използува видимия спрей — бледорозова мъглива течност, която блестеше във въздуха, но засъхваше и добиваше плътен цвят при допира с устните й.

— Готово — каза Йези, като с бързи движения оправи косата си и доби много доволен вид. — Смятам, че това стига.

Заниманието й бе продължило повече от обещания миг, но отне все пак само петнадесет секунди. Въпреки това се видя безкрайно дълго на Бейли.

— Да вървим — каза той.

Тя едва успя да прибере кутийката с грим в чантата си, докато Бейли вече я поведе навън.

* * *

Необичайната тишина на магистралата тегнеше и от двете страни. Бейли каза:

— Слушам те, Йези.

Невъзмутимият вид, който бе придобило лицето на Йези откакто излязоха от кабинета на комисаря, започна да се изгубва. Без да каже дума, тя безпомощно погледна съпруга си и Данийл. Бейли повтори:

— Казвай, Йези. Моля те. Престъпление ли си извършила? Истинско престъпление?

— Престъпление ли? — Тя неуверено поклати глава.

— Хайде, събери мислите си. Без истерии. Просто кажи „да“ или „не“, Йези. Да не си… — той за миг се поколеба — убила някого?

Лицето на Йези веднага придоби възмутен вид.

— Какво говориш, Илия Бейли!

— „Да“ или „не“, Йези?

— Не, разбира се, че не.

Бейли веднага усети, че стомахът му, свит на топка, се отпусна.

— Да си откраднала? Да си подправяла дажби? Да си нападнала някого? Да си унищожила чужда собственост? Говори, Йези.

— Не съм направила нищо… нищо особено. Нямах предвид такива работи. — Тя погледна през рамото му. — Ли, трябва ли да стоим тук долу?

— Точно тук ще стоим, докато свършим. Хайде, разказвай отначало. Какво дойде да ни съобщиш?

И над сведената глава на Йези Бейли се спогледа с Р. Данийл. Йези започна с тих глас, който придобиваше сила и яснота колкото по-дълго говореше.

— Всичко дойде от тези хора, Ли, от средновековниците — ти знаеш това. Те са навсякъде, непрекъснато приказват. Дори едно време, когато работех като помощник-диетолог, беше същото. Спомняш ли си Елизабет Торнбоу? Тя беше средновековничка. Вечно разправяше, че всичките ни беди идвали от Града и колко по-хубаво било, преди да има Градове. Често я питах откъде е сигурна в това, особено след като се срещнах с тебе, Ли (спомни си за какво си говорехме), и тогава тя цитираше откъси от ония филмчета, които попадат на всеки човек. Нали се сещаш, като „Срамът на Градовете“, не помня кой го беше измислил. Как се казваше?

— Огрински — разсеяно отвърна Бейли.

— Да, но останалите бяха далече по-лоши. А после, когато се омъжих за тебе, тя стана съвсем жлъчна. Каза: „Предполагам, че сега ще се превърнеш в истинска градска жена, след като се омъжваш за полицай“. След това по-малко разговаряше с мене и всичко свърши, когато напуснах работа. Много от нещата, които казваше, бяха с цел просто да ме шокира — поне така си мисля — или пък защото се опитваше да се прави на загадъчна и интересна. Знаеш, че беше стара мома, умря си неомъжена. Много от средновековниците просто не се приспособяват, в един или друг смисъл. Помниш ли, Ли, ти ми каза веднъж, че хората понякога прехвърлят собствените си недостатъци върху обществото и искат да променят Градовете, защото не знаят как да променят себе си…

Бейли си спомняше, но сега собствените му думи звучаха в ушите му плоско и изкуствено. Каза нежно:

— Не се отвличай, Йези.

Тя продължи:

— Както и да е. Лизи винаги говореше, че ще дойде друго време и че хората трябва да се разбират. Казваше, че за всичко са виновни вселенците, защото искат Земята да остане слаба и назадничава. Това бе една от любимите й думи — „назадничава“. Поглеждаше менюто, което бях подготвила за следващия ден, и казваше: „Назадничаво, назадничаво!“ Джейн Майърс често я имитираше в готварницата и си умирахме от смях. Тя, Елизабет, казваше, че някой ден ще разрушим Градовете, ще се върнем към почвата и ще си разчистим сметките с вселенците, които непрекъснато се опитват да ни приковават към Градовете, като ни натрапват роботите. Само че тя никога не ги наричаше „роботи“. Казваше „бездушни механизирани чудовища“ — извинявай за израза, Данийл.

Роботът се обади:

— Не съм сигурен какво значи първото прилагателно, което употреби, Йези, но какъвто и да е изразът, не се обиждам. Моля те, продължи.

Бейли неспокойно се размърда. Това беше типично за Йези. В колкото и притеснено и критично положение да се намираше, не можеше да разказва другояче, освен със заобикалки. Тя продължи:

— Елизабет винаги говореше така, сякаш имаше още много хора, които мислят като нея. Казваше: „На последното събрание…“, а после спираше и ме поглеждаше — наполовина горда, наполовина уплашена, сякаш искаше да я разпитвам за него, за да се почувствува тя важна, но същевременно се боеше да не й причиня неприятности. Естествено, никога не я разпитвах. Не исках да й направя това удоволствие. Във всеки случай, Ли, след като се омъжих за тебе, всичко спря, докато…

И тя замълча.

— Продължавай, Йези — каза Бейли.

— Нали си спомняш, Ли, спора ни? По-точно, спора за Йезавел?

— Какво общо има този спор? — На Бейли му трябваха миг-два, за да си спомни, че това бе нейното име и че не става дума за друга жена. И той машинално се обърна към Р. Данийл с извинително обяснение: — Цялото име на Йези е Йезавел. На нея не й харесва, затова не го използува.

Р. Данийл съсредоточено кимна и Бейли си помисли: „Йосафате, защо напразно показвам притеснението си пред него?“

— Това много ме безпокоеше, Ли — каза Йези. — Наистина. Предполагам, че е било глупаво, но непрекъснато мислех върху думите ти — че Йезавел просто имала консервативни възгледи и се борела да запази обичаите на прадедите си от странните обичаи, които донесли пришълците. В крайна сметка, нали се казвах Йезавел, и винаги…

Тя безуспешно търсеше думата. Бейли й помогна:

— Винаги си се идентифицирала с нея?

— Да — съгласи се Йези, но веднага поклати глава и погледна встрани. — Естествено, не наистина. Не буквално. Не бях такава, каквато си мислех, че е тя.

— Зная това, Йези. Глупаво е да се безпокоиш.

— Но все пак по някакви причини много си мислех за нея и стигнах до заключението, че сега е същото, както някога. Имам предвид това — че ние, земните жители, поддържахме старите си обичаи, а ето че се появиха вселенците с много нови обичаи, и като се опитвахме да следваме новите обичаи, ние изменяхме на природата си и значи средновековниците бяха прави. Може би наистина трябваше да се върнем към старите си добри обичаи… Тогава отидох и намерих Елизабет.

— Да… Продължавай нататък.

— Тя каза, че не разбира за какво говоря, пък и съм жена на ченге. Отговорих й, че това няма нищо общо с мене и накрая тя се съгласи, обеща да поговори с някого и месец по-късно дойде при мене — каза, че всичко е наред и аз станах член и оттогава ходя на събрания.

Бейли тъжно я погледна:

— Без изобщо да ми кажеш?

— Извинявай, Ли — гласът на Йези потрепери.

— Е, това няма да помогне. Не друго, а извинението ти. Искам да ми разкажеш за събранията. Най-напред, къде ги провеждаха?

Усещаше как започва да гледа на всичко отстрани, как чувствата му се притъпяват. Това, което не искаше да повярва, излезе истина, нямаше място за съмнения. В известен смисъл изпита облекчение, че приключи с несигурността.

Тя отговори:

— Тук долу.

— Тук долу? Искаш да кажеш, на това място? Какво точно искаш да кажеш?

— Тук на магистралите. Затова не исках да слизаме долу. Но мястото беше чудесно за срещи. Събирахме се…

— Колко души?

— Не зная точно. Шестдесет-седемдесет. Представлявахме нещо като квартален клон. Имаше сгъваеми столове, малко за почерпване и някой държеше реч — главно за прекрасния живот едно време и как ще дойде денят, когато ще си разчистим сметките с чудовищата — тоест, с роботите, както и с вселенците. Речите в същност бяха доста тъпи, защото засягаха все едно и също. Но ги изтърпявахме. Беше най-вече приятно да се събираме заедно и да се чувствуваме значителни. При това, полагахме клетви и имаше тайни начини, по които можехме да се поздравяваме навън.

— Никога ли не прекъсвахте събранията? Не минаваха ли патрулни коли или пожарни машини?

— Не. Никога.

Р. Данийл ги прекъсна:

— Това необичайно ли е, Илия?

— Може би не е — отвърна замислено Бейли. — Има странични шосета, които в същност никога не се използуват. Но е доста трудно да ги знаеш кои са. Само това ли правехте на събранията, Йези? Слушахте речи и си играехте на заговорници?

— Горе-долу. Понякога пеехме и песни. И, разбира се, се черпехме. Нямаше много — обикновено само сандвичи и сок.

— В такъв случай — грубо я попита той — от какво се притесняваш сега?

Йези премигне.

— Ти се сърдиш.

— Моля те — каза Бейли, въоръжен с желязно търпение, — отговори на въпроса ми. Щом всичко е било толкова безобидно, защо си изпаднала в такава паника от ден и половина насам?

— Мислех, че могат да ти навредят, Ли. За бога, защо се държиш така, сякаш не разбираш? Нали ти го обясних.

— Не, не си ми обяснила. Още не си. Разказа ми за някакво невинно тайно кафене, малък клуб, към който си принадлежала. Правеха ли те някога открити демонстрации? Унищожаваха ли роботи? Организираха ли бунтове? Убиваха ли хора?

— Никога! Ли, аз не бих направила такова нещо. Нямаше да остана в групата, ако ме накараха.

— Е, тогава защо казваш, че си извършила нещо ужасно? Защо очакваш, че ще те пратят в затвора?

— Ами… Те често говореха, че един ден ще окажат натиск върху правителството. Ние трябваше да сме организирани, а после щеше да има големи стачки и спиране на всякакви дейности. Щяхме да принудим правителството да забрани всички роботи и да накара вселенците да се върнат там, откъдето са дошли. Мислех си, че просто си приказват, но после започна това — с тебе и Данийл. Тогава те заявиха: „Дойде време да действуваме“, и „Този случай ще бъде за назидание и така ще спрем веднага нашествието на роботите“. Казаха го у нас, в Кабините, без да знаят, че говорят за теб. Но аз разбрах. Веднага.

И гласът й заглъхна. На Бейли му дожаля.

— Хайде, Йези. Нищо особено не е било. Просто приказки. Сама виждаш, че нищо не се случи.

— Толкова ме беше с… страх… И си мислех: „И аз съм част от това. Ако започнат да убиват и да разрушават, може да убият и тебе, и Бентли“, и излизаше, че някак всичко е по моя… вина, след като участвувам в него и значи трябва да ме пратят в затвора.

Бейли я остави да се наплаче. Прегърна я, стисна устни и погледна Р. Данийл, който спокойно отвърна на погледа му. Каза:

— А сега искам да си помислиш, Йези. Кой беше начело на вашата група?

Тя вече бе притихнала и попиваше сълзите от ъгълчетата на очите си с кърпичка.

— Начело беше човек на име Джоузеф Клемън, но той всъщност бе най-обикновен. На ръст сигурно беше не повече от пет фута и четири инча и според мене живееше под чехъл. Мисля, че е съвсем безвреден. Няма да го арестуваш, нали? Само защото ти казах името му? — Тя изглеждаше виновна и притеснена.

— Все още не се каня да арестувам никого. А как Клемън получаваше указания?

— Не зная.

— Идваха ли непознати хора на събранията? Разбираш какво имам предвид — шефове от главната квартира например?

— Понякога идваха да държат речи. Но не се случваше често, горе-долу два пъти годишно.

— Знаеш ли имената им?

— Не. Винаги представяха такъв човек като „наш съмишленик“, „приятел от Джаксън Хайтс“ и така нататък.

— Ясно. Данийл!

— Да, Илия?

— Опиши хората, които забеляза. Да видим дали Йези няма да ги познае.

Р. Данийл прехвърли списъка с клинична последователност. Йези слушаше с объркано изражение изброяването на външните белези и клатеше отрицателно глава все по-категорично.

— Няма смисъл. Няма смисъл! — извика тя. — Нима мога да си спомня? Забравила съм как изглеждаха. Не мога…

Тя спря и за миг се замисли. После попита:

— Каза, че един от тях работи във ферментационен завод, така ли?

— Франсис Клусар — повтори Р. Данийл — е служител в „Нюйоркски дрожди“.

— Така… Значи, веднъж един човек държеше реч, а аз седях на първия ред и непрекъснато ме лъхваше, ама съвсем слабо, на сурови дрожди. Разбирате какво искам да кажа. Единствената причина, по която съм го запомнила, е че този ден стомахът ми не беше наред и от миризмата ми се повдигаше. Наложи се да стана и да се преместя назад, при това не можех да обясня защо го правя. Толкова ме досрамя. Може би това е човекът, за когото говорите. В крайна сметка, когато работиш с дрожди, миризмата се просмуква в дрехите ти.

И тя сбърчи нос.

— Но не си спомняш как изглеждаше, така ли? — попита Бейли.

— Не — решително каза тя.

— Добре тогава. Виж какво, Йези, ще те заведа при майка ти. Бентли ще остане при тебе и двамата няма да напускате квартала. Може да спреш Бен от училище, а аз ще уредя да ви докарват храна и полицията да следи всички коридори около апартамента.

— Ами ти? — с неуверен глас попита Йези.

— Няма да ме заплашва опасност.

— Но колко ще продължи това?

— Не зная. Може би само ден-два.

Думите му се видяха празни и на самия него.

Върнаха се на магистралата. Сега Бейли и Р. Данийл вече бяха сами. Лицето на Бейли бе потъмняло от мисли.

— Струва ми се — каза той, — че имаме работа с организация, построена на две равнища. Първото, ниско равнище, е без специфична програма и съществува само за да осигури подкрепа при евентуален преврат. Второто е с един много по-малък от тази група елит, който трябва да открием. Естрадните актьори, за които говореше Йези, не влизат в сметката.

— Всичко това следва — каза Р. Данийл, — ако приемем думите на Йези, за истина.

— Мисля — отвърна Бейли твърдо, — че можем да приемем разказа на Йези за чиста монета.

— Така изглежда — съгласи се Р. Данийл. — В мозъчните й импулси няма нищо, което да сочи патологично пристрастие към лъжата.

Бейли вдигна към Данийл поглед, изпълнен с обида.

— И аз смятам така. Няма нужда да споменаваме името й в докладите. Нали ти е ясно?

— Щом желаеш, колега Илия, добре — спокойно отвърна Данийл, — но докладът ни тогава няма да бъде нито пълен, нито точен.

Бейли каза:

— Е, може и да си прав, но това няма да навреди много. Тя доброволно ни предложи всичко, което знае, и ако споменем името й, само ще я впишат в полицейските досиета. А аз не искам това.

— В такъв случай няма да го правим, стига да сме сигурни, че не е останало нещо скрито.

— Тя не е скрила нищо, гарантирам.

— Можеш ли да ми обясниш защо думата Йезавел, защо самото звучене на едно име я е накарало да се откаже от предишните си убеждения и да промени поведението си? Мотивировката ми се вижда неясна.

Те пътуваха бавно по лъкатушещия тесен тунел. Бейли отвърна:

— Трудно ми е да ти обясня. Йезавел е рядко срещано име. Някога така се е казвала жена с много лоша слава. Йези се радваше на това. Вживяваше се в чуждото чувство за злина и така компенсираше безупречно почтения си живот.

— Защо трябва една зачитаща законите жена да иска да се чувствува зла?

Бейли замалко не се усмихна.

— Жените са си жени, Данийл. Както и да е, тогава постъпих много глупаво. В момент на раздразнение взех да твърдя, че историческата Йезавел не е била голяма злосторница и преди всичко е обичала съпруга си. Непрекъснато съжалявам, че го казах. Излезе — продължи той, — че думите ми направиха Йези дълбоко нещастна. Развалих нещо нейно, което не можеше да бъде заместено с друго. Предполагам, че последвалото представлява нейният начин да ми отмъсти. Мисля, че е искала да ме накаже, като се е заела с дейност, която е знаела, че няма да одобря. Не твърдя, че съзнателно се е стремила към това.

— Може ли един стремеж да е несъзнателен? Не се ли получава така противоречие в понятията?

Бейли втренчи поглед в Данийл и се уплаши, че ще започне да му обяснява подсъзнанието. Но вместо това каза:

— Пък и Библията винаги е оказвала голямо влияние върху човешките мисли и чувства.

— Какво е „Библия“?

За миг Бейли се изуми, после се изуми на себе си, че се е изумил. Знаеше, че вселенците използуват напълно механистична житейска философия по отношение на личността, а Р. Данийл можеше да знае само това, което знаеха те — не повече. И каза накратко:

— Библията се смята за свещена книга от почти половината земно население.

— Не разбирам какво е значението на прилагателното.

— Искам да кажа, че много я почитат. Когато се тълкуват правилно, различни части от нея предлагат начин на поведение, който много хора приемат за най-подходящ в стремежа към пълното щастие на човечеството.

Р. Данийл сякаш се замисли върху казаното.

— А този начин на поведение залегнал ли е във вашите закони?

— Боя се, че не е. Поведението не е подвластно на законни разпореждания. Такава система от правила се следва спонтанно от всеки индивид по собствено желание. В известен смисъл тя стои по-високо от всеки закон.

— По-високо от закона? Не е ли това противоречие в понятията?

Бейли горчиво се усмихна.

— Да ти цитирам ли откъс от Библията? Любопитно ли ти е да чуеш нещо?

— Моля те.

Бейли намали скоростта, докато колата спря и за миг остана със затворени очи, като си припомняше. Искаше му се да използува мелодичния стар език на средновековната Библия, но за Р. Данийл средноанглийският щеше ла звучи неразбираемо. И той започна почти небрежно с текста от съвременното преработено издание, сякаш изваждаше на бял свят не приказка от тъмното минало на човечеството, а история от своето време.

— Исус отишъл в Елеонската планина, а на заранта пак дошъл в храма. И всичкият народ дохождал при него, а той седнал и ги поучавал. Тогава книжниците и фарисеите довели при него една жена, уловена в прелюбодейство, и като я поставили насред, рекли му: „Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодейство, а Мойсей ни е заповядал в закона такива с камъни да убиваме. Ти, прочее, какво казваш?“ Казвали това, за да го изкушават, та да имат в какво да го обвиняват. И Исус се навел надолу и пишел с пръст по земята, без да им обръща внимание. Но като продължили да го питат, той се поизправил и им рекъл: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“. И пак се навел надолу и пишел по земята. А те, като чули това и понеже съвестта ги борела, взели да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите та до последните; и останал Исус сам с жената, която стояла насред. Като се поизправил и не видял никого, освен жената, Исус й рекъл: „Жено, де са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?“ А тя отговорила: „Никой, Господи!“ А Исус й рекъл: „И аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши.“

Р. Данийл слушаше внимателно. Попита:

— А какво е „прелюбодейство“?

— Няма значение какво е. Престъпление, за което по това време наказанието било пребиване с камъни — хвърляли камъни по виновницата, докато я убиели.

— А жената виновна ли е била?

— Да.

— Тогава защо не са я пребили с камъни?

— Никой от обвинителите не можел да го направи след думите на Христос. Тази история се използува, за да покаже, че съществува нещо по-висше дори от справедливостта, в която човек е възпитаван. Съществува човешки подтик, известен като милосърдие, и човешко действие, известно като прощаване на греховете.

— Тези думи са непознати за мене, колега Илия.

— Зная — промърмори Бейли, — зная.

Запали рязко мотора и патрулната кола с тласък потегли. Силата го притисна към тапицерията на седалката.

— Къде отиваме? — попита го Р. Данийл.

— Във Ферментационното градче — отвърна Бейли, — за да изтръгнем истината от Франсис Клусар, заговорника.

— Известен ли ти е метод, с който да го постигнеш, Илия?