Айзък Азимов
Стоманените пещери (12)

12. Мнението на експерта

Когато комисарят Джулиъс Ендърби влезе в кабинета, Илия Бейли вдигна очи и уморено кимна. Комисарят погледна часовника и каза сопнато:

— Остава да ме уведомиш, че си прекарал нощта тук!

— Не съм — отвърна Бейли.

Тогава комисарят попита тихо:

— Всичко ли мина гладко снощи?

Бейли кимна утвърдително. Комисарят каза:

— Мислих върху възможността да намаля условията за избухване на бунтове. Ако има нещо, което…

Бейли рязко го прекъсна:

— За бога, комисарю, ако се беше случило нещо, щях да ти го съобщя. Всичко мина гладко.

— Добре.

Комисарят се отдалечи и прекрачи прага, който бе белегът на необикновеното уединение, подходящо на високия му пост. Бейли се загледа в него и си помисли: „Той не е страдал от безсъние снощи“. И се наведе над обичайния доклад, който трябваше да напише като прикритие за истинската си дейност през последните два дни, но думите, които бе изсмукал от пръста си, се замъглиха и заиграха пред очите му. Постепенно усети, че до бюрото му се е изправило нещо. Повдигна глава.

— Какво искаш?

До бюрото стоеше Р. Сами. Бейли си помисли: „Личният лакей на Джулиъс. И да си комисар се заплаща“. Р. Сами, ухилен както винаги глупаво, каза:

— Комисарят иска да те види, Ли. Незабавно.

Бейли махна с ръка.

— Току-що ме видя. Кажи му, че ще дойда по-късно.

Р. Сами повтори:

— Но той каза незабавно.

— Добре, добре. Махай се.

Роботът отстъпи назад с думите:

— Комисарят иска да те види, Ли. Незабавно.

„Йосафате!“ — измърмори през зъби Бейли.

— Идвам, идвам.

Стана от бюрото, тръгна към кабинета и Р. Сами млъкна.

Още от вратата Бейли рече:

— По дяволите, комисарю, престани да изпращаш това нещо да ме вика!

На което комисарят само каза:

— Сядай, Ли, сядай.

Бейли седна и загледа втренчено. Може би се бе отнесъл несправедливо към добрия Джулиъс. Може би в същност човекът бе изкарал безсънна нощ. Изглеждаше доста съсипан.

Комисарят почука с пръсти листа пред себе си.

— Това е съобщение за обаждането ти до доктор Геригъл във Вашингтон по изолирания лъч.

— Обаждах се, комисарю.

— Естествено, няма запис на разговора ти, тъй като е бил изолиран. За какво става дума?

— Изяснявам си обстановката.

— Той е специалист по роботика, нали?

— Точно така.

Долната устна на комисаря увисна и той изведнъж заприлича на дете, което всеки миг ще се нацупи.

— Но какъв е смисълът? Каква обстановка си изясняваш?

— Не съм още сигурен, комисарю. Имам чувството, че в случай като този всякакви сведения за роботите са от полза.

Като каза това, Бейли млъкна. Нямаше намерение да се впуска в подробности и толкова.

— Не бих правил това, Ли. Не бих го правил. Не е мъдро.

— Какво против имаш, комисарю?

— Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре.

— Ще му обясня минималното. Разбира се.

— И все пак си мисля, че не е мъдро.

Бейли усети, че е в достатъчно окаяно положение, за да загуби търпение. Каза:

— Това заповед да не го виждам ли е?

— Не, не. Прави каквото смяташ за необходимо. Ти ръководиш това разследване. Само че…

— Само че какво?

Комисарят поклати глава.

— Нищо… А той… къде е? Знаеш за кого питам.

Бейли разбра. Отговори:

— Данийл продължава да се занимава с досиетата.

Комисарят дълго време мълча, след което каза:

— Не напредваме особено, както сам разбираш.

— Засега изобщо не напредваме. Но все пак нещата може да се променят.

— Добре тогава — рече комисарят, но не изглеждаше, че наистина смята така.

Когато Бейли се върна в стаята си, до бюрото го чакаше Р. Данийл.

— Е, а ти какво свърши? — сърдито го попита Бейли.

— Приключих първото си, доста прибързано преглеждане на досиетата, колега Илия, и открих двама от тези, които се опитаха да ни проследят снощи; нещо повече, те също бяха при предното произшествие в магазина за обувки.

— Дай да видя.

Р. Данийл постави пред Бейли две картончета, големи колкото пощенски марки. Бяха изпъстрени с точици, които кодираха информацията. Роботът извади и портативна дешифровъчна машинка и пъхна първото картонче в нужния процеп. Точиците имаха свойството да провеждат електричество по един по-различен начин, отколкото картончето като цяло. Електрическото поле, в което попадаше картончето, се променяше със специфични характеристики и в резултат на това върху екрана с размери три на шест инча се появяваше текст. Текст, който при дешифриране би заел няколко стандартни листа хартия. При това текстът не можеше да бъде разчетен от човек, който не притежава служебна полицейска дешифрираща машина. Бейли изчете материала с безизразен вид. Първият човек бе Франсис Клусар, тридесет и три годишен по време на арестуването му преди две години. Причина за ареста — подбудителство към бунт. Месторабота — „Нюйоркски дрожди“; домашен адрес — еди какъв си; произход — еди какъв си; коса, очи, отличителни белези; описание на образованието му, на заеманите служби, психоаналитичен профил, физически профил, данни за това, данни за онова; и накрая — препратка към обемната снимка в колекцията от престъпници.

— Провери ли снимката? — попита Бейли.

— Да, Илия.

Вторият човек беше Джерард Пол. Бейли погледна сведенията на картончето и каза:

— Не върши работа.

— Убеден съм, че не си прав — каза Р. Данийл. — Ако съществува организация от земни жители, способни да извършат престъплението, което разследваме, тези двамата членуват в нея. Не е ли това очевидно съвпадение? Не излиза ли тогава, че те трябва да бъдат разпитани?

— Няма да измъкнем нищо от тях.

— И двамата бяха както в магазина за обувки, така и в столовата. Не могат да го отрекат.

— Присъствието им там не е престъпление. Освен това, могат да го отрекат. Могат просто да кажат, че не са били там, и толкова. Как ще докажем, че лъжат?

— Но аз ги видях.

— Това не е доказателство — сурово каза Бейли. — Няма съд — ако стигнем дотам, — който би повярвал, че можеш да запомниш две лица измежду милиони.

— Истината е, че мога.

— Разбира се. Като кажеш какъв си. А сториш ли го веднъж, преставаш да бъдеш свидетел. Такива като тебе нямат никакви права пред земните съдилища.

Р. Данийл каза:

— Да смятам ли тогава, че си променил решението си?

— Какво имаш предвид?

— Вчера в столовата ти каза, че няма нужда да ги арестуваме. Каза, че докато помня лицата им, можем да ги арестуваме по всяко време.

— Е, не го бях преценил — отвърна Бейли. — Това е лудост, не можем да го направим.

— Дори и по психологически причини ли? Те няма да знаят, че не притежаваме достоверни доказателства за тяхното участие в заговор.

Бейли припряно го прекъсна:

— Виж какво, до половин час чакам да дойде доктор Геригъл от Вашингтон. Можеш ли да отложиш разговора с мен, докато го приема и си отиде? Имаш ли нещо против?

— Ще изчакам — каза Р. Данийл.

Антъни Геригъл беше точен. Любезен човек, среден на ръст, той далеч не даваше вид да е един от най-ерудираните роботолози на Земята. Твърдеше, че е закъснял с почти двадесет минути и много се извиняваше. Бейли, изгубил цвета на лицето си от гняв, породен от тревожни опасения, грубо пренебрегна извиненията му. Потвърди поръчката си за ползуване на зала Д, където да говорят, повтори указанията си никой да не ги тревожи по какъвто и да е повод в течение на един час и поведе доктор Геригъл и Р. Данийл по коридора, после нагоре по свързващата стълба, докато стигнаха вратата на залата, изолирана спрямо подслушвателни лъчи.

Преди да седне, Бейли внимателно провери стените, като слушаше тихото жужене на пулсомера в ръката си, защото всяко заглъхване на постоянния звук щеше да отбележи дори нищожно нарушение в изолацията. Прегледа тавана и пода, а най-внимателно — вратата. Изолацията бе непокътната.

Доктор Геригъл леко се усмихна. Изглеждаше човек, който се усмихва само така. Можеше да се каже, че старанието, с което се бе облякъл бе прекалено. Стоманеносивата му коса бе грижливо пригладена назад, лицето му бе розово, сякаш току-що измито. Седеше сковано в прилична поза, като че ли с изпълняването на съветите на майка си от детските години бе постигнал желаната добра стойка, вкаменила завинаги гръбнака му. Каза на Бейли:

— Правите всичко да изглежда доста заплашително.

— Въпросът е много важен, докторе. Необходима ми е информация за роботите, която може би само вие сте в състояние да ми дадете. Всичко, което си кажем тук, разбира се, е строго поверително и Града ще очаква от вас да го забравите, когато си заминете.

Бейли погледна часовника си. Усмивчицата на лицето на роботолога се изпари. Той каза:

— Позволете да ви обясня защо закъснях. — Явно този въпрос много го притесняваше. — Реших да не пътувам по въздуха. Призлява ми.

— Много лошо — съгласи се Бейли.

Остави пулсомера, след като провери стандартните му показатели, за да е сигурен и в последния миг, че самата апаратура е наред. После седна.

— По-точно не че ми призлява, просто ми става нервно. Лек пристъп на агорафобия. Това не се смята някакво отклонение от нормата, но съществува. Затова пътувах по експресмагистралата.

Изведнъж Бейли усети, че силно се заинтересува.

— Агорафобия ли?

— По думите ми изглежда по-лошо, отколкото е — веднага откликна роботологът. — Това е просто чувството, което изпитва човек при полет. Пътували ли сте по въздуха, господин Бейли?

— Няколко пъти.

— Тогава сигурно ви е ясно какво искам да кажа. Това е чувството, че нищо не те заобикаля, че си отделен от… от празния въздух само с инч дебела метална преграда. Много е притеснително.

— Затова взехте експреса?

— Да.

— За цялото разстояние от Вашингтон до Ню Йорк?

— О, не за пръв път го правя. Откакто построиха тунела между Балтимор и Филаделфия, стана съвсем просто.

Така беше. Самият Бейли не бе предприемал подобно пътешествие, но бе напълно убеден, че е възможно. През последните две столетия Вашингтон, Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк се бяха разраснали до такава степен, че почти граничеха. „Областта на четирите града“ бе официалното название на обширното крайбрежно пространство, и имаше не малко на брой хора, които подкрепяха идеята за засилване на администрацията и образуването на един свръхград. Самият Бейли бе против. Дори Ню Йорк бе прекалено голям, за да се управлява от централизирано правителство. А един още по-голям Град, с население от петдесет милиона, би се сгромолясал от собствената си тежест.

— Бедата е там — продължи доктор Геригъл, — че изпуснах връзката в Честърския сектор във Филаделфия и това ме забави. По тези причини, както и защото с известно затруднение бях допуснат до транзитната зала, ми се наложи да закъснея.

— Не се безпокойте за това, докторе. Но думите ви ме заинтересуваха. След като толкова мразите да летите, какво бихте казали да излезете извън границите на Града пеша, доктор Геригъл?

— По какви причини? — Той изглеждаше слисан и доста уплашен.

— Въпросът ми беше съвсем реторичен. Не твърдя, че трябва да го правите. Искам просто да зная как ви се вижда такава идея.

— Вижда ми се доста неприятна.

— Да речем, че ви се наложи да излезете от Града нощем и да вървите из полето половин миля или повече?

— Не… не мисля, че нещо може да ме убеди да го направя.

— Независимо колко важна е причината?

— Ако това би означавало да спася живота си, или живота на близките си, бих могъл да опитам… — Той изглеждаше смутен. — Бихте ли ми казали какъв е смисълът на тези въпроси, господин Бейли?

— Ще ви кажа. Извършено е сериозно престъпление — убийство, което е особено тревожно. Нямам пълномощията да ви запозная с подробностите. Съществува обаче теория, че за да извърши престъплението, убиецът е направил точно това, за което говорехме: прекосил е полето през нощта, сам. Просто се чудех какъв тип човек би извършил това.

Доктор Геригъл потрепери.

— Не познавам някой, способен на това. Аз самият не съм. Разбира се, сред милионите хора вероятно могат да се намерят няколко безразсъдни личности.

— Но бихте ли твърдели, че такава постъпка е обичайна за едно човешко същество?

— Не. Съвсем необичайна е.

— Излиза, че ако има някакво друго обяснение на престъплението, някакво друго разумно обяснение, то трябва да се има предвид.

Доктор Геригъл изглеждаше по-притеснен от всякога, макар че продължаваше да седи съвсем изправен, прилично скръстил добре поддържаните си ръце на скута.

— А дошло ли ви е наум някакво друго обяснение?

— Да. Хрумна ми например, че един робот не би изпитвал никакво затруднение да прекоси голото поле.

Доктор Геригъл се изправи.

— Уважаеми господине!

— Какво има?

— Смятате, че престъплението може да е било извършено от робот, така ли?

— А защо не?

— Да убие? Човешко същество?

— Да. Моля ви, докторе, седнете.

Роботологът се подчини. Каза:

— Господин Бейли, става дума за две действия: прекосяване на полето и убийство. Последното лесно би могло да бъде извършено от човешко същество, което обаче би се затруднило да извърши първото. Един робот би извършил лесно първото, но второто ще бъде съвсем невъзможно за него. Ако смятате да превърнете една теория от необичайна в невъзможна, то…

— „Невъзможна“ е прекалено силно казано, докторе.

— Чували сте за Първия закон в роботиката, господин Бейли, нали?

— Естествено. Мога дори да го цитирам: „Роботът не е в състояние да навреди на човешко същество, нито да прояви бездействие, с което да изложи човешко същество на опасност“. — Бейли изведнъж посочи с пръст роботолога и продължи: — Защо не може да бъде създаден робот извън Първия закон? Какво се смята толкова свято в него?

Доктор Геригъл изглежда се изненада, след което се изсмя:

— О, господин Бейли…

— Е, какъв е отговорът?

— Господин Бейли, ако поне малко сте запознати с роботиката, положително знаете каква гигантска задача представлява — както от гледна точка на математиката, така и на електрониката — направата на един позитронен мозък.

— Нямам представа — отговори Бейли. Добре помнеше как веднъж по служба посети една фабрика за роботи. Беше видял библиотеката им с книгофилми — с голямо времетраене, съдържащи математическия анализ на даден позитронен мозък. Колкото сбито и символично да се обясняваше, за прожекцията на такъв филм бе необходим повече от час при обикновена скорост на лентата. А нямаше два еднакви мозъка, дори когато ги създаваха в съответствие с определени изисквания. Бейли бе разбрал, че това е следствие от „Принципа за неопределеност“ на Хайзенбърг. Това означаваше, че към всеки филм има добавки, включващи възможните варианти. О, това изискваше много труд, без съмнение. Бейли не би го отрекъл.

Доктор Геригъл каза:

— Е, тогава значи ви е ясно, че всеки нов проект за позитронен мозък, дори ако в него има минимални изменения, не означава само нощ допълнителна работа. Обикновено това ангажира всички научни специалисти на една средноголяма съвременна фабрика и може да продължи цяла година. А дори и да се хвърли такъв огромен труд, той би бил недостатъчен, ако основната теория за подобни съоръжения не е вече стандартизирана и не служи за отправна точка в по-нататъшното усъвършенствуване. Стандартната основна теория включва Трите закона на роботиката: Първия, който цитирахте; Втория, който гласи: „Роботът трябва да се подчинява на даваните от човешкото същество заповеди, освен ако те са в противоречие с Първия закон“, и Третия, който гласи: „Роботът трябва да защищава собственото си съществуване дотогава, докато подобна защита не е в противоречие с Първия или Втория закон.“ Ясно ли ви е?

Тук се намеси Данийл, който, по всичко си личеше, внимателно следеше разговора.

— Прощавай, Илия, но искам да проверя дали правилно съм разбрал доктор Геригъл. Вашата мисъл, господине, е че всеки опит да се направи робот, чийто позитронен мозък не функционира според Трите закона, би означавало най-напред да се изгради нова основна теория, а това от своя страна би изисквало години.

Роботологът изглеждаше много поласкан.

— Точно това имах предвид, господин…

Бейли изчака малко, след което внимателно представи Р. Данийл:

— Доктор Геригъл, запознайте се с Данийл Оливо.

— Приятно ми е, господин Оливо. — Доктор Геригъл се ръкува с Данийл и продължи: — По моя преценка са необходими петдесет години, за да се изгради основната теория на един неасенизаторен позитронен мозък — тоест мозък, в който не са заложени основните идеи на Трите закона — и да се доведе проектът до етапа, в който могат да се изработват модели, подобни на съвременните роботи.

— Не е ли било правено досега? — попита Бейли. — Искам да кажа, докторе, че от няколко хиляди години произвеждаме роботи. Не е ли имало през това време човек, или група хора, които са могли да му посветят петдесет години?

— Прав сте — съгласи се роботологът, — но това не е работа, която може да заинтересува някого.

— Трудно ми е да го повярвам. Човешкото любопитство е способно на всичко.

— Но не се е заело с неасенизаторния робот. Човешката раса, господин Бейли, има силен Франкенщайнов комплекс.

— Какъв комплекс?

— Това е популярно название, взето от средновековен роман, в който роботът се обръща против създателя си. Но да не се отклоняваме. Мисълта ми е, че изобщо не се произвеждат роботи, в които да не се залага Първия закон.

— И няма дори теория за това?

— Поне доколкото ми е известно — усмихна се стеснително доктор Геригъл, — а познанията ми са доста обширни.

— А робот с вграден Първи закон не би убил човек, така ли?

— Никога. Освен ако не стане случайно или ако това убийство е необходимо, за да бъде спасен животът на двама или повече души. Във всеки случай, заложената позитронна енергия ще разруши непоправимо мозъка.

— Добре — каза Бейли. — Всичко това се отнася до положението на Земята. Нали така?

— Да, разбира се.

— А какво ще кажете за Звездните светове?

Известна част от самоувереността на доктор Геригъл сякаш се поизпари.

— О, боже! Господин Бейли, не мога да го твърдя със сигурност, но съм убеден, че ако изобщо е бил проектиран подобен неасенизаторен позитронен мозък, или е била създадена математическа теория, щяхме да научим за това.

— Щяхме ли? Е, нека се спра на друга мисъл, която ми хрумна, доктор Геригъл. Стига да нямате нещо против.

— Не. Кажете. — Докторът безпомощно погледна първо Бейли, после Р. Данийл. — В крайна сметка, ако е толкова важно, колкото твърдите, с удоволствие ще направя каквото мога.

— Благодаря ви, докторе. Въпросът ми е: а защо роботите са хуманоидни? Естествено, приемал съм това като даденост цял живот, но сега ми хрумна, че не зная причината за появата им. Защо роботът трябва да има глава и четири крайника? Защо трябва да изглежда повече или по-малко като човек?

— Искате да кажете, защо не е направен функционално, като всички други машини?

— Точно така — отвърна Бейли. — Защо?

Доктор Геригъл леко се усмихна.

— Наистина, господин Бейли, вие сте роден със закъснение. Ранната литература по роботика изобилствува с дискусии по този въпрос и просто е страшно до какви спорове са стигали. Ако искате да се запознаете с едно добро представяне на разногласията между функционалистите и антифункционалистите, бих ви предложил „История на роботиката“ от Ханфърд. Математиката в нея е сведена до минимум. Смятам, че ще ви се стори много интересна.

— Ще я потърся — търпеливо се съгласи Бейли. — Но междувременно не можете ли да ми го обясните?

— Взето е такова решение по икономически причини. Да речем господин Бейли, че вие сте надзирател във ферма. Дали щяхте да купите трактор с позитронен мозък, жътварка, брана, доилка, автомобил и така нататък, или щяхте да предпочетете обикновени непрограмирани машини, които да бъдат управлявани от един-единствен позитронен робот? Като имате предвид, че втората възможност е петдесет или сто пъти по-евтина?

— Но защо са с човешки вид?

— Защото човешкият вид е най-сполучливото обобщение в природата. Ние не сме специализирани животни, господин Бейли, с изключение на нервната ни система и някои дребни подробности. Ако ви е необходим модел, който да може да върши най-различни и разнообразни дейности, при това сравнително добре, няма по-удобна форма от тази, която да наподобява човешката. Например, устройството на автомобила е такова, че да може най-лесно да се управлява от човешки ръце и крака с определени размери и вид; прикрепените към тялото крайници са с определена дължина, ставите — от определен вид. Дори простите предмети, като столове, маси, или вилици и ножове са по модел такива, че да отговарят на изискванията за човешките размери и начина на работа. По-лесно е роботите да наподобяват по формата си хора, отколкото да се променя коренно самият замисъл на инструментите ни.

— Разбирам. Това е разумно. Но не е ли вярно, докторе, че роботолозите в Звездните светове произвеждат роботи, които са много по-хуманоидни от земните?

— Предполагам, че е вярно.

— Възможно ли е да произвеждат робот, който да е дотолкова хуманоиден, че да мине за човек при обикновени условия?

Доктор Геригъл вдигна вежди и се замисли.

— Смятам, че е възможно, господин Бейли. Но би било прекалено скъпо. Съмнявам се, че вложените средства ще бъдат оправдани.

— А допускате ли — продължи безжалостно Бейли, — че те са способни да направят робот, който дори вие бихте приели по погрешка за човек?

Роботологът се изсмя.

— О, скъпи господин Бейли, съмнявам се в това. Наистина. В един робот има нещо повече от външния в…

И доктор Геригъл замръзна на средата на изречението. Той бавно извърна глава към Р. Данийл и розовото му лице силно пребледня.

— О, господи! — прошепна той. — Боже господи!

Протегна ръка и предпазливо докосна страната на Р. Данийл. Р. Данийл гледаше спокойно роботолога, без да се помръдне.

— Господи — каза доктор Геригъл и в гласа му се долови нещо като изхлипване. — Та вие сте робот.

— Доста време ви трябваше, за да го разберете — сухо каза Бейли.

— Бях изненадан. Никога не съм виждал такъв робот. Изработен е в Звездните светове, нали?

— Да — каза Бейли.

— Сега си личи. Начинът, по който се държи. Особеностите на речта му. Наподобяването не е съвършено, господин Бейли.

— Но е достатъчно добро, нали?

— О, направо е чудесно. Съмнявам се, че някой би открил измамата от пръв поглед. Много съм ви благодарен, че ме срещнахте отблизо с него. Мога ли да го разгледам?

Бейли разпери ръце.

— Моля ви, докторе. След миг. Най-напред трябва да свършим с убийството, както знаете.

— Значи е истина, така ли? — Доктор Геригъл бе дълбоко разочарован и не го криеше. — А аз си помислих, че това е било просто средство да отвлечете вниманието ми и да проверите колко дълго мога да остана заблуден, че…

— Не беше просто средство, доктор Геригъл. А сега ми кажете — когато се конструира хуманоиден робот като този, с нарочната цел да бъде възприеман като човек, не е ли необходимо в мозъка му да бъдат вложени качества, които да го сближават колкото се може повече с човешкия?

— Да, разбира се.

— Добре тогава. А възможно ли е такъв хуманоиден мозък да не бъде построен според Първия закон? Може случайно да е бил изпуснат. Казахте, че не ви е известно за такава теория. Самият факт, че тя не е известна, означава, че конструкторите са в състояние да създадат мозък без Първия закон.

Доктор Геригъл енергично заклати глава.

— Не. Не, не е възможно.

— Сигурен ли сте? Естествено, можем да проверим Втория закон. Данийл, дай ми бластера си.

Бейли не откъсваше очи от робота, при което изви едната си ръка и здраво хвана собствения си бластер. Р. Данийл спокойно каза:

— Заповядай, Илия. — И му го подаде с дулото напред.

Бейли каза:

— Един детектив никога не бива да се разделя с бластера си, но роботът няма друг избор, освен да се подчинява на човека.

— С изключение, господин Бейли — обади се доктор Геригъл, — когато да се подчини би означавало да наруши Първия закон.

— Знаете ли, докторе, че Данийл насочи бластера си към невъоръжена група мъже и жени, като ги заплаши, че ще стреля?

— Но не стрелях — каза Р. Данийл.

— Вярно, но заплахата сама по себе си е необичайна. Нали, докторе?

Доктор Геригъл прехапа устни.

— Необходимо е да зная точно какви са били обстоятелствата, за да преценя. Звучи ми необичайно.

— Тогава помислете върху следното. Р. Данийл е бил на местопрестъплението по време на убийството и ако вие отхвърляте възможността някой земен жител да е прекосил голото поле, понесъл оръжие, то Данийл и единствено Данийл от всички присъствуващи на местопрестъплението е бил в състояние да скрие оръжието.

— Да скрие оръжието ли?

— Нека ви обясня. Бластерът, с който е било извършено убийството, не е бил намерен. Претърсили старателно мястото на престъплението, обаче не го открили. Но един бластер няма как да изчезне като дим. Има само едно място, където може да е бил скрит, само едно място, където не са се сетили да погледнат.

— Къде, Илия? — попита Р. Данийл.