Гео Милев
Парсифал

Пак тия ранните умори,

пак тая странната печал:

о Парсифал! о Парсифал!

загуен в призрачни простори —

тъй морнобял и цял в печал!

 

Сърцето на светия Лебед

обагри твоята стрела —

и над сломените крила

отмина горд и тих — без трепет —

грехът на твоята стрела.

 

Викът на пурпурната плът

те грабва в стръвните си мрежи

и с черни пламъц бележи

посоката на твоя път,

заплетен в сладосните мрежи:

 

Там болний зов на вековете

чъртаеш ти в бездомен кръст

— над тебе бди тревожен пръст —

и не вести свети привети

връх твойта гръд извезаният Кръст.

 

Ти слагаш траурен венец

върху челото си — и с болка

съзнаваш свойта горка слава:

„Аз се казвам Съвършен Глупец,

а майка ми — Сърдечна Болка.“

 

А там дълбоко в лесовете

— далеч — звъни Светият Грал

(о Парсифал! о Парсифал!)

и гасне — зов на вековете —

бездомен спомен и печал.