Татяна Полякова
Милионерша търси запознанство (5)

Света боядисваше косата си, вечеряше и гледаше телевизия. Тя обожаваше да върши по пет неща наведнъж и страхотно се бе усъвършенствала в това, за което малко й завиждах. Разцелувахме се, дадох й парите и се наканих да си тръгвам.

— Оправи ли колата си? — попита тя.

— Още е на ремонт.

— С такси ли дойде?

— Един познат ме докара.

— Така ли, къде е той?

— Чака ме в колата си.

Естествено Света се втурна към прозореца, за да види каква е колата, но успя да зърне и собственика й, който стоеше отвън, облегнат на предния капак.

Физиономията на Света леко се изопна и тя погледна към мен, после — към Стас, след това — пак към мен, а накрая ме попита:

— Това ли е твоят познат?

— Да — кимнах, предвкусвайки, че съдбата ми готви нещо неприятно.

— И отдавна ли се познаваш с него?

— От вчера.

— Надявам се, че между вас не е имало нищо?

— Разбира се, че не е.

— Прекрасно. Знаеш ли какво, ще те изпратя.

— Както искаш — не възразих аз и ние слязохме заедно до колата.

Щом видя Света, Стас май се задави, но веднага след това на лицето му цъфна усмивка. Трябва да отбележа, че той умееше да се усмихва и правеше това с удоволствие. Усмивката му бе ослепителна, а погледът му обещаваше райско блаженство. Вярно, в момента в очите му се долавяше известна паника.

— Здрасти! — разтегляйки устни в усмивка, каза Света. Ала гласът й изобщо не обещаваше блаженство, а по-скоро дълга и мъчителна смърт.

— О, Светик! — изключително се зарадва Стас. — Не знаех, че живееш тук.

— Допускам. Иначе никога в живота си нямаше да се появиш на това място. Доколкото си спомням, в този момент ти трябваше да се намираш някъде из горещата Африка, нали така?

— В централните й части — кимна в знак на съгласие той. — Наложи ми се да прекъсна командировката си заради остра маларична криза.

— Обеща ли ти да се ожени за теб? — обърна се към мен Света и аз мълчешком кимнах. — И на мен ми обеща същото — каза с въздишка тя. — Този гадняр е обиколил всичките ми приятелки. Знаех, че е дрънкало и отвратителен женкар, но въпреки това… Сега ти си наред.

— Нито за миг не съм му повярвала — отбелязах със задоволство.

— И изобщо не си права — намеси се Стас, но ние не му обърнахме никакво внимание.

— Ела горе да изпием по един чай — предложи ми Света. — Ще ти разкажа всичко за този гадняр.

— Мога сам да й разкажа за себе си — увери я Стас, но ние вече бяхме тръгнали към входа.

— Маня — подвикна ми той с известно отчаяние в гласа, — нали се канехме да идем за обувки…

Прецених, че е под достойнството ми да му отговарям.

След десет минути се настанихме в кухнята на Света и тя подробно ми разказа всичко за Стас, като направи само една пауза, за да измие боята от косата си. Обилната информация можеше да бъде разпределена в три точки: той бил младеж с доста неясна биография, макар че бил въшкав с пари; бил ужасен женкар и за нищо не трябвало да му се вярва. Било направо невероятно, че още първата вечер не ме е вкарал в леглото си, тъй като обикновено успявал да постигне тази своя цел. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се зарадвам, че благополучно се бях отървала от всичко това.

— Страхотен късмет извади, че минахте оттук! — нареждаше Света, докато наливаше чая.

Кимнах в знак на съгласие, докато наблягах на сладкишите и съжалявах само за едно — че преди да се отбия при приятелката си, не отскочих до магазина за обувки. Тя предложи да ми поръча такси, но аз реших да се поразходя пеша. Още не бях успяла да се отдалеча на кой знае какво разстояние от блока й, когато изведнъж притъмня и се изсипа такъв проливен дъжд, че докато дотичам до спирката на тролея, станах вир-вода. Такситата изчезнаха, тролеите — също, а аз не носех чадър.

Гледах към тъмното небе, обгърнала раменете си с ръце, и се опитвах да се стопля. В този момент до мен спря джип, Стас отвори вратата му и каза:

— Сядай. — Аз се извърнах на другата страна, правейки се, че страдам от вродена глухота. — Престани да се мусиш — въздъхна той и зачака, но тъй и не дочака нищо. — Така ще се простудиш — отбеляза Стас с вид на човек, който е сериозно загрижен за моето здраве. — Нямам представа какво ти е надрънкала твоята приятелка, но… седни най-сетне, така не може да се говори.

Ала много добре знаех, че в такива случаи беше напълно излишно да се включваш в разговора. По-добре беше да си мълчиш, тогава на човека му омръзваше да си говори сам в празното пространство и той те оставяше на мира.

Стас въздъхна тежко и отвори вратата си, вероятно с намерението да излезе навън. Разбира се, в този дъжд това беше истински подвиг, но аз не го оцених по достойнство и хукнах към близкия блок.

— Нямам намерение да те гоня в дъжда — подвикна той подире ми и аз се зарадвах, че Стас е толкова разумно момче.

Можех да вляза в блока само откъм двора, а трябваше много бързо да се скрия някъде, тъй като на улицата вече плющеше същински порой. Вратата на входа беше стара, дървена и без кодирана брава, така че се вмъкнах вътре, изтръсках се като котка, а сетне се настаних на перваза на прозореца между първия и втория етаж и зачаках мига, в който на природата щеше да й омръзне да буйства. Клатех си краката и от време на време надничах през прозореца, но не защото се надявах да видя джипа на Стас, а просто защото трябваше да се занимавам с нещо.

До блока се приближи една кола, но тя изобщо не беше джип, а май че някаква „Хонда“, и спря пред входа, ала от нея не излезе никой, вероятно защото хората вътре просто изчакваха да спре дъждът. Водният поток малко по малко започна да намалява, пороят премина в дъжд, а дъждът — в ситен ръмеж. Вярно, пороят всеки момент можеше да се изсипе с нова сила, понеже гръмотевиците тъй и не стихваха, а мълниите непрекъснато разкъсваха небето на части.

Вратата на хондата хлопна и някой бързешком влезе във входа. Един млад мъж, облечен с шлифер, тръгна нагоре по стълбите. Хвърлих му бегъл поглед и физиономията му ми се стори позната. Бях го виждала някъде. Вероятно го гледах твърде съсредоточено, защото докато минаваше покрай мен, той се намръщи и забави крачка. А аз си спомних къде го бях виждала — във входа на Слава. Е, разбира се, ние само се бяхме сблъскали на стълбището и вероятно сега младежът също се опитваше да се сети къде ли ме е срещал. За всеки случай се усмихнах, а той се свъси още повече, но това ми се стори нелюбезно от негова страна и затова се извърнах.

Младежът се качи на втория етаж, една врата се захлопна и всичко утихна. Реших, че вече е време да се махна оттук, но дъждът отново се усили И аз въздъхнах с чувство на об-реченост. Ей на това му се вика кутсузлук! Зад стената се чуваше телевизор, а нечий женски глас свадливо назида-ваше някого и аз се заслушах просто ей така, от нямане какво да правя, сетне долових някакво движение, рязко се обърнах и открих същия младеж на няколко крачки от себе си. Може би заради това, че не очаквах появата му, или заради това, че лицето му бе с твърде мрачно изражение, аз се стреснах, сърцето ми внезапно замря и дори отворих уста с намерението да се разкрещя.

Последвалите събития станаха в един и същи момент: той направи крачка към мен, входната врата долу се отвори, младежът се обърна, като едва не ме сръга с лакътя си, мърморейки: „По дяволите, забравих си ключа!“, а аз се почувствах пълна глупачка, защото само след миг щях наистина да се развикам. Да, явно случките от последното денонощие се бяха отразили на нервите ми. „Тръгвам си за вкъщи — реших, — майната му на дъжда!“, но продължих да седя на перваза на прозореца, а след няколко секунди изобщо забравих и за младежа, и за колата му, защото пред очите ми се появи Стас.

— Здрасти! — рече той, облягайки се на стената, и нахално се усмихна. Аз започнах да клатя краката си още по-усърдно и тихичко да си подсвирквам. — Хайде да те закарам до вас — предложи ми той, свали усмивката от лицето си и се втренчи в мен с неприкрита болка. Вероятно причината за това беше, че или аз изглеждах доста зле, или той много страдаше, но тъй като не бях в състояния да повярвам на страданията му, наложи се да възприема за вярно първото, ала тъй като то ми бе неприятно, казах му с досада:

— Омитай се оттук.

Вместо да си тръгне, Стас се приближи и се покатери на перваза на прозореца до мен.

— Навън е студено, я има, я няма четиринадесет градуса. — Оставих тази ценна забележка без отговор и той продължи: — А пък роклята ти е тънка и освен това си мокра до кости.

— Да не би днес да имаш вечер на грижата за ближния?

— Маня — обърна се той към мен, — хайде да се одобрим, искаш ли?

— Че защо трябва да се одобряваме, след като дори не съм се скарала с теб?

— Ами… исках да кажа… абе изобщо всичко, което ти е на дрънкал а твоята приятелка, е пълна глупост. Съгласен съм, че тя има повод да ми е ядосана и…

— Можеш да не продължаваш. Два часа слушах разкажи за теб, а ти не си чак толкова интересен човек, че да изгубя дори и пет минути отгоре заради особата ти.

— Значи все пак си ми сърдита.

— Ни най-малко, ако това ще те утеши.

— Добре — стана той и ме хвана за ръката. — Въпреки всичко ще те закарам до вас, защото иначе, току-виж, пак ти се случило нещо. Можеш да не разговаряш с мен, след като за теб това е въпрос на принцип.

Свих рамене и тръгнах подире му, защото наистина беше глупаво да му откажа, при положение че на дъжда не му се виждаше краят.

Слязохме долу, Стас свали сакото си и го понесе над главата ми, докато тичахме към колата, но аз не оцених но достойнство дори този негов жест. Джипът беше спрян на ъгъла и сядайки в колата, аз погледнах номера на хондата — номер като номер… за какво ли ми беше притрябвало да го знам?

В колата беше топло, Стас запали мотора, а аз продължих да разглеждам хондата през пелената на дъжда. Стас проследи погледа ми и попита:

— Познаваш ли собственика й?

— Не. Срещнах го във входа на Слава.

— И какво?

— Нищо — свих рамене.

Излязохме на булеварда, аз се вторачих през прозореца, но с периферното си зрение виждах как Стас непрекъснато ми хвърля по някой поглед, ала продължаваше да мълчи и това ме зарадва. Колата спря пред моя вход, аз бързешком отворих вратата, но той ме хвана за ръката.

— Маня, честна дума, страшно съжалявам, че стана така.

— Няма проблеми — въздъхнах, — на мен никога не ми върви.

Издърпах ръката си и излязох, но неизвестно защо Стас също излезе след мен. Вече бях стигнала под козирката на входа, когато той отново ми подвикна:

— Маня…

Обърнах се и видях, че Стас тича насреща ми. Вероятно защото смяташе, че ми се полага утешителна награда във вид на целувка за лека нощ. Ала се случи нещо съвсем друго. Когато му оставаха само две крачки, за да стигне до входа, Стас изведнъж се подхлъзна, не се удържа на краката си и с всичка сила се пльосна на асфалта.

— Ох, мамка му! — възкликна той твърде емоционално, като отведнъж престана да прилича на някакъв романтичен герой, а аз злорадо се изсмях и побързах да изчезна. Нямаше нищо хубаво в това, че човекът лежеше в локвата, а аз се правех, че не го забелязвам, но от моя гледна точка той си го заслужаваше.

Рита гладеше бельо в кухнята. Щом чу, че вратата се хлопна, тя се показа с радостна усмивка, но физиономията й тутакси придоби нещастно изражение:

— Защо приличаш на мокра кокошка?

— Защото навън вали дъжд.

— Ами нали онзи тип беше с кола?

— Точно така.

— Само не ми казвай, че сте се скарали — простена тя.

— Скарахме се — обявих оптимистично аз.

— Ако ти не се омъжиш през следващите два месеца, ние ще умрем от глад! — извика тя подире ми, а аз постоях под горещия душ и се търкулнах да спя, без ни най-малко да се опечалявам от тази перспектива.

Колкото и неприятно да ми беше, трябваше да си призная, че сънувах Стас и на това отгоре насън той много ми харесваше, но когато се събудих, това само задълбочи душевните ми терзания. Всъщност терзанията ми бяха напълно обясними: навън беше мрак, будилникът показваше 2:05, тъй че можех да поспя поне още седем часа, но до мен стоеше Рита и ме разтърсваше за рамото:

— Събуди се.

— Защо? — махнах с ръка аз.

— Той е откачил — лаконично ми съобщи тя. — Това ме плаши, събуди се.

— Кой е откачил? — поинтересувах се равнодушно.

— Сева. Ела да видиш какви ги върши.

— Рита, ти си полудяла. Какво ме засяга твоят Сева?

— Не, ти само погледни. Същински психар е. Не искам да оставам насаме с луд човек.

Осъзнах, че Рита няма да ме остави на мира, затова станах, наметнах халата си и излязох от стаята след мащехата си. Веднага щом се озовахме в коридора, тя ми направи знак да мълча и ние тръгнахме боси към кабинета на татко, без да вдигаме никакъв шум.

Честно казано, първо самата мисъл за това, че Сева се е вмъкнал в кабинета на моя родител, ужасно ме възмути. По негласно споразумение ние с Рита се стараехме изобщо да не влизаме там, камо ли да пипаме нещо вътре. В онези редки моменти, когато татко се появяваше в живота ни, той предпочиташе своя кабинет пред всички останали стаи в нашия огромен и — трябва да призная — доста неудобен апартамент. Тъй че ако духът на баща ми все още беше сред нас — живите, то той със сигурност се намираше в кабинета. Следователно кабинетът трябваше да бъде оставен на мира, тъй като татко никога не бе одобрявал намесата в личния му живот. Но онова, което видях, предизвика у мен лек шок и аз на мига забравих за праведното си негодувание. Облечен в раирана пижама, Сева пълзеше на четири крака покрай стената, като си светеше с фенерче, което беше захапал със зъби. Вратата беше леко открехната — явно Рита я бе отворила, бе видяла Сева в кабинета и бе дошла да ме извика — и в пролуката Сева ту се появяваше пред нас, ту отново изчезваше. Спогледахме се, Рита ми кимна, сякаш се съгласи с нещо, и се отправи към телефона, който стоеше върху шкафчето в антрето.

— Какво правиш? — прошепнах, приближавайки се до нея.

— Ще извикам „Бърза помощ“.

— Мислиш ли, че наистина е откачил?

— Какво има да мисля, нали видя!

— А ти опита ли се да разговаряш с него?

— Изплаших се до смърт. Отивам в тоалетната и изведнъж гледам, че кабинетът на татко свети. Можеш ли да си представиш в какво състояние изпаднах? Естествено приживе татко не ни глезеше с чести посещения тук, но току-виж, изведнъж му домъчняло за нас! Ама наистина, нервите ми се изопнаха като струна, тъкмо се наканих да припадна и ми се прищя да се развикам от страх, но си помислих, че в края на краищата кабинетът си е на татко и той има право да… Ти как мислиш? Тогава се върнах в спалнята, за да събудя Сева, понеже той е мъж и е длъжен да знае как би трябвало да се държи човек в такива ситуации, но Сева го нямаше там. А леглото му бе студено. И кажи ми не е ли просто свинщина единствения път, в който имам остра нужда от него, да се окаже, че той не ми е подръка! Тръгнах да го търся, защото все някъде трябваше да се е дянал, но… навсякъде бе тъмно, ако не се брои кабинетът, от което излизаше, че той е избягал от къщи. Обадих се на мобилния му телефон, но беше изключен. От отчаяние направо загубих ума си и точно в този момент гледам, че вратата на кабинета се отваря и оттам наднича този смахнат човек. Подаде си главата и се ослуша. А очите му бяха съвършено безумни. Само дето не ме втресе. Сева се върна в кабинета, а аз надникнах вътре и видях, че той пълзи с фенерче в зъбите. Ето какво ще ти кажа, Маня, мъжът трябва да работи, и то не само защото е длъжен да издържа семейството си, а защото мъжете трябва да се занимават с нещо — иначе откачат. Те не са в състояние дълго време да се посвещават на прекрасни неща, като външността си, косите си и ноктите си, мозъците им се уморяват от списанията и телевизията, поради което се превръщат в психари и ти сама можеш да се убедиш в това.

Аз не възразявах Сева да напусне дома ни върху носилката на „Бърза помощ“, но нещо в неговото поведение изостри вниманието ми. Например това, че Сева бе решил да прояви лудостта си тъкмо в кабинета на татко. Макар че какво значение имаше за една откачалка къде ще я прихване лудостта й!

— Чакай малко — хванах за ръката Рита и се върнах в кабинета. Тя не много охотно се присъедини към мен, ние надникнахме през пролуката и установихме, че Сева вече не пълзи, а отваря чекмеджетата на татковото бюро и ровичка в тях. Нещо падна, Сева подскочи, ние се отдръпнахме от вратата, страхувайки се, че ще ни забележи, а той промърмори: „По дяволите!“, само че това не прозвуча много членоразделно, понеже продължаваше да стиска в устата си тънкото като молив фенерче.

— Не мога да го гледам — изсъска Рита, държейки се за сърцето, и тутакси роди една свежа идея: — Да не би случайно да е сомнамбул?

— Сомнамбулите ходят по первазите на прозорците, а този бърника из бюрото на баща ми — въздъхнах аз и поведох Рита към моята стая. — Спомняш ли си, че след като ни съобщиха за смъртта на татко, някой преобърна у нас всичко с главата надолу? — попитах мащехата си и се настаних в леглото.

— Разбира се, че помня. Само че…

— Ние решихме, че е работа на татко. — Рита бързешком се прекръсти и се шмугна под одеялото при мен. — Мисля, че това изобщо не е бил татко — въздъхнах.

— Защо не ми позволи да се обадя? — разхленчи се тя. — Ами ако започне да буйства? Аз нямам право да рискувам живота си. Още не съм изпълнила дълга си към природата.

— Какъв дълг? — учудих се и раздразнено махнах с ръка. — Не ме прекъсвай! Значи тъй, мисля, че Сева изобщо не е луд, нито пък е сомнамбул. Впрочем ти кога се запозна с него?

— Някъде около два месеца преди смъртта на татко. Точно така. Татко лежеше в болницата, а ние със Сева се срещнахме там. Той ходеше на посещения при някакъв свой приятел, който си бе счупил нещо — или ръката, или крака. Една седмица се срещахме съвсем случайно, а след това… Не бива да ме кориш — бях толкова нещастна, понеже татко бе много болен, а не искаше да се лекува. От любов към нас той би могъл да се постарае да поживее малко по-дълго, само че татко винаги е бил егоист, но аз не казвам това, за да те обидя. И ето какво стана.

— Всичко съвпада — кимнах, след като помислих още малко. — Сева търси наследството.

При думата наследство лицето на Рита се изопна и придоби страдалческо изражение.

— Какво имаш предвид? — попита тя, като едва успяваше да се овладее.

— Не исках да ти казвам, за да не те разстройвам напразно, но чичо Витя смята, че е възможно татко да е оставил някъде около триста хиляди долара. — Съвсем умишлено намалих сумата, но въпреки това очите на Рита запламтяха с нездрав блясък. Под прозореца ни имаше улична лампа и на нейната светлина очите й засияха като два сапфира, устните й се разтвориха и тя започна да диша много забързано или, казано с две думи, това състояние означаваше, че при нея са налице всички признаци за вълнение.

— Триста хиляди долара ли? — реши да уточни тя, преди да припадне, и чак след това се стовари на възглавницата. Всъщност припадъкът й не продължи дълго. Рита първо отвори едното си око, сетне — другото и ме погледна в лицето с плаха надежда. — Шегуваш ли се? — попита жално.

— Ако трябва да съм честна, сумата, която посочи чичо Витя, беше дори по-голяма.

— Не, ще полудея! — простена Рита. — Толкова пари… А къде са?

— Нямам представа — свих рамене. — Лично аз много се съмнявам, че изобщо съществуват. Но освен чичо Витя, и други хора биха могли да решат, че тези пари са реалност.

— Чакай малко! — навъси се Рита. — Значи онази гадина търси нашите пари в кабинета на татко, така ли?

— Мисля, че не пълзи там току-така. Може би се надява, че ще намери тайник…

— Ами ако вече го е намерил? — Рита скочи от леглото и се хвърли към вратата, а аз едва успях да я сграбча за пеша на халата й.

— Какво смяташ да правиш? — попитах я шепнешком, но строго.

— Как какво? Първо ще претърся този негодник, за да видя дали не е отмъкнал нещо. А след това хубавичко ще го разпитам.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— И още как… че за триста хиляди долара аз мога да… направя много неща.

— Може би не бива да бързаме? Татко едва ли е скрил парите в кабинета си. Баща ми се страхуваше от конфискация на имуществото, нали знаеш, че имаше тази натрапчива идея. Което означава, че парите са там, където не може да бъде извършена конфискация.

— Боже мой — зашепна Рита и се хвана за сърцето, — зная къде са! Под ябълката. Точно така. Татко посади ябълката със собствените си ръце. И защо му трябваше да сади ябълка? Освен това тя изсъхна. А пък татко много се ядоса. Обличай се! Отиваме на вилата.

— Сега ли? — сащисах се аз.

— Разбира се.

— Ами Сева?

— Ох, по дяволите, само той ни липсваше! Сева не знае за ябълката, така че парите са в безопасност до сутринта, а пък утре ще намеря начин да се отърва от този тип. Завинаги.

— Виж какво — започнах с въздишка, — лично у мен наличието на тези пари предизвиква съмнение. Хайде да не правим резки движения, докато не се убедим, че те съществуват. Нека Сева да порови в бюрото на баща ми. Естествено татко би се възмутил от това, но той няма да причини кой знае каква вреда. А ти наблюдавай младежа, защото, току-виж, оказало се, че знае нещо за парите.

— Да го наблюдавам, докато търси парите, така ли? А когато ги намери… Ще започна да го наблюдавам още сега. — Рита се понесе към вратата, като се стараеше да ходи на пръсти, но внезапно се върна, сграбчи ме в горещите си обятия и ме разцелува. — Маня, никога няма да забравя това. Ти си истински приятел. Можеш да разчиташ на мен. Никога не си била скръндза и това, че не скри от мен информацията за нашето общо богатство…

— Още не сме намерили нищо — напомних й, опитвайки се да разхлабя хватката на ръцете й.

— Това не е важно — завъртя глава тя. — Дори и нищо да не намерим… пак съм ти благодарна. Хубаво е да знаеш, че до теб има близък човек. А този мерзавец… — Рита размаха юмрук в празното пространство. И на мен най-неочаквано ми дожаля за Сева.

— Може би той просто не е искал да ти вдъхва напразни надежди. И ако намери нещо, непременно ще ти каже.

— Как ли пък не, ще ми каже! — изсумтя Рита. — Човек не бива да има вяра на никого. Разбира се, ти не влизаш в сметката. Добре, няма да правим резки движения, но постоянно ще го държа под око. Не се тревожи: докато това зависи от мен, парите ни са в пълна безопасност.

Кимнах в знак на съгласие и Рита напусна стаята ми. Полежах известно време с отворени очи и се вслушвах в шумовете, но в апартамента цареше тишина. Представих си как Сева пълзи из кабинета на татко, а Рита го наблюдава през пролуката, подсмихнах се и се свих на кълбо. Вкъщи всички бяха заети с нещо и това беше добре — точно така трябваше да протича животът.

Рита ме събуди в осем сутринта. Не стига че бях решила да си поспя до девет, но се изненадах и от факта, че самата тя, която страхотно обичаше да си поспива, бе така подранила.

— Маня, той замина! — съобщи ми, ужасена, тя.

— Кой?

— Сева. Току-що.

— Скарахте ли се?

— Не. Нали ти реши, че не бива да правя резки движения.

— Тогава какъв е проблемът?

— Маня, той каза, че отива по работа. А каква работа би могъл да има този малоумник? Никога не е имал никаква работа. Ами ако внезапно е открил нещо и сега е тръгнал по топлите дири на нашите пари?

— Тъй — отбелязах с тежка въздишка, — усещам симптомите на треска за злато… — И страшно съжалих, че вчера разказах на Рита за предполагаемото наследство. Това бе краят на спокойния ми живот. — Но нали той и преди е заминавал нанякъде — отправих справедлива забележка, след която Рита отбеляза нещо не по-малко справедливо:

— Да, но тогава това не изглеждаше подозрително. Маня, искам да отида на вилата и да погледна ябълката. Снощи сънувах едри банкноти, но не помня дали това е на хубаво или на лошо.

— Да отидем на вилата — свих рамене, — само че не се увличай, за бога. Честно казано, не вярвам, че татко ни е оставил нещо, в смисъл че ако беше оставил, щеше да ни каже.

— Той почина най-ненадейно за нас… както и за себе си. Когато замина, за да се поразсее малко, изобщо не се канеше да умира — това беше очевидно. И по тази причина не е имал възможност да ни каже каквото и да било. Татко нямаше доверие на телефоните. Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Видът ти е отсъстващ. Наш дълг пред покойния е да намерим тези пари. Татко ще се обърне в гроба, ако ги намери някой друг.

— Няма съмнение, че е точно така — не можех да не се съглася аз, тъй като познавах характера на баща си.

— Ще ти направя закуска — разбърза се Рита. — А през това време ти се приготви.

Ние успяхме да закусим, но с пътуването ни до вилата стана засечка. Първо Рита се обади на любимия си по мобилния телефон, оказа се, че Сева е зает с някаква важна работа — той не уточни с каква, — но й обеща да се върне към обед.

— Мошеник! — измърмори Рита, след като остави слушалката.

Аз още дори не бях успяла да се съглася с това, когато се разнесе звънът на телефона и мъжки глас любезно се осведоми дали ще може да разговаря с мен.

— Разбира се — съгласих се великодушно.

— Аз съм стар приятел на вашия баща, бог да го прости, дълго време ме нямаше тук, върнах се едва вчера и научих скръбната вест.

— Да — съгласих се отново, изпълвайки гласа си с тъжни нотки. — За нас загубата е незаменима.

— Точно така — увериха ме от другия край на кабела. — Манечка… ще ми разрешите ли да ви наричам така? Спомням си времената, когато седяхте на коленете ми и бяхте едно толкова прекрасно дете, а вашият баща ви наричаше галено Манечка… — Той въздъхна тежко, аз подсмъркнах и веднага се почувствах като истинско сираче. Рита, която бе доближила ухо до слушалката от другата й страна, стисна ръката ми и прошепна през сълзи:

— Дръж се…

Подкрепена духом от усещането за близко рамо, аз успях да отвърна:

— Благодаря ви за добрите думи…

— Маня — продължи мъжът, след като се покашля, — бих искал да посетя гроба на моя скъп приятел. Можете ли да ми отделите два часа от времето си?

— Разбира се — отвърнах оживено. — С удоволствие ще ви закарам на гробището, тоест исках да кажа…

— Да-да, разбрах. Извинете, забравих да ви се представя. Генадий Петрович Севрюгин, можете да ме наричате просто чичо Гена.

— Много ми е приятно.

— Съдейки по всичко, вие не ме помните — отбеляза със съжаление той.

— Извинете — не намерих какво да отговоря аз, но той направи едно твърде оптимистично заключение:

— Сигурен съм, че ще се сприятелим. За мен дъщерята на моя любим приятел е като моя собствена дъщеря.

— Чичо Гена… — изсумтя Рита, след като аз се сбогувах със Севрюгин. — Тази поява не ти ли се струва подозрителна?

— Нали се канехме да ходим на вилата? — напомних й.

Вилата се намираше на около двадесет и пет километра от града, в тихо и живописно място. Двуетажната дървена къща се издигаше на брега на едно езеро и бе заобиколена от висока ограда. Когато душата на татко жадуваше за спокойствие и тишина, той идваше тук. Но в момента тук нямаше дори и помен от спокойствие.

Трябва да отбележа, че ние с Рита не изпитвахме никакъв интерес към вилата, тъй като бяхме напълно урбанизирани хора, и след смъртта на татко изобщо не се бяхме отбивали тук. Ала някой очевидно не бе лишил вилата ни от внимание. Това стана ясно още щом минахме през портала. Симпатичната поляна пред къщата изглеждаше така, сякаш бяха провеждани военни учения. Наоколо имаше буци пръст, ями и нещо, което подозрително напомняше за траншеи. Мраморните плочи бяха извадени и струпани пред къщата. На изтръгнатите от земята храсти явно не им бе съдено да живеят дълго. Рита внезапно се разкрещя, хукна зад къщата, където татко бе разположил градината, и скоро оттам се разнесоха сърцераздирателни стонове. Аз огледах със съмнение ландшафта и тръгнах към градината, където заварих Рита да стои на колене пред една дупка и да лее горчиви сълзи. На две крачки от нея се търкаляше изсъхнала пръчка, която явно доскоро е била ябълкова фиданка. Това, което видях в градината, вече не ме учуди, защото положението бе същото като на поляната пред къщата.

— Ограбени сме! — обяви Рита и вдигна към мен обляното си в сълзи лице. — Възможно ли е подлецът Сева да го е извършил?

— Това е работа на цяла бригада, която се е трудила тук минимум една седмица — отбелязах аз и още веднъж се огледах.

— Но ако не е Сева, тогава кой го е направил? — стресна се Рита и мигом стана. Аз дипломатично свих рамене. — Мислиш ли, че може да е работа на някой абсолютно непознат човек? По-добре ще е, ако го е сторил Сева — него поне можем да го проследим, но ако и представа си нямаме кои са тези негодници… Ограбени сме! — завърши страдалчески тя. — Вече съм почти сигурна, че татко е скрил парите под ябълката, не случайно тя изсъхна.

— Хайде да влезем вътре — предложих й, защото ми се струваше глупаво да стоя в градината сред буците пръст, ямите и мъртвите растения.

Но къщата също не ни зарадва. Вратата беше затворена само с райбер, бравите бяха строшени, и то — безмилостно. Мебелите изглеждаха така, сякаш чакат да бъдат изхвърлени, лампериите от стените бяха свалени, камината — разрушена, а подовете — изкъртени.

— Какво ще кажеш за това? — навъси се Рита, докато се оглеждаше.

— Хубавичко са се повеселили — подсвирнах аз. — Ама че кретени!

— Ако са намерили нещо, значи не са чак такива кретени — отбеляза мащехата ми.

— Кретени са — казах убедено. — Татко никога не би скрил нищо в стените, камината и столовете. Не би го заровил и в земята. Тъй че напразно са се старали толкова.

— Тогава къде според теб би могъл да го скрие? — попита с надежда Рита.

— Там, където не биха го намерили в случай на конфискация.

— А къде няма да търсят в случай на конфискация? — не ме разбра тя.

Свих рамене:

— Извикай ченгетата, вилата е застрахована, за този погром трябва да получим пари.

— Имаме нужда от пари — закима в знак на съгласие Рита и набра номера на милицията.

Оставих мащехата си да се оправя с ченгетата, върнах се в града с една маршрутка, най-сетне прибрах колата си и потеглих към къщи, като се чудех дали трябва да се обадя на Севрюгин сега, или да отложа тази работа за утре.

Макар че вече наближаваше обед, Сева го нямаше вкъщи, но това изобщо не ме огорчи. Включих чайника, ала в този момент на вратата се позвъни. Отворих я чак след третото позвъняване и открих на прага си двама здравеняци с толкова колоритна външност, че ми беше достатъчно само да ги погледна, за да ми изтръпнат всичките зъби. Когато татко беше жив, той непрестанно ми повтаряше: „Преди да отвориш вратата, погледни през шпионката.“ Този път не се възползвах от съвета на своя родител и много скоро съжалих за това.

И тъй, пред прага ми стояха двама типове. Първият беше широкоплещест, сериозен, с белег на челото и венец от руси коси на главата, а ръцете му, които приличаха на каменарски чукове, бяха скръстени под корема. Беше разкрачил крака на нивото на раменете си и носеше панталони със свободна кройка и извадена отвън риза. Всяко предложение, което би могло да дойде от тип с подобно телосложение, можеше да бъде посрещнато единствено с радостното: „Разбира се, с удоволствие.“

Другият беше малко по-висок, значително по-едър и имаше белег на бузата си под лявото око, благодарение на който то изглеждаше някак хитро присвито. Щом човек погледнеше този младеж, тутакси му се приискваше да умре бързо и безболезнено, без да чака каквито и да било предложения от негова страна.

Аз се блещех насреща им, хранейки слабата надежда, че все още не всичко е загубено и че например те просто са сбъркали апартамента, но по-едрият отвори уста и моят вечен кутсузлук явно взе полагаемата му се власт, тъй като младежът попита:

— Тук ли живее Мария Анатолиевна Смородина?

— Тук — отвърнах с готовност, тъй като не ми оставаше нищо друго.

И двамата направиха слаб опит да се усмихнат: първият разтвори устни и заприлича на акула, а другият издаде напред долната си челюст, присви и другото си око и отново попита:

— А вкъщи ли е?

Между другото в гласа му имаше някакъв намек за топлота, но такава, каквато вероятно си я представяше той.

— Вкъщи си е — въздъхнах и се опитах да хитрувам: — А защо ви е?

Младежите се спогледаха с недоумение, след което вторият ми отвърна уклончиво:

— Това ще обясним на нея.

— Обяснете го — въздъхнах обречено, младежите отново се спогледаха и ние замълчахме за малко, блещейки се един срещу друг. Първа не издържах аз: — Влезте — казах. Те влязоха и отново се вторачиха в мен. — Слушам ви. — Сетне помислих и добавих: — Аз съм Мария Анатолиевна.

Младежите веднага се свъсиха и се вгледаха във физиономията ми, сякаш се опитваха да открият в нея нещо, което дълбоко таях.

— Май че прилича на нея — подхвърли единият на другия, а той му кимна, но с израз на известно съмнение. — Покажете си паспорта.

— Нямам паспорт — отвърнах натъжено. — Откраднаха ми го. Заедно с чантата ми. Преди няколко дни ме взеха за заложник и изгубих всичките си ценни предмети.

— Точно за това искахме да си поговорим — страшно се зарадва по-едрият.

— Ама вие от милицията ли сте? — досетих се аз.

— Ами… — измуча уклончиво той. — Ние, тъй да се каже, сме от охраната на заведението.

Само премигнах, но не рискувах да уточня какво точно имат предвид.

— Елате в кухнята, ще ви направя чай.

Те влязоха и седнаха, но категорично отказаха да пият чай.

— Разкажете ни какво стана там — подкани ме младежът с присвитото око.

— А вие как се казвате? — не му останах длъжна аз. Това не ме интересуваше кой знае колко; но беше глупаво да разговаряш с някого, без да знаеш как да се обръщаш към него. Освен това в този момент вече малко се бях поуспокоила и бях решила, че още е рано да викам: „Помощ!“, защото всичко можеше и да ми се размине от само себе си.

— Вася — отвърна младежът с присвитото око, след като се запъна за миг. — Вася съм аз. А той е Вадим.

Вадим кимна със задоволство, а аз пуснах коронната си усмивка, която според мен бе ослепителна, но Рита я наричаше идиотска, ала както е известно, всеки — с вкуса си. Усмивката ми се хареса на младежите и реших да затвърдя успеха си.

— Можете да ме наричате Маня, така съм свикнала.

— Аха — кимна Вася, облакъти се на масата и прочувствено ме попита: — Маня, разкажи ни каква беше онази стрелба там.

— В кафенето „Мамините палачинки“ ли? Беше някакъв неописуем ужас. — И максимално правдиво споделих с тях преживяванията си, като премълчах за съученика си, тъй като съвсем справедливо прецених, че Вася и Вадим няма защо да знаят за него.

Те ме слушаха внимателно и дори сякаш ми съчувстваха, макар че това не можеше да се каже със сигурност, тъй като — поради липса на емоционално изражение — физиономиите им можеха да се сравнят единствено с тухли, но все пак мъжете от време на време кимаха в знак на съгласие и това също не бе малко.

Когато завърших разказа си, те ми зададоха един съвършено нелеп от моя гледна точка въпрос:

— И кое стана по-напред? Момчетата първо стреляха и сетне започнаха да грабят или обратното?

— Естествено че беше обратното — изненадах се аз. — Защо им е да стрелят просто така? Чичкото не искаше да даде парите си и те се ядосаха. — Преразказах отново този дълъг епизод, като се стараех да не се увличам и да не измислям нищо.

— Знаеш ли какво, Маня — попита Вадим, — може би те просто са искали да очистят чичкото, а цялата тази дандания със стрелбата е била само за отклоняване на вниманието?

— Чичкото сам си го изпроси — намръщих се аз, — ако беше легнал на пода заедно с нас, можеше да си остане жив.

— Къде те откараха онези психари? — зададоха ми те поредния въпрос, а аз отговорих честно и на него. — Значи не си свалиха маските и ти не видя лицата им, така ли?

— Не. Ако ги бях видяла, те щяха да убият и мен — това е азбучно положение.

— Какво? — сепна се Вася.

— Ами по принцип грабителите се стараят да не оставят живи свидетели, а в този случай имаше и убийство. Тъй че на тях всеки свидетел им е излишен, което означава, че страхотно ми провървя.

— Знаеш ли какво, може пък да си запомнила нещо? Татуировка на ръката, глас… може някой от тях да е фъфлел например?

— Ами не съм, май че нямаше нищо такова. Честно казано, страшно се изплаших и изобщо не ми беше до татуировките им.

— А ако ти доведем тези кретени, ще познаеш ли гласовете им?

— Ами… мога да се опитам, разбира се — отвърнах аз, за да не ги разочаровам, — само че не ги водете тук, защото мащехата ми е много нервна и това едва ли ще й хареса. Тя се бои до смърт от грабители и от сутрин до вечер ми набива в главата: „Слагай веригата на вратата, слагай веригата на вратата!“

— То си е така — каза Вася, а Вадим кимна в знак на съгласие. — Абе ето ти един телефонен номер, ако случайно си спомниш нещо и изобщо…

— Аз също ще ви запиша номера на моя мобилен телефон — зарадвах се на споходилото ме щастие, тъй като осъзнах, че се канят да си тръгнат.

Разменихме си телефонните номера и закрачихме дружно към изхода. Още не бях успяла да докосна бравата, когато вратата сама се отвори и на прага се появи Сева. Той ме погледна без особено желание, избоботи нещо, което слабо наподобяваше поздрав, очите му се преместиха към посетителите ми и приятелят на моята мащеха промени изражението на лицето си, в смисъл че промените бяха толкова поразителни, че ги забелязах не само аз, но и моите гости. Те се навъсиха и спряха, а Сева с леко заекване каза:

— Какво става тук?

— Не разбрах? — рече Вася.

И имаше право, защото аз също нищо не разбирах, а много ми се щеше…

В това време Сева се съвзе, и то до такава степен, че престана да заеква.

— За какъв дявол сте се домъкнали тук? — възмутено попита той. — Имам на разположение три денонощия и искам през това време да ме оставите на мира.

— Добре бе, пич — кимна му Вадим, — само недей да се вълнуваш.

— А сега се измитайте оттук! — умопомрачи се напълно Сева от собствената си смелост.

Трябва да призная, че аз дори се изпълних с уважение към него.

— Както кажеш — съгласи се Вася и гостите напуснаха апартамента ни.

Те едва бяха успели да затворят вратата, когато Сева се хвана за главата, после — за сърцето, сетне простена, повтори на два пъти: „О, боже!“ и чак след това обърна внимание и на мен.

Не че жадувах кой знае колко за това, но странното поведение на Сева предизвика у мен известен интерес и аз попитах:

— Станало ли е нещо?

— С мен ли? — изплаши се Сева. — Нищо ми няма.

— Малко си нервен.

— Теб какво те засяга? Тези типове… отдавна ли дойдоха?

— Преди половин час.

— Мен ли чакаха?

— Според мен — не.

— Тогава какво правеха тук? — ядоса се Сева.

— Разговаряха с мен.

— С теб ли?

— Естествено че с мен, след като вкъщи бяхме само аз и те.

— За какво си говориха с теб?

— Не, ама това наистина на нищо не прилича! — възмутих се. — Според теб човек няма ли за какво да говори с мен?

— Маня, за какво те разпитваха, за мен ли? — почти нежно зашепна Сева.

— Ни най-малко! Питаха ме за чичкото, когото убиха в кафенето, когато ме взеха за заложник.

Това съобщение направи наистина поразяващо впечатление на Сева.

— Значи тези типове те разпитваха за него, така ли? А защо?

— Откъде да зная! Те са от охраната на заведението. Поне така ми казаха.

— По дяволите! — извика Сева.

Реакцията му малко ме изненада, защото не ми беше ясно какво отношение можеше да има всичко това към Сева.

В крайна сметка се наложи да му предам разговора, който проведох с гостите си. Той ме изслуша внимателно, след това изпадна за малко в размисъл, а сетне попита:

— Давала ли си на някого ключовете от гаража?

— Не съм. Откъде-накъде ще давам на някого ключовете от гаража?

— Припомни си, може някой да те е помолил за нещо, може да си се върнала за нещо?

— Ами… може.

— С кого се върна? — наостри уши той.

— Кога? — опитах се да уточня.

Изглежда, Сева наистина беше смахнат, защото ни в клин, ни в ръкав внезапно се покри с червени петна и се разкрещя:

— Идиотка, мамка ти! Кой беше в гаража?

— Я върви на!… — бе моят отговор, след което започнах да притоплям обеда.

Сева изчезна за известно време от погледа ми, а когато отново се появи, вече изглеждаше почти спокоен и само бузата му леко потрепваше.

— Маня, от колата ми е изчезнала ценна вещ. Тя ми трябва. Искам да зная кой е бил в нашия гараж.

— А какво е изчезнало? — намръщих се.

— Не е важно! — махна с ръка той. — Имало ли е чужд човек в гаража през последните два дни?

За да спечеля време, съсредоточих се изцяло върху избора на програма на микровълновата печка. Ако Сева не ме бе нарекъл идиотка, най-вероятно щях да си призная, че съм използвала колата му, защото по природа съм честно момиче, но да ти кажат, че си идиотка, не е като да ти кажат, че си сакател или наказание божие; както и да го въртиш, идиотка звучи направо страшно обидно, та затова не бързах да направя признание пред него.

— Ценната ти вещ от гаража ли е изчезнала или от колата ти?

— От колата — отвърна той след кратък размисъл.

— Тогава защо си решил, че са я откраднали от гаража? Може да са я откраднали някъде навън?

— Нищо подобно. Аз докарах колата, оставих я в гаража и повече не съм я ползвал, а днес, когато онази вещ ми потрябва, се оказа, че я няма в колата.

— Кой глупак оставя ценни неща в колата си? — поклатих глава, като по този начин си отмъстих за идиотката.

— Забравих я — с кого не се случва!

— Потърси я по-добре, може да се е търкулнала под седалките?

— Тя не може да се търкулне под седалките.

— Коя тя?

— Ох, по дяволите! — измърмори Сева и отново се покри с петна, а на мен ми стана ужасно интересно какво му бяха откраднали. — Къде е колата ти? — попита изведнъж.

— Долу, пред блока.

— Аха, да… Рита случайно да е вземала моята кола?

— Тя си има своя.

— Като че ли не зная…

— Какво си се лепнал за мен? — възмутих се. — Кажи какво е изчезнало и ще го потърсим заедно.

Предложението ми изобщо не го вдъхнови, той се изниза от кухнята, а след половин час излая от дъното на апартамента:

— Къде е Рита?

— На вилата. Ограбили са я.

— Какво? — Сева отново се появи в кухнята — тъкмо когато дояждах обеда си.

— По-точно свалили са ламперията от стените, изскубнали са храстите, а също така са изровили и ябълката на татко.

— По дяволите!… — Сева се потресе, след което се стовари във фотьойла и се вторачи в мен. — На кого му е притрябвало да прави това?

— На хулиганите — свих рамене в отговор.

— А защо им е на хулиганите да изравят ябълката? Знаеш ли какво? — покашля се той и заговори с поверителен тон: — Казват, че баща ти е бил богат човек, така ли е?

— Едва ли. При начина на живот, който водеше, трудно можеше да се натрупа каквато и да било прилична сума пари. При всички случаи татко не би скрил парите на вилата, в апартамента или в гаража.

— Защо? — въодушеви се внезапно Сева.

— Защото там могат да ги намерят. Най-много от всичко на света татко мразеше думата конфискация.

— Да, да, да — закима Сева. — Ами точно така… Излиза, че напразно са ровили.

— И ти недей да пълзиш повече с фенерче в устата — въздъхнах аз. — Само плашиш Рита, защото тя си мисли, че това е татко, а пък има слаби нерви.

Сева понечи да каже нещо, но стана и бързешком излезе, без дори да отвори уста. Общо взето, бях доволна от себе си, тъй като се надявах, че Сева ще изгуби желание да нанася вреди на стените в нашия апартамент, тъй като ние все пак живеехме тук, а пък не разполагахме с пари за ремонт. Сега вече можех да си обясня и неочакваното джентълменство на Стас — явно докато колата бе на ремонт, той и приятелят му бяха откраднали нещо от нея. Сева казваше, че било ценно, макар че можеше и да лъже. Но най-вероятно то наистина бе ценно, затова и Стас не искаше да вземе пари от мен, пък и на това отгоре много се притесняваше да не би Сева да разбере, че съм ползвала колата му. Някои хора направо нямат никаква съвест… Интересно — какво ли е имало в колата?

В този момент си спомних как Костя каза по телефона нещо от сорта на: „Трябва да видиш това“ — и Стас хукна към него. Значи точно те са го откраднали. Дали пък да не се обадя на Стас и да не поискам да ми върне въпросната ценна вещ?

Но при мисълта за обаждането се намръщих, защото нямах абсолютно никакво желание да разговарям с този тип. Ала ми беше жал за Сева, защото тази негова вещ наистина можеше да е ценна.

Докато се чудех какво да направя, Рита се върна. Тя имаше измъчен вид и се опита да ми разкаже епопеята с ченгетата, но Сева развали всичко, като изскочи от стаята и изкрещя:

— Вземала ли си колата ми?

— За какъв дявол ми е колата ти? — ядосано отвърна Рита.

— Откраднали са му някаква ценна вещ — съобщих й поверително.

— Интересно — каква? — подхилна се тя. — Доколкото ми е известно, той има само една вещ, която представлява някаква ценност, но и това е доста съмнително, особено напоследък.

— О, господи! — забели очи Сева. — Кой каквото си има на акъла, все за него говори, а на теб само едно ти се върти в главата…

— Точно така, не отричам. На моята възраст това е задължителна съставна част от здравословния начин на живот. Нали ти показах списанието, там беше написано точно така…

— Задължително ли е да обсъждаш това точно сега? — приплака Сева.

— Ти сам повдигна темата.

— В колата си имах една вещ. За вас тя не представлява никаква ценност, но за мен е.

— Много интересно — изсумтя Рита — каква ли ще да е тази вещ?

— Няма значение! — отсече Сева. — Искам да зная дали някой от вас…

— Чакай малко — прекъсна го Рита, — имам чувството, че нещо ни баламосваш. Тази вещ голяма ли беше или колкото главичка на карфица?

— Тежеше някъде около половин килограм — бързешком отвърна Сева.

— И къде беше сложен този половин килограм? Ти ходи да миеш колата си и ме взе със себе си. Така ли беше?

— Е… — съгласи се Сева, а лицето му помрачня.

— Поиска да измият и купето, така ли беше? Там нямаше никакви вещи, освен чантата ми, но тя не влиза в сметката. Ти ги помоли да почистят багажника с прахосмукачка, така ли беше?

— Така беше. — Гласът на Сева бе едва доловим.

— Ценната ти вещ беше ли там?

— Не.

— Добре. Върнахме се заедно в гаража, заключихме колата и ти взе ключовете. Тогава къде си оставил ценната си вещ?

Сева се опита да каже нещо, помръдна устни, рязко се обърна и излезе от стаята.

— Само се чуди за какво да се заяжда — отбеляза Рита, гледайки подире му. — Ценна вещ… лотариен билет от миналогодишния тираж. Лъже като циганин.

— Може наистина да е имало нещо вътре… — застъпих се за Сева.

— Тогава къде се е дянало? Нали ти казах, че ходихме да мием колата му заедно и не си спомням там да е имало някакво си половин кило. Слушай, а какво може да се мери в килограми? Нали това не могат да бъдат пари?

— Не могат. Парите се мерят в пачки — демонстрирах ерудиция аз.

— Истинска лудница! — коментира събитията Рита след кратко мълчание и също излезе от стаята, а аз се замислих. Щом Рита бе толкова сигурна, може би в колата наистина не е имало нищо и Стас няма отношение към кражбата.