Татяна Полякова
Милионерша търси запознанство (10)

Не отидох със Стас в сградата на регистрационната служба за коли, тъй като имах алергия към типовете с раирани палки и предпочетох да си остана в джипа. И понеже знаех как работят тези дейци, очаквах, че ще си стоя в колата до дълбока старост, но Стас се върна за рекордно кратко време, с което, честно казано, не ме направи щастлива. Щом се бе върнал толкова бързо, значи напразно бяхме дошли тук. Ала се оказа, че не съм права. Стас ми показа едно листче, на което бяха написани адресът и фамилията на собственика на хондата.

— Бързо действаш — зарадвах се. — Ще идем ли при него?

— Ще идем, но преди това ще си поразмърдаме мозъците. Ако този младеж е свързан по някакъв начин с убийството, няма да е много разумно да му се изтърсим на главата като гръм от ясно небе. — Кимнах в знак на съгласие. — Щом си забелязала, че неговата физиономия се мярка твърде често покрай теб, значи той също би могъл да те забележи. В такъв случай не бива да се показваш пред очите му. Значи при него трябва да отида само аз и е желателно да направя това под някакъв предлог.

— Ами нали едната врата на колата ти е смачкана? — обявих радостно. Естествено радостта ми не бе предизвикана от факта, че вратата му бе смачкана, а от собствената ми съобразителност. — И можеш да му кажеш, че на светофара те е блъснала някаква хонда със сходен номер.

— Гениално! — кимна Стас със сериозен вид и аз отново заподозрях, че ми се подиграва.

Положихме огромни усилия, за да намерим мястото, на което живееше предполагаемият собственик на хондата. Наоколо се извисяваха многоетажни блокове, а между тях по някакъв необясним начин се бе свряла дървена едноетажна постройка, която на пръв поглед имаше вид на необитаема. На площадката пред входната й врата, от която бяха останали само един стълб и навес в окаяно състояние, заплашващ да рухне всеки момент, дремеше куче.

— Тук не живее никой — намръщих се аз, но пердетата на прозорците като че ли опровергаваха това мое твърдение.

Стас отиде на разузнаване и буквално след минута се върна.

— Вътре няма жива душа. Сградата прилича на казарма и някак не ми се вярва, че човек, който е в състояние да се сдобие с хонда, може да живее тук.

На мен също не ми се вярваше. Тъкмо се наканихме да си тръгнем обратно с празни ръце, когато в двора се появи една бабичка, облечена в басмена рокля, понесла огромна пазарска чанта и стик за хокей, на който се подпираше. И тримата бяхме обладани от взаимен интерес един към друг. Тя спря и се загледа в колата на Стас, а той тръгна към нея и двамата едновременно казаха:

— Здравейте! — И се усмихнаха.

Старицата веднага ми стана симпатична, защото такива бабички обикновено бяха много наблюдателни.

— Извинете — продължи да се усмихва Стас, — имате ли съсед на име Олег Петрович Конюши?

— Имам — отвърна старицата. — Четиридесет години живяхме заедно в тази барака. Помня как го донесоха от родилния дом. Толкова години минаха оттогава, а сякаш беше вчера…

Мисълта за родилния дом не се хареса на Стас, тъй като любопитството му не се простираше чак дотам, и той побърза да върне старицата към реалността с днешна дата:

— А не знаете ли къде е сега Олег?

— Сигурно е на работа — отвърна тя — или пие с приятелите си — това вече никой не може да каже.

— А къде работи?

— Ами където му падне. Той е безпътен човек. Добре че поне майка му, царство й небесно, не вижда какви ги върши. Хем ми е жал за този нещастник, хем така ми е омръзнал, че вече нямам сили да го търпя. Сега, като отидем да живеем на различни места, нека да прави каквото си ще. Изселват ни оттук — гордо заяви тя, — само ние с Олег останахме, а другите, които имат семейства, вече си отидоха. И ние ще се преместим след две седмици — тъй каза госпожицата, която дойде вчера… вече получихме и документите. Скрих бележката на Олег, че да не вземе да я загуби на пияна глава. Защото нали знаете какво става, когато нямаш документи…

— А Олег има ли кола? — попита Стас, макар че можеше да не го прави, защото беше ясно, че този пияница не разполага с хондата, която търсехме.

 

— Олег ли? Че откъде ще я вземе… вярно, приятелят му кара кола.

— А случайно да знаете каква кола има приятелят му?

— Не, синко. Кола като кола, на цвят е като сварено мляко. А защо ви е Олег, работа ли искате да му предложите? Той е добър зидар и ако не пие, може много добре да ви измайстори каквото му кажете. Всички гаражи от онази страна са негова работа. Никой не се е оплакал.

— Кога можем да го намерим вкъщи? — попита Стас, пренебрегвайки въпроса й.

— Най-добре елате сутринта. Вечер може да закъснее, пък и може да се напие, а с пиян човек не може да се говори. Най-добре е да дойдете към осем сутринта.

— Благодаря — каза Стас, сбогува се с бабичката и тръгна към колата.

Старицата изчака да се отдалечим от двора и едва тогава се скри в постройката.

— Може би кара колата на приятеля си? — изказах плахо предположение.

— Може — сви рамене Стас.

Но аз не се почувствах кой знае колко щастлива от това. Работата беше там, че младежът, когото срещнах на три пъти, изобщо не приличаше на пияница. Нито по лице, нито по маниери, нито по облекло. Впрочем ако точно в този момент се намираше в трезвен период…

Звънът на мобилния телефон на Стас прекъсна размислите ми, той отговори, а аз започнах да се вслушвам, тъй като обаждането пряко засягаше издирването, което провеждахме. Човекът, който се обади, се представи като господин Шестопалов, заместникът на Головкин, и предложи да се срещнем. Ние за пореден път през този ден преминахме през целия град и скоро стигнахме до офиса на „Бялото платно“. Офисът имаше много благопристоен вид, целият бе облицован с мрамор, а на площадката пред входната му врата се издигаше колонада. Във вестибюла дежуреше младеж, който се отнесе към нас с топлота и внимание. След две минути ние се озовахме в кабинета на Шестопалов, който реши да ни почерпи с кафе.

Трябва да отбележа, че за повечето граждани работният ден отдавна вече бе свършил, затова коридорите в офиса бяха опустели, иззад вратите не се долавяше никакъв шум, но трудовият порив на някои хора, включително и на нашия домакин, още не бе секнал, на което аз по обясними причини се възхищавах — като всеки лентяй, отнасях се с уважение към желанието им за труд.

Стас и Шестопалов се срещнаха по приятелски, аз бях представена и с удоволствие отбелязах, че събудих интереса на Шестопалов. Трябва да разкажа това на Рита — наоколо има толкова много заможни мъже и всички те питаят симпатии към мен. Защо ли пък наистина не взема да се омъжа? Но в този момент си спомних за характерния си кутсузлук и се натъжих, сетне мисълта ми се прехвърли върху събитията от днешния ден и тъгата ми бе последвана от тревога. Каквото и да подхванехме днес, все попадахме на неуспех. А защо ставаше така? Ами защото аз придружавах Стас. О, боже мой… Бях изправена пред избора или да престана да се движа с него, или да се надявам, че все пак щастието ще ни се усмихне.

Но тъй и не успях да направя избора си. Стас отпи от кафето си и отвори дума за Сева:

— Приятелката му твърди, че е имал собствен кабинет във вашия офис и че на него дори е висяла табелка с надпис търговски директор.

Шестопалов изслуша Стас, засмя се и кимна на два пъти.

— Точно така, точно така. Лукин, тоест вашият Сева, си имаше работа с мен, макар че това едва ли може да се нарече работа. Общо взето, аз поддържах контактите с него. Никога не сме имали никакви проблеми помежду си и аз се отнасях добре към него. Беше нормално момче, нали знаеш — без онова глупаво перчене и прочее щуротии. Абе с две думи, когато се обърна към мен с една молба, аз се съгласих да му помогна, пък и молбата му беше съвсем дребна, дори по-скоро смешна. — Шестопалов наистина се разсмя и продължи: — Сева се появи при мен преди месец и половина-два и ми каза, че се е запознал с някаква мадама… моля за извинение. Била заможна жена и съпруга на Смородин, краля на боклуците, сигурно го знаеш. — Стас кимна, а аз се намусих и реших, че когато следващия път се запознавам с някого, ще казвам фамилията си, за да не ми се налага да слушам такива неща. — Та тъй, Сева хлътнал по тази дама, поискал да й се издигне в очите и я излъгал, че работи при нас като търговски директор. Помоли ме да му дадем един кабинет за половин ден и дори си донесе табелката. И аз се съгласих. Беше нещо като шега.

— Да, но дамата би могла да го потърси по телефона например…

— Абе тя била пълна глупачка. Сева каза, че щом веднъж го види тук, ще се успокои, пък и той й беше надрънкал разни неща и най-вече — да го търси само по мобилния телефон и за нищо на света да не звъни във фирмата.

— Интересно — кимна Стас и ме стрелна с поглед.

— Нали ти казах, че беше нещо като шега.

От онова, което Шестопалов каза по-нататък, си направих извода, че Головкин не бе посветил своя заместник в подробностите на нашия разговор с него, а по-скоро го бе помолил да отговори на въпросите ни, свързани със Сева. Мъжът се оказа крайно словоохотлив и макар да смятах, че бяхме изяснили всичко възможно и вече можехме да си вървим, Стас продължи да седи на мястото си, което, разбира се, направих и аз.

— Сетне кралят на боклуците почина и Сева се премести да живее у вдовицата му. Мисля, че се е надявал да удари кьоравото.

— Да не искаш да кажеш, че е сутеньор? — сякаш се изненада Стас.

— Сева ли? Не… но… ама ти да не би да не знаеш? Починалото й мъжле би трябвало да има луди пари, още по съветско време той открадна толкова, колкото ние с теб цял живот няма да спечелим. Но си имаше и натрапчиви идеи: ужасно се страхуваше от банките и никога нищо не купуваше на свое име. Дори кола. Тъй че парите си стоят някъде — никому ненужни.

— Защо да са никому ненужни, след като си има наследница?

— Наследницата му не е една, а са две. Той има дъщеря от първия си брак. Момичето е на двадесет години и малко отгоре, казват, че била страхотна красавица, но имала направо непоносим характер, моля за извинение — обърна се той към мен.

Бях на път да се стресна, че по някакъв начин ме е разпознал, но се оказа, че Шестопалов просто се извини за лошите думи, които бе казал по адрес на една жена.

— Няма нищо — промърморих сепнато.

— Сева нямал никаква възможност да се докопа до дъщерята. А вдовицата се оказала сговорчива и затова той се лепнал за нея, само че не постигнал никакъв успех в търсенето на богатството. Най-вероятно вдовицата също не знае нищо за парите, защото мъжлето й загина съвсем ненадейно и при много съмнителни обстоятелства. Може и изобщо да не е загинал, а просто да е изчезнал оттук и да е взел парите със себе си.

— А ти защо мислиш, че Сева не е успял да открие съкровищата? — полюбопитства Стас.

— Ами защото ако наистина беше намерил нещо, нямаше да взема пари назаем срещу убийствени проценти.

— Вземал е пари назаем, така ли? — сащисах се аз.

— Точно така. Дойде при мен един ден преди да го убият. Разказа ми някаква фантасмагория за свой приятел, на когото трябвало да помогне — на живот и смърт. Честно казано, помислих си, че ме лъже и не му дадох пари. Освен това беше по-логично да вземе пари назаем от приятелите си, отколкото от мен, понеже между тях има и големи паралии. Оправдах се, че имам някакви проблеми и той си отиде. Беше доста разстроен. Дори си помислих, че може да е задлъжнял някому…

— На карти ли?

— Не мисля. Не съм чувал да има такива увлечения. Всъщност може наистина да е искал да помогне на приятеля си.

Стас му зададе още няколко въпроса, които не ми се сториха интересни. Най-сетне ние се сбогувахме с Шестопалов.

— Убили са го заради дългове — изстрелях аз, след като едва дочаках да се озовем в колата. — Той се върна отнякъде и беше страшно разстроен. И се заяде с нас за колата… — В този момент погледнах Стас и се замислих.

— Какво има? — попита той, след като изчака две минути.

— Нищо — избоботих. — Сева твърдеше, че нещо е изчезнало от колата му.

— Нещо ли? А не каза ли какво?

— Ти нищо ли не знаеш по този въпрос? — не издържах аз.

— Честно да ти кажа, звучи ми обидно — отговори Стас с наскърбена гримаса.

— Ама аз само попитах…

— Значи е бил разстроен — напомни ми Стас.

— Да. Така ми се стори. А когато видя Витя и Вадим, ужасно се изплаши и дори каза нещо за времето, в смисъл че разполагал с още време… На прав път сме — зарадвах се. — Няма съмнение, че са го убили заради дългове. Ако успеем да разберем кому е дължал пари…

— Чакай малко, какви са тези Вася и Вадим?

— Те нямат отношение към нашата работа. Тези двама чудаци дойдоха при мен заради убийството в кафенето, когато ме взеха за заложник.

— А тях какво ги засяга това убийство?

— Искаха да намерят убиеца, тъй като не разчитат кой знае колко на милицията.

Изглежда, вече никой не разчиташе на милицията.

— И са се надявали да научат от теб нещо за грабителите, така ли?

— Разбира се.

— Ти премълча ли пред тях за Слава?

— Естествено.

— Интересно нещо се получава — навъси се Стас. — Чакай малко, ти казваш, че когато Сева видял Вася и Вадим, се изплашил, така ли?

— И още как.

— Ако Вася и Вадим са от отбора на Рижия, който е бил убит, а Сева дължи пари на някого и се е изплашил, когато ги е видял… Сева друсаше ли се?

— Не — поклатих глава. — Не приличаше на наркоман, Сева си беше съвсем нормален човек…

По лицето на Стас премина нещо, което приличаше на озарение, и дори се зарадвах, че ей сега ще разкрие всички тайни и ще ми ги поднесе на тепсия. Но вместо това, той се намръщи, поклати глава и промърмори:

— По дяволите!…

Озарението му изчезна, а аз разочаровано въздъхнах. Отново не ми провървя. Щом свършихме разговора си, ние потеглихме към блока, в който живееше Стас, без изобщо да помислим какво още бихме могли да свършим тази вечер, пък и вече беше късно за подвизи. Но не ни се удаде да се доберем до дома му без проблеми, защото мобилният телефон на Стас отново иззвъня и съдейки по всичко, новината, която той чу, не му се понрави.

— Ей сега ще дойда — подхвърли бързешком и рязко увеличи скоростта.

В следващия момент започнахме да се отдалечаваме от дома му, а аз сметнах за необходимо да попитам:

— Къде отиваме?

— В кантората на Тихонов.

— Защо? Нещо интересно ли е станало?

— Още не зная.

Замълчах обидено, а след двадесетина минути завихме по улица „Речна“, Стас спря до един невзрачен фолксваген, откъдето излезе някакъв млад мъж, който седна при нас в колата и каза:

— Тихонов не е напускал кантората си. Вече е късно, време е да иде да си почива, в цялата сграда няма жива душа и само той се заседя вътре. А онова, което ме притеснява най-много, е, че не включва лампата, щорите са спуснати, а няма как да работиш в тъмното.

— Когато дойдохте, той горе ли беше?

— Колата му беше паркирана в двора. Гоша отиде да го наблюдава от съседната сграда, но ако те интересува моето мнение, мисля, че сме закъснели.

— Какво да се прави, ще се наложи да проверим. — Стас и младият мъж излязоха от колата, аз ги последвах, но това сякаш изненада Стас и той попита: — Къде отиваш?

— Идвам с вас, разбира се.

— По-добре стой тук.

— Как ли пък не! — обидих се.

Стас се накани да каже нещо, но замълча и ние закрачихме към кантората на Тихонов.

Всичко си беше точно така, както го каза младият мъж: магазинчето бе затворено, на вратата на евангелистката общност висеше катинар, жигулито бе спряно до сградата, прозорците не светеха, а щорите бяха спуснати. Влязохме във входа и Стас почука силно на вратата, върху която се мъдреше визитната картичка. Никой не ни отговори, а вратата се оказа заключена.

— Може да е изчезнал оттук и да е оставил колата си долу? — споделих предположението си аз.

Стас изрита силно вратата и тя се отвори, което не предизвика моята изненада. Вратата беше паянтова, а Стас бе яко момче.

В първия момент не видях нищо, както впрочем и в следващия. В стаята цареше полумрак. Като тъмно петно се открояваше само бюрото, очертаваха се и прозорците. Максим опипа стената с ръка, лампата светна, а аз примижах, без да бързам отново да отворя очи, тъй като напоследък животът изобщо не ме ощастливяваше с изненадите си. Мъжете тръгнаха напред, а аз все пак отворих очи. Нямаше никакво съмнение, че стаята е празна. В този миг Стас и неговият приятел стигнаха до бюрото и дружно изругаха. Аз замрях и дори притиснах ръце до гърдите си, като се чудех дали веднага да се развикам, или да поизчакам малко.

— Какво ще кажеш? — наведе се и попита Стас. Максим също се наведе и започна да разглежда нещо.

— Какво има там? — попитах, тъй като осъзнах, че бяха забравили за моето присъствие.

Стас се обърна и ми съобщи:

— Още един труп. Върви ни.

— Може би в такъв случай не бива да оставаме тук? — изплаших се аз.

— Върви в колата. И не пипай нищо наоколо.

Той можеше да не ми прави тази забележка, тъй като имах навика да чета криминалета. Изобщо четях само криминалета, а също и любовни романи, но криминалетата ми харесваха повече.

Вместо да напусна стаята, продължих да стоя вътре — не защото трупът беше чак толкова интересна гледка (всъщност аз не го виждах и бях много доволна от това), а просто защото се страхувах да остана сама. Кой знае, може убиецът да беше някъде наоколо.

— Стреляли са от упор — заговори Максим, клекнал пред бюрото — със заглушител, иначе някой щеше да чуе и да извика ченгетата. Отдавна лежи така, което означава, че са го убили в промеждутъка между твоето излизане и нашето появяване тук. Никой не би могъл да влезе в стаята, без да го забележим, входът е самостоятелен, а няма начин да слезеш дотук от втория етаж.

— Следеше ли ме някой?

— Льова твърди, че никой не те е следил. На Льова може да се има доверие.

— Едва ли ми се е сторило.

— Едва ли — съгласи се Максим. — Мисля, че нещата са много прости: някой те е следил, ти си дошъл тук, Тихонов е бил изплашен, хукнал е да се обажда на някого и онзи, който те е следил, е решил, че той е опасен за него. А когато вие сте си тръгнали, онзи чисто и просто го е застрелял. Ще извикаме ли ченгетата?

— А, не, нямам никакво желание да си чеша езика с тях, остави вратата отворена, съседите сигурно ще го забележат… По дяволите! — ядосано рече Стас. — Те вероятно са видели колата ми…

— Не се притеснявай, ще се оправиш… Вие вървете, аз малко ще поразтребя тук.

Ние напуснахме кантората и открихме още един младеж да чака на ъгъла. В началото се изплаших, но по реакцията на Стас разбрах, че се познават и че това най-вероятно бе същият онзи Гоша, който се бе занимавал с наблюдението.

— Труп ли има?

— Труп — кимна Стас.

— Скапана работа… Извикахте ли ченгетата? — Стас мълчешком завъртя глава:

— Максим ей сега ще дойде.

— Ясно.

Можех само да гадая какво точно му бе ясно. Защото на мен всичко тънеше в непрогледен мрак.

— Кой го е убил? — сетих се да попитам, когато вече бяхме седнали в колата.

Разбира се, Стас не знаеше отговора на този въпрос, но аз не можех да си мълча.

— Убиецът на твоя Сева — въздъхна той. — Почти съм сигурен. Вероятно Тихонов го е видял в компанията на Сева, докато го е следил по молба на Рита. Пред нас каза, че е правил само справки, но в действителност… Посещението ни го изплаши. А защо? Какво толкова го попитахме? Старецът е знаел кой е убиецът или по-точно — досещал се е.

— И е хукнал да му се обади — подсмихнах се аз.

Стас ми хвърли недоволен поглед, ала сметна за свой дълг да доразвие мисълта си:

— Той изобщо не е ходил да се обажда на убиеца. А се е обадил на човека, от когото се е надявал да получи подкрепа или към когото просто е искал да бъде лоялен. — Ако Стас си мислеше, че е в състояние да ми обясни нещо, значи напразно полагаше старания и това явно се бе отразило на физиономията ми, защото той отново въздъхна и заговори, но този път по-разбираемо: — Сева се е водил на щат в „Бялото платно“ и е получавал пари оттам. За кого са били тези пари? За господин Павленко, а казано по народному — за Павлик. Кантората на нашия възрастен детектив се намира на негова територия. Логично е да се предположи, че убитият е знаел много добре правилата на играта, както много добре е знаел и това кой е чорбаджията тук. А сега чуй какво е станало по-нататък. Докато е наблюдавал Сева, детективът вероятно се е убедил, че той си другарува с чорбаджията, а ако не се е убедил в това, то поне се е досетил, че нещата стоят така. Сева внезапно умира, а при Тихонов се появяваме ние и започваме да му задаваме разни въпроси. На кого може да се хареса това? Старчето отказва да отговаря на въпросите ни, за да не изпусне някоя излишна дума, а веднага след като ние си отиваме, то бърза да съобщи за нашето посещение.

— И смяташ, че са го убили заради това? — подсказах му аз.

Стас не остана доволен от моята забележка.

— Може да са го убили и заради това, ако предположим, че Сева е бил очистен от свои хора. Нали самата ти спомена, че когато е видял Вася и приятеля му, тоя ужасно се е изплашил и е казал нещо за времето, с което разполагал. Времето е изтекло и… това е един от възможните варианти, но той изобщо не ми харесва.

— Защо не ти харесва? — сепнах се.

— По най-различни причини от личен характер, но една от тях е предостатъчна: ако Сева е пречукан от свои хора, значи при Рита нещата отиват много на зле. Убиецът е наемник и нищо не го свързва със Сева. Тогава как ще ме посъветваш да го търсим? Обява във вестника ли да пуснем?

— Ти каза, че това е само един от вариантите — напомних му. По разбираеми причини този негов вариант никак не ми харесваше и бях нетърпелива да чуя следващия, тъй като той можеше да се окаже по-оптимистичен.

— Ние разпитвахме дали Сева не се е срещал с онзи младеж, който постоянно ти се набива на очи. Старчето ни отговори отрицателно и въпросът ни като че ли не му направи никакво впечатление. Ами ако все пак се е досетил за кого става дума и това много го е изплашило?

— Не разбирам каква е разликата между първия и втория вариант.

— Убиецът на Сева е пречукал старчето — заяви убедено Стас. — Той ни е следил, стигнал е до старчето, а визитката му на вратата го е подплашила. Но най-важното е, че е бил сигурен, че момчетата на Павлик ще стигнат до него по-бързо от родната милиция и крайният резултат от това няма да е утешителен за него.

— Да допуснем, че всичко е точно така — съгласих се. — Но ако старчето се е обадило на Павлик, какъв смисъл е имало да го убиват, след като той тъй или иначе вече е издрънкал всичко? Според мен в този случай би било по-разумно просто да си вдигнеш гълъбите оттук.

В продължение на една минута Стас се блещеше срещу мен, без да мигне, тъй като вероятно отново бе изпаднал в размисъл.

— Добра идея — кимна най-сетне той.

— Какво й е доброто? — възмутих се аз.

— Това, че старецът не е познавал убиеца и че се е обадил с желанието да предупреди, че някой се интересува от Сева. Сетне се е върнал в кантората си, в този момент се е появил убиецът и му е задал два-три насочващи въпроса, след което е преценил, че старецът може да бъде опасен — и в резултат на всичко в нашите ръце се появи труп. Ако допуснем, че убиецът е същият онзи младеж…

— Когото видях на три пъти, така ли? Със същия успех той би могъл да се окаже всеки друг. Срещнах го в блока на Слава, сетне — във входа, когато се скрих от дъжда, и в компанията на Сева. Ако отхвърлим входа, остават само Слава и Сева. Нали ти сам се чудеше какво общо може да има между един помощник на бандитите, който кара луксозно ауди, и алкохолик, който връща бутилки? Ами че те просто не са се познавали. Тъй че вероятността младежът с хондата да е отивал при Слава е твърде нищожна. — В този момент горчиво съжалих, че не бях проявила достатъчно любопитство в нужното време: какво щеше да ми стане, ако се бях качила две стъпала по-нагоре и бях видяла в кой апартамент ще влезе младежът?

— И все пак тук има нещо — упорито каза Стас, а аз кимнах в знак на съгласие, понеже се отнасях с уважени към хорската интуиция. Може би защото моята винаги ме подвеждаше.

— Утре сутринта ще посетим алкохолика Олег, може да се окаже, че това е същият онзи младеж. — Самата аз изобщо не вярвах в това и съдейки по всичко, Стас също не вярваше, та по тази причина той се подсмихна. В този момент забелязахме, че сме спрели пред входа на блока, в който живее Стас, и, изглежда, стояхме тук отдавна, заети да обсъждаме възможните версии, а ако Рита ни бе зърнала през прозореца, сигурно пак бе започнала да удря главата си в стената, опитвайки се да установи каква ли беда ни е сполетяла, след като не се качваме в апартамента.

Побързах да се прибера, за да я успокоя, но Рита изобщо не удряше главата си в стената, а си седеше в кухнята и рискуваше да се лиши от зрението си, тъй като разглеждаше едно списание на угасена лампа. На масата имаше десетина салати, а по средата й се мъдреше страхотна торта, по която бяха набучени свещи.

— Рожден ден ли имаш? — сепна се Стас, потресен от това изобилие.

— Не. Просто трябва да бъда полезна с нещо. Вие по цели дни търчите насам-натам, а аз ви храня. Има ли някакви новини?

— Колкото искаш! — махнах с ръка аз. — И нито една добра.

— Така си и знаех — въздъхна Рита. — През деня си полегнах за малко и сънувах умряла риба. Какви добри новини би могло да има след такъв сън!

— Не се разстройвай, ние само от един ден правим разследване, може пък да ни провърви!

— На тебе ли да ти провърви? — подсмихна се тя, а аз свих рамене.

В това време Стас си изми ръцете и се настани край масата. Въпреки неуспехите и късния час, апетитът му бе завиден.

Аз разказах на Рита за издирванията, които бяхме провели, тя подложи на известна критика нашата пипкавост, начина ни на мислене и липсата на свежи идеи, но тъй и не предложи свои. После си спомни за татко, който до този момент се намираше в неизвестност, и се разрева. А Стас съвсем неуместно заяви:

— Широката общественост твърди, че вие сте богати наследници.

Сълзите в очите на Рита моментално пресъхнаха. Помислих си, че в този миг ще се нахвърли върху Стас и ще го разкъса на парчета, защото мащехата ми не можете да понася никакви посегателства върху нашето богатство, пък и душевното й разположение бе много подходящо за такава постъпка, но вместо това, тя изведнъж кимна в знак на съгласие и каза:

— Ако ми помогнеш да се измъкна от тази история, ще получиш половината от моя дял. Кълна ти се пред свидетел.

— А делът ти голям ли е?

— Не е малък.

Много добре разбирах Рита, защото беше лесно да обещаеш онова, което нямаш, но изразът в очите на Стас не ми хареса особено, понеже май точно за него важеше определението алчен блясък, макар че в случая в тях направо пламтяха огньове.

Той сладострастно се усмихна, като в този момент, кой знае защо, гледаше към мен, а не към Рита, а аз въздъхнах тежко и също си спомних за татко.

Може би точно затова той ми се присъни. Ако умрялата риба беше на лоши новини, то аз трябваше да очаквам добри вести, защото в съня ми татко беше жив, здрав и весел. Лежеше си на едно островче със самотна палма в средата — обикновено така изобразяваха необитаемите острови: с хълмче, палма и подивял Робинзон, само че татко изобщо нямаше вид на подивял и беше напълно доволен, макар че всъщност ме назидаваше: „Маня, с какво се занимаваш? Всичко това ме тревожи. Аз съм твой баща и имам право поне на стари години да поживея спокойно, без да се треса от мисълта за конфискация, а ти ме притесняваш.“ „Извинявай, татко“ — измърморих аз, но в този момент се събудих и първо си помислих, че на леглото ми седи татко, но в този миг Стас каза:

— Изплаших ли те?

— Защо не спиш посреднощ? — избоботих. — В случай че те е хванала златна треска, искам да те предупредя, че Рита те лъже за всичко, за да работиш по-активно на попрището за нейното освобождаване от вероятната наказателна отговорност. Татко не ни остави нищо и дори и да е имал пари, ние нищо не знаем за тях, но много се съмнявам, че изобщо ги е имал, защото татко пиеше много и харчеше още повече. Той изобщо не обичаше да пести, тъй като…

— … се страхуваше от конфискация — подсказа ми Стас.

— Точно така. Тъй че върви да спиш.

— Изобщо не съм дошъл за това — обиди се Стас. — Аз мислих. Не ми се спеше и започнах да мисля.

— И измисли ли нещо? — зарадвах се и дори се надигнах от леглото в очакване на чудото. Сънят започваше да се сбъдва!

— Мислих и анализирах — протакаше с отговора си Стас. — И ето какво искам да ти кажа. Ти схващаш нещата не по-зле от мен. — Най-вероятно причисляваше своята особа към категорията на гениите. — Имаш остър и аналитичен ум.

— Да, зная — кимнах, — на мен просто не ми върви. Още от детинство. Затова всички ме смятат за заплес. Току-що татко също ме смъмри за това. Присъни ми се — бързешком поясних аз, тъй като забелязах, че Стас малко се постресна.

— А-а… И какво ти каза татко ти?

— Каза, че го тревожа.

— Ти тревожиш и мен, особено сега. Защо не вземем да…

— Махай се оттук! — креснах.

— Исках да кажа: защо не вземем да си обръщаме малко повече внимание. Да се опитаме да вникнем по-задълбочено един в друг.

— Добре — съгласих се. — Ще се заемем с това утре, ако нямаш нищо против.

— А не може ли сега?

— Сега бих искала да довърша съня си, защото, току-виж, татко ми казал нещо важно, например къде да търся богатството.

Той въздъхна и попита:

— Може ли да те целуна? Само една братска целувка с пожелание за лека нощ.

— Давай! — съгласих се, тъй като осъзнах, че иначе няма да се отърва от присъствието му и че с неговия словесен запас можехме да я караме така до сутринта. Той ме целуна, а аз отбелязах: — Имаш доста странни представи за братската любов.

— Слава богу, с теб не сме роднини… — Целуна ме отново и нещата някак тръгнаха по посока на това, че той като че ли се накани да се настани до мен, и то май задълго — едва ли не за цял живот, макар че аз дори не си и мечтаех за подобно нещо, — но със сигурност щеше да остане поне до сутринта.

Татко не би одобрил тази работа и той не случайно ми се присъни. Затова опрях леко ръце в гърдите на Стас и веднага щом ми се удаде възможност, заявих:

— Твоите целувки ме карат да забравя дори за убийствата, но предпочитам да изчакам момента, в който ще се опознаем малко по-добре.

— Готов съм да ти разкрия сърцето си още сега.

— Аз — също, но подозирам, че там няма нищо интересно за теб.

Той се засмя и се отдръпна.

— Имаш чувство за хумор — подмазвачески отбеляза Стас.

— Няма само ти да си чешеш езика.

— Харесвам ли ти поне малко?

— Малко ми харесваш.

— Съвсем малко или в степен, която позволява да се хранят известни надежди?

— Надявай се.

— Благодаря ти, скъпа. Дай ми още една целувка и изчезвам.

Нямам представа на какво точно се надяваше той, тъй като вероятно бе налитал само на доверчиви девойки, само че аз знаех, че да вярваш на такова момче при моя кутсузлук означава да останеш без копейка в джоба и без печат в паспорта, но за сметка на това — с три близначета на ръце. И татко не случайно ми се присъни… Казано с две думи, потърпях още малко и го предупредих:

— Сеансът на братската любов свърши. Ако продължиш в същия дух, ще напусна апартамента ти, макар никак да не ми се ще да го правя, защото ме е страх да остана сама, пък и нямам къде да настаня Рита.

— Ти не ме харесваш — каза с въздишка Стас и тръгна към вратата. — И знаеш ли какво, Маня — това ме обижда.

Посветих част от нощта на размишления върху въпроса дали трябва да броя за късмет факта, че Стас напусна спалнята ми, или това беше проява на поредния ми кутсузлук. Мненията се разделиха, в смисъл че едната моя половина гневно възклицаваше, че той е женкар, а другата протестираше: може изобщо да не е женкар, може да са го наклеветили. И нямаше защо да се чудя, че се събудих в лошо настроение.

Рита приготвяше закуска в кухнята и изглеждаше съсредоточена и изпълнена с енергия, макар че вероятно също не бе спала — на нейно място аз със сигурност не бих заспала. Стас още не се бе появил и според Рита — спеше като убит, което ми се стори обидно.

— Ще го събудиш ли? — мрачно полюбопитства тя, когато се настаних край масата с чаша кафе.

— Нека спи.

— Ако той спи, тогава кой ще се заеме с моето спасение?

— Добре — съгласих се, тъй като този аргумент ми се стори сериозен, и отидох да събудя Стас.

Първо почуках на вратата, но той не отговори и тогава я открехнах в очакване да видя, че леглото е празно, тъй като на такъв младеж нищо не му костваше да изчезне и да ни захвърли на произвола на съдбата. Вярно, не беше много ясно защо трябва да ни зарязва точно в собствения си апартамент, но моите размишления не стигаха толкова далеч.

Въпреки очакванията ми, Стас спеше, отметнатото одеяло разгалваше тялото му, което впрочем привлече вниманието ми. Той спеше като новородено — или поне на мен ми се струваше, че точно така спокойно и безметежно трябва да спят новородените. Сега успях да съзра колко дълги мигли има, а разрошените му коси придаваха на физиономията му нещо момчешко. Бях принудена да си призная, че общият му вид представляваше сериозно изпитание за мен. Дори въздъхнах, но, разбира се, без да се захласвам кой знае колко.

— Стас — подвикнах тихо. Той продължи да спи, а клепачите му дори не потрепнаха и по тази причина на мен не ми остана нищо друго, освен да си помисля, че или младежът наистина спи като убит, или страхотно се е изпедепцал в преструвките. — Стас — повторих аз. Този път това прозвуча малко нервно. Резултатът бе нулев. Приближих се до него и дори се надвесих над лицето му. — Щом досега не си се събудил… — започнах заплашително, а той се усмихна широко, без да отваря очи.

— Това е най-прекрасната сутрин в моя живот — заяви Стас, а гласът му зазвънтя от щастие.

— Не думай! И защо е чак толкова прекрасна?

— Защото се събуждам и чувам твоя глас. А той е като божествена музика.

— Колко малко ти трябва, за да си щастлив! — отвърнах ехидно.

— Не губя надежда.

— Между другото Рита разчита на нашата помощ.

— Ако ме целунеш, ще бъда готов да извърша всички възможни подвизи.

— По-добре ще е да те сритам! — ядосах се и се отправих към вратата. — Когато решиш да закусиш, ела при нас.

Рита, която в този момент разбъркваше кафето си с лъжичка, вдигна глава и заяви:

— Според мен той е влюбен. Нито един нормален човек не би вършил всички тези глупости, ако не е влюбен.

— Какво наричаш глупости?

— А не е ли глупост да ме крие в апартамента си? Освен това нали виждам как те гледа. Впрочем ти си се разхубавила. Мъжкото внимание явно ти се отразява добре.

— А не говориш ли прекалено много? — поинтересувах се.

— Вие ей сега ще изчезнете оттук и аз няма да има с кого да обеля една дума. Това — първо. А освен това се радвам, че ако ми е съдено да вляза в затвора, поне в нещастието си ще зная, че ти си в добри ръце. И че има кой да ти направи кафе и да ти притопли обеда.

— Май не съм забелязала той да притопля нещо.

— Е, така ще бъде, докато направиш първия пожар. Сетне ще разбере, че е по-безопасно сам да го притопля.

— За какъв пожар говорите? — попита Стас, който се бе появил в кухнята.

— Маня не бива да бъде допускана до печката, защото няма начин да не направи пожар. Надявам се, че твоите намерения са сериозни? — осведоми се Рита.

— В какъв смисъл? — сепна се Стас.

— Не мисля, че си способен първо да завъртиш главата на едно момиче, а сетне да изчезнеш.

— Далеч съм от тази мисъл.

— Значи нямаш нищо против да се ожениш, така ли?

— За Маня ли? — уточни все пак той. — За Маня мога да се оженя още днес. Но тя ми отказа. Мисля, че е луда. Да откаже на момче като мен… В целия свят не би могла да си намери по-добър мъж.

— Прави се на интересна — махна с ръка Рита. — Но ти запомни най-важното: не я допускай до печката.

— Ще взема жена, която ще се занимава с домакинството.

— И аз предлагах на татко да постъпи така, но той не можеше да понася чужди хора вкъщи. — Мисълта за татко натъжи Рита, тя подсмъркна и отбеляза, изпаднала в дълбок размисъл: — Къде ли е сега, горкичкият…

— На небето — подсказа й Стас, а Рита се намръщи:

— Не е смешно.

— Вместо да говорите глупости… — започнах аз и оставих настрана празната си чаша, но не успях да довърша изречението си. Зазвъня мобилен телефон, само че не беше ясно кой от трите мобифона звъни. Вслушахме се.

— Не е моят — отбеляза Стас.

— Не е моят — казах аз, а Рита се стресна:

— Моят е. И какво да правя сега?

— Обади се.

— Ами ако… — Тя сграбчи мобифона и измърмори: — Да.

— Моля за извинение — изфъфли мъжки глас в слушалката и Рита веднага се успокои, защото господата от милицията просто не можеха да се изразяват така. — А-а-а… мога ли да говоря с Маргарита Сергеевна?

— Слушам ви — плахо си призна Рита, че насреща е тя.

— Много ми е приятно. Взех телефонния ви номер от квартирантите в апартамента, където се водите, че живеете. Знаете ли, наложи ми се да направя цяло разследване, за да ви открия. За щастие една моя съседка работи в справочно бюро — това ми струваше известна сума, която може би от ваша гледна точка е незначителна, но като се има предвид размерът на моята пенсия…

— Какво искате? — възмути се Рита, тънейки в догадки.

— Моля да ме извините. Отвлякох се. Често ми се случват такива неща. Аз, тъй да се каже… минавам по същество. Маргарита Сергеевна, случайно да сте изгубили нещо?

— Щом се интересувате, мога веднага да ви отговоря. Само преди едно денонощие изгубих всичко: свободата си, надеждата си за по-добро бъдеще и дори покойния си съпруг.

— Много добре — отвърна дядката, макар да не разбирах какво хубаво е съзрял във всичко това, но той радостно се изкиска. — Искам да ви задам още един въпрос. Само да не ме вземете за луд, но работата е много деликатна… А случайно да сте изгубили един ковчег?

— Чий ковчег? — изтърси Рита.

Ей богу — и аз бих изтърсила същото.

— Предполагам, че е на вашия покоен съпруг.

— Да не би да сте намерили ковчега му? — изчурулика тя.

— Точно така.

— А-а… съдържанието му вътре ли е? — зададе неуверено Рита следващия си въпрос.

Настъпи пауза.

— Ковчегът празен ли е? — подсказах й шепнешком аз и Рита повтори:

— Ковчегът празен ли е?

— Вие се надявахте да видите някого вътре, така ли? — смути се дядката.

— Работата е там, че… — понечи да обясни Рита, но Стас се хвърли към нея, прикри слушалката с длан и прошепна:

— По-добре не казвай, че гробът е осквернен, дядото ще се изплаши и ние…

— Работата е там — изкашля се Рита, — че вече не очаквах да го намеря. Беше откраднат…

— Съчувствам ви от цялото си сърце и душа. Ако тази вещ ви е толкова скъпа…

— Иска ли питане! Значи ковчегът е у вас? Мога ли да си го получа обратно?

— Ами-и… разбира се, че можете… Като се вземат предвид всички обстоятелства и моите разходи… разчитам на вашата благодарност.

— Естествено — отсече Рита, която вероятно възприе напомнянето за благодарностите като шантаж. — Колко искате?

— Ами като се вземе предвид стойността на тази вещ… хиляда рубли ще са ми напълно достатъчни.

— Кажете адреса си.

Дядото посочи адреса си, а Рита добросъвестно го записа и му съобщи, че ще отидем там някъде след около час.

— Ти си полудяла. Защо ти е ковчегът? — поклатих глава.

— Не аз, а ти си полудяла! — възмути се мащехата ми. Това е последното убежище на татко и не мога да позволя…

— Кажи ми, ако обичаш, какво ще правиш с този ковчег? В кухнята ли ще го сложиш?

— Ако имате предвид моята кухня… — намеси се Стас.

— Естествено че имам предвид твоята кухня, след като Рита не може да се появи в нашата — отвърнах злорадо. — И изобщо защо се бъркаш в нашите работи? Старчето, видите ли, щяло да се изплаши… Как ли пък не — такъв като него да се изплаши!

— Момент — отбеляза Стас. — Нищо не ни пречи да се обадим в милицията веднага след като отидем при стареца. Между другото защо е решил, че ковчегът е ваш, в смисъл на татко? Да не би да е надписан?

Ние с Рита се спогледахме и кимнахме едновременно:

— Точно така, върху него има табелка — обясних аз. — А на табелката пише: На скъпия ми съпруг Анатолий Вениаминович Смородин от безутешната му вдовица Маргарита Сергеевна.

Точно така си беше. Рита настоя да има такава табелка и поиска да изпишат цялото й име, вероятно за да не би татко да я обърка с някоя друга безутешна вдовица.

— А ако това са някакви ченгесарски номера? — изплаши се Рита. — Ако по този начин се опитват да ме измъкнат от скривалището ми?

— Ти няма защо да ходиш там. Аз спокойно мога да мина за безутешната вдовица. Хайде да решим какво ще правим с ковчега.

— Да го предадем в милицията — предложи Стас. — Ако татко беше вътре, тогава…

— Млъкни! — кресна Рита. — Знаеш ли колко струва тоз ковчег? И това е моят подарък за покойния. А подаръ ците не бива да се търкалят по улицата.

— Разбирам, но ако татко не е в него, той е напълн безполезен. Естествено бихме могли да го сложим в гаража, но честно казано, ще ме притеснява.

— Правете каквото щете! — обиди се Рита. — Ясно е, че тук никой не се вълнува от интересите на татко.

— Слушай, а къде е самият татко? — досети се да попита Стас. Ние се спогледахме. — Някой е изровил ковчега — разви по-нататък мисълта си той, — сетне по някаква причина го е изхвърлил, а… дори се затруднявам да довърша мисълта си. Кому, а най-вече защо някому е притрябвал труп?

— Абе там нямаше никакъв труп — махнах с ръка. Рита облещи страховито очи, а аз я помолих: — Разкажи му.

— Ти му разкажи! — ядоса се тя.

— Добре — свих рамене. — Татко се удави и дълго време не можаха да открият трупа му. После го намериха. Прецени сам: кой има нужда да пренася труп на десет хиляди километра, пък и освен това… с две думи татко беше кремиран. Но когато Рита получи буркана с праха на татко…

— Урната — не се сдържа тя.

— Урната де. Та тъй, тя беше възмутена до дъното на душата си, защото нямаше представа какво да я прави. В нашия град не съществува място, където да се полагат такива урни. Пък и нямаше как да я сложим в хола например. А на Рита й се щеше понякога да иде при татко, да му се оплаче от живота… изобщо всичко да е като при другите хора.

— Човек трябва да има гроб — кресна Рита, — а не някакъв си идиотски буркан! И на всичкото отгоре ти се учудваш, че при това наше отношение към баща ни ние го виждахме толкова рядко приживе.

— Както и да е, тя купи ковчег за татко и ние погребахме урната в него. А някакъв малоумник го изровил и аз дори се досещам кой е той. Представям си какво е изпитал Севрюгин, когато вместо татко е намерил буркана.

— Де да можехме да разберем какво иска този мошеник! — изсъска Рита. — Сега си имаме ковчег, но нямаме буркан… пу, да му се не види, урна… истинска лудница.

— Така е — съгласи се Стас. — А този Севрюгин случайно не е ли търсил богатството в ковчега? Като дете гледах филм, в който един хитрец вместо труп, сложи в ковчега скъпоценности.

— Там няма никакви скъпоценности! — разкрещях се аз. Татко отнесе всичко със себе си.

— В какъв смисъл? — напрегна се Стас.

— В смисъл че профука всичко до дупка веднага след като лекарите му казаха, че краят му наближава.

— Да си призная — разбирам го — отбеляза Стас, а Рита се възмути:

— Ти нямаш капка уважение към баща си. Никога не бих повярвала, че татко най-хладнокръвно ни е оставил без пукната пара.

— Ами недей да вярваш — отвърнах презрително, тъй като вече ужасно се бях изморила от тази глупава препирня.

— Хайде да решим отиваме ли при дядото или не — предложи миролюбиво Стас.

— Разбира се, че отиваме — кимна Рита. — Поне ще сме в течение на случващото се. Опитайте се да разберете какво е станало с горкия татко.