Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шоу и Кати Джеймс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Whole Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 47гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Цялата истина

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор Матуша Бенатова

Худ. оформление Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска

ISBN 978–954–769–182–7

История

  1. —Добавяне

34

Ана се събуди и почти изпищя от ужас. Над нея се беше надвесила някаква тъмна фигура. Тя се надигна и инстинктивно придърпа завивките към брадичката си.

— Какво търсиш тук?

— Мисля, че знаеш какво — тихо промълви Шоу и се отпусна на ръба на леглото.

— Как влезе?

В ръката му се появи ключ.

— Ти ми го даде, забрави ли?

— Не съм — уморено отвърна тя.

— Ходих при родителите ти, но ти сигурно знаеш.

— А ти знаеш ли, че след теб са имали и друг посетител? Аз също.

— Какво ти каза?

— Искаш ли да отгатнеш? Сигурна съм, че няма да ти е много трудно. Но аз трябва да знам дали това е истина!

— Съжалявам, Ана. Не исках да се получи така.

— Би трябвало да знаеш, че лъжата винаги наранява.

— Имаш право да си разстроена. Както и да ме мразиш. Но съм тук, за да ти кажа истината.

— И аз просто трябва да повярвам, че именно това е истината?

Очите на Шоу бегло обиколиха спалнята, в която беше изживял много щастливи мигове. Познаваше всеки сантиметър от апартамента на Ана — далеч по-добре от местата, които би могъл да нарече свой дом.

— Мога да опитам, нищо повече — въздъхна той.

— Искам да се облека. Иди в другата стая, ако обичаш.

— Доколкото си спомням, стотици пъти съм те виждал гола.

— Но не и тази вечер — отсече тя. — Хайде, върви!

Той се подчини. Няколко минути по-късно Ана влезе, облечена в дълъг халат. Краката й бяха боси. Седнаха на масичката до прозореца — същата, на която беше поканила Франк.

— Хайде, започвай! — напрегнато рече тя.

— Франк Уелс е мой пряк началник в организацията, за която ти споменах.

— Тази, в която работиш на бюро! — изгледа го тя. — Между другото, как става така, че върху бюрото ти постоянно попадат най-интересните задачи?

— Изпълнявам изключително опасни задачи — отвърна Шоу, забил очи в пода. — Почти никога не съм сигурен, че ще се измъкна жив. Това е истината.

Ана изпусна отчаяна въздишка, но побърза да се овладее.

— Вършиш го просто от добро сърце, така ли?

— Преди седем години прострелях Франк в главата. В Истанбул. Насочи пистолета си към мен, помислих си, че ще ме застреля. Откарах го в болница в мига, в който установих самоличността му. Вероятно е пропуснал тази подробност, но ако не го бях направил, той със сигурност щеше да умре.

— Каза, че искал да те арестува за някакво престъпление.

— Което е неговата версия, но тя не отговаря на истината.

Ана се облегна назад и придърпа полите на пеньоара си.

— А каква е твоята версия? С какво се занимаваше, когато го простреля?

— Не мога да ти кажа. Не съм това, за което ме мисли Франк, но няма как да го докажа.

— Значи аз трябва да повярвам на думите ти, и толкоз! — смаяно възкликна тя. — Въпреки че досегашното ти поведение не внушава никакво доверие.

Шоу се замисли.

— Е, добре — въздъхна след кратка пауза той. — Но трябва да си остане между нас. Казвам го сериозно, Ана! — Тя кимна, чертите й се изопнаха. — Бях в Истанбул за да разбера кой се опитва да ме натопи за контактите ми с един изключително опасен наркокартел, действащ на територията на Таджикистан. По онова време още работех на свободна практика. Приемах поръчки от американци, французи и израелци, но нито една от задачите ми нямаше престъпен характер.

— Кой се опитваше да те натопи? — попита с далеч по-примирителен тон Ана.

— Подозирах доста хора. Работата ми беше такава, че нанесе щети на куп бандити и престъпници. Предполагам, че организацията на Франк е била внедрена в тези среди. Нейните агенти са били сигурни, че съм преминал на страната на лошите, и са препоръчали да бъда неутрализиран. А аз подозирах, че именно Франк ме е натопил. Заложил ми бе капан и бе пристигнал в Турция, за да довърши нещата. Просто стрелях пръв, преди той да ме застреля.

— Но защо си се съгласил да работиш за него, след като не си направил нищо лошо?

— Ще ти кажа. Ако нещата бяха стигнали до съд, аз със сигурност щях да лежа в затвора до края на дните си. Не разполагах с никакви доказателства, които да ме оневинят, докато неговата схема беше много убедителна. Работата за Франк не беше лесна, но все пак бе по-добрата алтернатива. Според мен той и неговите хора подозираха, че съм бил прецакан, но вместо да докажат невинността ми, те предпочетоха да ме шантажират, за да работя за тях.

— Но защо в Шотландия са стреляли срещу теб?

— Кой ти каза? — остро попита той.

— Може би Франк.

— Не ме лъжи, Ана!

— Приятно ми е да го чуя от твоята уста!

— На практика никога не съм те лъгал — въздъхна той. — Просто не ти казвах всичко.

— Разлика, която граничи с абсурда! — възбудено извика тя.

Шоу почервеня от гняв, но само след минута чертите му се смекчиха.

— Всъщност ти си права. Но както и да е. Разбрахме се, че ще работя за тях в продължение на пет години, след което, ако оцелея, ще бъде свободен. Е, стана така, че годините наближават шест.

— Но защо работиш допълнително за тези ужасни хора? Не виждам смисъла.

— Защото исках да съм сигурен, че ще ме пуснат. Трябваше да съм сигурен! По една изключително важна причина.

— Кога реши за тази допълнителна година?

— Преди три години, в Берлин. Точно в полунощ.

Очите им се срещнаха, в гърлото на Ана се появи буца. Полунощ беше часът на първата им среща. Знаех го с точност, защото някакъв уличен часовник започна да бие в мига, в който той я спаси от хулиганското нападение.

— Но той ми каза, че не си свободен — с мъка промълви тя. — Че продължаваш да работиш за него, защото хората с тази професия никога не могат да се оттеглят.

— Току-що имах възможност да се уверя в това.

Думите му прозвучаха толкова отчаяно, че Ана стисна ръката му между дланите си.

— Не можеш ли просто да се махнеш? — попита с насълзени очи тя. — Да избягаш някъде?

— Бих могъл. Тогава със сигурност ще бъда убит или ще попадна в затвора в рамките на следващите двайсет и четири часа.

— Но тези хора са представители на закона! Как е възможно да постъпват така?

— Те са закон в закона. Убиват свободно, когато целта им го оправдава. Светът е опасно място, правилата на играта са променени.

— Много успокоително!

— Искаш ли да си в безопасност?

— На всяка цена? Не!

— Значи си малцинство.

— Какво ще стане с нас?

— Аз те помолих да станеш моя жена и ти прие. Пожела да поискам ръката ти от баща ти и аз го направих. Но не бях напълно откровен с теб. Оказа се, че не мога да се отърва от Франк. При това положение не очаквам да се омъжиш за мен. Не би било честно. Не е правилно. Обичам те твърде много, за да ти го причиня. А сега ми предстои да направя най-трудното.

— Какво е то? — попита с дрезгав шепот Ана.

— Да изчезна от живота ти.

След тези думи Шоу започна да се надига.

— Чакай! — извика тя, избърса сълзите с ръкава на пеньоара си и добави: — Още ли искаш да се ожениш за мен?

— Този въпрос вече е невалиден, Ана. Не искам да се питаш дали ще се върна жив при всяко мое заминаване.

— Ами жените на войниците и полицаите? Нима не си задават този въпрос всеки ден?

— Лесно е да се каже, Ана. Но…

Тя седна в скута му, хвана голямата му силна ръка и я положи върху годежния си пръстен.

— Трябва да си зададеш един въпрос, Шоу. Само един. Все още ли ме обичаш? Ако отговорът е „не“, нямаш проблем.

Той опря глава в нейната и тихо прошепна:

— Значи имам огромен проблем.