Дейвид Балдачи
Цялата истина (9)

8

Акцията „Помнете Константин“ стигна апогея си. В петдесет страни се проведоха демонстрации, а ООН официално поиска повече информация от кипящия от гняв президент Горшков. Но имаше и трезви глави, които проявяваха скептицизъм и твърдо се обявиха против надигащите се антируски настроения.

Още в началото на кампанията много политически лидери, журналисти, коментатори и анализатори — повечето от тях пострадали от прибързани заключения в миналото призоваха към предпазливост и сдържаност. Повдигнаха се нови въпроси относно автентичността на мъжа и видеоматериала, особено след категоричното отричане на руснаците и неочакваното им решение да предоставят на световните медии достъп до секретни материали. Два дни след това решение светът започна да смекчава категоричното си мнение за злокобното отношение на Москва към своите поданици, а много политици изпуснаха въздишка на облекчение. Но, както се оказа по-късно, това смекчаване бе само затишие пред истинската буря.

След още два дни светът преживя нов шок. В интернет се появи дълъг списък на жертвите на руското правителство, придружен от снимки. Хиляди имена на мъже, жени и деца, млади и стари, бременни и инвалиди. Под имената и снимките имаше кратки подробности за живота и ужасната им смърт. Най-лошото беше, че всеки от тези файлове носеше знака на класифицирана информация на руското правителство.

Внушението беше колкото ясно, толкова и опустошително: „Да помним не само Константин“. Не след дълго телевизиите, радиостанциите и различните интернет сайтове бяха атакувани от най-различни „експерти“ — главно бежанци от Русия и бившите социалистически страни, които се нахвърлиха върху руското правителство, обвинявайки го в завръщане към маниакалната идея за световна власт.

Сякаш изтерзаният образ на Константин изведнъж се беше размножил хилядократно и новите „мъченици“ бяха дали кураж на тези хора най-после да отворят уста. Светът беше залят от този образ, появил се върху чаши за кафе, якета и тениски. Константин изведнъж се превърна в Че Гевара на новото поколение. А шейсетте години на отминалия век внезапно оживяха със своите атомни гъби, превръщайки се в колективен кошмар.

В телевизионните предавания започнаха да се появяват какви ли не хора, твърдейки, че са роднини или близки приятели на Константин. Те описваха и преповтаряха подробности от биографията на един несъществуващ човек, а общественото внимание постепенно ги накара да повярват на собствените си измислици. Не малко от тях бяха готови да се закълнат, че са го познавали лично и разказите им за живота му са чистата истина. Той беше истински мъченик, обичан и уважаван от всички. Те също. Макар и отровни по своята същност, техните изяви по световните медии привличаха вниманието и съчувствието на милиони хора.

Разбира се, водещите на подобни предавания заливаха гостите си с лавина от насочващи въпроси от сорта на „Това не е ли ужасно?“, или „Какво щеше да бъде посланието на бедния Константин към милионите телевизионни зрители, ако все още беше жив?“.

По един от международните канали на Би Би Си се появи умник, който дълбокомислено заяви:

„Руснаците не искат да свирят втора цигулка в един свят на изчерпващи се енергийни източници, недостиг на суровини и питейна вода. Това важи с особена сила за страни като Китай, Индия, а дори и за Съединените щати.“

След което уточни, че руснаците са изпробвали демокрацията, но са останали разочаровани от нея.

„Днес руската мечка отново се надига и светът трябва да си направи съответните заключения.“

И светът действително ги направи, най-вече защото споменатият умник беше не друг, а самият Сергей Петров — вторият по ранг в руската Федерална служба за сигурност, пряк наследник на КГБ. Рискувайки живота си, този човек беше успял да избяга от Русия, но постоянно повтаряше, че всеки момент може да бъде застигнат от куршум, бомба или порция полоний–210 в кафето. За своите медийни изяви Петров получаваше щедри хонорари, но нямаше представа за източника им. А скептиците, които хранеха съмнения и правеха опити да разкрият истината, нямаше да получат никаква помощ от него, тъй като той продължаваше да обича родината си.

Постепенно в общественото съзнание започна да се избистря един логичен въпрос: Кой стои зад тази кампания и какви са неговите цели? Никой не предложи адекватен отговор на този изключително прост въпрос, въпреки че светът отдавна живееше в ерата на информацията. А в ерата на информацията има не милиони, а трилиони сигурни убежища.

Забравени бяха кризите в Близкия изток. Лудият Ким начело на Северна Корея отиде на вътрешните страници, а всички кандидат-президенти в навечерието на изборите в Съединените щати трябваше да отговарят на един и същи въпрос: Какво ще бъде отношението ви към страна, която разполага с ядрения потенциал на самата Америка, а всичките й досегашни лидери са имали имперски амбиции?

Особено гневна беше американската общественост. Защо САЩ бяха пропилели толкова време, пари и човешки живот в района на Близкия изток, докато руснаците са кроили зловещите си планове за унищожаване на свободния свят? Русия разполагаше с хиляди ядрени бойни глави, които могат да достигнат до всяка точка на света. В сравнение с нея Ал Кайда и Бин Ладен изглеждаха дребни престъпници. И защо високопоставените умници отказваха да признаят този факт? А когато американската общественост бе разтревожена, управниците бързо го научаваха.

Кандидатирал се за втори мандат, действащият президент изведнъж се срина от първо на пето място в проучванията на общественото мнение просто защото противниците му успяха да го представят като политик с мекушаво отношение към Русия. Всяко по-голямо списание показваше снимката на Константин, във всяко популярно телевизионно предаване — „Хардбол“, „С лице към нацията“, или „Среща с пресата“ — се говореше за възхода на Русия, а във всеки блог, чат рум или сайбър кафе се обсъждаше вероятността от връщането на Студената война, а дори и издигането на нова Желязна завеса, която някои особено духовити индивиди вече успяха да кръстят „Ковчег от титан“.

Най-много шум вдигаха водещите на популярните политически предавания, които нададоха вой, че отдавна са предупреждавали за тази опасност, въпреки че като всички останали през цялото време се бяха занимавали с Близкия изток. „Когато казвах да пуснем бомбата на червените, преди те да ни изпреварят, аз се обръщах към обикновените хора — ревяха в един глас те. — Просто няма друг начин да се справим с тях!“

Големите телевизионни канали се заровиха в огромните си архиви, търсейки стари черно-бели фотографии, запечатали атомни взривове. Две поколения американци за пръв път в живота си получиха възможността да видят учениците от 60-те, които се крият под чиновете си с разширени от ужас очи, сякаш няколко дъски или парче стъкло могат да ги предпазят от термоядрената експлозия. Редом с тези кадри се появиха и записи от парадите на съветските ракетни войски пред Кремъл. Записи, които наистина будеха страх.

Една безвкусна, но откровена статия открито обяви: „Ако ядрена ракета на Москва улучи Ню Йорк, няма да паднат една-две сгради, а ще се сринат всичките!“

Американската армия, която единствена можеше да се противопостави на руската военна машина (може би с изключение на тримилионната армия на Китай), преживяваше тежки времена. Безнадеждно затънала в пясъците на Ирак, тя търпеше както материални, така и морални щети. Разбира се, нейните военновъздушни и военноморски сили далеч превъзхождаха всичко, с което разполагаха руснаците, но въпреки това светът беше затаил дъх. Никой не беше сигурен каква ще бъде следващата стъпка на побърканите руснаци, но едно беше ясно на всички: Империята на злото се беше завърнала.

Николас Крийл остави вестника и чашата с кафе. В момента се намираше на десет километра над земята и пътуваше за една наистина важна среща. Бяха го информирали за всичко, което се беше случило напоследък. Нещата се развиваха добре. Според терминологията на перцептивния мениджмънт светът беше напълно навлязъл във фазата на „сковаващите“ възприятия — тоест повечето хора възприемаха като истина всичко, което им се предлагаше. Достигането на тази фаза беше далеч по-лесно, отколкото някой можеше да си представи. Манипулирането на хора бе лесна работа. До нея се прибягваше непрекъснато, включително и в случаи, когато светът бе на прага на унищожението.

Дигиталните образи, които в момента задръстваха световната мрежа, бяха рутинна тактическа маневра. Десетките хиляди лица на предполагаемо умъртвени руснаци, гледащи умолително към останалата част от човечеството, бяха съставната част на това, което личният перцептивен мениджър на Крийл наричаше операция „Везувий“ — на името на могъщия вулкан, който беше изтрил от лицето на земята древните римски градове Помпей и Херкулан. Благодарение на своята всеобхватност тази операция помиташе обясненията на правителството в Москва, въпреки че те отговаряха на истината. „Везувий“ беше част от една класическа „маневра за манипулиране на мозъка“, която експертът на Крийл наричаше „тройно М“. И която до този момент действаше безпогрешно. В резултат руснаците изглеждаха не само лъжци, но и некомпетентни лъжци. Крийл извърна глава към илюминатора на своя ширококорпусен боинг 767. С капацитет за превоз на 250 пътници, той беше преустроен по един наистина забележителен начин за двайсетина привилегировани представители на човешката раса. На свое разположение те имаха отделни спални с баня, салон за фитнес и масаж, трапезария, конферентна зала и дори киносалон. Крийл беше обслужван от три дългокраки стюардеси с тесни поли и блузи с логото на „Арес“. На пръв поглед той не им обръщаше внимание, но все пак…

Николас Крийл беше семеен. На практика се беше женил четири пъти. Последната му съпруга беше някаква „Мис“. Така и не успя да запомни точната й титла. Това, разбира се, беше абсурд, който скоро щеше да бъде забравен. Все пак се беше забавлявал, за което „мис Секси“ щеше да получи предостатъчна компенсация след развода. Първите му две съпруги бяха елегантни, умни и целеустремени жени, които буквално го бяха побъркали. В резултат той си извлече съответните поуки и следващите му контакти бяха обвързани с железни предбрачни договори, които рязко орязваха придобивките им след като станеха излишни.

Погледна надолу. В момента летяха над Китай, страна с огромен потенциал и огромни проблеми. Да, това действително беше една от най-сложните държави в света. Отлично място за избухване на поредната война, помисли си Крийл. Защото това беше крайната цел на всичко. Но нещата бяха далеч по-сложни, въпреки че започването на война беше най-простото нещо.

Николас Крийл никога не беше търсил лесното, а напротив, винаги се беше стремял към това, което изглеждаше невъзможно.