Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шоу и Кати Джеймс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Whole Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Цялата истина

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор Матуша Бенатова

Худ. оформление Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска

ISBN 978–954–769–182–7

История

  1. —Добавяне

63

Кейти се обади на Кевин Галахър и му разказа за развоя на събитията. Когато успя да овладее възбудата си, той й зададе един-единствен въпрос:

— Кога ще предадеш материала?

— Вече е готов. Още сега мога да ти го изпратя по електронната поща. Редактирай глупостите и го пускай.

— Информаторът ти е мъртъв, така ли?

— Да. Полицията разследва случая.

— Разпитваха ли те?

— Да. Казах им най-главното, без да споменавам какво научих от него. Първа страница, нали Кевин?

— Първа, естествено! Десет сантиметрови букви на заглавието, Кейти! Правим го само когато някъде избухне война! Веднага изпращай материала! Ще ти звънна, след като го прочета.

Кейти изключи телефона, поколеба се за миг и натисна един клавиш на лаптопа си. Репортажът отлетя към редакцията. Правим го само когато някъде избухне война. В главата й отново изплуваха думите на Шоу: Ами ако избухне световна война? По гърба й пробягаха хладни тръпки.

Галахър се обади след двайсет минути. Дори през океана се усещаше, че му текат лигите.

— Пускаме го в сутрешното издание — обеща той, поколеба се за момент и добави: — Все още има доста време. Сигурна ли си, че някой няма да ни изпревари?

— Лесник вече няма да говори с никого, ако това имаш предвид. Но аз не разполагам с неоспорими доказателства, че в деня на нападението той наистина е бил в сградата. Уликите са косвени, тъй като нямам независим източник, който да ги потвърди. В повечето случаи не постъпвам така.

— Няма начин да знае всичките тези подробности, ако не е бил вътре, Кейти. Лондонската полиция отказва всякаква информация по въпроса, въпреки че направихме всичко възможно да се сдобием с нея. Ами убийството му? Мисля, че то е достатъчно доказателство. Пускал съм водещи материали и с по-малко доказателства — като всеки друг вестник. Спомни си фиаското с отбора по лакрос на университета „Дюк“ с охранителя Ричард Джуъл в Олимпийския парк в Атланта.

— Фиаско е ключовата дума, Кевин — кимна Кейти и изведнъж я обзеха съмнения.

— Нямаш грижи, Кейти. Материалът ще ти донесе третия „Пулицър“. Изпий една чаша вместо мен.

— В това отношение имам известни проблеми — сви се Кейти. — Мисля, че го знаеш.

— Знам го, и какво? Иди и се натряскай! Материалът си заслужава.

Нещо прещрака в главата й. Не знаеше дали се дължи на дебелашкия намек, или на нещо друго, но тя тръсна глава.

— Задръж малко, Кевин.

— Какво?

— Не можеш да пуснеш материала. Все още не.

— Шегуваш ли се?

— Изчакай да ти се обадя. Искам да проверя някои неща.

— Кейти! Инстинктът ми нашепва, че…

— Млъквай и слушай! — извика извън себе си тя. — Ти нямаш инстинкт! Докато хора като мен обикалят света и по тях стрелят, ти си седиш зад удобното бюро и чакаш! Не ти пука за нищо друго освен за продажбата на тиража. Но сега ще задържиш материала, докато ти кажа. Прецакаш ли ме, ще те намеря и ще ти издера очите! А сега затварям, защото отивам да изпия онова питие, което ти толкова щедро ми предложи, мръснико!

Захвърли с отвращение телефона, пое си дълбоко дъх и се опита да прогони треперенето. Няколко минути по-късно слезе в хотелския бар и си поръча уиски със сода. Трябваше й сериозен стимул за това, което беше намислила. После си поръча още едно. Вероятно щеше да стигне и до трето, но човекът до нея изведнъж клюмна над чашата си и тя направи върховни усилия да се смъкне от високото столче.

Тръгна по тротоара и не след дълго стигна до къщата на Чарлс Дикенс. Или по-скоро една от многото лондонски къщи, в които беше живял писателят. Дали Дикенс със своето неизчерпаемо въображение би могъл да си представи кошмара, в който съм се озовала? — запита се тя. Май ситуацията е по-подходяща за Кафка.

Стигна до малка градинка, седна на една свободна пейка и набра номера му.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Можеш ли да говориш?

— Мисля, че твоята позиция беше кристално ясна.

— Искам да те видя.

— Защо?

— Моля те, Шоу. Важно е!

Кафето беше на две крачки от Кингс Крос Стейшън. Тя седна отвън и насочи поглед към дългите автобуси, които лондончаните наричаха „наденици“. Те бяха заменили традиционните двуетажни автобуси и на практика представляваха два отделни автобуса, свързани с гумиран маншон. Жителите на града не ги обичаха твърде, тъй като често предизвикваха задръствания по тесните улици.

Такъв е и животът ми, въздъхна Кейти. Десетина „наденици“ са блокирали пътищата, по които бих могла да се измъкна.

Зърна го миг преди той да я види. Движеше се леко и без усилия въпреки ранената ръка. Плъзгаше се по плочките като чапла над спокойни води, готова всеки миг да връхлети върху плячката си. Стана и му махна.

Поръча си някаква храна, а Шоу се задоволи само с кафе и бисквита.

— Говори ли с полицията? — попита той.

— Бегло. Разказах им само каквото видях. Не споменах, че предварително съм разговаряла с него, защото не искам повече неприятности. За тях си останах случаен минувач.

— Ще разберат, че си ги излъгала в момента, в който излезе материалът. Между другото, кога ще стане това? Сигурен съм, че вече си го написала.

— Наистина го написах. Ето защо искам да говоря с теб.

Той се облегна и я погледна очаквателно.

— Ами говори.

— Нямам желание да предизвикам избухването на трета световна война.

Шоу отпи глътка кафе, а Кейти неохотно посегна към салатата. Мълчаха в продължение на цяла минута.

— Какво очакваш да чуеш от мен? — попита той. — Че не бива да публикуваш материала си? Аз вече ти го казах.

— Наистина ли си убеден, че разкриването на истината ще причини повече вреда, отколкото полза?

— Да, убеден съм. Но нека се върнем малко назад. Ние все още не знаем, че фактите в твоя материал отговарят на истината.

— Откъде знаеш, след като не си го чел? — трепна тя.

— Ти не ми позволи! — прогърмя той, после смекчи тон. — Виж какво, Кейти. Съжалявам за това, което сполетя Лесник. Но нямам никаква представа дали е свързан с лошите, или ти е казал истината.

— Фактът, че го застреляха на улицата, категорично сочи, че не е бил свързан с лошите. Той е знаел истината, а те са го проследили, за да му затворят устата.

— Тази теория издиша в няколко посоки. Как са го проследили? Защо го убиха? За да не проговори за руснаците?

— Този спор вече сме го водили — въздъхна Кейти.

— Така е — кимна той, облегна се и отмести очи от лицето й.

— Защо връхлетя в стаята му по този начин?

— Да кажем, че имах лош ден.

В очите й се появи любопитство, което не остана встрани от вниманието на Шоу.

— Бях в моргата — неохотно поясни той.

— Но защо?! — слисано го погледна тя.

— Не знам. Просто имах чувството, че трябва да я видя. После се отбих в апартамента й, но и това не помогна.

— Всички тези спомени… — съчувствено кимна Кейти.

— Там се сблъсках с родителите й — въздъхна той. — А баща й ме нападна.

— Мили боже!

— Най-лошото беше, че той ме обвини за смъртта й.

Кейти се вцепени от изненада.

— Но защо го е направил?

— От негова гледна точка има някаква логика. Разбрал е, че пътувам по света и осъществявам контакти с въоръжени хора. Освен това са го предупредили, че съм престъпник. После прострелват Ана и аз, естествено, съм виновният.

Отново замълчаха.

— Засега няма да публикувам материала — промълви тя. — Искам да науча повече.

— Мъдро решение, Кейти — вдигна глава той. — Одобрявам го напълно.

— А ти какво ще правиш?

— Ще търся убийците на Ана.