Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шоу и Кати Джеймс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Whole Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Цялата истина

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор Матуша Бенатова

Худ. оформление Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска

ISBN 978–954–769–182–7

История

  1. —Добавяне

55

Арон Лесник погълна сандвича си на два-три огромни залъка, а после шумно изпи няколко големи глътки кафе. Кейти се почувства леко отвратена от маниерите му на хранене, но същевременно я обзе състрадание. Този човек беше нелегален имигрант без пукната пара в джоба, обзет от ужас от положението, в което беше изпаднал. А и по всичко личеше, че отдавна не бе ял.

Лесник избърса устните си със салфетката и изпусна доволна въздишка. После улови погледа й и леко се смути.

— Благодаря за храната — заекна той.

— Моля, няма защо — отвърна Кейти, извади миниатюрния касетофон и го сложи на масата. — Имате ли нещо против?

— Не, но не искам хората да ме слушат — отвърна той и нервно се озърна. — Страх ме е.

— В такъв случай ще си водя записки — кимна Кейти и прибра машинката.

Той видимо се отпусна и се облегна назад.

— Сега ми разкажете всичко, което видяхте и чухте.

Разказът на Лесник продължи само няколко минути.

Интервюто за работа било проведено на втория етаж от възрастен човек на име Бил Харис.

— Защо не са ви застреляли? — остро попита Кейти.

— Защото, когато започна стрелбата, бях в тоалетната срещу кабинета му — отвърна Лесник.

На връщане чул изстрели и викове, отворил първата врата и се озовал в стаичката с копирната машина. Благодарение на дребния си ръст успял да се скрие. После чул още викове и изстрели. В коридора се разнесли стъпки и той се уплашил, че ще бъде открит. Бил сигурен, че ще го убият. На няколко пъти прекъсна разпокъсания си разказ, за да отпие глътка вода. Кейти записваше, стараейки се да не изпусне нито една дума.

— Какво стана после?

— В един момент ми се стори, че всичко е свършило. Надявах се, че е така. Но после долових още нещо.

— Какво?

— Чух гласовете на двама мъже, които разговаряха. Те влязоха в стаичката. Говореха на руски. Сигурен съм, защото знам този език, и то доста добре.

— Какво си говореха?

— Казаха, че имат списък с имена. Всички в него са били убити.

— Значи са знаели кой работи в сградата?

— Мисля, че да.

— Друго?

— Казаха, че очакват да се появи още някой, но не споменаха името му. Според тях той не фигурирал между убитите.

— Имали се предвид вас? — светкавично съобрази Кейти.

— И аз си помислих така — кимна Лесник. — Очаквах да претърсят сградата и да ме открият. Бях в капан. Бях сигурен, че ще умра. — По лицето му се търкулнаха сълзи.

Кейти допълни чашата му с кафе и попита:

— А как стана така, че не ви откриха?

— Единият от мъжете каза, че е време да тръгват. Счупил се прозорецът на някакъв кабинет, някаква жена крещяла. Опасяваха се, че полицията ще се появи всеки момент.

— И си тръгнаха, така ли?

— Да. Но на излизане единият подхвърли, че Горшков ще бъде много доволен от успеха на операцията.

Писалката на Кейти почти проби хартията.

— Горшков?! — възкликна тя. — Президентът на Русия?!

— Да — кимна Лесник. — Ужасно се изплаших, като чух името му. Всички знаят, че Горшков е бивш офицер от КГБ като Путин. Той плюе на демокрацията. Всички в Полша го знаят.

— Но защо Горшков би атакувал мозъчен тръст в Лондон? — объркано попита Кейти.

— Не знам.

— Как се измъкнахте?

— Изчаках да си тръгнат. Чух затръшването на вратата, но останах още известно време, за да съм сигурен. После се измъкнах през задния вход, от който влязох.

— Защо не през главния?

— Така ми предложи мистър Харис — човекът, с когото говорих. Каза го, след като разбра откъде съм… — Лицето му отново помръкна. — А и пред главния вход имаше трупове… На възрастен мъж и на млада жена, застреляни в главата, ей тук… — Пръстът му се вдигна към слепоочието. — Не исках да се приближавам до тях и затова минах отзад. После побягнах. Тичах, без да спра, чак до квартирата си.

— И не сте разказали това на никого, така ли?

— Не — поклати глава Лесник. — Страх ме беше, че ще ме убият. Бях там да търся работа, нищо повече. Не искам да умра.

— Добре, добре — успокоително промълви Кейти и го докосна по рамото. — Като първа стъпка се справихте много добре.

— Нали няма да споменавате името ми? — неспокойно попита Лесник.

— Вече ви обещах. Къде да ви открия, ако имам още въпроси?

— Живея в едно общежитие край реката — отвърна полякът и написа адреса на лист хартия. — Нямам пари за по-добро място.

Очите на Кейти отново се плъзнаха по вехтите дрехи и измършавялото тяло. После извади от джоба си няколко банкноти и му ги подаде.

— Не са много, но ще се опитам да набавя още.

— Благодаря.

— Моля.

Лесник се изправи.

— Дайте ми някакъв телефон — досети се Кейти.

— Нямам телефон — тъжно се усмихна човекът. — Но ще бъда в общежитието. И късмет.

— На вас ще ви трябва повече, нали?

— Откъде знаете? — проясни се за миг лицето му.

— Просто предположих.

Мъжът си тръгна, а Кейти се облегна назад. „Какво ще правя сега, по дяволите?“ Част от съзнанието й обаче не приемаше това, което се беше случило. Някакъв поляк с лош английски изведнъж я спира на улицата. Точно нея! И й предлага историята, която интересува целия свят и за която току-що беше получила делово предложение! Няма такъв късметлия, най-малкото пък тя.

Но вземайки предвид фактите, които й бяха известни, историята на този човек изглеждаше напълно правдоподобна. Той знаеше подробности за вътрешността на сградата, които тя беше длъжна да провери. Изглеждаше доста уплашен, което беше нормално за човек, преживял подобен инцидент. А и защо ще я лъже? Защото е откачалите, който търси петнайсетминутна слава? В такъв случай не би настоявал да не се споменава името му. Не, този човек не търсеше слава. Той очевидно бе уплашен. Ами ако й бе разказал истината?

Кейти скочи и се втурна към сградата на Финикс Груп. Само един човек можеше да потвърди разказа на поляка: Шоу. Не беше във възторг от бъдещата среща, но журналистическите й инстинкти вече се бяха задействали и я тласкаха към най-трудното — търсенето на истината.