Дейвид Балдачи
Цялата истина (51)

50

Синьо-жълтата композиция на влака на „Юростар“ потегли точно навреме, напусна предградията на Париж и се понесе с над двеста километра в час. Специалната железопътна линия беше пригодена за високи скорости и пътуването по нея беше гладко, със съвсем леко поклащане — удобно за пътниците, които са склонни да подремнат.

Шоу беше в първа класа, където се наслаждаваше на огромен луксозен фотьойл и изискана храна и вино, поднесени от стюард в красива униформа, който говореше английски и френски. Но Шоу не се докосна до храната и отправи мрачен поглед към прозореца.

Рядко мислеше за миналото, но сега мислите му неволно се върнаха назад — вероятно защото нямаше бъдеще, за което да мечтае. Имаше чувството, че кръгът на живота му се е затворил. Изоставен в сиропиталище от жена, която не помнеше, преминал през кошмара на приемните семейства, които му бяха причинили само зло, той постепенно бе свикнал с живота на самотник. Преди да попадне против волята си в организацията на Франк, той обикаляше света, изпълнявайки поръчките на онези, които плащаха най-добре. Не обръщаше внимание на риска, който поемаше, не го беше грижа за моралната страна на това, което вършеше. Беше наранявал хора, те също го бяха наранявали. Част от действията му бяха донесли по-голяма сигурност на света, други бяха увеличили опасностите за останалите шест милиарда човешки същества, населяващи планетата. Но за всичките задачи беше получил пълномощия от хора на правителствено равнище или от организации, представляващи отделни правителства. Такава беше равносметката на живота му.

Докато в него не се появи Ана.

Преди да я срещне, беше убеден, че животът му ще свърши в мига, в който някоя от мисиите на Франк тръгне на зле. И това го караше да се чувства спокоен. Човек живее, после умира. Преди Ана нямаше причини да живее другояче, подчинявайки се единствено на инстинкта за самосъхранение. Но когато човек води толкова непълноценен живот, с течение на времето дори този инстинкт се похабява. След появата на Ана обаче той изведнъж се сдоби с нова, съвсем основателна причина да оцелее. Подготовката му за мисиите стана много по-старателна, защото искаше да се върне жив. При нея.

После започна да планира как да се измъкне от Франк. И бъдещия си живот с Ана. Нещата се развиваха добре, целта изглеждаше близо. Тя беше постижима дори с човек като Франк, стига да се опазеше жив.

Но в момента беше смазан от безпощадната ирония на съдбата.

Никога не му беше минавало през ума, че Ана, а не той щеше да стане жертва на насилствена смърт. Никога.

Той продължаваше да се взира през прозореца в красивата природа. Но за него тя вече не означаваше нищо. Единствената красота, която го беше вълнувала, в момента лежеше в хладилната камера на някоя от лондонските морги. Тя остана да съществува само в спомените му. Това би трябвало да му носи някаква утеха. С отворени очи или не, той виждаше единственото човешко същество, което си беше позволил да обича. Този образ щеше да остане у него до края на живота му, щеше да бъде наказанието му за дързостта дори да допусне, че може да живее нормално. Или щастливо.

Сега имаше една-единствена цел: да убива. А после щеше да свърши живота си така, както го беше започнал. Сам.

 

 

Кейти беше през няколко вагона от Шоу, но дори не подозираше за това. Въпреки новата задача тя продължаваше да мисли за него, насочила поглед към живописната панорама зад прозореца. Какво щеше да се случи в Лондон, дали той щеше да се справи? Без съмнение щеше да проникне в сградата на Финикс Груп, използвайки връзките си. А после щеше да отиде и в апартамента на Ана. Нямаше начин да го избегне, повтаряше си тя.

Потънала в мислите си, тя не забеляза кога влакът прекоси Кале и започна да се спуска надолу. Осъзна го едва когато се озоваха в добре осветения тунел, но остана спокойна. Без мисли за милиардите тонове вода над главата й, които заплашват да проникнат през бетона и да сплескат влака.

Двайсет и пет минути по-късно отново изскочиха на ярката дневна светлина. Вече бяха в Англия. Приятното пътуване щеше да продължи около 150 минути, през които тя имаше възможност да включи лаптопа си и да използва мобилния си телефон. Въпреки че нямаше на кого да се обади. След инцидента в болницата не изпитваше никакво желание да докосва проклетия апарат.

В главата й отново изплуваха думите на Шоу: „Животът ми приключи, но убиецът на Ана ще умре, и то скоро.“ Нямаше съмнение, че той щеше да се опита да убие престъпника или престъпниците с голи ръце, независимо че бе ранен.

А после? Какво щеше да прави после? Ами ако загине, докато си отмъщава? Човек, който е в състояние да организира убийството на близо трийсет души, едва ли ще се предаде лесно.

А тя трябваше да пише своите материали. Какво ли ще си помисли Шоу, когато разбере, че е получила задача да прави репортаж за „Лондонската касапница“? Да си вади хляба от убийството на Ана? Това беше нейната професия, но тя беше сигурна, че той щеше да се ядоса. И то много.

Очите й попаднаха на малката бутилка червено вино, която й бяха сервирали с обяда. Беше я задържала и след като стюардът разчисти масичката. Гледаше я втренчено, докато влакът продължаваше напред. Двайсет минути по-късно той навлезе в покрайнините на Лондон с нагъсто застроени стари къщи, над които стърчаха причудливи комини. Кейти продължаваше да гледа бутилката. В един момент не издържа, отви капачката и отпи малка глътка. Обзе я блаженство, последвано от остро чувство за вина. Въпреки това отпи втори път. Чувството за вина нарасна стократно. Затвори бутилката, остави я на подноса и промърмори мрачно „гадост“.

Мъжът на съседната седалка я чу, погледна бутилката и вдигна очи към лицето й.

— Лоша реколта?

— Лош живот! — отвърна с пламнал поглед тя.

Човекът побърза да забие нос във вестника си.

Кейти си даваше сметка, че няма да може да работи по този начин. Журналистиката не е за пияници. Не можеше да си позволява самосъжаление, въпреки че в момента това й се струваше адски изкусително. Направи знак на преминаващия стюард и го помоли да прибере бутилката.

Няколко минути по-късно влакът влезе в Уотърлу Стейшън. Кейти слезе сред първите пътници и бързо се насочи към чакащите наблизо таксита. Подобно на Шоу, тя също щеше да отседне в района на Странд, разбира се, не в толкова луксозен хотел като „Савой“. Лондон съвсем не е евтино място за живеене, но ако човек познава града, лесно може да си намери хотел с поносими цени. Тя беше пътувала много и знаеше накъде да се насочи. А в случай че командировката й се проточеше, щеше да постъпи така, както в Париж — да използва апартамента на колежка, която също като нея рядко се задържаше у дома.

Нае стая в един хотел с умерени цени, остави багажа си и взе такси за сградата на Финикс Груп. Вероятно рано или късно щеше да се сблъска с Шоу. А когато това се случеше, щеше да включи в действие готовия си план.

При всички случаи ще тичам като бясна.