Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шоу и Кати Джеймс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Whole Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 47гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Цялата истина

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор Матуша Бенатова

Худ. оформление Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска

ISBN 978–954–769–182–7

История

  1. —Добавяне

39

Шоу се задейства. Складът се намираше в парижки район, избягван от всички, които не обичат насилието. Тази малка част от територията на Франция не се контролираше от полицията, но други хора я наричаха свой дом. А те никак не обичаха гости.

От мрака изскочиха четирима скинари и се насочиха към Шоу, който стоеше в ъгъла. Над главата му светеха една-две мъждиви крушки. Младежите го заобиколиха, без да си правят труда да прикриват оръжието си. Вероятно спяха с него, притискайки го към себе си много по-нежно, отколкото жените, с които си лягаха.

Въпреки студеното време повечето бяха облечени с фланелки без ръкави. Бяха бели, макар че цветът на кожата им почти не се виждаше под гъсто изрисуваните татуировки. Сюжетите бяха доста разнообразни, с изключение на свастиката, татуирана върху трицепса на всеки от тях. Единият, младеж на около двайсет, имаше огромен дракон, който покриваше тялото му от кръста нагоре, оцветен в черно, зелено и розово. Огромните зъби достигаха чак до долната част на лицето му. В ръцете си държеше пушка-помпа, кафявите му очи гледаха Шоу с предизвикателство и омраза, зад които прозираше и отношението му към света: „Не ми пука от никого и от нищо.“ Ръцете му заредиха пушката с бързо движение, от устата му излетя храчка, която кацна на сантиметри от краката на Шоу.

Е, майка ти положително се гордее с теб.

Шоу насочи вниманието си към човека, който се приближаваше от другата страна. За разлика от останалите, които носеха черни камуфлажни панталони и тежки войнишки ботуши, той беше облечен с яке и изгладени джинси, а на краката му имаше мокасини с малки пискюли. Но поведението му не се различаваше от това на останалите. Крачеше с онази самоуверена и предизвикателна походка, която караше човек да се хване за пистолета или просто да го размаже с юмрук — за благото на цялото човечество.

Не изглеждаше на повече от трийсет, но покритото му с белези лице издаваше много по-голям опит, отколкото бе нормално да се натрупа за три десетилетия.

Той се ръкува с Шоу и посочи към масичката за карти в ъгъла. Шоу го изчака да седне и го последва, а останалите скинари бързо заобиколиха масата. Глутница хищници, които чакат знак да ме разкъсат, помисли си той.

— Je suis Адолф, мосю — представи се водачът. — А вие?

— Нямам име, но разполагам с всичко останало — отвърна Шоу.

— Не е ли странно, че цената изобщо не е спомената?

Шоу леко се приведе напред.

— Някои неща са по-важни от парите.

— Повечето неща са по-важни от парите, но човек трябва да има пари, за да ги осъществи — усмихна се Адолф и запали цигара. — Ако Сартр беше жив, със сигурност щеше да ни предложи един задълбочен философски анализ или просто щеше да каже: с’est la vie.

— Искате да убиете президента Бенист. Това е акт, който със сигурност ще тласне Франция към анархията — започна Шоу.

— Надценявате любовта на французите към политиката — поклати глава Адолф. — Казвате, че искам да убия Бенист? Това си е ваше мнение, но какво толкова? Един мъртъв президент, нищо повече. Просто ще си изберат нов идиот.

— Страната ви е люлка на политическата революция — възрази Шоу.

— Au contraire — поклати глава Адолф. — Страната ни беше люлка на политическата революция. Днес ние сме напълно американизирани. Моите съграждани мислят само как да се сдобият с поредния iPhone. Единствено ние сме истинските революционери, mon ami.

— И за какво се борите?

— Ти как мислиш? — заряза добрия тон Адолф, дръпна ръката на горилата до себе си и тикна свастиката под носа на Шоу. — За разлика от лицемерите на Хитлер, които я носеха върху униформите си, ние сме я гравирали в кожата си! Това е нашата постоянна идентичност. А аз приех името на учителя.

— Значи евреите са корените на злото, така ли?

— Евреи, мюсюлмани, християни, всички са еднакво виновни. Майката на Бенист е била еврейка, въпреки че той се опитва да скрие този факт. Ти твърдиш, че разполагаш с информация и съответните правомощия, за да ни вкараш в хотела, в който той ще отседне, така ли?

— Да. Но нося само част от нея. Достатъчно, за да се убедите, че съм сериозен. — Ръката му се плъзна към вътрешния джоб и се появи обратно с отличен на вид журналистически бадж и пропуск за предстоящата реч на президента в един от парижките хотели.

— C’est bon. Bien fait! — възкликна Адолф, след като внимателно ги разгледа.

— Разполагам с още пет комплекта — добави Шоу. — Всички ще бъдете включени в списъка на официалните гости.

— Оръжие?

— Французите не са параноични като американците. ВИП гостите не подлежат на проверка с детектори. — Очите на Шоу се плъзнаха по фигурите на скинарите около масичката. — Но вие трябва да приличате на ВИП гости и да се държите като такива.

— Тези са моите персонални бодигардове — засмя се Адолф. — Израснали сме заедно по улиците на Париж. Всеки един от тях с радост ще се жертва за мен. Аз съм избраният и те го знаят.

Очите на Шоу се плъзнаха по младежа с дракона. Да, тоя наистина изглежда достатъчно глупав, за да умре за тъпия задник, който му се прави на главатар, помисли си той.

— Значи други ще свършат работата, а ти само ще ги наблюдаваш? — подхвърли на глас той.

Адолф кимна.

— Кога ще получим останалите документи?

— Веднага след като платите цената, която ще ви поискам.

— Аха, опряхме и до това — промърмори Адолф, кръстоса крак върху крак и издуха кръгче цигарен дим към тавана, издигащ се на трийсет метра над главите им. — Но искам да те предупредя, мосю, че ние не разполагаме с много пари.

— Вече споменах, че парите не ме интересуват.

— Мнозина твърдят същото, но само докато си ги поискат. Ние не сме нито наркопласьори, нито преяли от петрол пустинни терористи. Аз нямам милиарди в швейцарска банка, а съм един беден човек с богати идеи.

— Миналата година баща ми почина във френски затвор — каза Шоу.

Адолф изпъна рамене, в очите му се появи интерес.

— В кой затвор?

— „Санте“.

Онзи кимна, хвърли фаса си на студения циментов под и го размаза с тока на обувката си.

— Един от най-гадните. Всъщност всички френски затвори са гадни. В момента в „Санте“ лежат няколко от нашите хора. Единствената им вина е, че се опитват да прочистят улиците от боклука. Но ги държат затворени като животни. Светът наистина полудява!

Драконът зад гърба на Шоу издаде полугласно ръмжене.

Той се обърна точно навреме, за да види поредната храчка, изстреляна към обувките му.

— Един от тях беше братът на Виктор — поясни Адолф. — Миналата година се самоуби в „Санте“. Двамата бяхте много близки, нали Виктор?

Онзи отново изръмжа и разтърси пушката в ръката си.

— Сигурен съм, че са били близки — язвително каза Шоу.

— Значи баща ти е умрял в затвора, а? За какво престъпление е бил осъден?

— Баща ми напусна Америка и дойде тук, за да започне нов бизнес. Впоследствие се оказа, че неговите конкуренти са няколко компании, собственост на приятели на Бенист. Прекалено силни конкуренти. В качеството си на главен прокурор на републиката Бенист обвини баща ми в няколко престъпления, които той не беше извършил. С единствената цел да съсипе бизнеса му. Баща ми лежа в онази дупка цели двайсет години, а малко преди да го освободят, умря от инфаркт. За това е виновен единствено Бенист, който почти буквално заби ножа в гърдите му.

— Дали тази история ще се окаже вярна, ако си направим труда да я проверим? — присви очи Адолф.

— Говоря истината — отвърна Шоу, без да отделя очите си от неговите. — Иначе не бих си позволил да се появя тук.

— Искаш възмездие значи. И това е всичко?

— Нима не е достатъчно? Давам ти нужната информация и ти ликвидираш Бенист. — Замълча за миг, после тихо добави: — И още някого…

— Кого? — остро попита Адолф.

— Бащата на Бенист. Той ме лиши от баща, искам да му отвърна със същото.

Адолф се облегна назад.

— Доколкото знам, него също го охраняват — подхвърли след кратък размисъл той.

— Планирал съм всичко. Години наред съм мислил за това. — Очите на Шоу пробягаха по лицата на скинарите. — Тези момчета могат да го направят. Иска се само кураж и твърда ръка.

— А как се добра до тази информация? Много съм любопитен да разбера.

— Защо?

— Защото се говори, че Бенист е майстор в поставянето на капани.

Подчинявайки се на знака на своя главатар, скинарите сграбчиха Шоу, смъкнаха сакото му и го накараха да се изправи. Виктор извади нож и сряза ризата му, търсейки микрофон. После смъкнаха панталоните му. След прегледа на интимните му места, който би накарал да се изчерви и най-закоравелият затворнически надзирател, той получи възможност да се облече.

— Изненадан съм, че чак сега го направихте — промърмори Шоу, докато закопчаваше ризата си.

— Каква е разликата? — сви рамене Адолф. — Ако носеше микрофон, вече щеше да си мъртъв. А аз щях да бъда много далеч, когато идиотите се появят тук.

— Биха могли да обкръжат този склад — подхвърли Шоу.

— Няма начин, мосю — усмихна се с чувство на превъзходство Адолф. — Щях да бъда информиран дори ако са на десет пресечки оттук. Мога да те уверя, че жандармите, които контролират туристическите райони на Париж, нямат достъп до моите територии.

Шоу отново седна на стола.

— Аз съм близък с Бенист — заяви той. — Радвам се на пълното му доверие.

— Защо след всичко, което е причинил на баща ти?

— Той не знае, че ми е бил баща — простичко отвърна Шоу. — Напуснах Франция, смених самоличността си, а после се върнах. От доста време му върша мръсната работа, разбира се, на тъмно. И той ми вярва като на собствен син. Не минава ден, без да си помисля за тази ирония на съдбата.

— Омразата ти е вдъхновяваща.

— Имаме ли сделка?

— Vive la revolution, monsieur.