Дейвид Балдачи
Цялата истина (39)

38

Последните детайли от мисията във Франция се проточиха необичайно дълго. По принцип Шоу се появяваше на мястото на събитието ден-два преди неговото начало, получаваше последните инструкции и нанасяше удара. Единственият въпрос, на който нямаше отговор, беше дали ще оцелее, или ще умре. Но този път беше различно.

Франк си беше направил труда да се появи начело на специален екип, който изпипа всички подробности на операцията. На последния брифинг преди удара двамата с Шоу разговаряха в една малка вила на трийсет километра от Париж.

— Тези хора са много добри, Шоу — предупреди го Франк. — Не се доверяват на никого и убиват всички, към които проявят подозрение.

— Много ти благодаря за общите приказки, Франк — промърмори Шоу. Седнал насреща му, той потъркваше ръце и избягваше да го гледа в очите.

Забелязал това, Франк стовари юмрук върху масата и изкрещя:

— Нервен ли си, да те вземат мътните?

— А ти как мислиш? — вдигна глава Шоу.

— Мисля, че ми трябва предишният Шоу, който дори не се изпотяваше! Ако тези типове подушат страха у теб, веднага ще ти пробият дупка в главата, ей тук! — С пръст посочи средата на челото му, на лицето му се появи гримаса. — Мамка му! — Бързо се овладя и добави: — А след това ще те нарежат на парченца, като през цялото време си говорят за времето или за мацки!

— Всичко ще бъде наред, Франк.

— Дамата на сърцето ти, а? — изгледа го колегата му. — Ще се жениш и най-после имаш какво да губиш! — Франк се облегна назад и поклати глава. — Имай предвид едно нещо, любовнико. Ако утре се провалиш, няма да има сватба, а четири погребения. По едно за всяка твоя част, след като те нарежат на четири парчета.

— Колко време се занимавам с това, Франк? Без нито един провал.

— За всеки има пръв и последен път. Надявам се да не го направиш точно сега, защото още не съм свършил с теб.

Шоу се протегна и сграбчи ръката му.

— Я кажи, защо отиде при Ана?

— Вече ти казах и бях искрен. Ти трябваше да й го кажеш, а не аз. Жената има право да знае в какво се забърква.

— Тя не е малка, Франк.

— А ти каза ли й, че няма да се оттеглиш? Че всеки момент може да ти видят сметката?

— Теб какво те засяга, да те вземат мътните!

Франк сви рамене, на лицето му се появи нещо като смущение.

— Стори ми се свястна жена. Мислил ли си някога как ще се почувства, ако те убият? Или ако някой от откачалките, с които се разправяме всекидневно, узнае за нея?

— Няма да позволя дори косъм да падне от главата й!

— Но не можеш да контролираш нещата, нали? Не си счетоводител, Шоу. Работата ни е такава, че една грешка е достатъчна и си труп. Да не говорим, че и с нея може да се случи същото. — Франк замълча за момент, после добави: — Все още ли мислиш, че тя няма право да го знае?

Шоу не отговори. Беше обзет от неприятното чувство, че Франк — омразният и противен Франк — този път бе прав.

Франк стана, взе палтото си и тръгна към вратата.

— Късмет, Шоу. Ако не се видим повече, май ще трябва да потърся някой друг, нали?

— Съмнявам се, че ще намериш добър колкото мен.

— Може би си прав — промърмори Франк, докато нагласяваше износената си шапка. — Но ще се задоволя и с някой, който е почти толкова добър. Искам да те помоля за нещо. Ако все пак те свитнат, задай си един последен въпрос, преди куршумът да ти пръсне мозъка: дали тази жена си струва всичко това?

Вратата се затръшна зад гърба му и Шоу остана сам с мислите си.

— Да, мисля, че си струва — промълви в празната стая той.