Дейвид Балдачи
Цялата истина (26)

25

Шоу не си направи труда да прибере багажа си от хотела. Вещите от първа необходимост отдавна го чакаха в багажното отделение на гарата. Позвъни на Франк в момента, в който се отдалечи на безопасно разстояние от „Балморал“. Онзи вдигна на четвъртото позвъняване.

— Каква игра играеш, да те вземат мътните? — изръмжа в мембраната Шоу.

— Би трябвало да празнуваш успешното приключване на мисията — отвърна Франк. — Хванахме наркотиците, лошите не получиха никакви пари, а в момента едно птиче пее като славей. Самият аз вече отворих шампанското.

— Твоите хора откриха непровокирана стрелба!

— О, така ли?

— Да, така. Какво те накара да запазиш мълчание, а кръвта все още да тече във вените ти?

— Е, премахнахме неколцина таджики. Какво толкова е станало? Знаеш ли колко много плюскат тези типове? А моят бюджет е силно ограничен.

— Но твоите хора стреляха и по мен!

— Значи трябва да внимаваш.

— За какво да внимавам?

— Ние не обичаме кандидат-пенсионери, Шоу. Ще си тръгнеш, когато решим, ако изобщо си тръгнеш.

— Но уговорката…

— Твоята уговорка е глупост. И винаги е било така, но ти не желаеш да признаеш този факт. Тази вечер ти получи обаждане за събуждане, приятелю. Единственото. Следващия път няма да те пропуснат. Можеш да се смяташ за късметлия. О, щях да забравя: заповедите за Хайделберг те чакат на летището. Чартърен полет, излиташ след два часа. На входа на летището ще те чакат хора. Желая ти приятно прекарване на последните ти часове в красива Шотландия.

Телефонът онемя. Шоу остана като вцепенен насред Принсес Стрийт в древния Единбург, сред гъмжило от хора.

Никога не се беше чувствал толкова сам.

 

 

Кейти извади нов бележник от сака си, пъхна нещо в него и влезе във фоайето на „Балморал“. Зад гишето на рецепцията стоеше висок и слаб младеж. Кейти се насочи към него и му подаде бележника.

— Това нещо беше изпуснато от един човек. Не е надписано, но предполагам, че принадлежи на гост на хотела. Направих опит да го настигна, но той се качи в такси и потегли.

След което направи подробно описание на Шоу.

— Да, госпожице, този човек действително е гост на хотела — кимна младият шотландец. — Казва се мистър Шоу. Ще го оставя при пощата му.

Бележникът кацна в отделението за стая 505, а Кейти се отдалечи още преди администраторът да се обърне.

Бог да благослови шотландците, помисли си тя. Ако това се беше случило в Ню Йорк, вероятно щяха да й щракнат белезниците.

Остана да чака във фоайето цели два часа. От време на време хвърляше поглед към рецепцията, отпиваше глътка кока-кола от чашата пред себе си и нервно гризеше нокти. Раздвижи се едва когато младият шотландец беше сменен от жена на средна възраст, която виждаше за пръв път. Изчака го да се отдалечи и пристъпи към гишето.

— Аз съм в стая 505 заедно с годеника си — обяви тя. — Дадох му моя ключ, защото беше забравил своя. Би трябвало да го е оставил в един бележник в отделението за писма.

Жената се обърна, потърси номера на стаята и измъкна бележника.

— Това ли е?

Кейти кимна и протегна ръка да го вземе. Прелисти страниците му, позволявайки на предмета, който беше сложила между тях, да падне на гишето. Администраторката взе шофьорската й книжка и механично погледна снимката.

— Уф, цял ден я търся — въздъхна Кейти. — Годеникът ми вероятно я е намерил някъде из стаята.

— А къде е той? — попита жената. Любезно, но с тон на човек, който си върши работата.

— Отскочи до Глазгоу — отвърна Кейти, продължавайки да прелиства бележника. — Ще се върне чак утре, но е забравил да ми остави ключа. Как да се прибера в стаята си?

— Опитахте ли да се свържете с него?

— Да, но не вдига. Вероятно има някакъв проблем с връзката.

— Както винаги — съчувствено кимна жената, а очите й продължаваха да се местят от шофьорската книжка към бележника и обратно.

— Е, няма да оставим гостите си да спят на тротоара — въздъхна най-после тя, извади от кутията резервния ключ и й го подаде заедно с шофьорската книжка.

Кейти погледна табелката с името й на ревера и пусна в ход най-очарователната си усмивка.

— Безкрайно съм ви благодарна, Сара. Още не мога да повярвам, че е забравил да ми остави проклетия ключ!

— О, ние с моя Денис сме женени от двайсет и шест години, но той постоянно забравя рождените дни и другите ни общи празници — поклати глава администраторката. — Не помни дори имената на петте ни деца! Ако годеникът ви забравя само ключовете, на ваше място бих побързала да се омъжа за него!

Кейти любезно кимна и тръгна към асансьорите.

Минута по-късно вече отключваше вратата на стая 505. Действаше спокойно, защото беше видяла с очите си как Шоу напуска хотела. Въпреки това си напомни, че претърсването не бива да продължи повече от десетина минути.

Точно след девет тя беше огледала всеки квадратен сантиметър от стаята. Резултатът беше пълна нула, без да се броят изоставените дрехи. Е, не съвсем пълна, защото в джоба на сакото му откри касова бележка, издадена от книжарница в Дъблин. Не че това имаше някакво значение, но все пак…

Обиколи стаята за последен път и спря пред бюрото. Върху него имаше обичайните пликове и листове с логото на хотела. И го видя. Седна на стола, взе един молив от поставката и внимателно започна да защрихова вдлъбнатините, останали върху най-горния лист на бележника. Беше аматьорска грешка от страна на Шоу, но той я беше допуснал под влиянието на тревогата си за Ана.

— Ана Фишер — промърмори Кейти. Често срещана фамилия, която по неизвестни причини й се стори позната.

После нещо в главата й прещрака и тя извади касовата бележка, която беше открила в сакото.

„Историческо изследване на полицейските държави“, пишеше върху нея. Каква бе връзката?

Напусна хотелската стая и набра телефона на книжарницата, изписан на бележката. Не очакваше, че някой ще вдигне в този късен час, но насреща се обади бодър женски глас. Кейти попита дали имат въпросната книга, а жената отговори утвърдително, добавяйки, че им е останал само един екземпляр.

— Не мога да си спомня името на автора — подхвърли Кейти.

— Ана Фишер — отвърна жената.