Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (43)

Глава 42

Джереми беше прав за Ейми Андерсън — беше невъзможно да не я харесаш. Тя бе жизнерадостна, изненадващо пряма и забавна и способна да бъбри до безкрай. Дани седеше в каретата до Ейми, докато Джереми я управляваше обратно към Лондон, а Уорън яздеше отстрани. Някак си Ейми беше успяла да измъкне цялата история на живота й, или поне това, което помнеше, включително и целите, които си беше поставила. И не се беше изненадала от това, което чу, просто беше заинтригувана. Тя хвърли няколко пъти поглед към гърба на Джереми, и Дани се зачуди дали той ги е чул. Но тъй като не се намеси нито веднъж в разговора, се съмняваше, че ги слуша.

Вече приближаваха покрайнините на града, когато Ейми внезапно каза:

— Някой ни следи.

Джереми веднага спря каретата, доказвайки, че ги е слушал през цялото време, но пък и Дани не беше казала нищо, което той вече да не знае.

— Кой? — попита той братовчедка си. После осъзна, че тя не би могла да знае и се поправи. — Да ни наранят ли искат?

Дани тъкмо щеше да отбележи, че Ейми и това не би могла да знае, когато дамата отговори.

— Определено.

Дани се почувства неудобно в този момент, тъй като и Уорън се върна назад да види дали няма да открие някого да се крие покрай пътя. И тя имаше усещането, че някой ги преследва, но веднага го отхвърли, защото вече на два пъти бе усетила същото в града, а никой не се появи. Сега обаче, след като и Ейми почувства същото и след като семейството й изобщо не се съмняваше в предчувствията й, тя се зачуди дали да не спомене, че не й е за първи път да я следят.

Предпочете да не казва нищо. Не би могло да има връзка с предишните пъти. Тогава я бяха проследили в града и сигурно това беше работа на онзи главорез, за който й каза Луси, че я търсел. Който и да ги преследваше сега, нямаше нищо общо с нея и сигурно беше някой разбойник, който не е успял да ги спре, преди да са стигнали толкова близо до града.

Уорън уверено се приближи към каретата, клатейки глава в знак, че нищо не е открил и Ейми отново се успокои.

— Опасността премина. Сигурна съм, че си ги изплашил, Уорън, които и да са били.

Те продължиха по пътя, все едно нищо не се беше случило. Дани беше изумена. Двамата мъже изглежда приемаха думите на Ейми като божия истина. Тя просто каза, че опасността е отминала и те веднага й повярваха.

Джереми остави Дани у дома и отиде да закара Ейми до тях. Спомена, че сигурно ще се забави, защото имал някаква работа, нещо свързано с дърводелци, които трябвало да наеме за един от имотите на чичо си, който имал нужда от ремонт.

Дани се върна веднага към задълженията си, като че ли не беше прекарала цялата нощ с господаря на къщата. Стаите не бяха кой знае колко изцапани, откакто бяха тръгнали, така че тя успя спокойно да свърши преди вечеря. Горе-долу по същото време се върна и Джереми и я повика в трапезарията, където вечеряше, точно когато и тя беше седнала да се нахрани.

— Седни, любима. Яде ли вече?

— Точно вечерях.

— Донеси си чинията тук да ми правиш компания.

Тя приседна до него. Нямаше никакво намерение да се възползва от поканата му.

— Знаеш, че това не е редно.

Той въздъхна:

— Няма да те задържам тогава. Просто исках да ти разкажа плановете си за уикенда.

И тя изпусна лека въздишка:

— Знаеш също, че не е необходимо да ме информираш за плановете си.

— Защо се опитваш да издигнеш стена между нас? Мисля, че се разбрахме, че сме приятели. А приятелите си споделят какво мислят да правят.

Тя сведе поглед, за да избегне неговият. Това ли правеше? Опитваше се да увеличи разстоянието между тях, защото се канеше да го напусне? Сигурно. Нямаше да й е лесно да си тръгне и да остави Джереми Малъри, но колкото по-скоро го направеше, толкова по-малко щеше да я боли.

Тя прогони тези неприятни мисли и каза:

— Добре де, какво си намислил, приятел?

— Освен събирането в Крандъл Хаус? Всичко, което би ти хрумнало и на теб, скъпа.

— Крандъл? Това не беше ли мястото, където са обрали Пърси?

Джереми не отговори. Стана, заобиколи стола й и вдигна и нея. Преди да се усети какво е намислил, той вече я целуваше толкова силно, че коленете й омекнаха. Тя изгуби представа за времето и всяка мисъл излетя от ума й, както обикновено ставаше, когато се целуваха.

Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката. В следващия миг той я отдели от себе си и тя ясно видя, че е ядосан.

Не го усети в целувката му, но определено го четеше по лицето му и в гласа му, когато я предупреди:

— Това ще се случва всеки път, когато започнеш да се преструваш на безразлична. Съветвам те да не опитваш отново. Проклет да съм, изобщо не ми харесва!

Тя не се опитваше да се прави на безразлична към плановете му за уикенда. Опитваше се да пренебрегне чувствата, които я караше да изпитва, когато беше близо до него, но нямаше никакъв шанс да успее. Би трябвало да е разбрала това досега.

Ядосана и на себе си, и на него заради начина, по който й показа какво мисли, тя забучи пръст в гърдите му.

— Изобщо не съм се преструвала. Опитвах се да не ти се нахвърля и да те завлека в стаята ти. Мислех, че първо ще искаш да се навечеряш.

Той примигна насреща й и избухна в смях.

— Божичко, не! Можеш да ми се нахвърляш по всяко време, когато пожелаеш, скъпо момиче.

Тя изсумтя.

— Сядай долу, господинчо! Моментът отлетя. Можеш все пак да ми разкажеш защо ще ходиш на това събиране, където е много вероятно да се сблъскаш с лорд Хедингс.

Той изцъка с език, но седна отново.

— Защото е много вероятно да го срещна там, разбира се.

Тя се намръщи.

— Ще се опиташ да го хванеш, докато краде, нали?

— Разбира се. Освен това, което стори на Пърси, той е откраднал и от семейството ми. Ако аз не го хвана и не се погрижа да го затворят, баща ми ще го убие. В края на краищата, сигурен съм, че Хедингс би предпочел да се разправя с мен.

Тя извъртя очи, надявайки се, че той преувеличава относно баща си.

— Идвало ли ти е на ум, че той не работи сам? Че сигурно е наел хора да крадат вместо него?

— Разсъждаваш като крадец, мила моя. Помисли от гледна точка на благородник…

— Именно. Мислиш ли, че един лорд би рискувал сам да си цапа ръцете, вместо да наеме хора да му свършат мръсната работа, а той само да прибира печалбата? И не забравяй, че за този човек работят хора, които се разхождат въоръжени посред нощ. Това би трябвало да ти говори нещо.

— Това беше доста странно, нали?

— По-скоро нормален иконом свикнал всякаква измет да се появява по всяко време на нощта… включително и ние самите, разбира се — реши да добави тя в интерес на справедливостта.

— Естествено. Но се надявам да не е така. Предпочитам да го хвана на местопрестъплението. Това ще ме удовлетвори напълно.

Тя въздъхна.

— Ще внимаваш, нали?

— Аха — нападна я той неочаквано, — значи все пак ще признаеш, че ти пука за мен, а?

— Никакъв шанс, приятел! — измрънка тя. — Просто се тревожа за заплатата си — и после го подразни. — Може би трябва да те накарам да ми платиш, преди да отидеш на това събиране.

— Не, но аз ще те накарам да си платиш за тези приказки.

И го направи по най-приятния начин.