Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (10)

Глава 9

— Тря’а да доставя една пратка за лорд Малъри. Дали ни знайш къде шъ мо’а да ги открия?

— Говори се, че има едно семейство Малъри, които живеят на площад „Гроувнър“.

— И къде ше да е туй?

— Ти май не си оттук, а?

— Толкова ли си личи?

— „Гроувнър“ е на север от тук. Тръгни надолу по улицата и после завий на дясно. После пак все направо, докато стигнеш богаташките къщи.

Ако имаше адрес, сигурно щеше да е по-добре, но пък от друга страна — може би не. Дани щеше да има нужда от карта, за да го открие, а нямаше представа как да се сдобие с такава, пък и какъв смисъл, след като въобще нямаше да може да я разчете. Точният адрес би й помогнал, само ако можеше да наеме файтон, а тя не можеше.

Дани се чувстваше толкова не на място, че направо й дожаля за самата нея. Остро усещаше и факта, че й липсваше каквото и да е образование. Сигурно досега щеше да се е отказала, ако не я поддържаше тлеещият в гърдите й гняв.

Беше открила една малка и тиха уличка, за да спи през деня, но всъщност се събуди доста по-рано от глада, който я мъчеше. Главоболието, което изпитваше задето беше толкова гладна, я докара почти до отчаяние.

Тя трябваше да си намери работа, колкото се може по-бързо. Ако й се наложеше да краде, за да яде, то щеше да се върне там, откъдето беше тръгнала. Това беше шанс за нея да стане по-добра, не да затъне обратно в калта, откъдето идваше и да продължи със старите навици. Но тя знаеше, че няма да бъде никак лесно. Знаеше, защото беше опитвала и преди.

Луси я беше прикривала, когато Дани излизаше да търси почтена работа. Обаче проблемът беше винаги във външния й вид и липсата на основно образование. За да наемат един неграмотен мъж на работа, той трябваше да има поне мускули, а тя нямаше. За да кандидатства за работа като жена й бяха необходими женски дрехи, а тя не притежаваше такива. Пък и дори по някакво чудо да успее да намери нещо, пак ще й трябва покрив над главата и някакви пари, докато получи първото си заплащане.

Тя си беше помислила, че това може да се реши, само ако се наеме за прислужница. Работата вървеше в комплект със стая и храна, което беше идеално за човек, който няма пукната пара. Тя зае една от роклите на Луси за интервюто и има щастието да бъде наета в продължение на цели два часа. Икономът се съгласи да я вземе и то само, защото беше очарован от вида й. Обаче в момента, в който се срещна с домакинята, тя я уволни. Те бяха семейство от средната класа и се опитваха да се изкачат нагоре по социалната стълбица, което означаваше, че и слугите трябва да са на по-високо ниво или поне не такива, които изглеждаха като най-долнопробна измет, или пък имаха вид на курви.

Дани толкова се беше разочаровала от това преживяване, че спря да търси нещо почтено още дълго време. Накрая пак опита, но просто нямаше късмет.

Като си припомни многото си провали, тя се ядоса. Истината беше, че Дани търсеше работа само от време на време, може би четири или пет пъти годишно. Не беше по-упорита, защото още не се чувстваше готова да се отдели и да заживее сама. Но сега нямаше избор, нито пък време. Трябваше да си намери работа веднага. Още днес. И трябваше да намери някаква храна дори още по-скоро. Фактът, че се беше проклела сто пъти, че не задържа поне няколко банкноти, а хвърли цялата пачка на Дагър, нямаше да я нахрани.

Дани не обичаше да бъде сама. Започваше да осъзнава, че никога не бе обичала. Беше отраснала в дом, пълен с деца и това й липсваше сега. Само че искаше децата да са нейни, за да може да ги отгледа правилно. За това щеше да й трябва и съпруг да й помага, и то добър мъж, с почтена работа. Тя мечтаеше за това от толкова отдавна, но просто не беше възможно да го осъществи, докато се преструваше на момче.

Пък и нямаше да си намери съпруг зад следващия ъгъл. И нямаше как да оцелее без храна, така че трябваше да се погрижи за себе си първо и след това да тръгне да търси съпруг, с когото да създаде бленуваното семейство.

Проблемът с храната като по чудо беше решен, когато откри един от пръстените, взети от Хедингс, скрит на сигурно място в палтото си. Беше паднал през една дупчица на джоба й и си седеше скрит в подплатата на дъното. Дани се страхуваше да го продаде, защото беше сигурна, че ще търсят всички откраднати вещи, но после си спомни как госпожица Джейн беше продала един пръстен, за да купи храна.

Не беше се сещала за госпожица Джейн от години, не и откакто кошмарите спряха. Тя не можеше да си спомни точно кога престанаха. Тормозеха я откакто се помнеше — което всъщност беше от краткото време, което беше прекарала с госпожица Джейн. И беше все едно и също. Писъци и кръв, докато една тояга не я удря по главата, и нищо след това.

Един друг сън, който тя не сънуваше толкова често, беше обаче много хубав и тя се събуждаше стоплена и успокоена. Това беше сън за една млада жена, която тя не познаваше, но която имаше същите сребристоруси коси като нея, само че подредени в една от онези изящни прически, които беше виждала да носят дамите. Красива жена, облечена елегантно, която като ангел се носеше над поляна, пълна с цветя.

Луси беше решила, че в този сън тя наистина сънува своя ангел-пазител, защото трябваше да е мъртва от толкова отдавна, а все още беше жива. Разбира се, Луси си беше фантазьорка. Но самата Дани беше още по-смела във фантазиите си, защото си представяше, че красивата жена е самата тя, такава, каквато много й се искаше да бъде. Този сън й даваше надежда.

Точно сега тя наистина имаше нужда от надежда. Пръстенът й беше осигурил по-малко от една лира. Много разочароващо, но единственото, което можа да изкопчи от един странник на улицата, който само си даваше вид, че ще й даде повече пари.

Затрудненото й положение беше изцяло по вина на онзи млад лорд. Ако не беше толкова самонадеян и я беше послушал да потърси някой друг, който с радост би му услужил, тя нямаше сега да се тревожи кога отново ще намери храна.

Беше й длъжник. И проклет да е, ако не си плати или тя щеше да разкаже на лорд Хедингс, къде се намират всичките му откраднати бижута. Е, вярно, че не би стигнала чак дотам, но Малъри нямаше как да го знае.

Тя довърши яденето си, което беше поръчала в един хубав ресторант и благодари на сервитьора и за храната, и за упътването. Не обърна внимание обаче, на намръщеното му изражение. Ако го беше направила, щеше да осъзнае, че е защото не му е оставила бакшиш. Понякога невежеството може да се окаже и благословия, или по-точно би могло.

В този случай обаче сервитьорът беше толкова вбесен, че нямаше никакво намерение да остави нещата така и затова я последва на улицата и се разкрещя:

— Ти, мръсно копеле, и то след като ти обясних най-подробно къде да идеш, което въобще не ми е работа.

Дани се извърна, разбирайки, че той крещи на нея, въпреки че нямаше ни най-малка представа защо.

— За к’во ста’а въпрос? Платих си проклетото ядене.

— Толкова ли си тъп, бе? Да не мислиш, че обслужването е безплатно? Знаех си аз, че не трябва да пускам вътре такива като теб.

„Такива като нея“? Заболя я и бузите й поруменяха. Тя беше влязла в първия ресторант, който й се беше изпречил на пътя и въобще не беше обърнала внимание, че се намира в богат търговски квартал и хората наоколо бяха много добре облечени. Крясъците на сервитьора привлякоха вниманието на минувачите и те започнаха да се струпват около нея. Тя можеше съвсем ясно да чуе мърморенето им:

— Без съмнение е крадец.

— По-добре внимавайте за джобовете си, сигурно работи в района.

— Не, по-добре да проверим неговите джобове.

— Аз само исках да се нахраня — каза Дани на сервитьора. — И си платих. Ако не е било достатъчно, можехте да ми кажете, вместо да мъ обиждате.

Човекът изглежда разбра, че е прекалил, но наоколо имаше твърде много редовни клиенти, за да се извини и да отстъпи.

— Махай се веднага и кракът ти да не е стъпил повече тук — предупреди я той. — Това е уважаван квартал. Връщай се обратно в канавката, от която си изпълзял.