Петър Бобев
Парола „Херострат“ (1)

ЦИАНКАЛИЙ

Кабинетът му беше скромен. Доктор Жан Суфло не обичаше да излага на показ богатството си. Вилата му, достатъчно просторна и с добре поддържан парк, също така не блестеше с външния си вид.

Двамата седяха в удобните кресла: в едното, далеч от бюрото си, да не подчертава, че той е стопанинът тук — доктор Суфло, а насреща му, свит, умърлушен, с вплетени пръсти на отпуснатите върху коленете си ръце — Георг Крумов.

Доктор Суфло слушаше внимателно. Разказът на госта му го интересуваше много. Слушаше, но и мислеше.

Наистина — неудачник! Роден неудачник!

Как би могъл да преуспее човек с такава външност? И с такава липса на самоувереност! Лишен от най-важното качество — личното обаяние.

Среден на ръст, широкоплещест, як, набит. С ръце, същински лопати, та да се чудиш как успява с тях да борави из сложната лабораторна апаратура. И едно лице! Грубо, недодялано, обрасло с гъста черна брада, същински папуас.

Лице на касапин или на бандит от филмите за Дивия запад. Последната асоциация, която би предизвикало, е да принадлежи на учен.

Но доктор Суфло познаваше човешката природа. И този път не се бе излъгал. Убеден беше, че под това неинтелигентно чело се спотайваше един изключително качествен мозък. Надарен с всичко необходимо за научни успехи, освен с най-наложителното — упоритост. Особено за днешните времена — упоритост, граничеща с нахалство.

Проучил бе и потеклото му, и биографията му, и слабостите му.

Произхождаше от почтено семейство. Бащата, Стоян Крумов, емигрант, се занимаваше с износ на вълна. Майката, от Сидней, е била медицинска сестра. Брат му — съдружник на бащата в бизнеса.

Самият Георг беше завършил университета на континента. Специалност „молекулярна биология“, може би най-обещаващата насока в днешната биологична наука. Завършил с отличие. И с изгледи за бляскава научна кариера.

Уви, само изгледи!

Защото още първия ден не му провървяло.

Разболял се тежко в деня на конкурсния изпит за асистент в същата катедра.

След това несполуките продължили. Постъпил в друг институт. Работата потръгнала. Но при първия неуспех, естествено и след първите подмятания на колегите, над които бързо се издигнал с познанията си, прекъснал започнатата работа. И напуснал.

Постъпил в друг институт. Там — също. Отначало добре. После — внезапна засечка.

И без това не особено общителен, вече се затворил съвсем в себе си. Станал избухлив. Рязък. Дори груб.

И — отново на улицата.

Нямал вкус към търговията. Затова се гласял да се залови с фермерство, когато ги срещна случаят.

Жан Суфло притежаваше кокосова плантация. И поради смъртта на дотогавашния й управител бе потърсил негов заместник.

Но в краткия разговор с Крумов бе разбрал, че той не е подходящ за съвсем неинтелектуалната работа в плантацията.

Крумов му бе споменал и за своята стара мечта.

Суфло знаеше, че са хиляди селекционерите, които губят дните и нощите си подир тази мечта. Изкуствените торове изсмукват милиарди от човечеството за енергия, труд и материална база. Като в същото време замърсяват растителните продукти, почвата и водата с отровните нитрати. Единственият изход е да се създадат растения, които са способни да усвояват атмосферния азот подобно на азотфиксиращите почвени микроорганизми.

Отначало си бе помислил: Обикновен маниак!

Но постепенно, в течение на нарочно удължения от него разговор, се бе убедил, че има работа с истински учен. Човек не само с богата ерудиция, но и с още по-необходимото — с въображение.

Жан Суфло имаше славата на благотворител. В случая не желанието за себеизява го подбуди да направи предложението, а истинското му убеждение, че този неугледен човек може да постигне това, за което мечтаеше.

И му предложи другото — да му обзаведе нужната лаборатория, където да осъществи замисъла си…

Той сви устни. Дори сега, след думите на госта, продължаваше да му вярва. Нямаше обичай да пръска парите си нахалост.

Доктор Жан Суфло беше лекар и имаше нужните познания, които му позволяваха да се оправя и в тази област.

Знаеше подробностите.

Принципът за създаване на рекомбинантната дезоксирибонуклеинова киселина е прост. Най-големи пречки създават привидните дреболии. Особено при изпълнението.

Суфло забеляза, че Георг Крумов бе замлъкнал.

Все неговата нерешителност!

Често му се налагаше да го поощрява. Сега — още повече.

— Слушам ви — рече той с най-сериозния си тон.

И Крумов, насърчен, продължи:

— Както знаете, смятах за най-подходящ гена, отговорен за усвояването на азота, от Ризобиум улми, грудковата бактерия, която е симбионтът на някои от брястовите растения.

— Защото е единствената, може би, която снабдява с азотни съединения небобови растения.

— Точно така! Допусках, че ще има най-добра съвместимост между нейния азотфиксиращ ген и генома-реципиент.

Жан Суфло се поразсея. Знаеше каква е методиката, по която работи Георг Крумов. С помощта на подходящ фермент рестриктазът изрязва нужния му ген от молекулата на дезоксирибонуклеиновата киселина на бактерията. По трансдуктивните методи пренася този ген в генома на специално подбрания вируид, предизвикващ мозайка по много растителни видове. След което с обикновено нараняване заразява избраното експериментално растение. По-нататък вируидът сам довършва започнатото дело. Той прониква в клетъчното му ядро и прехвърля в него нужния ген, който пък веднага се залавя с предишната си задача — да усвоява атмосферния азот.

Естествено, това не може да се постигне начаса. Има неуспехи, грешки, неточности.

Животът не е само сполуки.

Неволно в ума му мина едно ненавременно сравнение. Колко различни бяха двамата с Георг Крумов. Единият — изключително самоуверен, другият — болезнено колеблив. А животът и на двамата като че ли беше преминал по сходни релси. И единият, и другият — отначало с несполуки. И то не малко години. И двамата вече надхвърляха четиридесетте. Не им бе провървяло и с жените. Жан Суфло бе сменил три съпруги, но и трите го изоставиха. А Георг Крумов, както казваше, „от блъскането на живота не бе намерил време да се ожени“. Успехът на Жан Суфло дойде с полученото от неговия чичо наследство, което му даде възможност да разгърне всичките си заложби. А за Георг Крумов този момент още не бе дошъл. Но щеше да дойде. Суфло не се съмняваше в способностите му.

Сепна го отчаяният глас на госта:

— И ето, провал! Пълен провал!

— Чак пък толкова! — реши да каже нещо Суфло.

Георг Крумов се бе задъхал от вълнение:

— Какво повече! Да замисляш едно, да се получи друго. Искаш да ускориш еволюцията, дори да създадеш нещо, което на нея надали би й хрумнало, да вдъхнеш на цялата флора способността да се самоизхранва, без да разчита на разни там микроорганизми и изкуствени торове. А то? Наистина, опитните растения след заразяването с вируида показаха категорично, че са в състояние да си произвеждат нужните белтъци и другите органични съединения… — Той сякаш заекна: — Но… Но…

— Какво, кажете! — поощри го Суфло.

Крумов почти изплака:

— Но само след ден изгубиха зеления си цвят, пожълтяха, престанаха да растат и след още няколко дни повяхнаха. Загинаха… Вместо благодетел се оказах техен убиец… Убиец…

Той преглътна:

— Нещо с хлорофила… Какво ли… Необясним разпад…

— Може би, грешка в апаратурата?

— Изключено! Проверих многократно. Експериментът е безупречен, само че резултатът е отрицателен.

Доктор Суфло опита да се пошегува, макар да съзнаваше, че сега на госта му съвсем не е до шеги:

— Отрицателният резултат е също така резултат.

— Съществува такова правило — въздъхна Крумов. — Но за мен това съвсем не е нито утешение, нито оправдание.

И вдигна поглед:

— Съзнавам вината си пред вас. Гласувахте ми такова доверие, създадохте ми такива условия за работа, хвърлихте толкова пари на вятъра. Пък аз… Аз се оказах наистина бездарен маниак, какъвто искаха да ме изкарат предишните ми колеги…

И опита да се надигне:

— Моля да прекратим договора ни! Ще платя, доколкото мога, разбира се, с помощта на баща ми и на брат ми, полагащото се обезщетение.

Суфло също стана и положи ръка на рамото му:

— Никакво разваляне на договор! Той остава в сила. Вие ще продължите проучванията си! — И натърти: — Ще успеете! Аз вярвам във вас!

— Но…

— Без „но“! Починете си няколко дни! Да речем, на плажа. После — с нови сили на работа!

В гласа му не личеше никакво съмнение:

— Повтарям, вярвам напълно в успеха ви!

Изпрати го до изходната врата и там още веднъж го потупа по якия гръб:

— Горе главата!

После се прибра замислен в кабинета.

Работата наистина изглеждаше сериозна.

Природата не обича да й се бъркат в работата. Пожълтяване… Разпад на хлорофила… Какво ли означаваше това? Разпад на хлорофила… Дали не би могло… Всъщност какво ли?

Вътрешният телефон иззвъня настойчиво.

Суфло вдигна слушалката.

И чу гласа на портиера:

— Полиция!… Иска да влезе при вас…

— Не приемам! — отсече Суфло.

— Инспекторът настоява… Имал заповед за арестуването ви.

Доктор Суфло отсече решително:

— Нямам работа с полицията! Да се свърже с адвоката ми!

И хлопна слушалката.

Само след секунда портиерът отново иззвъня:

— Казват, че ще влязат насила.

— А вие не отваряйте! Не приемам, разбрахте ли?

Отново затвори телефона.

Лицето му бе потъмняло. Сякаш за секунди повяхнало, остаряло.

Полиция! И вече със заповед за арестуване! Това съвсем не изглеждаше невинна работа. Какво ли знаеха? И откъде го знаеха?

Уж изпипваше до съвършенство всяка своя операция. Уж беше създал непоклатима и неуязвима организация. Такава организация, че никаква улика да не отвежда до него. Организация, при която никой от служителите не познаваше този, който му дава нарежданията. И така — до върха.

Кой можеше да бъде?

Нима самата полиция бе успяла да се добере до това разкритие?

Тази полиция, която той направо подценяваше.

Или пък тъкмо това беше грешката му — че я бе подценил?

Даваше съвети на Георг Крумов да прояви повече самонадеяност. А дали доктор Жан Суфло не бе хипотрофирал у себе си това иначе тъй нужно в нормално съотношение качество?

Но каквото и да бъдеше, сега той трябваше да действа!

Да действа незабавно!

Вдигна слушалката на началника на охрана си.

— Цялата вила е обградена с полиция! — израпортува онзи.

Суфло нареди:

— Да не се пуска никой! — И веднага вдигна третия телефон: — Изкарайте хеликоптера от хангара!

— Слушам! — отвърна механикът.

Суфло не държеше у дома си никакви изобличителни документи и вещи. Не се боеше от обиск. Нямаше да намерят нищо. Обикновен дом на един добре печелещ човек.

Взе само една чанта с най-необходимите документи. И излезе навън.

Зад вилата, насред парка, вече стоеше мощната му машина. Пилотът беше на мястото си. Витлата бързо набираха скорост.

Суфло вече стъпваше на стълбичките до люка, когато откъм улицата прогърмя глас от мегафон:

— Доктор Суфло, не правете глупости! Държим под прицел и вас, и машината ви.

Той стъпи обратно на земята. Нямаше смисъл. Съвсем не искаше да рискува главата си. А и беше сигурен, че онези оттатък не си поплюват.

Наградата за главата на организацията му възлизаше на милион долара. За този милион всеки полицай щеше да му види сметката с обяснението: „Опит за бягство!“ Не за първи път така се предпазваха от някои неочаквани неуспехи в опитите за арестуване.

Акцията беше отлично подготвена. Клопката заработваше безупречно.

Добре си вършеха работата онези отсреща.

Безсъмнено, разполагаха с достатъчно информация както за него, така и за устройството на вилата и за възможностите, които би използвал при опит за бягство.

Може би, това беше грешката му — че нагази в територията на Червенокосия. Не го знаеше кой е, знаеше само, че това е прякорът на шефа на конкурентната организация. Без да се виждат, по неведомите канали на свръзка, с които си служат такива организации, се бяха споразумели относно територията, върху която всеки от тях може безнаказано да провежда бизнеса си.

Подценил го бе и него. Сега трябваше да плаща!

Мегафонът отново прогърмя.

— Доктор Суфло, предайте се! Не ни принуждавайте да прибягваме до сила!

Без да отговори, сякаш не го бе чул, той влезе отново във вилата. Прекоси набързо големия хол и почти влетя в спалнята си.

Нямаше друг избор! Оставаше само това!

Отвори желязната каса, откъдето измъкна едно шишенце с тъмна течност и малка пластмасова капсула.

Въздъхна тежко.

Нима и това?

Няма как, нищо друго не му оставаше!

Вдигна слушалката на радиотелефона.

— Дик О’Нийл! — рече той в микрофона. — Дик О’Нийл!

Отсреща се чу отговорът:

— Тук телефонният секретар на Дик О’Нийл! Записвам!

Доктор Суфло изрече бавно и ясно кратката фраза:

— Подгответе подходящо погребение! — И за по-голяма сигурност повтори! — Подгответе подходящо погребение!

Магнетофонната лента отсреща щеше да запише думите му и да ги предаде където трябва.

Безсъмнено, това бяха пароли. Кодирани сигнали. Да не би намиращите се наблизо полицейски пеленгатори да ги засекат.

Той изпи съдържанието на шишенцето, после го изплакна на мивката и го захвърли в кофата.

Натисна звънеца на камериера.

— Доведете господа полицаите при мен!

Смаян от тази заповед, камериерът излезе да я изпълни.

Само след минута вратата се отвори с трясък и вътре нахълтаха трима полицаи с насочени автомати.

„Също като в криминален филм!“ — помисли си с насмешка Жан Суфло.

— Никакви глупости! — изкрещя отново инспекторът. — При първия опит за съпротива, ще…

Доктор Суфло се остави послушно да му надянат белезниците.

Вече почваше да усеща действието на отровата. Силни режещи болки сгърчиха корема му, пригади му се, дробовете му сякаш вдъхнаха не въздух, а огнен пламък. Закашля се, задави се.

Но все пак успя да намери сили.

— Няма смисъл! — простена той. — Вече няма никакъв смисъл!

Полицаите го гледаха недоумяващи.

— Вижте това!

И посочи кутийката върху масичката си.

Инспекторът се наведе. Очите му се закръглиха.

— Но… Но…

На отворената капачка, под която проблясваха няколко безцветни кристалчета, бе прочел само една думичка: „Цианкалий“. И мирис на бадеми.

— Нима…

Не довърши. Опита да подкрепи арестанта. Но не успя навреме.

Нозете на доктор Жан Суфло се прегънаха, тялото му омекна и той се свлече на земята.