Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (4)

СПОРАЗУМЕНИЕТО

При тези последни думи Стъмпи яростно размаха юмрук. След това клетото същество припадна. То се гърчеше и мяташе на земята със запенена уста. Когато бе започнало да се свестява, видях, че Мад Пат идва към бараката ни.

— Вдигнете Стъмпи и го оставете зад ония сандъци — заповяда капитан Хътълстоун. — Ни дума за това, което чухте!

Мад Пат се появи на врата.

— Добро утро, приятели! — извика той и дръзките му очи светнаха.

Отвърнахме на поздрава му, но не много сърдечно. По-късно научихме, че по време на бунта Пат бил болен и не участвал. Заблудили го, че Були Савидж бил принуден да се бие, защитавайки живота си. Лековерният Пат повярвал и съединил съдбата си с бунтовниците.

„Франси фри“ заплавал с новия си капитан и с недостатъчен екипаж. Хората му се отдали на пиянство, игри на карти и постоянни караници, като оставили кораба, тъй да се каже, да си плава сам. След една седмица се натъкнал на подводните скали, обкръжаващи източната част на острова, на който бяхме изоставени ние — Бунтовния остров, както го бяха кръстили, и се добрали до брега с доста спасени припаси. Тогава Савидж накарал хората си да поработят. Отсекли няколко дървета и с дъските и гредите, изхвърлени на брега от разбития кораб, построили укрепление с бойници за отбрана. Очистили не малко пространство около него и го заградили.

Всичко това научихме по-късно от Стъмпи. Подозирахме Мад Пат, че е един от негодниците, избили своите другари, и не бяхме разположени приятелски към него. При все това не можехме да забравим, че той спаси живота на Джим предната вечер, както и услугата, че ни развърза въжетата.

— Изглежда сте ме избрали да определя условията за споразумение — Пат седна спокойно на един от сандъците. — И добре сте направили — той посочи с пръст през рамото си към укрепената сграда. — Повечето от ония гадини ще ви се усмихват и ще говорят сладки приказки, а в същото време ще гледат как да ви забият нож в сърцето.

— А на тебе можем ли да се доверим? — попита Хътълстоун с ирония в гласа.

— Да, можете — отвърна Мад Пат със сериозен тон, искреността на който не можеше да се отрече. — Ако реша да убия някого, аз му казвам това открито. Но ако нарека един човек свой приятел, оставам му приятел каквото и да стане, дори ако работата стигне до гроб.

Всичко това направи впечатление на капитана и той протегна ръка:

— Ти вече доказа, че си наш добър приятел, Пат!

Но Пат пъхна ръце дълбоко в джобовете си:

— Полека, драги, полека! Нямам навика да си избирам приятели, както детето избира черупки по морски бряг. Направихте ми добро впечатление, не мога да отрека това. Спасихте Стъмпи снощи тъкмо когато бях решил, че шегата е отишла много далеч, и щях да си навлека гнева на Були, като се намеся. Но аз още не ви познавам, както и вие мен. Може би един ден ще бъда горд да ви нарека свои приятели и другари и може би — тук гласът му прозвуча печално — един ден вие ще се гордеете, че сте другари на Мад Пат.

Никой не знаеше какво да каже и той продължи:

— Сега да говорим конкретно! Були Савидж ни каза, че това място често се спохожда от пирати, а ние сме малко на брой. Разбира се, ако бъдем нападнати, смятаме да се браним, но сме всичко двайсет и един човека. С вас петимата ще бъдем достатъчно силни да издържим срещу сто души. Затова той ви казва — и това е честно предложение — присъединете се към нашата група, свържете съдбата си с нашата.

Капитан Хътълстоун го погледна със съмнение.

— Но ако някога Були Савидж се опита да наруши думата си и да ви направи зло, той знае, че освен мене най-малко трима други ще бъдат на ваша страна. А той няма да посмее да направи нещо, което може да отслаби групата му.

Настъпи кратко мълчание.

— Да, има и други от екипажа, които ще минат на наша страна, ако не се лъжа. Моят честен съвет е, че това е най-доброто, което можете да направите. Ако откажете, ще ви нападнем още днес — сам ще се бия срещу вас, както всеки друг, запомнете това, и вие няма да видите слънцето да се скрива зад хоризонта.

— Е, момчета — каза капитан Хътълстоун, като се обърна към нас, — чухте Пат. Няма съмнение, че беше откровен и честен с нас. Какво предлагате?

Олд Троуър прокара ръка по посивелите си, оредели коси:

— Ако от нас няма да се иска да нападаме някой мирен кораб, аз съм напълно съгласен: Не можем да се защитаваме срещу нападението им дълго време, това е сигурно. Но вие трябва да решите, сър! Аз ще се подчиня, каквото и да решите.

— А ти, Джим? — попита капитанът.

— Були Савидж има да урежда един спор с мене, струва ми се!

— Да — съгласи се Мад Пат, — и това ще стане, надявам се. Хората започнаха да се отегчават от живота на този остров и ще посрещнат добре едно развлечение от този вид. Ти си готов да се биеш с Були, нали?

— Естествено! Но какво ще стане, ако надвия Були?

— Той ще те намрази, но няма човек помежду ни, който не ще извика и не ще хвърли шапката си от радост. Все пак той ще те надвие и ме е страх да не те осакати за цял живот.

— Искаш ли да се биеш с него, Джим? — попита капитанът.

— Да, сър, трябва да се бия! Никой човек, който е предизвикал Боксър Джим на борба, не е получил отказ. С Божията помощ ще платя на Були Савидж за онова, което ми стори снощи.

Капитан Хътълстоун се замисли.

— Колкото за борбата между Боксър Джим и Були Савидж — каза той, — тя ще стане, тъй като хората я искат и двамата борци са готови да се бият. Но Савидж трябва да се съгласи да не наранява противника си повече, отколкото е нужно, а също и Джим от своя страна. Щом единият от борците падне безпомощен, победителят няма да мъчи или осакатява победения.

Мад Пат подсвирна тихо:

— Були може да обещае, но когато се разпали в борбата, дали ще помни обещанието си?

— Кажи му — каза капитан Хътълстоун, като изпъчи тънката си фигура, — кажи на капитана си, че ако спечели борбата и продължи да мъчи Джим, аз ще се разправям с него! Кажи това и на другарите си!

Мад Пат погледна капитана с възхита:

— Това е храбра постъпка от ваша страна! Но е цяла лудост! Момчетата няма да имат нищо против. Това ще значи само две схватки вместо една. Ако искате съвет, оставете работата така, както дойде.

След това Пат отиде при другарите си да докладва какво сме казали. Върна се бързо с Були Савидж за потвърждаване на спогодбата. Гигантът нямаше любезно изражение, въпреки че се мъчеше да се покаже доволен. Само веднъж допусна гневът да се изпише на лицето му.

— Колкото за моята борба с Джим — каза той с дебел глас на капитана, — щом свърша с него, готов съм да се бия с тебе веднага или по-късно, както искаш.

— Аз няма да се бия с теб, ако се държиш честно с Джим — отвърна капитанът, гледайки Були право в очите. — И двамата сте достатъчно големи и добри борци при това. Нека щастието реши кой от вас да спечели. Ако ти излезеш щастливецът, капитан Савидж, искам да спреш веднага, щом спечелиш. Иначе, както казах, настоявам за правото да се намеся.

Напуснахме склада с нашите пови съюзници и се присъединихме към групата на Були Савидж пред укрепената сграда. Тук събитието бе ознаменувано с добър обяд, в който взех живо участие — с чаша ром и канче вино. След обяда повечето хора се разположиха на сянка, легнали удобно на гръб върху топлата земя в очакване на хладната вечер. Решено бе борбата между Савидж и Джим да стане, когато слънцето се наклони на запад и премине горещината. Дотогава хората щяха да лежат или да спят.

Като повечето младежи ненавиждах лежането денем. За мен само нощта бе време за лежане и сън, а денят — за игра. Затова се приповдигнах и седнах да погледам хората наоколо, повечето от които бяха затворили очи, а мнозина хъркаха на различен глас. Не бяха минали и пет минути, когато момчето от групата на Були Савидж привлече вниманието ми със знаци иззад прикритието на една близка палма.

Първо помислих, че вика някого, но когато посочих себе си въпросително, то кимна с глава. Тогава се измъкнах и тръгнах към него, без да ме забележат околните. Момчето ми направи знак да бъда предпазлив, после се обърна и тръгна из гъсталака между дърветата. Последвах го с готовност. Щом се отдалечихме от сградата достатъчно, за да не бъдем видени или чути, то изчака да го настигна.

— Здравей! — каза и за пръв път забелязах, че изглежда доста весело, добро момче, въпреки лошата компания, в която беше, и скъсаните си дрехи. — Как се казваш?

— Франк Мартин! Бях юнга на „Светла зора“.

— Аз пък съм Фред Скипърс, поне така ми викат другите. Нямам ни баща, ни майка и откак се помня, все съм бил Фред Скипърс. Бях с Були Савидж на „Франси фри“. Трябваше да види Були оня ден, когато ние… Но аз забравих! Ще играе камшик по гърба ми, ако някога кажа това!

Нямах желание да казвам на новия си приятел, че нашата група знае всичко за бунта на „Франси фри“. Продължавах да вървя мълчаливо. Когато той заговори отново, думите му се отнасяха за дърветата, насекомите и изобщо за живота на острова, който познаваше отлично. Качвахме се по дърветата, надбягвахме се, надскачахме се и си играехме.

Когато продължихме разговора, между другото споменах за боя предната вечер. За миг приятелското му държание изчезна и той се обърна към мен със сърдит израз на лицето:

— Ти не ме надви!

Бях поразен от внезапната промяна на поведението му и не можах да отговоря веднага.

— Ти не ме надви! Лъжеш, ако твърдиш това! Аз щях да те победя, ако…

— Ако не беше ритнат в главата — казах успокоително, но Фред не се успокои така лесно.

— Не се подигравай! — изкрещя той. — Ако мислиш, че си по-силен от мен, стани да те видя — ще те тръшна на земята веднага!

С тия думи Фред се изправи на крака, последвах примера му, макар че ни най-малко не мислех за борба с него. При ставането се спънах и се блъснах в тялото му, той ме срита и ние се вкопчихме един в друг.

Първо се мъчех повече да се защитавам, отколкото да нападам, но един удар на Фред по бузата, точно под окото, ме разгневи. Веднага забравих нашите приятни игри следобеда и едничката ми цел бе да удрям Фред толкова силно и често, колкото мога. Сплетохме се един в друг и след дълго дърпане и извиване и двамата се строполихме на земята. Мигом скочихме и отново прибягнахме към юмруците. Много пъти го ударих и в лицето, и в гърдите, макар че ударите ми не бяха така силни. Да си кажа истината, и той ме удряше толкова често, че неведнъж примирах от силата на юмруците му.

От умора започнах да дишам тежко и да се движа бавно. Овладя ме желание да прекратя борбата, когато моят противник внезапно изчезна от очите ми. Това стана, след като го ударих в гърдите. Изчезна и аз стоях изправен с отворена уста — задъхан и триещ очите си от учудване. Опомних се чак когато чух вик за помощ. Оказа се, че в разгара на борбата сме се приближили до края на скалата. Фред се бе подхлъзнал и бе паднал в морето. Надникнах през ръба на скалата и видях вдигнатата му, сякаш молеща ръка. По лицето му се четеше отчаяние. Докато гледах, той отново потъна в прозрачните, неподвижни води. Разбрах, че не може да плува, и това ме подтикна към незабавно действие. Изух обущата си, застанах до назъбения ръб на ниската скала и се хвърлих в морето. Гмурнах се близо до мястото, където бе потънал Фред. Водата бе прозрачна и щом отворих очи, зърнах потъващото му тяло малко надясно от себе си. Приближих и го хванах през кръста, но за мой ужас той също ме сграбчи. Заритах силно с крака и двамата изскочихме нагоре. Преди главите ни да се покажат на повърхността, той обхвана тялото ми с крака и ме притисна.

Колко прекрасна бе глътката въздух над водата. Помъчих се да извикам на Фред да стои спокойно, но думите ми секнаха — той ме сграбчи бясно за гърлото, обезумял от страх. Виждах, че и двамата ще се удавим, ако не успея да освободя крайниците си.

Потънахме отново и аз с всичката си сила затеглих китките му. Напразно! Той ме стисна по-силно. В отчаяние изхвърлих ръката си нагоре и го улових за брадата. Почнах да я натискам нагоре и назад, като отдалечавах главата му от себе си. Тъкмо усетих, че дробовете ми ще се пукнат и че е по-добре да се откажа от всякаква борба и да умра, неговата хватка се разхлаби.

Бързо пуснах брадата му и като свих юмрук, го ударих в стомаха. Краката му се отпуснаха и аз заплувах нагоре, влачейки го колкото можех със себе си. Минаха часове, както ми се стори тогава, докато стигнем повърхността, но все пак я стигнахме. Широко отворих уста и жадно загълтах благословения въздух. После заплувах с моя безчувствен другар към брега. Не мога да си спомня как съм успял да го довлека. Трябва да съм действал в някакво особено състояние, не съм бил на себе си. Първият ми ясен спомен е, че се намерихме с Фред легнали един до друг на мястото, където се бяхме сборичкали.

Известно време лежах, без да мога да мръдна. Постепенно в помътненото ми съзнание изплува мисълта за спасяването на Фред. С усилие се отърсих от летаргията и коленичих до него. Лицето му бе страшно бледо. Помислих, че е умрял. Инстинктивно го обърнах по корем. Страхът ми се увеличи, когато видях какво голямо количество вода се изля от устата му. Разкрачих се над тялото му и започнах да го масажирам, както бях виждал един доктор на борда на „Светла зора“ да съживява удавник.

Продължавах непрекъснато да го разтривам. Фред не даваше никакъв признак на живот. Тъкмо се канех да го изоставя и да подиря помощ и той се размърда.

— Стига — изръмжа. — Макар и да ме надви, няма какво да ме мъчиш! Цялото тяло ме боли.

Разбрах по-късно: Фред си мислел, че съм го надвил. Избухнах във внезапен смях и паднах на земята. Сигурно това бе реакция от борбата и страха, току-що преживени. Във всеки случай се търкалях по земята, сълзи затекоха по бузите ми и едва не пукнах от смях.

— Стига ти казвам! — повтори Фред гневно. — Ей, какво е това, защо си ме заливал с вода?

Не можех да говоря от смях. Разярен, Фред се изправи с мъка и замаха с юмрук, залитащ от слабост.

— Няма да те оставя да си играеш с мен — извика той. — Ти може да си ме надвил веднъж, но аз още мога да се бия! Ставай да те видя, глупако, или ще те ритна!

— Не помниш ли, че падна в морето? Изтърколи се през ръба на скалата, ей тука.

Фред погледна края на скалата, където тя бе малко разкъртена, после се обърна учуден към мен.

— Но аз не мога да плувам — възрази той.

— Да, но аз мога!

— И твоите дрехи са мокри — каза и като че разбра.

За момент помислих, че ще падне, защото политна, и скочих да го подкрепя, но той нямаше нужда от моята помощ.

— Погледни! — каза момчето, като посочи към морето, близо до мястото, където бе паднал.

Проследих посоката на пръста му и изтръпнах — видях перката на акула, пореща огледалната повърхност.

— Ти си рискувал заради мене? — попита Фред смаяно.

— Не мислех за акулите. Знаеш, че падна по моя вина. Не оставаше друго…

Но той ме прекъсна:

— Никога не съм имал приятел в живота си! Ще бъда много доволен, ако ми станеш приятел.

Протегнах му ръка. Той я стисна така силно, че едва не извиках. Тогава видях как очите му се навлажниха и сълзи потекоха по бузите му.