Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (15)

ПЛЕННИК НА БАМБО

Минаха няколко часа. Месецът изгря, обля острова със сребристата си светлина и освети откритото пространство между оградата и укреплението така добре, че можехме да повалим много от пиратите, ако се опитат отново да нападнат.

— Няма да ни нападнат сега — въздъхна капитанът с облекчение, гледайки как месецът се изкачва по небето.

Бяха поставени наблюдатели от всяка страна на укреплението. Останалите налягаха по пода, макар че малцина спяха. Вълнението през деня и опасността от нощна изненада ни държаха будни. Задрямвах веднъж-дваж, но веднага трепвах и се събуждах при мисълта, че пиратите са ни нападнали.

Фред Скипърс допълзя до мене и си зашепнахме на ухо.

— Скрих съкровището добре — каза той, — но когато пиратите ни нападнаха следобед, ми дойде наум, че не само аз трябва да зная къде е скрито. Представи си, че ме убият… тогава то ще изчезне завинаги.

— Къде го скри? — попитах. Фред помълча малко.

— Много трудно е да ти опиша къде точно — каза той най-после. — Знам добре мястото и мога да те заведа, но… — отново млъкна, като напрягаше ума си. — Не! Никога не съм можел да разказвам добре! Едничкият начин да ти го покажа е да те заведа там.

— Кога? — попитах. — Да не мислиш…

— Сега, Франк, защо не? Пиратите са се прибрали на кораба си, обзалагам се, или са заспали. Ако оставим тази работа за утре, може да бъда убит.

Всичко това несъмнено бе лудост, но се бях отегчил от седенето в укреплението, където не можеше човек да се помръдне. Мисълта за малко скитане на чист въздух изцяло ме обзе. „Трябва да видя къде е съкровището — казах си аз, за да успокоя съвестта си. — После може да разкажа за мястото му на капитан Хътълстоун и на останалите от нашия екипаж. Разбира се, Фред е прав, като казва, че повече хора трябва да знаят тайната.“

Успокоявах се, но знаех, че постъпвам лошо. Същото чувство изпитваше и Фред, струва ми се. Въпреки това ние се промъкнахме към пробива в стената педя по педя, така че да не привлечем вниманието на никого, който би могъл да осуети плана ни. Измъкнахме се, без да бъдем усетени.

След малко легнахме задъхани в сянката на дърветата, радостни от сполучливото начало на авантюрата.

— Нашите са полузаспали — каза Фред. — Сигурно смятат, че няма да има нападение тази нощ. Мисля, че и пиратите са отишли на кораба си. Те няма да рискуват да останат на острова, ако корабът им бъде принуден да отплава внезапно.

— Възможно е — прошепнах в отговор, — но трябва да вървим вече…

Изведнъж една ръка се стовари на рамото ми и бях насила изправен на крака.

— Дребна риба — каза моят похитител с груб смях. — Държиш ли другия здраво, Тод?

— Пипнах го добре — отговори другарят му, но в същата минута изохка и падна назад.

Фред Скипърс му бе нанесъл неочакван удар в корема с глава, изтръгна се от ръцете му и моментално изчезна в близките храсти.

— Не мърдай, моето момче — бях предупреден, щом се опитах да последвам примера на Фред. — Тод! Опитай се да заловиш малкия беглец!

— Няма да го гоня — измърмори Тод, изправяйки се бавно на крака. — Не ме бива за бягане, не! Толкова време не съм слизал на суша, че дори не мога да вървя. Който иска, нека го гони.

— Тогава да се върнем с това хлапе. Капитан Бамбо сигурно ще се зарадва. Откак съкровището му изчезна, ходи като луд.

— Той трябваше да го раздели между екипажа — пак измърмори Тод. — Всички сме се трепали за него, а да не получим нищо. Не мога да разбера това, Стив!

Изглежда Стив не искаше да го въвличат в разискване на тези работи. Дръпна ме силно за рамото, навярно да ме предупреди да стоя мирно, и тръгна с мен към пиратския лагер. Тод ни следваше на няколко крачки отзад, но изведнъж ме дръпна, като че бе му дошло нещо наум.

— Слушай, момче — изви ме така, че месецът да грее право в лицето ми, — знаеш ли къде е скрито съкровището на Бамбо?

Поклатих отрицателно глава. Той ме загледа втренчено, като че ли искаше да се увери дали казвам истината. Издържах погледа му смело и поехме отново.

Разбрах, че смъртта е неизбежна, и реших да умра храбро. Затова, макар сърцето ми да примираше от страх, когато стигнахме в лагера на пиратите, бях с вдигната глава и със силно стиснати зъби.

Пиратите лежаха около пламтящ огън, който хвърляше червена светлина върху лицата им и ги правеше още по-ужасни.

— Чудесни приятели, а, Тод? — извика Стив. — Никой не мърда, всички заспали. Бамбо ни праща да следим укреплението, а те заспали. Кой знае дали Джак и Рипър Джим са наблюдавали като нас. Сигурно и те са заспали под някой храст.

— Хъркат хората сладко-сладко — каза Тод. — Представям си да бяхме от противниковата страна. Можехме да пропълзим помежду им и да изпонамушкаме всички, без някой да усети.

— Така ли мислиш? — разнесе се глас.

Пиратският главатар стоеше на две крачки отстрани. Малките му орлови очи се впиха в мен.

— Гостенин? — попита меко и макар гласът му да бе тих, в него звучеше страшно жестока нотка. — Е, сър, с какво можем да ви бъдем полезни?

Като не получи отговор, ми удари плесница и ме простря на земята.

— Когато задавам въпрос — продължи със същия мек глас, — очаквам отговор. Повтарям, какво можем да направим за вас?

— Освободете ме — отговорих смело. — Не исках да ме водят тук.

— Как попадна в ръцете на моите хора? Те не са влизали в укреплението, нали?

— Не, аз излязох навън. Те ме уловиха извън оградата.

— Имаше още едно момче с него, капитане — прекъсна ме Стив. — Чухме ги да говорят. Това момче каза: „Готов ли си да търсим съкровището?“ — миг преди да ги хванем.

— Къде е другото момче? — попита Бамбо.

Тод наведе засрамено глава.

— Изтървал си го, както виждам — продължи пиратският капитан. — Ти винаги си бил глупак, Тод! Е, поне това момче държим и струва ми се, че то ще ни бъде много полезно.

При тези думи очите му светнаха злобно и жестоко.

— Ела, моето момче, ти ми харесваш доста — каза Бамбо, като ме улови под ръка. — Ела да походим по брега. Има да те питам нещо и се надявам, в твой и в мой интерес, ще можеш и ще поискаш да ми отговориш.

Потреперах при заплахата, скрита в думите му. Той забеляза това и мрачно се засмя. Без да каже нищо повече, притисна силно ръката ми под своята. После даде заповед на Стив и Тод да се върнат на наблюдателния пост, която те посрещнаха с явна враждебност.

— Помнете какво ви казах, не искам никакви хора подире си — каза Бамбо и потупа своите пищови твърде многозначително.

— Нямаме намерение да ви следим, капитане — отговори Стив, с усилие скривайки гнева си. — Не желаем да си намерим гроба на този остров.

— Добре — кимна Бамбо и двамата се отдалечиха, като ме оставиха сам с техния главатар.

Той огледа спящите наоколо и уверил се, че няма кой да го проследи и подслушва, ме заведе на брега край плискащите се вълни. Там едва не извиках от учудване — „Пламтящ кръст“ не беше сам. До него отново се полюшваше „Светла зора“.

Бамбо не каза нищо, само ускори крачка, докато стигнахме група дървета, недалеч от брега.

— Е — каза той, като ме блъсна на земята, — значи ти знаеш къде е моето съкровище?

— Не! — отвърнах смело. — Кълна ви се, че не зная!

— Много упорито отричаш, момчето ми. Сега съм сигурен, че знаеш къде е то! Заведи ме там!

Можех само да повторя, че не знам къде е съкровището му. Тогава той опря върха на камата си в гърлото ми.

— Щом е така, не си ми потребен — каза и леко натисна ножа.

Заплахата ме остави непоколебим. Толкова много се страхувах от изтезанията, на които пиратите можеха да ме подложат, че смъртта ми се виждаше като освобождение. Видял, че не трепнах, Бамбо махна ножа и мрачно се засмя.

— Значи не те е страх, че ще те заколя като прасе, а? Но аз току-така няма да убия човек с толкова ценна тайна. Ще опитам други средства.

Притисна ръцете ми отстрани към тялото и здраво ме завърза.

— Сега — каза доволен — можем да пристъпим към работа.

Гледах го безпомощно, смразен от ужас. Той привърза тънка жица около слепите ми очи, под нея пъхна дървена пръчка, със завъртането на която жицата стягаше силно главата ми.

— Казвай къде е съкровището ми!

Забих нокти в дланите си, стисках зъби и стегнах нервите си за предстоящите мъчения.

— Не знам! Кълна се, че не знам!

Той завъртя пръчката. Жицата се вряза в челото ми, но болката не бе голяма.

— Къде е? Знаеш ли?

— Не! — отворих уста тъкмо навреме, за да задуша неволен вик от болка.

Дяволът отново бе завъртял пръчката и жицата се вряза в месото като нагорещено желязо.

— Знаеш ли? — разнесе се отново жестокият глас.

В ума ми блесна мисълта, че още едно стягане на жицата ще ме убие, но все пак можах да поклатя отрицателно глава. Отговорът на Бамбо беше ново силно завъртане на пръчката и болката стана непоносима. Усещах, че жицата е проникнала през месото и натиска костта на главата ми до мозъка. Колкото за очите, те като че ли изскочиха от орбитите.

— Знаеш ли къде е съкровището? — попита той отново и този път кимнах утвърдително.

Болката не можеше да се понася повече. Отворих уста и изпищях отчаяно. За щастие, Бамбо прекрати изтезанието, щом признах, че зная. Това бе лъжа, но трябваше да излъжа, за да оцелея. Той бързо отхлаби жицата и кръвта отново нахлу в главата ми.

Припаднах. Когато се свестих, не открих и следа от съчувствие в държанието на Бамбо. Той изцяло бе погълнат от мисълта за намиране на съкровището си и ме повлече да се изправя на крака.

— Заведи ме при него — заповяда мрачно, като ме бодна с ножа си.

За момент се изкуших от мисълта да му кажа истината отново. Споменът за изтезанието обаче ме накара да не правя това. Но къде да го водя? Можех да кажа, че съкровището е в укреплението. Съмнително бе дали такъв отговор ще го задоволи. Във всеки случай това би предизвикало още по-отчаяни нападения от страна на ония, които отблъснахме. После ми дойде наум да го заведа в горичката, където Фидлър и Слинки Дан бяха заровили сандъка със съкровището. Видът на самия сандък може да го задоволи, казах си, без да го отваря да види дали съкровището е на мястото си. Съвсем бях забравил, че сандъкът бе изровен, капакът вдигнат и че тялото на Фидлър лежи там като доказателство за кръвопролитието, което златото и скъпоценните камъни причиниха и могат да причинят. Слабо обнадежден го поведох към горичката, където Були бе извършил убийството.

Щом дойдохме до мястото, се помъчих да изостана назад, спомняйки си мъртвото тяло, лежащо там. Бамбо, пламнал от алчност, ме блъсна напред. Краката ми се спънаха в нещо меко и тъй като не можах да запазя равновесие поради вързаните си ръце, паднах върху тялото на Фидлър.

— Ставай! — извика Бамбо тихо било от страх да не го чуе някой, било поради това, че и неговите нерви бяха опънати до крайност от тъжната самотност и тишина в горичката. Ръцете му се докоснаха до лицето на мъртвеца и той се дръпна с ругатня:

— Какво е това?

— Не зная — отговорих. — Това е мястото, където е заровено вашето съкровище. Изглежда някои от вашите хора са идвали тук.

Бамбо извлече тялото от тъмната сянка. Луната го освети. Лицето но Фидлър изглеждаше като трагична маска — восъчнобледо, с изцъклени очи, загледани втренчено. След първото сътресение от откритието Бамбо се бе успокоил и сега гледаше мъртвото тяло равнодушно. Страхуваше се само съкровището му да не е загубено и този път.

— Не е от моите хора — каза твърдо.

— То беше под палмата зад вас, но не се чудете…

Той се обърна към мястото, което му посочих. Приближи се и се наведе над дупката, изкопана от бунтовниците, бръкна с ръце в сандъка, но веднага се изправи с бесни ругатни:

— Изчезнало, отново изчезнало! Какъв глупак бях, че го оставих на този остров! Ще мога ли да го видя отново?!…

Известно време забрави за моето присъствие, крачейки насам-натам. После отново се наведе над празния сандък, сякаш търсеше някаква следа, която да го насочи към съкровището. Ако не бях вързан, бих се опитал да избягам, използвайки пъргавината си и тъмнината. Но в това си положение можех само да се моля за някакво чудо, което да ме отърве от моя мъчител.

Скоро Бамбо си спомни за присъствието ми и се обърна да излее гнева си върху мен.

— Ти знаеше, че съкровището е изчезнало! Доведе ме тук да ме измамиш! Ще ти покажа, че с мене игра не бива!

Опитах се да го уверя, че не съм искал да го лъжа. Напразно. Влуденият пират ме хвана и ме блъсна към ямата. Наведе се, извади празния сандък и го захвърли.

— Виж! — извика той, сочейки надолу със здравата си ръка. — Това ще ти бъде гробът.

Обърнах се да бягам, но… късно. Хвана ме за рамото и силно ме дръпна. Отново бях с лице към него. Ножът му блесна и той замахна да нанесе фаталния удар.

Затворих очи да не гледам.

Чу се звук от леко тупване. Капитан Бамбо нададе вик и когато отворих очи, видях тялото му да пада върху мен. След миг бях на земята, съборен от неговата тежест…

— Франк! Франк! — чух познатия глас на Фред Скипърс. — Жив ли си?

— Да, Фред! Можеш ли да изтеглиш тялото му? Ръцете ми са вързани.

Той направи това много бързо, коленичи до мен и развърза въжетата.

— Мислех, че вече е късно — почти хълцаше, после една усмивка освети лицето му. — Отървах те изкусно, а, Франк? Как го улучих!

— С какво го удари? И как успя да ме спасиш?

В отговор Фред вдигна един камък колкото човешки юмрук.

— Ударих го в главата ей с това — изсмя се той. — Право в главата!

— Добре си го уцелил. О, Фред, без теб сега щях да лежа мъртъв, с нож в ребрата. Няма да забравя това!

— Е, това е нищо — каза момчето, притеснено от моята похвала. — Не рискува ли ти живота си оня ден, когато паднах в морето?…

Протегнах ръка на Фред и така няколко секунди стояхме със здраво стиснати ръце, кълнейки се във вечно приятелство. Но скоро схванахме, че всяко бавене е опасно.

— Най-добре е да бягаме — казах бързо, — защото наоколо може да дебнат и други пирати или — изтръпнах при тази мисъл — Бамбо може да се свести всяка минута.

— Няма да се свести толкова скоро. Цапнах го така, че черепът му се разцепи. За всеки случай ще проверя.

Съвсем спокойно Фред взе падналия нож на пирата и го вдигна да го забие в гърдите на безчувствения човек. Хванах китката му да предотвратя удара.

— Не убивай човек в безсъзнание, Фред! — помолих го. — Хайде да бягаме!

Фред Скипърс измърмори нещо недоволен и ме последва.

Вървяхме внимателно между дърветата, като се държахме колкото е възможно повече в сенките. Едва когато се отдалечихме на двеста метра от мястото, където лежеше Бамбо, се осмелихме да заговорим, и то само шепнешком.

— Корабът на капитан Хътълстоун е в залива редом с „Пламтящ кръст“ — казах. — Повечето от пиратите са на брега, спят като заклани.

— Зная — отговори Фред със смях. — Аз ви следях стъпка по стъпка през цялото време… И затова можем безопасно да отидем при съкровището, струва ми се.

А аз не можех повече да понасям мисълта да остана извън укреплението. Изпитвах силно желание да съм отново близо до другарите си, под тяхна закрила. Освен това в ума ми зрееше план, който можеше да спаси всички ни.

— Не, Фред, нямам кураж! Искам да се прибера при нашите. И да внимаваме да не ни хванат отново. Бамбо не би проявил никаква милост към нас след случая в горичката. Има, струва ми се, най-малко четирима пирати, които наблюдават укреплението — двамата, които ни уловиха, и други двама, Джек и Рипър. Да не попаднем в ръцете им.

Но двамата от тях спяха дълбоко — докато пълзяхме мълчаливо към оградата, до ушите ни стигна еднообразният звук на хъркане. Безшумно, като горски звяр, Фред пропълзя към храстите, отдето идеше шумът, и ги разтвори предпазливо. Върна се при мен все така тихо и доближи устни до ухото ми.

— Двамата, които ни уловиха — пошепна. — Ако и другите стражи са така, лесно ще стигнем укреплението.

Въпреки това предпазливостта ни не намаля. Почакахме, докато месецът се скрие зад голям облак, за да се прехвърлим през оградата, и после изтичахме до укреплението.

Щом се пъхнах през пробива, направен от пиратските оръдия, две здрави ръце ме уловиха и гласът на капитан Хътълстоун, пълен с тревога, както ми се стори, ме запита гневно:

— Къде беше, бе момче? Ние тук се тревожим…

Нямах време да слушам справедливите му укори. Ако исках плановете ми да се осъществяват, трябваше да бързам.

— Съжалявам, че ви разтревожих, сър — прекъснах капитана, — но ние научихме нещо, докато бяхме навън. Пиратите, или повечето от тях, са на брега. Капитан Бамбо лежи в несвяст и окървавен, а „Светла зора“ е в залива.