Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (10)

ОПИТ ЗА БЯГСТВО

Думите на Мад Пат предизвикаха мигновено мъртво мълчание. После се разнесоха яростни викове и някои се впуснаха в преследване.

Корабната лодка, заловена на брега от лъжливия пустинник и групата му, се люлееше наблизо. Бунтовниците не чакаха заповеди. Пет-шест души скочиха във водата, без да искат да знаят за акулите, и се качиха в нея. Греблата бяха поставени в гривните и четири двойки силни ръце накараха лодката да полети по водата с бясно желание да се догони съкровището, преди да е стигнало брега.

Були Савидж бе изоставен на палубата, окървавен и забравен. Стъмпи припълзя до мен. Безумна ненавист светеше в очите му.

— Аз го ударих! — изсъска той напрегнато. — Аз, клетото, изкълчено джудже, което той направи роб и за посмешище. Дано е пукнал вече!…

Стъмпи пристъпи към човека, когото ненавиждате, и се намръщи, като видя повдигането и спадането на големите му гърди.

— Има още време! — прошепна и се огледа. — Има още време!

Погледът му падна върху ножа на брадатия моряк, който лежеше наблизо. Грабна го с бързо движение и очевидно замисляше убийство.

— Те ще те убият, когато се върнат! — предупредих го, но той се захили хитро.

— Няма защо да ги чакаме — каза. — Ние можем да плуваме. Брегът не е далече.

— Ами акулите?!

— Остави аз да се разправям с тях. Имам нож и не един път съм разпарял белия корем на акула. А сега ще сторя същото с Були Савидж!

Внезапното появяване на един от бунтовниците накара Стъмпи да скрие бързо оръжието в пазвата на ризата си и да се присламчи към другите. Аз също се присъединих към тях и започнах да следя гонитбата.

Тримата моряци бяха загубили много от спечелената преднина, защото загребаха назад, за да помогнат на плуващия си другар. Щом ги настигна, той се надигна от водата и се залови за кърмата на лодката. Другите отново сведоха гърбове над греблата, но и бунтовниците гребяха бясно. Очевидно бе, че преследваната лодка ще бъде настигната преди брега.

Разбрали може би, че причината за това решително преследване е железният сандък в тяхната лодка, бегълците от нападнатия кораб отново решиха да се спасяват с плуване. Захвърлиха веслата, гмурнаха се във водата и се насочиха към брега. С радостен вой преследвачите загребаха към изоставената лодка. Скоро сандъкът със съкровището бе вдигнат и поставен внимателно в тяхната лодка. Не направиха нищо за залавянето на плуващите моряци. Всички мисли и усилия на бунтовниците бяха посветени само на връщането на съкровището, но моят поглед още следеше плувците. Не ги заплашваше опасност от бунтовниците, но дали щяха да се спасят от страшните демони на дълбините — акулите? И четиримата бяха добри плувци. Пореха водата с чудесна бързина и след няколко минути щяха да са на брега. Един напипа дъното под краката си, преди нашата лодка да бе дошла до кораба. Вторият застана във водата, чакайки другите да го настигнат. Внезапно същият плувец нададе вик и моментално главата му изчезна от погледа ми.

Третият плувец веднага смени посоката, лудо заудря по водата и се насочи косо към брега. Но брадатият човек удвои усилията си, като се отправи към мястото, където бе изчезнал другарят му. Гмурна се да преследва акулата, сграбчила нещастника.

Никога не ще узная какво стана под водата, там долу сред коралите в кристално чистото море. Доколкото знам, брадатият човек беше без оръжие — неговият нож бе останал на палубата. Никой не откри каква отчаяна атака е предприел срещу акулата, за да я накара да пусне плячката си!…

Изглежда акулата пусна своята жертва, защото на повърхността се появиха две глави и аз ясно виждах как единият човек придържа другия. Спасителят заплува по гръб, удряйки силно с крака, за да отпъди нови нападения. Сърцето ми силно заби, когато след малко той стигна полегатия бряг, носейки изтощения си другар. Присъедини се към другите плувци, които вече бяха на брега.

— Какво се радваш толкова? — извика сърдито Слинки Дан и като му посочих спасените моряци, ме изруга свирепо.

— Ще взема един мускет и ще ги натръшкам! — добави той. Докато се върне с напълнена пушка, хората изчезнаха между палмите.

Един-двама от бунтовниците направиха жестокото предложение да се използва голямото оръдие на кораба и да се изпратят няколко снаряда по спасените, но Були Савидж, вече свестил се, заповяда веднага да се отдалечим от острова.

Съкровището бе първото нещо, което се прибра на безопасно място. По заповед на Були бе поставено в кабината, която той възнамеряваше да заеме. След това бе направен бърз преглед на корабните запаси от храна и вода, които бяха доста задоволителни. Самият кораб бе в добро състояние и безукорно чист (с изключение на кървавите петна — спомен от нападението).

Стъмпи се приближи до мен. Попитах го дали ще рискува да се опитаме заедно да избягаме. Отговори ми, че има да върши друга работа. Като каза това, очите му спряха злобно върху широкия гръб на Савидж. Знаех, че Само желанието за отмъщение, а не желанието за грабеж държеше джуджето на „Златен полумесец“ (така се казваше корабът).

— Трябва да бягаш! — прошепна той, като видя колебанието ми. — Сега капитан Хътълстоун няма да може да те закриля, тук животът ти няма да струва нищо.

Споменът за главата на плувеца, който тъй внезапно изчезна от погледа ми, ме задържаше. Когато надзърнах зад борда, видях две големи акули да се боричкат в дълбините, където бяха хвърлени безжалостно телата на убитите. Потреперах и се извърнах от ужасното зрелище.

— Не разбирам защо Савидж ме доведе на кораба. Във всеки случай предпочитам да остана, отколкото да скоча във водата, за да бъда разкъсан от акулите.

Стъмпи сви кръглите си рамене в недоумение. Струва ми се, че за него никоя акула не бе така жестока и безчовечна, както главатарят на бунтовниците. Но той нямаше време да ме убеждава. Були Савидж се извърна към него и го подгони на работа с такъв поток от псувни, че ушите ми писнаха.

— Ах ти, малко куче — извика той, — вземай изтривалката и очисти веднага кръвта от палубата. Ако те вземем с нас, което още не съм решил, ще бъдеш корабен слуга и работата ти ще бъде двайсет и четири часа. Никакво излежаване на моя кораб! Хайде сега, мърдай или ще опиташ камшика!

Побързах да изпълня заповедта. Корабът бе готов за отплаване. Хората работеха по разперването на платната и вдигането на котвата, Фидлър, с превръзка на главата, поде с дебел глас песен, която всички запяха.

Едва сега схванах, че грубите думи на тази песен са били съчинени от някой от тези хора — навярно от самия Фидлър — преди бунта на „Франси фри“. Тя бе предназначена да раздухва недоволство сред екипажа, внушавайки му, че с него се отнасят лошо и началниците са тирани. Когато последните звуци на песента замряха, последва същият буен смях, както при първата ни среща с бунтовниците на острова.

— Да, няма ги вече да ни ругаят и да ни разкарват насам-натам, а, момчета? — извика Савидж. — Настанихме ги на морското дъно! А ние сме тук, на хубав кораб, с едно съкровище в кабината, със смели сърца и силни ръце, които ще ни спечелят още съкровища. Не бях ли прав, когато ви казах да се вдигнете против ония, дето се отнасяха с нас като с кучета и роби?

Предизвикателните му думи бяха посрещнати със силно „ура“, прекъснато от наблюдателя, който съобщи, че към кораба идва лодка.

— Това е капитан Хътълстоун! — извика Мад Пат. — Драго ми е, че идва навреме, за да отплава с нас!

Були Савидж се изкикоти високо:

— Мислиш ли, че аз и останалите сме луди да пуснем още половин дузина хора на борда да делим съкровището? Те почти ще преполовят сумата, която всеки ще получи сега. Не ни помогнаха да завземем този кораб и няма да делят плячката.

— Но капитан Хътълстоун намери съкровището! Той и неговите другари! — възрази Мад Пат.

В изблик на гняв Були измъкна пищов от пояса си и фрасна Пат с дръжката по главата.

— Отнесете го долу и се погрижете за него! — заповяда той, щом кръвта от раната на Пат изцапа прясно измитата палуба. — Мад Пат е добър моряк от нашия екипаж и ще му простим този път тия приказки. Има ли някой друг, който иска да чакаме оня глупак Хътълстоун?

Дори приятелите на Пат не посмяха да се противопоставят. И доколкото можах да схвана, повечето мислеха като Савидж: колкото по-малко хора делят пиратското съкровище, толкова по-добре.

Когато вятърът изду платната, „Златен полумесец“ се плъзна по вълните, увеличаваше скоростта си много бързо и отнемаше всяка възможност на лодката да ни настигне.

Мисълта, че приятелите ми са така близко, но скоро ще бъдат оставени далеч назад и може би завинаги загубени, ми даде кураж да опитам онова, което се страхувах да направя по-рано. Акулите може би щяха да ме разкъсат, но това не бе по-лошо от оставането ми на борда на „Златен полумесец“ сред такива главорези, които мислеха само за грабеж и убийства на невинни моряци. Стиснах зъби решително и с внезапен устрем се хвърлих към борда.

Фидлър изскочи на пътя ми и показа жълтите си зъби пред лицето ми. Сниших се под протегнатите му ръце, като го дръпнах за крака. Той се строполи на дъските с гневна ругатня. Боцманът се протегна към мен, но получи такъв ритник в брадата, че извика от болка. После се натъкнах право на грамадното тяло на Були Савидж, който ме притисна към себе си с мечешка сила. Носът ми се забоде в косматите му и не твърде благовонни гърди.

— Насити ни се, а, моето момче? — надсмя ми се той. — Искаш да отидеш при твоя глупав капитан? Нямаш ли желание да станеш истински морски вълк и да спечелиш такова богатство, че да се върнеш в Англия и да се уредиш като имотен човек?

Тъй като лицето ми бе притиснато силно към тялото му, не можех да отговоря. Не можех дори да забия зъби в него (както много исках в този момент).

— Исках те като слуга за кабините, момчето ми, но никога не съм вземал на служба мъж или момче против волята му. Щом искаш, ще си вървиш.

С тия думи той ме улови за пояса, вдигна ме и ме понесе към края на палубата. Надвеси ме над морето. Долу една акула пореше зловещо водата, изглежда чакаше да бъда хвърлен при нея.

— Сега трябва да решиш, моето момче! Ще останеш ли на кораба като слуга или не? Казвай бързо!

Моето смело решение да рискувам всичко, но да отида при другарите си изчезна, щом увиснах така над дебнещата смърт. С мъка намерих достатъчно глас да отговоря, че искам да остана на „Златен полумесец“. Със самодоволно кикотене над покорството ми Були ме дръпна навътре и ме хвърли на палубата.

— Тогава бързо на работа! По чаша ром на всички! — заповяда той.

Трябваше да търся чаши и буренце ром, да търпя груби шеги и зверски удари, докато ходех от един на друг. Малцина от тях се наситиха до залез-слънце, когато хвърлих прощален поглед към Бунтовния остров. Той оставаше на много километри далеч зад гърба ни като пурпурен силует, очертанията на който бяха позлатени от лъчите на залязващото слънце. Опрях лакти на парапета и прошепнах гореща молитва отново да се видя със своите приятели на острова.

След час вятърът замря. Настъпи пълно затишие. Бунтовниците продължиха гуляя дълго след като месецът започна своя път по небето. Не бе поставена никаква стража. Корабът стоеше неподвижен, сякаш призрачен, с провиснали на мачтите платна, посребрени от луната, мълчалив, почиващ върху тихо плискащия се океан под огромната звездна завеса. Хората бяха заспали.

Известно време стоях самичък, унесен в съзерцание на безкрайните небеса. Някой изпъшка близо до мен и ми напомни, че на борда има и други хора освен враждебно настроените към поведението ми. Това бяха Мад Пат, Стъмпи (когото не бях виждал от доста часове насам), един-двама от оцелелите моряци на „Златен полумесец“, откарани някъде долу и оковани във вериги. Тръгнах да търся Мад Пат.

Изпъшкването бе дошло от него. Той лежеше на мястото, където другарите му го бяха оставили възнак на пода с глава, подпряна на стара греда. Слепите му очи бяха наквасени с вода, а раната на главата превързана. В такова състояние бе оставен да се оправя сам. Приближих и забелязах колко тежко бе дишането му.

Тъй като не можех да направя нищо, за да му помогна, тръгнах да търся Стъмпи и го намерих долу, на стража при пленниците. Те бяха във вериги и нямаха възможност да избягат без чужда помощ. Разказах му за положението на работите горе. Той остави поста си, за да види всичко със собствените си очи. Срита пияния Були Савидж, който лежеше по гръб с отворена уста и хъркаше ужасно. Отведох го бързо при Мад Пат. Стъмпи коленичи и напипа пулса му.

— Донеси малко ром — каза той. — Скоро ще го вдигнем на крака.

Щом първите няколко капки потекоха в гърлото на ранения, очите му се отвориха. После съвсем неочаквано седна и кихна тъй силно, че разплиска останалия ром. Помислих, че питието му е противно, и не се помръднах да донеса още, но Пат с усилие произнесе: „Ром!“

— Така си и знаех — отбеляза Стъмпи. — Донеси още, Мартин, а и на мене също. Рядко ми се пада да виждам ром, когато Були е трезвен или е някъде наблизо.

Донесох още ром, както ми бе поръчано, и този път Пат жадно изпи своя дял. После погледна с недоумение и ме попита какво е станало с него. Преди да отговоря, паметта му напълно се възвърна и той заопипва раната си с ръка.

— Главата ми още шуми като котел на огън, а трябва да е минало много време, откак Савидж ме удари. Къде е той? Още ли е сърдит?

Казах му за състоянието на Були и на останалите. Пат се чувстваше още слаб и замаян, но хладният нощен въздух и изпитият ром скоро го оправиха. Той дори поиска още да си пийне.

— Не се напивай като другите — помолих го. — Имаме възможност да избягаме!

— Кой иска да бяга? — попита Пат. — Хайде, бягай…

— Всички искаме — прекъснах го бързо. — Не се ли отнася Були с тебе като с куче? Не остави ли той капитан Хътълстоун и приятелите ми на острова, да не говорим за твоя личен приятел Чивърс? Не…

— Но това значи да се откажа от дела си.

— Съкровището можем да вземем със себе си. Ще спуснем една лодка и ще гребем обратно до Бунтовния остров. Морето е спокойно и до зори ще стигнем. Можем да освободим пленниците, за да ни помагат. Щом стъпим на острова, няма какво да ни е страх от Савидж.

Мад Пат почеса главата си в нерешителност. Изглежда моят план му се нравеше, но направи известни възражения.

— Представи си, че Савидж или другите се събудят, преди лодката да е готова?

— Няма да се събудят! Те са мъртвопияни и няма да мръднат още дълго време.

Пат замърмори отново:

— Имам приятели тук, не мога да ги напусна току-така.

Казах, че можем да ги вземем със себе си. Изглежда правеше възражения, за да си даде време да се реши, и преди да чуе отговора ми, обяви, че е готов да се присъедини към мен.

След това започна да ми помага при товаренето на лодката със запаси — две бурета вода, сандък сухари, малко солено свинско месо, към които прибави буренце ром и доста барут и куршуми. Стъмпи слезе да освободи пленниците, но след малко се върна, ругаейки сърдито:

— Були Савидж е взел ключа, сигурно е у него — не можах да го намеря долу!

— Трябва да го претърсим — заяви Пат и тримата се наведохме над пияния главатар.

— Най-добре е да сме сигурни, че няма да се събуди — измърмори Стъмпи и аз зърнах блясъка на ножа му на лунната светлина. Бърз като светкавица, Мад Пат улови китката на джуджето и я изви така, че ножът тупна на палубата.

— Глупак! — изкрещя Стъмпи сърдито. — Защо го направи?

Мад затисна устата му с ръка:

— Не викай такъв, ако не искаш да развалиш всичко! Защо не ти дадох да намушкаш Були ли? Не защото умирам от любов към него, особено след удара, който той ми нанесе вчера, но е един от малцината, с които не смея да се боря. Дявол да го вземе, няма да го ударя подло, нито ще стоя да гледам, ако други поискат да сторят това. Не! Един ден може би ще намеря у себе си кураж да се изправя срещу него. Дотогава обаче никакви подлости!

Стъмпи изръмжа гневно като куче, на което са отнели кокала, но не се осмели да спори по-нататък. Вдигна ножа си и го затъкна в пояса. После се обърна да помага на Пат при претърсването на пияния бунтовник, но напразно.

Пат издаде тих, тържествуващ вик, когато пръстите му напипаха мазна връв около шията на Були. Оказа се медальон с кротко женско лице. Може би портрет на майка му, която навярно още живее някъде в отечеството си и се моли всеки час за своя син, без да подозира, че той е изпаднал до положението на убиец и грабител.

Медальонът бе върнат на мястото му. По-нататъшното претърсване не доведе до нищо. Пат клекна и замислен прокара пръсти през косата си:

— Хубава работа, лодката ни е готова, а не можем да тръгнем!

Какво да правим?

— Не можем ли да изпилим оковите им? — попитах.

— Ще бъде дълга и рискована работа. А ако Були се съвземе, преди да сме се отдалечили достатъчно, и открие какво сме направили, ще има да патим.

— По-добре да ги оставим — предложи Стъмпи. — Няма да пострадат много, ако се присъединят към Були.

Пат бе готов да последва съвета му, но аз не можех да се примиря с мисълта да оставим хората, които изпълниха дълга си, като се помъчиха да отбият нападателите от кораба си. Ако не им помогнем, казах си, те ще бъдат убити заради своя кураж.

Нашите грижи се оказаха напразни. Един от екипажа на „Златен полумесец“ се скрил, като разбрал, че корабът е загубен. Навехнатият глезен му попречил да се спаси с плуване. Спотаил се в хамбара и не бил открит при огледа на запасите и товара на кораба. Като се възползвал от гуляя на бунтовниците, пропълзял да търси оцелели другари. Знаел къде да намери ключ за веригите им и бързо ги освободил. Това, разбира се, научих в подробности по-късно. Въоръжили се с каквото намерили и подкрепяйки куция, който ги освободил, излезли дебнешком на палубата и предпазливо се показали иззад прикритието си. Пат ги видя пръв и ни отне всяка възможност да им покажем приятелските си намерения, като насочи един пищов към гърдите на техния водач.

— Къде сте тръгнали? — извика сърдито.

В отговор заплашеният човек рипна внезапно и с тежкия си ботуш стовари върху китката на Пат такъв майсторски удар, че той изпусна оръжието си. Човекът загуби равновесие и падна, но какво от това? Другарите му ни връхлетяха, преди да можем да се защитим или да обясним, че сме приятели. Стъмпи заби зъбите си в голата ръка на един, който го сграбчи. Двама уловиха Пат и светкавично завързаха краката и ръцете му. Самият аз бях здраво притиснат със закана, че ако извикам, ще бъда хвърлен в морето.

— Всички останали са заспали или мъртвопияни — обяви един от освободените пленници, като обиколи бунтовниците. — А това е помощникът им, мисля — добави той, побутвайки с крак един от пияните, който в отговор промърмори и още по-дълбоко захърка.

— Толкова по-добре — каза този, който ме държеше. — Имаме възможност да завземем кораба.

Другите възразиха, че не са достатъчно, за да пуснат в движение „Златен полумесец“.

Накрая решиха да спуснат голямата лодка, която вече бяхме натоварили със запаси, и да избягат с нея на острова.

— Няма ли да ме вземете със себе си? — помолих, когато лодката бе спусната във водата и двама от моряците слизаха в нея. — Аз не принадлежа към тоя пиян екипаж. Моите приятели — и аз посочих Пат и Стъмпи — се готвеха да ви освободят и да ви предложат да избягате с нас.

— Говориш като почтено момче — каза човекът.

Но друг го прекъсна с насмешка:

— Не съм виждал момче да не лъже, особено такива като него. Не се ли покатери на борда ни вчера? Това джудже не свали ли Ланки Буч, когато той се спусна към момчето? И тоя човек не насочи ли пищова си към нас, когато излязохме на палубата преди малко? Завържи малкия разбойник добре и запуши устата на тримата, ако не искаш да събудят своите другари и да ни подгонят.

Въпреки моите уверения не ме послушаха.

След много усилия Пат успя да изплюе кърпата, натъпкана в устата му. Като облекчи душата си най-напред с цял поток ругатни, викна три-четири пъти с надежда да събуди някого от спящите, който да ни отвърже.

Зазоряваше се, когато един от тях се събуди. След дълги прозявки и чудене се сети най-сетне да ни освободи. Тялото ми бе вдървено, а езикът подут. По-лошо от телесните болки и от камшика, с който Були ме шибна, за да си излее лошото настроение, бе съзнанието, че вече няма възможност да се отърва от живота, който ме очакваше на борда на „Златен полумесец“.