Дейвид Фарланд
Леговище от кости (9)

Кухите вълци

Кухият вълк може би дължи името си на необикновената си фигура. Краката му са издължени, стомахът прибран към гръбначния стълб, поради което винаги изглежда празен. Но аз предпочитам теорията, че това създание дължи името си на изцъклените му бездушни очи.

В дните на лудия крал Харил животното е подложено на гонения до почти пълното му изтребване. Но при един излет кралят дочул хора на натрапчивия им вой, по-дълбок и плътен от този на по-дребните им братовчеди.

„О, каква прелестна музика правят тези вълци. Нека гласовете им изпълват тези планини завинаги!“, обявил той и забранил лова им в продължение на почти четиридесет години, докато не пренаселили планините.

След смъртта му ловът бил подновен, разгърнати били цели армии и той станал популярен като „Войната на вълците“.

Из „Бозайници в Роуфхейвън“ от чародея Бинесман

ПЪТЯТ КЪМ Алкаирските планини южно от Батен беше пуст и изоставен. На места гората напълно го скриваше и много често Мирима и Боренсон яздеха направо между дърветата, напразно взирайки се за следа от път. Но щом се заизкачваха над горите към покритите с лед назъбени върхове, коловозите и каменните стени можеха лесно да се видят.

От далечните планини се дочуваше и зловещият вой на кухи вълци, сякаш стенещ между скалите вятър.

Тъкмо бяха спрели да навлекат по-тежки наметала в края на рядка горичка, където сред сенките на морените все още се гушеха купчинки сняг, когато Мирима усети присъствието на друг ездач.

— Нашето приятелче е наблизо — каза тя. — Надушвам го.

— Убиецът ли? — попита Боренсон.

Тя слезе от коня и внимателно опъна лъка си. Измъкна стрела от колчана и плю върху острото стоманено шило, овлажнявайки го с вода от собственото си тяло. После прошепна:

— Улучвай точно.

И погледна към Боренсон.

Боренсон извади бойния си чук. Беше неспокоен. Не беше воден маг, но Мирима го беше окъпала и му беше предоставила благословията на водата. Той също плю върху чука и прошепна:

— Нека Водата те води.

Мирима огледа пътя пред тях. Издигаше се плавно нагоре. Тук-там по планинския склон растяха групички борчета — стволовете им се чернееха на фона на ослепително белия сняг. Нямаше кой знае какви възможности човек да се скрие някъде. Но Мирима беше сигурна, че убиецът е достатъчно близо пред тях и не може да не ги е забелязал.

— Колко е далеч? — попита Боренсон.

— На една-две мили — отвърна тя.

— Ти тръгни вдясно от пътя, аз ще тръгна наляво — предложи той.

Вързаха конете за едно дърво и се запромъкваха от двете страни на пътя.

По снега имаше безброй вълчи следи. Мирима изостри сетивата си: пронизваше с поглед сенките, вслушваше се във всеки звук — покашляне, шумолене на клонка. Подуши въздуха. Вятърът духаше от всички страни. За момент изгуби миризмата на убиеца, в следващия я усети два пъти по-силно.

Наоколо нямаше почти никакво прикритие, а след половин миля свършиха и дърветата.

Мирима скочи и се втурна с почти безшумни стъпки по снега. С петте дара на метаболизъм, прибавени към даровете на мускули и издръжливост, можеше да тича часове без усилие. А още по-важно — можеше да тича по-бързо от повечето коне. Надяваше се скоростта да й осигури преимущество при всяко стълкновение.

Тичаше с петдесет-шейсет мили в час, привела ниско глава, надушвайки миризмата на убиеца. Не беше тичала така, откакто беше приела даровете. Усещането беше странно.

Времето не течеше по различен начин. Скоростта беше добра, но не прекомерно. Все пак на един завой усети някакво странно дръпване, което я накара на завоите да се привежда навътре. А когато отново се изправяше, стомахът й се присвиваше, сякаш тялото й излиташе.

Усещаше устрем и сила, подобно на подгонил елен вълк.

Въздухът стана по-рядък и студен. Скреж покриваше калта там, където слънчевите лъчи все още не бяха докоснали сенките. Високо в планините снегът блестеше под слънчевата светлина. Тъкмо беше подминала последните дървета, когато миризмата на коня на убиеца внезапно я блъсна в носа.

Тя спря и огледа пътя пред себе си. Усети неуловимата миризма на огън, чиято пепел вече е изстинала. Убиецът беше лагерувал на хълма вдясно. Там се издигаха няколко дървета. Ако имаше късмет, можеше да е заспал.

Дълго се взира натам, но не забеляза никакво движение, нито пък различи нещо, което да напомня, макар и смътно, човек.

Измина крадешком двеста крачки встрани от пътя и заобиколи през едно дере към дърветата. Не видя никого, но конската миризма се усили. Остави се на обонянието да я поведе към горичката, нагоре към един зъбер край паднало дърво.

Не забеляза лагера на убиеца, докато не се приближи на четирийсет стъпки от него. Беше насред група израсли едно до друго дървета, чиито клони образуваха естествен покрив. На това място земята някога беше хлътнала и малка скала се издигаше в полукръг на височината на гърдите, оформяйки нещо като защитна стеничка. Тя видя щръкналите над скалата уши на коня и замръзна.

До слуха й достигна тежкото, хрипливо дишане на убиеца. Помириса въздуха. Усети миризма на кръв и гной. Мъжът беше ранен.

Мирима погледна назад. Боренсон я беше забелязал да притичва и сега подскачаше нагоре по хълма към нея, за да я настигне. Попадна в дълбока пряспа и наоколо му се разхвърча сняг, докато се опитваше да се изправи. Тя вдигна ръка, за да го предупреди, прикри се зад едно дърво и зачака.

Накрая той се приближи до нея. Дишаше учестено. Надникна в гъсталака, видя миниатюрния лагер и кимна. После й даде знак да заобиколи лагера, за да се появи в гръб.

Мирима се запромъква безшумно по ръба на горичката. Размекнатият сняг пропадаше на всяка крачка. Под крака й изпращя клонче. Конят, чиято глава едва се показваше над скалата, наостри уши.

Непосредствено до лагера снегът беше утъпкан от вълчи следи. Мирима вдигна очи и видя бял силует на фона на група дървета нагоре по склона. Беше огромен вълк. Не помръдваше. Звярът внезапно се извърна и заподскача, отдалечи се по заледения склон с тих вой.

В същия момент зад нея изпращя съчка. Тя се обърна и видя Боренсон с високо вдигнат над главата боен чук да се втурва към заслонения лагер.

Остър вятър изскимтя през дърветата към тях. Не идваше откъм склона. Приближаваше като килнато на една страна торнадо към Мирима и нейния съпруг. Горичката внезапно се разтресе като от гръм и погледът на Мирима се замъгли от вихрушка борови иглички, шишарки и парченца лед.

Сърцето й сякаш спря. За миг тя си помисли, че Сияйният на мрака се е върнал, защото само при срещата си с него беше изпитвала нещо подобно.

— Магия! — извика тя. Не можеше да помръдне.

Вихрушката я връхлетя: заслепяващ порив на леден вятър, който изблъска стрелата от ръцете й. Върху нея се посипаха шишарки и клонки, по лицето я заудряха парченца лед. Мирима присви очи и вдигна ръка, за да се предпази.

Боренсон се хвърли с крясък напред. За миг вихрушката стихна, после се насочи към него. Той скочи в дупката.

Бойният му чук се стовари с тъп звук върху нечия плът, надигна се ридаещо стенание.

След това вятърът се завъртя около дърветата, а викът продължаваше да изскача на пресекулки от гърлото на мъжа. Борови иглички и лед закръжиха като вихрушка във въздуха и се понесоха нагоре по планинския склон — на юг, към Инкара.

Мирима чу сред вятъра вика „Неееее!“ — заглъхваше все по-надалеч, отеквайки между каньоните.

Тя дотича до Боренсон. Знаеше какво ще види.

Мъжът й стоеше над един труп и се мъчеше да освободи острието на чука от главата на магьосника. Мъртвецът беше облечен в синята туника на куриер от Мистария с образа на зеления мъж на гърдите. Но дългата му сребърна коса показваше, че е инкарец. Леденозелените му очи бяха широко отворени, устата му беше леко закръглена, сякаш от изненада или от болка.

Конят изцвили жално при вида на непознатите и се опита да се надигне. Краката му бяха спънати.

— Пилвин коли Зандарос — каза Мирима.

— Магьосникът, който се опита да убие Габорн? — поиска потвърждение Боренсон.

Тя кимна. Пилвин беше едновременно убиец и магьосник на Въздуха. Мирима поклати объркано глава.

— Какво според теб е правил тук? Чакал е скрит в засада?

Боренсон оглеждаше земята. Лагерът беше в отвратително състояние. Спънатият кон очевидно лежеше в собствените си изпражнения от часове. Животното гледаше Боренсон умолително.

Мирима не забеляза нито една останала съчка край огъня. Той едва-едва допушваше.

Боренсон се приведе над трупа на Пилвин. Преди четири дни сър Хосуел, един от стражите на Йоме, го беше улучил със стрела. Раната би умъртвила за минути всеки обикновен човек. Беше проникнала в белия дроб на Пилвин. Но се знаеше, че да убиеш маг на Въздуха е изключително трудно. При това Пилвин беше Повелител на руни с дарове на издръжливост. Така че той просто беше запушил дупката в гърдите си с груба превръзка. Но Мирима видя, че ужасно подпухналата рана е покрита с кора засъхнала почерняла кръв. По ръбчетата на превръзката пълзяха личинки.

— Нямаше да оцелее дълго — промълви Боренсон. — Щеше да умре след няколко часа, даже да не го бяхме нападнали. Ако не го убиеше инфекцията, щяха да го направят кухите вълци.

— А защо ни преследваше онази нощ? — попита Мирима.

— Мисля, че не ни е преследвал — отвърна Боренсон. — Просто и той като нас е пътувал за Инкара. Вероятно се е отбил от пътя да почине и ни е чул да минаваме, след което е решил да мине зад нас. Може дори да се е надявал на помощта ни. Но той беше инкарец в Мистария — извън закона.

Боренсон въздъхна.

Мирима пристъпи към тялото. Посегна да махне превръзката и да огледа раната. Когато доближи ръка до гърдите му, усети студен полъх и предположи, че е докоснала написани с Вятър защитни руни.

Високо от хълма, иззад малка група дървета, чу ужасния призрачен вой на гласа му и зърна ледената вихрушка да се носи все по-надалеч, вече на около миля нагоре по склона.

Боренсон погледна нататък и каза:

— Неговият елементал ще стигне в Инкара много преди нас.

Мирима се замисли за собствения си елементал, който растеше в нея. Представи си, че когато умре, Водата вътре в нея просто ще изтече от устата и клепачите й, оставяйки само една локвичка.

Боренсон отиде до коня на Пилвин и махна букаите. Животното се изправи.

След това Боренсон скочи върху каменния заслон над лагера. Не каза нищо, но позата и наклонът на главата му сякаш я питаха: „Готова ли си да вървим?“

— Какво ще правим с тялото? — попита Мирима.

— Остави го — отвърна той. — Вълците ще се справят.

— Но той е племенник на Краля на бурите — настоя Мирима. — Трябва да се отнесем с уважение.

— Не можем да изкопаем дупка, а нямам намерение да го пренасям през планините до Инкара — отсече Боренсон. — Крал Зандарос надали ще е особено доволен да научи, че сме убили роднината му, докато сме пътували да молим за благоволението му.

— Прав си — съгласи се Мирима. — Разбира се, че си прав. Но в цялата тази работа нещо ме тревожи. Магьосниците не умират току-така. След като поразих Сияйния на мрака, неговата стихия замята около нас камъни колкото ябълки. Бинесман предупреди, че природната стихия е способна да извърши голяма злина. Стихията на Пилвин е малка, но това нещо се е отправило към Инкара.

Тя отново изпита лошото предчувствие, което нарастваше през целия ден. Нещо или някой щеше да се опита да й отнеме съпруга. Възможно ли бе това да е природната стихия на магьосника?

— Погледни нещата от добрата им страна — предложи Боренсон. — Поне се сдобихме с добър кон.

 

 

С трите коня пътуването през снега стана по-бързо. Или поне така би изглеждало на страничен наблюдател. Подсилените коне вземаха на галоп височините, мятайки с копитата си сняг и буци лед на всички страни. Когато пътят беше равен, сякаш се носеха над него — с такава невероятна скорост и грациозност напредваха.

Но сега Мирима имаше повече дарове на метаболизъм от коня си и за сетивата й той изобщо не се движеше бързо. Тя имаше чувството, че самото време се е разтегнало. Слънцето се влачеше едва-едва по небето, кретайки към мрака. Един ден като че ли се точеше цели пет денонощия. Всяка секунда от живота й се влачеше безкрайно.

Пътуването им беше започнало преди изгрев. За това време бяха пропътували стотици мили.

Пътят нагоре по височините беше еднообразен. Мирима дори не беше успяла да види нито един от прехвалените кухи вълци отблизо. Веднъж забеляза в далечината цяла глутница да се носи по снега — бели на бял фон, те препускаха като призраци по склоновете на отсрещната планина. Дори от разстояние изглеждаха огромни.

Кухите вълци ги забелязаха и удвоиха скоростта с надеждата да ги застигнат, но не можеха да се мерят с подсилените коне. Боренсон остави конете да препускат цял час.

При следващото спиране вече бяха близо до планинските върхове. Снегът беше около педя дълбок и беше хванал ледена кора от нощния студ. Мирима огледа следите пред тях. Покритият със сняг път се виеше през хълмовете и изглеждаше достатъчно широк и не особен стръмен, за да може да мине и фургон.

Неизвестно защо Мирима винаги си беше представяла Алкаирските планини непроходими. Вероятно за човек без дарове пътуването би било по-голямо премеждие. Но тя подозираше, че прекосяването на планините е не толкова физическо, колкото политическо предизвикателство.

По планинските върхове на фона на небето се възправяха каменни кръгове. Бяха около трийсет-четирийсет стъпки високи. Подредени по билото в зигзагообразна линия, която току изчезваше в някоя клисура, те сякаш бяха някакви скални перли, които украсяваха хълмовете. На всеки беше издълбана руна. Мирима ги заоглежда, недоумявайки какво би могло да е предназначението им.

— Не гледай към стената от руни! — предупреди я Боренсон. — Не и ако не е крайно наложително. Не отделяй очи от пътя!

Мирима отклони поглед, но я загложди любопитство. Какво представляваше тази стена от руни? Руните изглеждаха като издълбани на отделни каменни плочи, които след това бяха дотъркаляни до мястото си. Изграждането на това масивно укрепление беше грандиозна работа. Границата между Роуфхейвън и Инкара се протягаше на хиляда мили. Построяването на подобна преграда вероятно бе отнело цели десетилетия на десетки хиляди зидари.

Това, че разглеждането й е забранено, я правеше още по-изкусителна. Мирима искаше да усети внушението й.

— Нямах представа, че е толкова огромна — каза тя.

Заоглежда земята. Снегът беше мръсен, оплескан с пепел. Потърси източника на пепелта, но не видя следи от огън. Наоколо нямаше нито едно високо дърво, а само тук-там ниски шубраци; сухите им клони стърчаха между скалите.

Тя послушно не откъсваше поглед от пътя. Конете пристъпваха с тежки уморени крачки. Изведнъж изпита странно усещане. Каменните щитове се възправиха огромни в съзнанието й. Сякаш самите им силуети сграбчиха съзнанието й. Колкото по-близо беше до тях, толкова по-силно ги усещаше и по-властно приковаваха вниманието й.

Трябваше да заповядва на волята си, за да не погледне. Трябваше насила да съсредоточи вниманието си върху неравния каменист път или върху разкривените клони на съсухрените шубраци, или върху скалите, които хвърляха нащърбени сенки върху снега. Дори когато успяваше, погледът й неудържимо се стремеше да прескочи като врабче към монолитите, оформящи стената на руните.

Желанието да погледне и да престане да се измъчва изгаряше съзнанието й и оставяше в устата й кисел привкус. Можеше да затвори очи и да усети как каменните плочи се възправят над нея. Така можеше да ги следва.

Усети да я обладава страхопочитание: да държи очите си затворени беше по-добре, отколкото да погледне.

Внезапно конят, който теглеше, се дръпна назад. Като внимаваше да не отклони поглед, тя се обърна да го види. Очите му се бяха разширили и той гледаше, вцепенен сякаш от ужас, към монолитите.

Мирима се разтревожи, че конят е имал нещастието случайно да вдигне поглед, но в себе си беше сигурна, че не е случайно. Дори безчувственото животното усещаше мрачното присъствие на стената.

„Щом един кон може да я погледне, и аз мога“, мина й през ума. И очите й мигновено се втурнаха по пътя пред нея. Намираше се точно под линията на хоризонта, на не повече от петдесет крачки.

Над пътя се простираше огромна арка. Небето над нея беше синьо, но в мрачната й рамка на фона на далечния хоризонт се стелеха опалесцентни облаци, от което тя досущ напомняше око на слепец.

Над арката имаше два надписа, на роуфхейвънски и инкарски: „Отвъд тази точка твоето племе е лишено“.

Положи усилие да не поглежда към монолитните камъни, издигнати като щитове от двете страни на арката. Но погледът й беше стигнал твърде далеч и вече не можеше да го откъсне — сякаш беше взет за заложник.

Видя от двете страни на пътя огромни обли камъни, напомнящи окръжности или щитове. Погледът й стигна до най-северния. Върху него имаше издялан в скалата знак, който сочеше надолу и навътре. Позна, че е руна, хипнотизираща и могъща. Опита се да отклони поглед, но не успя. Очите й бяха принудени да проследят следата, която се извиваше все по-надолу и по-надолу. Докато я следваше, Мирима усети товара на бавно отминаващи епохи, които се въртяха под нея. С всяко завъртане на окръжността възникваха цивилизации и загиваха светове. Изникваха огромни градове и с вътрешното си око тя ги виждаше да рухват. Основите им потъваха и чезнеха сред пусти гори. Рушаха се паметници на горди крале. Стигналите им до просешка тояга деца се биеха и търсеха подслон сред руините. След време отново започваха да градят. Кръгът продължаваше да се върти и Мирима се понесе сред мечтите на знаменити любовници, самохвалствата на воини, налудничавите слова на поети и пророци, но колелото продължаваше да се върти към своя опустошителен финал.

Сърцето й заблъска панически, устата й пресъхна.

„Ако продължавам да гледам, ще ме убие“, мина неясна мисъл през съзнанието й. Опита се да се овладее, да затвори очи и да се извърне. От гърлото й се изтръгна неволен стон, но тя продължаваше да се взира във виещата се следа по нейния страховит път — покрай въздигащи се кули и унесени мечтатели, и сражаващи се под скрито зад облаците слънце надменни владетели, — докато всичко спря.

Връхлетя я внезапно възникнало ужасяващо усещане.

„Ти си нищо — сякаш разкъса съзнанието й някакъв глас. — Всички твои дела и мечти са напразни. Копнееш за красота и дълговечност, а си по-нищожна от червей на пътя, червей, който чака колелото на времето да го премаже.“

Почувства се обладана от тази непозната категоричност и мощ. Възникналите от руната видения доказваха твърдението. Как се осмеляваше такава като нея да иска да влезе в Инкара? Такава отрепка! По-добре моментално да обърне коня и да препусне бясно към някоя стръмна урва, отколкото да продължава напред.

Не си даваше сметка какво прави. Само простена и дръпна юздите на коня, опитвайки се да го обърне, забила пети в хълбоците му. Търсеше спасение.

Никога не беше преживявала подобен ужас, какъвто беше мисълта да застане пред руната. Досега беше живяла сравнително спокойно, без да подозира нейното съществуване.

Но сега, когато вече я беше видяла, никога нямаше да е свободна. По-добре да се превърне в нищо. Обезумяла от страх, тя не виждаше стръмните скали отпред.

Небесата почерняха и тя полетя през някакъв мрачен тунел към забравата.

— Не! — изкрещя Боренсон. — Не!

Съпругът й скочи от коня и грабна нейния за юздите. Опита се да го задържи, като същевременно трябваше да укроти и инкарския кон. Мирима не го виждаше, но усети ръцете му да я сграбчват за китките и да дърпат юздите. Тя заби шпорите. Яздеше едрия и мощен боен кон на Боренсон и когато животното започна да рита във въздуха, беше сигурна, че ще стовари копита върху главата му, както беше обучено. Но той му беше стопанин от дълги години и вероятно единствено това спаси живота му.

Боренсон дръпна коня да стъпи на четири крака и закрещя на Мирима:

— Не гледай! Не гледай натам!

Беше ослепяла от ужас, но неочаквано започна да вижда като в мъгла.

Боренсон я погледна. След това отправи поглед към стената на руните и се вторачи в ужасяващата гледка. От очите му бликнаха сълзи, но той не отклони предизвикателния си поглед.

— Това е лъжа! — нахвърли се той срещу Мирима. — Аз те обичам! Обичам те, Мирима. Проклети да са тия копелета!

Извърна се и поведе конете. Всяка стъпка му причиняваше болка, сякаш стъпваше в разтопено желязо.

Мирима стисна силно очи и обърна лице към стената. Сърцето й заблъска.

„Застанах срещу Сияйния на мрака — каза си тя. — Победих дух. И това мога да победя.“

И все пак страховитите руни я ужасяваха по-силно от всяко чудовище. Не можеше да помогне на Боренсон с нищо друго, освен от време на време да пришпорва коня с пети.

А Боренсон вървеше срещу възпиращите ги пазители и теглеше Мирима натам, където тя никога не би могла да отиде сама.

Мирима усети тежестта на пазителите да се разраства над нея. Дори през силно стиснатите си очи виждаше настръхналите им силуети, сякаш отпечатани на тила й, докато тя им се кланяше покорно.

„Твоето раждане е нещастна случайност, съвкупление на разврат и невъздържаност. С нищо не си по-добра от секрециите, от които си се пръкнала.“

А още по-отдалеч, сякаш от някоя дупка сред хълмовете, Боренсон изкрещя предизвикателно:

— Не вярвай!

След това навлязоха под арката. Мирима почти усещаше тежестта й, сякаш се беше стоварила на гърба й и я смазваше.

После излязоха, но тя все още я усещаше зад себе си. Разтърсиха я ридания.

— Обичам те — каза тихо Боренсон, без да спира да крачи напред.

Мирима щеше да шибне коня и да препусне към Инкара, ако той не стискаше здраво юздите му.

С всяка крачка мощта на пазителите намаляваше. Мирима се чувстваше като току-що събудила се от кошмар. Сънят избледняваше в паметта й с всяка крачка на коня, тъй като съзнанието не можеше да съхрани подобно изтезание или поне не можеше да го съхранява дълго време.

Стената беше вече на около половин миля или повече зад гърба й, когато тя успя да отвори очи и да повдигне леко глава. Боренсон държеше юздите и на трите коня и ги водеше надолу към Инкара. Неговият кон замяташе крак надясно, а конят на магьосника — наляво.

Тя заоглежда склоновете под тях. Море от мъгла в ниското скриваше Инкара. От тази страна на планината беше по-топло, много по-топло, усети тя, сякаш стената възпираше не само нежеланите северняци, но и студа. Тънкият снежен пласт постепенно изчезна и по шубраците по скалите се показаха зелени листа.

Но по-нататък, отвъд тези бегли знаци на живот сред камъните, Мирима съзираше единствено развълнувано море от мъгла. „Отвъд тази точка твоето племе е лишено.“ „Лишено от какво?“, запита се тя. Лишено от надежда? Лишено от гордост? Лишено от утеха?

След един остър завой Мирима неочаквано видя вляво от пътя малка пещера, издълбан в камъка вход към укрепление.

До него стояха трима души с кожа като слонова кост и дълга сребриста коса, сплетена на плитки, които висяха над десните им рамена. Бяха облечени в кървавочервени туники до над колената. Под тях не се виждаше друга дреха освен привързани с канап от глезените до колената сандали. Ризниците им бяха кръгли стоманени плочи върху гърдите и гърба. Носеха еднакви дискове, вързани на ремък за челата и ръцете над лакътя. Двама от тях държаха дълги лъкове, а третият носеше инкарска бойна секира — две завързани една за друга летви с шипове между тях — приличаха на челюстта на звяр с остри зъби.

— Стой! — викна с груб глас един от воините. — Вие сте наши пленници!