Дейвид Фарланд
Леговище от кости (5)

Ракът-слепец

Вероятно най-често срещаният обитател на подземния свят е ракът-слепец. Тези същества, чиито сетивни пипалца и скелетна конструкция показват, че са роднини на халите, имат огромен брой представители — от миниатюрните раци-фенери в пещерата Уодълс в Алник, чиито светещи телца могат спокойно да се поместят върху бебешки нокът, до рака-бегемот в Девингската дълбина, чиято черупка може да приюти голямо семейство.

Из „Обитатели на дълбините“ от Учителя край камината Куикс

Габорн Вал Ордън се спусна в подземния свят. Малкото на брой признаци на живот при входа на пещерата скоро отстъпиха пред опустошението. Още в началото на тунела въздухът захладня, а само след четвърт миля студът стана щипещ.

В мразовития въздух от ноздрите на конете започна да струи пара. След половин миля блещукащ лед покри стените и пода на тунела. Ледените кристали по тавана, изглежда, не бяха обезпокоявани от хиляда години. Ледени ветрила се разтваряха с широчина на човешка длан и отразената от покрива и вкочанените от студ стени светлина на опалите блестеше ослепително.

На едно място тялото на умряла хала задръсти пътя им. Дали беше умряла от естествена смърт, или беше убита от друга хала, или пък бе прегазена от ордата, докато тя бе препускала през пещерата, беше трудно да се каже. Отвратителното чудовище беше изблъскано до стената, сякаш халите се бяха опитвали да го заобиколят, а отделни части от тялото му бяха премазани. Безоката му глава бе непокътната, тикната до стената, а челюстите му зееха широко отворени. Миризмата бе привлякла няколко малки раци-слепци, но и те не бяха издържали на студа и се въргаляха на купчини наоколо.

Тунелът беше достатъчно широк, за да могат петима души да яздят рамо до рамо, но конете изглеждаха неспокойни и вървяха с нежелание по пътеката.

Навсякъде имаше следи от хали. Препускането на повече от седемдесет хиляди чудовища през тунела беше изровило бразда и бе смазало цялата растителност по пода. Не растеше нищо, освен някоя туфа гъби тук-там или случайно поникнало в стената растение. Понякога провиснала лоза или пълзящ коренак ги бръсваше по главите, но те също бяха изпотрошени от преминалата под тях армия хали. Пътят се спускаше плавно и не беше труден за кон или муле.

Ейвран яздеше начело. Момичето беше получило дарове на кучешко обоняние и се надяваше да долови тънките миризми на разговори между хали, чийто език разбираше само тя. Докато яздеше, девойчето тихичко подсмърчаше и хлипаше. Току-що завинаги се бе сбогувало с един от своите Посветители, едрия Бранд, останал само с една ръка.

Йоме яздеше плътно до Габорн. Тя не беше воин, независимо че имаше точно толкова дарове, колкото всеки капитан от гвардията на Габорн. Най-отзад бяха Бинесман и зелената жена. Тунелът плавно се спускаше към центъра на планината, променяйки от време на време посоката си. Габорн беше сигурен, че заобикаля около огромни каменни блокове или прекалено твърди скали.

Независимо от наскоро прокараната диря, в тунела на халите не липсваха и разрушения. Парчета от тавана се бяха срутили на места, задръствайки пода със скални отломки. На едно място земята се беше разцепила. Пукнатината беше не повече от четири стъпки широка, но като че ли се спускаше безкрайно надолу, доколкото можа да зърне Йоме, когато конят й я прескочи.

Все пак халите бяха изкусни майстори, след като в по-голямата си част тунелът бе добре укрепен.

„Халите са свикнали със земетресения — даде си сметка Габорн. — Сигурно знаят как да се справят с тях, както ние с вятъра и дъжда.“

Но някои природни дейности не се обуздаваха така лесно. На места водата се просмукваше през скалите и векове наред бе образувала сталагмити и сталактити. Халите ги бяха почистили само преди четири дни при преминаването си през тунела. Тук-там водата се процеждаше по стените, оформяше малки поточета и леденостудени вирчета, които на свой ред намираха цепнатина, през която да се просмучат. Такива цепнатини с времето се разширяваха и подът рухваше.

След десетина мили започна да става по-топло. Ледените ветрила изчезнаха и пещерата неочаквано се изпълни с гъста влажна мъгла.

Конете забавиха ход и макар Габорн да не усещаше непосредствена опасност, биенето на сърцето му се учести. До този момент виждаха далече напред и Габорн не изпитваше притеснения, че може да налетят на хала. Дори и да се случеше, щеше да я зърне навреме. Но сега светлината на опаловата му игла не можеше да пробие мъглата и той не виждаше дори опънатата пред лицето си ръка.

Всички слязоха от конете и Габорн тръгна пръв през мъглата; подплашеният му кон се дърпаше почти на всяка крачка.

Припомни си един разговор, докато Ейвран получаваше даровете.

Дните на Габорн го помоли:

— Ваше величество, моля ви да ме вземете със себе си. Позволете ми да измина поне част от пътя с вас.

Габорн се ядоса на молбата на историка.

— Непрекъснато искаш нещо от мен, а в замяна нищо не даваш. Казваш, че на Дните е забранено да се намесват в политически интриги, че сте само наблюдатели на човешките дела и служите единствено на Господарите на Времето. И все пак за последен път те моля да се намесиш. Помогни ми. Помоли всички Дни по света да предупредят хората: да им кажат да отплуват на север или на юг към островите в моретата. Ако не победим халите в Карис, те може би остават единственото ни убежище.

Според Габорн това беше дребна и лесно изпълнима молба. Всеки от Дните бе дал дарове на друг, който го даряваше на свой ред, и по този начин двамата Дни споделяха обща памет.

От двамата „близнаци“ Дните, с когото разговаряше Габорн, изпълняваше ролята на „свидетел“ и имаше задължението да изучава подробно всяка негова дума и постъпка. Близначката му беше „писар“ и живееше в усамотение на един остров в студените морета на север от Оруин, където водеше летописа на Габорн.

Така, заедно с писарите, Дните образуваха една огромна общност. На теория биха могли да изпълнят онова, което Габорн искаше от тях. Биха могли да предупредят всеки владетел във всяко кралство за предстоящата гибел.

— Това би нарушило политическия ни неутралитет — отвърна Дните.

— Не и ако предупредите всички — обори го Габорн. — Не те карам да облагодетелстваш един народ за сметка на друг. Предупреди всички хора. Помогни ми да помогна на всеки, който би искал да се спаси.

За първи път в живота си Габорн забеляза Дните да трепва и да се замисля сериозно над отправена молба за помощ. Според собствените им закони, ако един принц, па бил той и дете, падне в някой вир и започне да се дави, на Дните не бе разрешено дори да му подадат ръка.

— Сам разбираш — отговори след малко Дните, — че искаш или не, ще има политически последици. Крале и кралици ще напуснат собствените си владения или ще изпратят децата си в изгнание. Народите ще се смесят, ще се преселят и претопят. Ще избухнат войни за контрол над островите на север.

— И все пак някои ще оцелеят — отвърна Габорн, — поне из пущинаците на север. Така ще съхранят възможността да се възправят срещу халите.

Дните на Йоме, младо и все още неопитно момиче, погледна Дните на Габорн и се намеси:

— Трябва да отнесем молбата в съвета.

— Рискуваш да избухне разкол — противопостави се той.

— А ти рискуваш съдбата на човечеството! — викна в отговор тя.

Двамата се втренчиха кръвнишки един в друг и сърцето на Габорн подскочи. Никога не беше виждал Дни да се карат.

Дните на Габорн внезапно се метна на коня си и препусна, кипнал от ярост. Дните на Йоме се обърна към Габорн:

— Ваше величество, ще направя, каквото мога, за да изпълня молбата ви.

— Благодаря — отвърна той.

Протегна ръка и стисна нейната.

Момичето погледна към отдалечаващия се Дни на Габорн и поклати унило глава.

— По-възрастните като него са забравили какво е да обичаш, да имаш семейство и приятели. Единствената им страст е да наблюдават отстрани, а единствените им приятели са техните близнаци.

— В този ваш съвет — попита Габорн — имаш ли шанс срещу такива като него?

Момичето поклати глава.

— Не знам. Ние служим на Господарите на Времето. Водим летописите. Но какво ще записваме в тях, ако всички хора погинат? Нашествието на халите, постепенното изстиване на слънцето, края на всичко? Мисля, че е дошло време за действия, но ако пристъпим към тях, трябва да го направим всички заедно…

Сега Габорн продължаваше да крачи през мъглата и се мъчеше да разкъса мрака със Земния си взор.

— Мъглата няма да трае дълго — увери ги Ейвран. — Пред нас има голям коридор, шахта, която се изкачва нагоре, и там горещият въздух от подземния свят се смесва със студения въздух от планината.

— Габорн, има ли опасност пред нас? — попита Йоме. — Усещаш ли хали?

— Да — отвърна той, като се помъчи отговорът му да не прозвучи зловещо. — Усещам опасност, но на много мили пред нас.

Това го учудваше. Ако халите възнамеряваха да им направят засада, какво по-добро от тази усойна мъгла, за да се нахвърлят върху тях?

Той се обърна към Ейвран.

— Вчера ме предупреди за опасностите, които ни грозят. Какво ни чака напред?

Ейвран завъртя глава, сякаш искаше да подреди мислите си.

— Най-вече хали. Много хали. Но има и други опасности — дълбоки каньони, които халите могат да изкатерят, но хора едва ли. Там долу има и други животни…

— С даровете си — прекъсна я Габорн — надали трябва да се притесняваме от разни животни.

Ейвран замълча за момент, после изпъшка смутено.

— Това… не го помня. Преди една седмица таванът на този тунел беше покрит с лози, а подът беше почернял от гадини. Това помнеше Майстора на пътя. А сега халите са изровили бразда и са изравнили пътя. Затова не знам какво има пред нас. И не съм сигурна накъде трябва да вървим. Близо до Безкрайния развъдник има безброй тунели, а има и пътеки, по които дори халите се страхуват да минат. Ако искаме да избегнем среща с тях, трябва да изберем някой от по-рядко използваните тунели, по-опасните. По-добре да се промъкнем незабелязано.

— Казваш, че ни предстои среща с халите — попита я Габорн. — Ще има ли стражи?

Ейвран се замисли за момент.

— Вече ти казах: халите, които ти победи, не бяха воини. Бяха фермери, тунелджии, касапи и… просто обикновени хали. Почти никоя от тях не знаеше как да се сражава. Вярно, че носеха лодки и гребла, но не знаеха как да ги използват. Ако пред нас има стражи, ще ти кажа за какво да внимаваме. Халите обичат да се заравят, когато искат да хванат някого. Покриват се с боклуци и се скриват така добре, че да не се вижда никаква бабунка. Може да не се вижда нищо друго, освен някое и друго сетивно пипалце над повърхността.

— Винаги съм се чудел — обади се Бинесман, — виждат ли ни, когато са скрити под земята?

— Не — обясни Ейвран. — Както ти казах, те не виждат по начина, по който виждаме ние. Усещат само формите, благодарение на жизнената светлина в телата си.

— Електрическата сила — добави Бинесман.

— Както и да се нарича — продължи Ейвран. — Така че през калта не виждат по-добре от нас. Но тъй като едно или две от пипалцата им са над земята, могат да подушат приближаването ни и да усетят движенията ни. И когато стъпиш върху тях, се надигат и те събарят на земята, за да те объркат. Искат да те убият, преди да си се окопитил.

— Същото съм чувал и аз — каза унило Габорн.

Ейвран не знаеше, че той беше слизал в Дънуд да преследва хали в деня след сватбата си с Йоме. Това беше древна пещера, в която бяха се скрили няколко хали. Макар че беше Земен крал и притежаваше сетива, с които да предупреждава воините си за опасности, много малко от спътниците му оцеляха по време на похода. Петдесетина рицари загинаха при една засада, същата като описаната от Ейвран.

— Пред нас има опасност — каза Габорн. — Хали, по всяка вероятност. Но на не по-малко от… охо, деветдесет или сто мили.

— Спомних си нещо — прекъсна го Ейвран, — което научих от Майстора на пътя. Пред нас има развъдник. Не знам как да обърна разстоянията на халите в наши мерки… но ми се струва, че е на стотина мили. Халите са стояли там дни наред, преди да излязат на повърхността.

— Може би нещо като сборен пункт? — попита Габорн.

— Мисля, че там има повече хали — продължи тя. — Цяла армия — и то голяма. Помня, че я видях в съзнанието на злата магесница. Тя искаше воините й да се махнат, за да освободят място за другите, които пристигаха.

На Габорн му се зави свят. Седемдесет хиляди хали бяха нападнали Карис. Ако пред тях се изпречеше подобна многобройна орда, как щяха да се измъкнат?

— Има ли път, който да заобикаля сборния пункт? — попита Габорн. — Страничен тунел, по който да минем?

Ейвран го погледна в очите.

— Може би трябва да открием друг път към подземния свят.

— Нямаме време — отсече той.

— Може да успеем да се промъкнем покрай тях — намеси се Бинесман. — Или ако охраната им е малка, може да се преборим и да се надяваме да не тръгнат да ни преследват.

Габорн имаше чувството, че мъглата се сгъстява. Ейвран започваше да го тревожи. Беше научила много от халите, но то не бе достатъчно, за да ги води. Или по-точно, главата й така беше претъпкана с подробности, че нямаше време да подреди всичко.

— А мъглата? — обади се Йоме. — Халите могат ли да виждат в мъгла?

— Да — отвърна Ейвран. — Почти не я забелязват.

Щом Йоме заговори, Габорн забеляза, че мъглата се вдига. И наистина само след няколко крачки напълно изчезна. Тунелът се разклони и от левия ръкав нахлу по-топъл въздух, сякаш летен ветрец, с тази разлика, че миришеше на минерали и влага. Лявото разклонение беше по-стръмно.

— Тръгни наляво — каза Ейвран. — Следата почти неизменно води надолу, към по-топлия въздух.

В тунела започнаха да се забелязват признаци на живот. Ледът се бе разтопил напълно и смесването на горещина и влага беше благоприятствало растежа на туфи трева-червей навсякъде по пода и по стените. Причина за името й бе обстоятелството, че наподобяващите таралежи шубраци имаха меки бодли с дебелината и дължината на дъждовен червей. От тавана провисваха пещерни растения, а скалите бяха окичени с туфи ярки гъби.

Почти всичко по пода и стените бе унищожено и само тук-там се виждаха отделни кръпки растителност.

Раци-слепци щъкаха насам-натам, търсейки храна. По нищо не приличаха на морски или речни раци. По-скоро бяха роднини на халите. На Габорн му приличаха по-скоро на гигантски кърлежи, отколкото на раци. Имаха по шест издължени тънки крака.

Яхнаха конете и бавно заслизаха по стръмното. Пътят пред тях беше чист.

Повечето млади раци-слепци бяха безцветни. Черупките им приличаха на напукани кристали, през които се виждаха вътрешностите и мускулите им. Габорн виждаше сърцата им, които препускаха лудо от страх при приближаването на конете. Можеше да различи и цвета на храната, която поглъщаха. Повечето бяха дребни — едва няколко пръста.

Няколко заблудени грий прелетяха през пещерата със скоростта на стрели — търсеха хали заради полепналите по кожата им насекоми и паразити, с които се хранеха. Крилата им се извиваха и скрибуцаха болезнено. Едно от съществата кацна на рамото на Йоме, обезумяло от глад. Главата му беше като на хала — с форма на лопата и с малки сетивни пипалца, които растяха по челото и продължаваха по ръба на брадичката. То моментално заби нокти в наметката на Йоме и заровичка за насекоми. Тя изпищя, сграбчи го и го запокити в стената.

Малко след това групата видя първия огромен червей — сив като плужек, дълъг почти девет стъпки и широк колкото човешка ръка с разперени пръсти, той оставяше слузеста диря, докато се хранеше с колония плесени.

Габорн го гледаше като онемял. Не беше чувал много неща за подземния свят и не знаеше имената на растенията и животните му, както и на този гигантски червей.

 

 

Вече часове наред, след като бяха излезли от мъглата, се спускаха към търбуха на света. Тунелът постоянно се разклоняваше и кръстосващите го утъпкани от халите пътища показваха, че те често минават по тях.

На всяко разклонение Ейвран помирисваше следите и проверяваше за оставената от Майстора на пътя миризма. И въпреки спомените, които бе взела от него, дори тя се натъкваше на изненади.

След няколко часа бърза езда Габорн забеляза нещо: встрани от пътя беше издълбана недодялана малка пещера. Над нея в светлината на блещукащите опали ясно се виждаше надраскан като от човешка ръка надпис.

— Какво е това? — попита Габорн. — Леговище на животни?

— Не е на животни — отвърна Бинесман. — На хора. В древни времена, докато са преследвали халите, воините на Ерден Геборен често са изграждали такива подслони в подземния свят. Този надпис е на инкарски. Не познавам много добре езика им, но предполагам, че надписът гласи: „Устата на света — Преден пост 3“.

— Майсторът на пътя познаваше стотици подобни укрепления — поясни Ейвран.

— Мисля, че е добре да го огледаме — предложи Габорн. — Може да ни се наложи да потърсим убежище в някое такова укрепление, преди да е дошъл краят на пътуването ни.

Ейвран скокна от коня и надникна в тесния проход, като вдигна високо пред себе си проблясващия опал, за да освети пътя си с червеникавото му сияние.

— Тунелът е изкопан в твърда скала — съобщи тя. — Проходът се издига десетина крачки и завива наляво.

Заизкачва се първа. Габорн слезе от коня и я последва.

Порести черни гъби, сякаш смачкани листа, покриваха пода. Габорн изпита усещането, че пълзи по мокро одеяло.

В дъното на тунела откри помещение, което беше достатъчно голямо да побере десетина-петнайсет души. Усетили присъствието на натрапници, двойка раци-слепци побързаха да се мушнат зад висока каменна делва в един от ъглите. На една от стените беше подпряно древно копие за хала, отдавна ръждясало.

В друг ъгъл лежаха костите на дете. Кожата се беше разложила върху скелета, след което бе изсъхнала, скрепявайки костите.

Габорн огледа костите. Установи, че детето е било момиченце, на четири-пет годинки. Беше се свило в утробна поза, пъхнало пръстче в уста. Беше увито в одеяло, инкарско одеяло, изтъкано от дългите кичури на бяла коза.

Габорн чу нечие дишане. Йоме го бе последвала в тунела. Завари го да се взира в купчината кости.

— Кой би довел дете тук долу? — запита Йоме.

— Когато преди няколко дни вкусих мозъка на хала — обади се Ейвран, — видях нещо. Видях… пълни с хора кошари в дълбините на подземния свят. Халите ги използваха, за да изпробват магическите си заклинания върху тях. — Йоме я гледаше изумена. — Всичко, което могат — да изцедят водата от човешко тяло, да те ослепят болезнено, да предизвикат гниене на рани, — първо изпробват върху живи хора. Затова хващат пленници, не повече от двама-трима от едно място, и ги довеждат тук долу. Може би това момиченце е едно от тях.

— Сигурно е било ужасно — промълви Йоме, сякаш ставаше дума за нещо, което се е случило много отдавна.

Ейвран поклати глава.

— Не е било. Е. Те са все още тук долу.

Новината беше умопомрачителна. Габорн си беше представял, че мозъкът на Ейвран е огромна пещера, пълна със съкровища, които чакат единствено някой да плисне светлина върху тях. Сега установяваше, че е претъпкана с кости и кошмари.

— Знаеш ли къде са? — попита той. — Можеш ли да ми покажеш пътя?

Освен всичките си невъзможни задачи, трябваше да открие и тези хора и да ги измъкне от затвора им, стига да се справи.

— На дъното — каза Ейвран. — Близо до Леговището на костите.

Габорн пое дълбоко дъх. Беше му трудно да диша в това тясно пространство. Отначало си беше помислил, че подобен пост може да е подходящо място за лагеруване, но сега знаеше, че точно в този не би могъл да си почине, с вторачените в него очни кухини на момиченцето. Изпита вина, че е жив, когато толкова други хора са мъртви. Изпита вина, че му се живее, когато земните му сетива го предупреждаваха, че на толкова други предстои да умрат.

— Да вървим — подкани ги Габорн.

Не бяха успели да се отдалечат и на десетина мили от древния пост, когато Габорн спря коня си, вторачи се в пътя пред тях и каза:

— Усещам опасност — недалеч оттук.