Дейвид Фарланд
Леговище от кости (36)

В Цитаделата на Посветителите

Който е на страната на врага ми, е мой враг.

Радж Атън, докато посичал Посветителите на Радж Бареб, лорд на Стар Индопал

Докато препускаше надолу и все по-надолу през назъбените тунели на подземния свят, все едно сред костите на безкраен червей, Габорн забеляза пред себе си странна светлина.

В първия момент помисли, че в тунела пред него има Лъчезарен, но не усети могъщата сила, която го бе пронизала предишния път.

Когато изскочи иззад завоя, видя Йоме — тичаше към дълбините на подземния свят. Движеше се много по-бавно от него, тъй като сега той имаше голям брой дарове.

Габорн едва не се препъна от изумление.

Изпревари я и видя изкривеното й от изненада лице.

— Как стигна толкова бързо? — попита я бавно той, за да го разбере.

— Намерих пряк път — отвърна тя.

— Тичай след мен! — подкани я Габорн.

Йоме го погледна в очите и вероятно зърна тревогата в тях.

— Време е, нали? Битката в Карис започва.

Думите й се точеха бавно, всяка гласна се издължаваше сякаш до безкрай. Това беше от даровете му на метаболизъм.

Габорн кимна. Идваше краят на трите дни, които бе обявил. Всеки момент в Карис щеше да пламне сражение, каквото не бе пламвало, откакто Ерден Геборен бе предвождал деветимата крале срещу ордите на халите във Визенгоуър.

Габорн усещаше своята армия от Избрани воини на десетки мили над себе си. Земните му сетива му позволиха да установи точното им местоположение. Отначало бяха яздили около двеста мили на юг, а оттам пещерите продължаваха на югозапад към Индопал. След време пътят отново зави на североизток, така че в момента двамата се намираха точно под Карис.

Предположи, че това е жизненоважно. Халите се опитваха да си осигурят земята над себе си — или може би над Великите печати. Но защо?

Можеше само да се досеща за отговора.

— Тичай след мен — повтори бавно Габорн.

— Накъде? — попита го Йоме.

И той се запита дълбоко в себе си как би трябвало да постъпи. Беше пристигнал, за да съсече Истинската властелинка, но земните му сетива го възпираха да го стори. Все още не можеше да се справи с чудовището — засега. Дори в този момент, когато му се струваше, че от всяка негова пора струи енергия, не бе равностоен на нея. Освен това Земята не би му разрешила да потърси и разруши Великите печати. Земята му възлагаше една-единствена задача.

— Трябва да намерим Ейвран! Тичай, колкото сили имаш.

Лицето на Йоме просветна и тя кимна.

Габорн хукна.

„Изминаха три дни“ — помисли отчаяно той. Макар заради даровете на метаболизъм да му се струваше, че тича из безкрайната нощ вече цели трийсет.

Всеки миг смъртта щеше да се спусне над сънародниците му. Представи си халите да се катерят по стените на замъка и да мятат злокобните си проклятия.

Следваше завоите на тунелите. Беше съвсем близо до дъното на Безкрайния развъдник. Земята се нагорещи като стените на камина, а тежките стъпки на халите бяха излъскали пода като мрамор. Почти нищо не растеше из тези тунели, освен трева-червей тук-там по стените. По пода пълзяха няколко раци-слепци. Вече не се намираше в пущинака.

На всеки няколко разкрача подминаваше страничен тунел или кухина. Насреща му се изпречиха няколко невъоръжени хали-работнички. Забави се само колкото да прониже всяка от тях в сладкия триъгълник и продължи нататък, оставяйки следите на смъртта зад гърба си. Заради късогледството си халите дори не усетиха приближаването му, докато не връхлетя отгоре им.

Тичаше, следвайки мириса на Ейвран. Чувстваше, че е наблизо. Една миля, половин миля, четвърт миля… и се изправи пред вратата.

Една вдлъбнатина отвеждаше към коридор с издълбани от двете му страни помещения за охраната. Щом Габорн закрачи навътре, от тях изскочиха две хали, готови за бой.

Първата размаха над главата си меч и изсъска уплашено. Габорн усети струя от думи да изпълва въздуха, по всяка вероятност викове от изненада или за предупреждение. Халата вирна глава, зина и в устата й проблеснаха кристални зъби, дълги като ками.

Той скочи в пастта й, стъпи върху тъмния й език и заби копието си в меката част на небцето, пронизвайки мозъка й. Върхът му се блъсна в черепа на чудовището.

Габорн завъртя копието, разрязвайки мозъка на халата.

От раната рукна тъмночервена кръв и парчета сив мозък.

Габорн изскочи от устата й още докато огромната оръженоска се свличаше на земята. Втората хала заотстъпва, изправена в цял ръст на задните си крака. Беше магесница с кристален жезъл в ръка. От ануса й изсвистя порой от думи — опитваше се да запокити проклятието си срещу него. Не можеше да му направи нищо.

Габорн подскочи на височината на гърдите й и заби копието в твърдата черупка точно там, където се намираше „бъбрека“ й, както твърдяха рицарите на Роуфхейвън. Разнесе се смрад на чесън — предсмъртният вопъл на халата.

Габорн се спусна в прохода.

Там беше Ейвран, извърнала към него подплашеното си лице, осветено от опала на сребърния й пръстен. Около нея клечаха изтощени от глад полуголи хора. Вонята беше умопомрачителна — на немити тела, урина и изпражнения, както и на гниещи рибени кости и непогребани трупове.

— Ейвран — викна Габорн, преди тя да успее да осъзнае присъствието му. И й подхвърли тоягата й от отровно дърво.

С десетте си дара на метаболизъм Ейвран все пак успя да реагира, преди другите да успеят да осъзнаят присъствието му: посегна към тоягата с бавно движение, сякаш се намираше под водата.

— Битката в Карис всеки миг ще започне! — извика Габорн. — Но аз не съм готов да се изправя срещу Истинската властелинка. Как да я сломя?

Ейвран все още продължаваше да протяга ръка към тоягата и да се взира в него. Гласът й прозвуча неестествено плътен и провлачен:

— Какво?

Габорн си наложи да говори по-бавно и повтори въпроса си.

На лицето на Ейвран се изписа тревога и тя прескочи наклякалите затворници. Движенията й му се сториха ужасяващо мудни. Тя направи две крачки, спря и викна:

— Чакай!

Извади пръстена от пръста си и го хвърли на затворниците. Трябваше да им остави някаква утеха.

Докато тя сваляше пръстена, върху стените на Карис загинаха двама от Избраните на Габорн — един храбър рицар и едно момиче. Смъртта им сякаш отвори рана в сърцето му и той се почувства като почва, от която са изтръгнали най-нежните цветя. Заболя го неописуемо.

Ейвран се втурна покрай него и викна:

— Насам!

Тичаше, колкото сили има, напрегнала всеки мускул докрай, което личеше по напрегнатото й лице. От зеленото блещукане на опала на Габорн силуетът й затанцува по пода на тунела.

Габорн закрачи след нея, недоволен от ленивите й движения, макар че тя имаше десет дара на метаболизъм.

„Сто дара? — усъмни се той. — Вероятно облекчителите са ми прехвърлили повече. Те ще ме убият.“

Следваше Ейвран по петите. Тя тичаше плавно и грациозно, напрегнала всичките си сили. От очите й бликаха сълзи. Сълзи от безсилие, помисли си Габорн, че не може да се втурне по-бързо.

Изпревари я, готов да унищожи всяка хала, която се изпречи на пътя им. С всяка следваща крачка усещаше приближаващата се опасност.

— Натам! — викна Ейвран. — По коридора, след три разклонения. Цитаделата на Посветителите.

„Разбира се!“, досети се Габорн. Ейвран му бе казала, че Истинската властелинка прави опити с дарове, но той нямаше никаква представа колко успешни са те. Ето защо не можеше да се надява да се изправи срещу нея.

Габорн остави Ейвран зад гърба си зави в коридора.

„Скачай!“ — предупредиха го земните му сетива и Габорн скочи на височина петнайсетина стъпки.

Пред входа на Кулата на Посветителите стоеше хала, огромна черна оръженоска. Острието изсвистя във въздуха под краката му.

Чудовището не отвори уста, а се дръпна назад със скорост, почти равна на неговата. Сетивните пипала по главата и челюстта му се изправиха и се усукаха като змии, което показваше, че халата е нащрек.

„Не е обикновена хала“, мина му през ума. Върху предните й крайници блещукаха мътносини руни.

Извисил се над халата, Габорн метна с все сила копието в сладкия триъгълник на чудовището. Замахна толкова силно, че усети как раменната му става се измъква от ямката си.

Копието улучи целта, прониза плътта на чудовището, заби се в мозъка му и завибрира като улучила дърво стрела.

Но огромната оръженоска не рухваше. Мечът й се вдигна и изсвистя във въздуха, преди Габорн да е докоснал земята. Той се изви като котка, докато острието се приближаваше със свистене към него, но то го улучи косо в гърдите, разкъса ризницата му и го запрати встрани.

Габорн се отдръпна, избягвайки следващия удар, който се заби пред краката му. Халата нападна и Габорн се метна назад.

Беше останал без оръжие, тъй като копието му стърчеше в мозъка на чудовището.

Ейвран дотича по тунела зад него и халата завъртя масивната си глава към нея, размахала сетивните си пипала.

В същия миг Габорн нападна. Подскочи двайсет стъпки и сграбчи дръжката на копието си във въздуха, но вместо да го издърпа, го завъртя с все сила и го тикна още по-надълбоко, докато падаше към земята, разрязвайки мозъка на чудовището.

То се разтърси и рухна на колене. В коридора пред него на пътя му се изпречиха нови два стража, но никой от тях не притежаваше скоростта на току-що победения от Габорн. Той се справи набързо с тях и се спусна към цитаделата на Посветителите.

Нито в най-прекрасните си сънища, нито в най-ужасяващите си кошмари бе виждал подобно място. Зелените проблясъци на опала не можеха да пробият мрака. Щом влезе в огромното помещение, сенките се разбягаха във всички посоки, но таванът беше толкова висок, че дори с даровете си на взор Габорн не видя нищо над главата си освен извити подпори, слепени с клей. По нищо не напомняха обичайно използваните от хората греди в залите в дворците. Приличаха по-скоро на опънати над бездна паяжини. Дори прословутата Къща на песните в Сандомир не можеше да се конкурира със сложността и великолепието на тази конструкция. Посивелите от времето подпори се извисяваха до тавана като дантели. Габорн си помисли, че дори паяк единствено във въображението или в сънищата си би могъл да изтъче подобна паяжина, ако можеше да сънува, разбира се. Конструкцията беше колкото необикновена, толкова и красива.

А под тази изумителна паяжина пъплеше огромно стадо вонящи хали-Посветители.

Зловонието им удиви Габорн не по-малко от самата гледка. Блъсна го облак от невероятни миризми — изпражнения на хали и гнилоч, примесени с мирис на дарове, крехки като лед и усойни като плесен.

В мрака на оформеното като купа пространство се блъскаха стотици хали. Мътната светлина на огнени руни се стелеше като мъгла наоколо.

На около двеста разкрача огромно колкото слон паякообразно създание лежеше по гръб с вирнати във въздуха сгърчени крака. Халите късаха с лапи и зъби парчета плът от туловището му.

По-нататък течеше зловонен поток, над който се издигаха серни изпарения. Някои Посветители бяха коленичили в плитчините, потапяха глави и след това ги издигаха нагоре като птици, които пият вода. Над тях се извисяваха две огромни дървета от камък, като останали без листа дъбове, чиито клони се бяха сгърчили като от неизразима болка.

Скрибуцайки с крилата си, из въздуха кръжаха ята грий, като подплашени прилепи.

Погледът на Габорн не стигаше до отдалечените кътчета на пещерата и той не можеше да прецени колко стотици Посветители би могла да побере.

Щом усетиха присъствието му, много от Посветителите се надигнаха и започнаха да отстъпват, като съскаха и изпускаха предупредителни миризми.

Габорн се втурна, скочи и заби копието дълбоко в сладкия триъгълник на най-близкия Посветител. Той изсъска и изпусна миризма на изгнил чесън, удари едва-едва копието и се свлече, подгъвайки крака. Халите се надигнаха и образуваха застрашителна стена от тела, проблясващи зъби и размахани като гребла лапи. Започнаха да се катерят по гърбовете си, като се опитваха да го достигнат.

Габорн скочи, превъртя се във въздуха и нападна най-близката хала. Прониза сладкия й триъгълник, избегна един удар и промуши друга хала.

От кръвта и парчетата сив мозък копието му стана мазно и хлъзгаво. Ръцете до лактите и лицето му бяха оплескани със съсиреци кръв. Той изтри очи и продължи битката.

На главата на всеки Посветител просветваше сребриста руна. Габорн предположи, че е знак за отдадения дар, но нито една от руните по нищо не напомняше поставяните върху хората. Тъй като халите пишеха с миризми, смисълът на изрисуваните по тях руни се излъчваше чрез аромати.

Габорн усети иззад стената от хали до ноздрите му да достига специфична миризма на вкиснато зеле. И в същия момент Земята го предупреди настойчиво: „Нападни!“

Той скочи върху една от халите, покатери се на главата й и погледна зад нея. На шейсетина стъпки по-нататък една хала отстъпваше през ордата. На челото й блещукаше една-единствена сребриста руна, но дузини огнени руни блестяха по краката й. „Вектор“, досети се Габорн.

„Нападни!“, настоя още веднъж Земята.

Габорн скочи на височина двайсетина стъпки, преметна се презглава във въздуха, прелетя над три хали и прониза с копието си сладкия триъгълник на чудовището.

Халите около него засъскаха, въздухът се изпълни с предупредителни миризми.

— Габорн! — извика отчаяно Ейвран.

Той погледна назад — тя беше на трийсетина разкрача от него близо до входа и стискаше черната тояга от отровно дърво.

— Не мога да ти помогна! Какво да направя?

Габорн усети със сърцето си опасността, която я грозеше.

— Знаеш ли къде са Великите печати?

Ейвран кимна.

— Иди да ги разрушиш — настоя Габорн.

Самата Земя го предупреждаваше, че тя трябва да се махне. Опасността беше все по-близо и ако Ейвран останеше там, където беше, щеше да я връхлети.

Габорн откопча опаловата си игла и я хвърли към нея. Отсега нататък щеше да се сражава на светлината от руните на халите.

Ейвран хвана иглата и без да каже нито дума, се извърна и побягна колкото можеше по-бързо.

Габорн удвои скоростта на действията си. Подскачаше, а чудовищата съскаха, замахваха с лапи към него и се опитваха да го захапят.

Той нанасяше удари наляво и надясно, пронизваше ги с копието и се опитваше да усети миризма на вектор.

Удряше и мушкаше отново и отново.

Постепенно разбра какви са намеренията на Земята. Отвсякъде беше заобиколен от опасности. Истинската властелинка бе усетила присъствието му и всеки момент щеше да се появи насреща му, както би сторил всеки Повелител на руни, защитавайки своите Посветители.

Бе доволен, че даде светлината си на Ейвран, защото така виждаше по-добре руните на халите.

Усещаше надигащата се вълна от ярост.

Тя приближаваше. Габорн скочи сред халите, спусна се между краката на едно от чудовищата, покатери се на гърба на друго и повали един вектор.

Тя беше на вратата.

Беше ликвидирал петдесетина Посветители, включително три вектора. Той се спусна към входа.

На вратата се изви черна вихрушка, по-мрачна от нощ. Това не беше видение. Помещението започна да се изпълва с изпарения — сякаш някаква мрачна мъгла. Каквото и да настъпваше към него, бе по-ужасяващо от хала.

Неочаквано Габорн я видя.

Сред сенките изникна чудовищно създание, по-огромно и застрашително от всички зли магесници, които бе виждал. Пристъпваше с трясък, а огромният й търбух тътнеше, докато тя се тътреше по пода. Съскаше оглушително, а от ануса й струяха миризми.

Вонята бе непоносима. Габорн усети миризма на плесенясали дарове, напомняща гранясала мазнина, развалено зеле и сплъстена коса, толкова зловонна, че го задави.

От нея се излъчваше мрак и докато пристъпваше към него, около краката му плъпнаха тъмни сенки.

Усети някаква замаяност. Създанието се заусуква като видение и Габорн не можеше да съсредоточи поглед върху него. Внезапно халата сякаш започна да се разраства и се извиси над него като някакъв исполин, изпълни цялото помещение, цялата вселена…