Дейвид Фарланд
Леговище от кости (3)

Светлина в мрака

В името на любовта, която ни свързва, давам обет да бъда за теб светлина в мрака и да те дарявам с надежда, когато надеждата изтлее, да бъда твоя крепост в планините, когато враговете ти са наблизо…

Из Сватбения обет на Йоме

Съскащ звук, сякаш пърхане на криле, профуча през Устата на света и огромният огън угасна. Йоме вдигна очи. Магът Бинесман се беше изправил на мястото на огъня. Току-що беше издигнал като вълна една земна гънка, за да усмири пламъците.

Той вдигна жезъла си и потъна в зеленикавата мъгла на рояка светулки, които закръжиха около него. Във вените му течеше кръвта на Земята, затова цветът на кожата му имаше зеленикав оттенък, какъвто притежаваха и оцветените му в есенни багри одежди, и всичко това му придаваше странен, призрачен вид. Йоме си помисли, че той блести като Сияен, изскочил направо от старите приказки за Долния свят.

— Господа и дами, бихте ли ме чули? — запита високо Бинесман. — Настъпи времето да се подготвим за битка. Нека нищо от това, което чуете тази сутрин, не бъде изречено на дневна светлина или край огън, защото някои огнетъкачи могат да чуят думите ви сред съскането и пращенето на пламъците.

Той хвърли поглед към Габорн.

— Ваше величество…

Йоме усети тръпката на нетърпението. Цялата нощ чакаше да чуе плановете на Габорн. Вчера помоли да го придружи в подземния свят, но той не обеща нищо, а само каза: „Ще помисля“.

Изведнъж тълпата се умълча. Всички се струпаха по-наблизо. Някой извика:

— С теб сме, милорд!

От всички страни се надигнаха крясъци и бойни викове.

Габорн вдигна ръка и помоли мъжете да запазят тишина.

— През целия ден — започна той — много от вас ме помолиха да дойдат с мен в подземния свят: Върховният маршал Хондлър — той кимна почтително към Хондлър, — сър Ленгли от Оруин, сър Райън Макким от Флийдс. — При всяко име спираше, за да открие и изпрати благосклонен поглед към всеки един от тези воини. — Доказвали сте величието на сърцата си с още по-велики дела. Всеки от вас е повече от достоен да ме последва. Но много повече ме занимава мисълта как мога да спася своя народ и това ме принуди да взема трудни решения…

При тези думи могъщите владетели около Габорн заеха величествени и горди стойки, нетърпеливи да узнаят кои от тях ще избере за свои спътници.

Габорн ги огледа един по един. В тъмнината зениците му бяха толкова огромни, че почти изцяло изпълваха бялото на очите му. Това накара Йоме да се сети, че вече беше поел няколко дара на зрение, за да вижда по-добре в подземния свят.

— Тези, които ще ме последват — продължи с нетърпящ възражения глас Габорн, — са трима: магът Бинесман, неговият вайлд и детето Ейвран.

Възклицания на изумление преминаха през тълпата, а Йоме изхълца. Призля й. Надяваше се да придружи Габорн и дори се беше осмелила да си представи, че е начело на армия от поне няколкостотин воини.

Някои от владетелите замърмориха недоволно. Видът им недвусмислено подсказваше, че ще се отправят към подземния свят въпреки заповедите на Габорн.

Сър Райън Макким от Флийдс се провикна с цяло гърло:

— Стига сте дрънкали, всички до един, или ще си събирате зъбите по земята! Дори този мъж да беше най-обикновен крал, би трябвало да му отдадете заслужено уважение. Нима не е толкова по-достойно за уважение решението на Земния крал?

Габорн се усмихна с благодарност на сър Макким и добави:

— Не със силата на оръжието ще си проправим път към трона на свирепата кралица. Бинесман, Ейвран и аз сме под закрилата на Земята. Мисля, че дори само това е достатъчно да си проправим път към подземния свят. И макар с радост да бих взел цяла армия, убеден съм, че всички ще загинат до крак.

В този момент Йоме забеляза увереността му да се стопява. Лицето на Габорн пребледня, сякаш той гледаше смъртта право в очите, и тя си даде сметка, че действително предстои безжалостна битка.

— Ваше величество — обърна се към Габорн Върховният маршал Хондлър, — вчера заявихте, че съдбата на света зависи от изхода на предстоящата битка. Ако не унищожим халите…

— Не тръгваме да унищожаваме хали… — прекъсна го Бинесман. — Никога не съм имал подобно намерение. Земята кърви от болезнена и дълбока рана. Длъжни сме да изцерим раните й, ако можем. Според мен, за да го постигнем, трябва да разрушим трите руни и техния създател. Може да се наложи да унищожим само една хала…

— Да — атакува Хондлър, — трябва да унищожите една хала, но без съмнение ще ви се наложи да се изправите срещу хиляди други, за да си проправите път до леговището й. Никой никога не е прониквал толкова надълбоко в подземния свят. Ако предположенията ми не ме лъжат, това е древно свърталище в най-отдалечените земни дълбини. Самият аз съм предприемал на два пъти подобно рисковано пътешествие в подземния свят, но никога не съм стигал толкова далеч.

Той преглътна и огледа тунела. Всички воини се умълчаха. Огънят гаснеше и нощта се спусна в пещерата още по-мрачна и дълбока. Звездната светлина отвън само сгъстяваше сенките върху лицата.

— Нашите предци някога са преследвали халите в далечните дълбини. Но не са се осмелявали да достигнат дълбоките леговища, където земята те изгаря, ако я пипнеш, и въздухът е толкова плътен, че можеш да го режеш с нож. Древните книги ги наричат Безкрайния развъдник, защото тунелите никога не свършват, а всяко леговище на хали е като кошер със стотици и хиляди воини, които пазят свърталищата им.

— Да, но великите печати не са в близост до свърталищата! — извика Ейвран. — Те са близо до Леговището на костите.

— Значи — продължи Върховният маршал Хондлър — вие потегляте като убийци, а не като армия. И все пак, ваше величество, почтително смея да заявя, че аз или Ленгли бихме били от огромна полза и при подобно начинание…

Габорн изгледа спокойно Хондлър, после очите му зашариха из пещерата.

— Предстоят велики дела — подхвана той, — повече на брой, отколкото има хора, които да ги извършат. В настъпващите битки всеки от вас трябва да се прояви като герой. Усещам опасностите да настъпват от всички страни. — Той се вторачи в пода, сякаш надничаше в земните дълбини. Капки пот оросиха челото му. — Първият враг ще удари Хиърдън, на хиляда мили на север оттук, след две денонощия. Дори да можех да изпратя армия да подкрепи Хиърдън, това няма да помогне. Земята ми заповядва да предупредя хората там да се скрият — да търсят убежище под земята.

От тълпата се надигна шепот на изумление, защото думите на Габорн бяха наистина странни.

— Да се крият под земята като къртици? — изтърси някой.

Но колкото и странно да звучеше, съветът на един Земен крал не биваше да се пренебрегва.

— Следващия ден на свечеряване — продължи Габорн — битката ще наближи нашия дом. Щом толкова много ви се воюва, ще се навоювате… та и отгоре. Защото войната настъпва, при това война с враг, който не жали нито жените, нито децата.

Той скочи върху един голям камък, за да вижда над тълпата, и извика:

— Пратете вестители из цяла Мистария: кажете на всички, които могат, да се съберат в Карис. Нужен ни е всеки, който може да ходи, всяка жена, която може да държи лък, всяко дете над десет години, което е готово да погледне смъртта в очите. Искам всички да се съберат върху стените на замъка. По залез-слънце на третия ден втвърдете сърцата си и надуйте бойните рогове. Трябва да ударите, и да ударите безжалостно. Враговете ни не знаят милост и пощада и ако се провалим, това ще бъде краят на човечеството!

Някой се развика:

— Да не искаш да кажеш, че трябва да изпратим жените и децата в битката? Ти ще бъдеш ли там, за да ни предвождаш?

— В името на Седемте стоящи камъка, надявам се да бъда — отвърна Габорн, но Йоме забеляза тревогата в очите му да се сгъстява и й стана ясно, че не е уверен в собствената си сила.

Габорн погледна наобиколилите го Владетели. Бяха мъже от повече от десет народности.

— Сър Ленгли, вземете най-бързия кон, който намерите, и тръгвайте към родината си в Оруин. Доведете всеки, който ви последва, в Карис. Трябва да сте там на третия ден по залез-слънце.

— Ясно — отсече Ленгли.

С половин дузина дарове на метаболизъм за него не беше проблем да вземе петдесетина мили за час. Ленгли бързо се обърна и хукна навън.

— Върховен маршал Хондлър, вие настоявате за голяма задача и аз ви я давам: моля ви да започнете да укрепвате Карис. Не се занимавайте с доставка на провизии, защото няма да ви трябва повече от онова, което може да предложи замъкът. Ако не спечелите тази битка, всичко е загубено.

— В името на Елементите! — закле се Хондлър.

Задачата беше наистина рискована, след като халите бяха срутили стените на замъка. Но Габорн стовари цялата тежест на света върху раменете на този мъж.

— А аз? — попита Йоме.

Габорн я изгледа с тъга, сякаш се боеше да не нарани сърцето й.

— Ако Карис рухне, ще ми трябва някой, който да отведе народа ни в безопасност.

— Аз съм Повелител на руни — отвърна Йоме — и по право трябва да воювам в Карис. Наистина ли не бива да командвам бойна част?

— Мислех да оставя теб да удържиш Карис — обясни Габорн. — Ти последна изостави замъка Силвареста и никой не е по-загрижен за народа й от теб. Но Хондлър е по-добър предводител за Карис.

Тя знаеше, че той търси някакво извинение, за да я предпази от опасностите.

— На сватбения ни ден дадох обет да бъда за теб светлина в мрака — продължи Йоме. — А няма по-мрачно място от онова, към което тръгваш. Нека да дойда. Ще направя всичко, за да облекча пътуването ти.

Габорн поклати печално глава.

— Не разбираш. Не е безопасно.

От начина, по който го изрече, Йоме усети, че Габорн се опасява не само за нейния, но и за собствения си живот. Сърцето й заблъска. Тя не посмя да продължи спора с него пред народа му.

Хондлър викна на неколцина Рицари на справедливостта и те светкавично грабнаха оръжията и вързопите си. За секунди всичко заприлича на лудница.

Габорн моментално започна да избира оръжия. Ейвран, Бинесман и зелената жена си имаха магически тояги и не искаха да се затрудняват допълнително. Габорн носеше традиционния ездачески боен чук, предпочитано оръжие в Мистария. По навик носеше и сабя. Но нито едно от двете не беше подходящо за бой с хали в тяхното леговище. Бойният чук бе заплаха само за човек, който се намира твърде наблизо, ако успееш да го запратиш по него по време на битка. А сабята му вероятно щеше да се строши при първото съприкосновение с грубата кожа на някоя хала.

Затова Габорн започна да разглежда оръжията, донесени от мъжете на маршал Хондлър и сложени на земята пред него: копия за хали. Бяха тежки, направени от твърда стомана и по форма приличаха на обикновени копия, но с по-издължени остриета. Всяко копие беше дълго осем стъпки, заточено от двете страни на острието и с диамант на върха, за да прониже по-лесно кожата на халата. За ръкохватка служеше усукана около металния прът необработена волска кожа.

Тези копия бяха древно оръжие, рядко използвано през последните хиляда години. Изглеждаха прекалено тежки, но с даровете му на мускул всяко щеше да е лекичко като върбова клонка в ръката му. И все пак размерите им ги правеха тромави, недодялани.

„И какво трябва да правя, докато Габорн е надалеч да спасява света?“, чудеше се Йоме. Вече бе отхвърлил молбата й да тръгне с него и едва ли тепърва щеше да склони. Все пак тя носеше в себе си неговото дете, а той в никакъв случай не би изложил детето си на опасност.

Плюс това Габорн се страхуваше не само за нея, но и за себе си. „Има неща, с които мога да помогна — помисли си тя, — дори да не ми разреши да тръгна. И които самият той никога няма да свърши.“

Йоме беше по-практична от него. Обожаваше достойнствата му, чувствителността му. Обичаше го заради деликатността му.

„Но идва момент, когато вече не бива да си деликатен“, каза си тя.

Върна се в тунела, подмина тлеещия огън и продължи към плътните сенки, където двама облекчители прехвърляха дарове на Ейвран. Петима-шестима Посветители бяха налягали като употребени жертви около девойката.

Йоме изчака, докато главният облекчител за момент се освободи, и пристъпи към него.

— Габорн скоро тръгва — каза му тя. — Когато потегли, изпрати съобщение на нашите облекчители в замъка Силвареста в Хиърдън. Имам много силари в най-горната гробница на върха на хълма. Искам облекчителите да ги използват, за да прехвърлят дарове на Габорн. Той разполага с Посветители в замъка Лонгмът. Не би трябвало да е трудно.

— Колко дара трябва да му дадем? — попита облекчителят.

— Всичко, което могат.

— Габорн никога няма да се съгласи на подобно нещо! — каза облекчителят прекалено високо. — Дори като дете не обичаше силарите.

— Разбира се, че няма — прекъсна го Йоме и му посочи с жест да говори по-тихо. — Не трябва да знае какво правим за него. Това е моя молба. Габорн е обвързан с клетва. Никога няма да приеме дарове насила, нито пък ще направи размяна за тях с бедните, които нямат друг избор. Тези, които дадат даровете, трябва да са зрели хора, които разбират опасността и дават силите си доброволно, от чисто желание да помогнат.

Облекчителят я изгледа изпитателно. Съзнаваше колко безнадеждно е начинанието на Габорн. Съзнаваше също така, че светът не може да му позволи да се провали.

— Знаеш, че ще го изгубиш — каза той. — Дори да успее в своето търсене, с толкова много дарове на метаболизъм той ще остарее и ще умре, докато си все още млада. Рискуваш нещо още по-скверно. Спокойно би могъл да придобие Даровете всечовешки, да стане безсмъртен, самотен, неспособен да умре.

Тази мисъл накара Йоме да се просълзи.

— Нима допускаш, че не съм наясно за опасностите? Не го правя от лекомислие.

— Добре — съгласи се облекчителят. — Веднага пращам съобщение в Хиърдън.

 

 

Йоме се върна в пещерата заедно с Бинесман и вайлда. Ейвран тъкмо беше приключила с приемането на даровете.

По-навътре в тунела Габорн стоеше сам с факла в ръка, взрян в пустотата, докато рицарите му разтурваха лагера.

Отверстието към Устата на света беше над стотина стъпки широко, но много бързо се стесняваше навътре докъм двайсет-трийсет стъпки.

Наскоро халите бяха подсилили стените с клей, който се втвърдяваше във вещество, по-твърдо от бетон. Клеят беше оформен в подобни на ребра колони, които се извисяваха нагоре до около трийсет стъпки височина. На всеки десетина разкрача се издигаше поредната двойка колони. На върха, където колоните се срещаха, по цялата дължина на тунела лъкатушеше костено било.

Въздействието им беше потискащо. Йоме се втренчи във вътрешността на тунела и подпорите й заприличаха на бели ребра, сякаш се намираше във вътрешността на останките от скелета на някакъв огромен, отдавна умрял червей.

От тавана над тях провисваха дългите ластари на космати пещерни растения.

— Какво правиш? — попита Йоме.

— Чудя се колко факли да вземем — отвърна Габорн. — Ако вземем прекалено много, ще бъдат излишен товар. Ако вземем прекалено малко, няма да ни стигнат.

— Корен от хоя гори чудесно — предложи Бинесман. — Сигурно ще намерим някъде по пътя.

— Може би имам нещо по-добро от факли — вметна Йоме, доволна, че има възможност да покаже способностите си. — Позволих си да донеса подарък от съкровищницата в Замъка на прилива.

Отиде до вързопа си, който лежеше наблизо под намотано яко въже, и измъкна пълна чанта с бижута, украсени до едно с опали. Те бяха нищожна част от съкровищата на мистарския двор, доказателство за необятното количество бижута, колекционирани от предците на Габорн в продължение на над две хиляди години. Имаше поне осемдесет игли за пелерини с опали във всевъзможни цветове, за да подхождат на всяка дреха в изискания гардероб на един владетел: черни опали от хълмовете над Уестмур, огнени опали от Индопал, перлени опали от земите отвъд Каролско море, син опал, който беше толкова древен, че канцлерът й беше споделил, че никой в двора не знае откъде е. Златни опали, изпъстрени с червени петънца, обсипваха потъмняла корона, а огърлиците, гривните и пръстените нямаха чет.

Тя изсипа съдържанието на чантата на земята до краката на Габорн. Бижутата заблещукаха на светлината на факлата.

— Можеш ли да изтеглиш светлината от тях — запита тя Бинесман. — Както направи в замъка Силвареста?

— Да — затържествува Бинесман. — Това е великолепно!

Магът разпръсна бижутата в кръг и нарисува до него няколко руни. Размаха жезъла си над тях, изричайки заклинание, което завърши с тихичко:

— Събудете се.

Камъните запремигваха бледо, всеки със свой собствен блясък. Гледката напомняше изгряването на звезди в лятна вечер. Пръв проблесна синият опал, след него и останалите.

Но за разлика от звездите, тяхното великолепие сякаш нямаше граници. Дори без човек да имаше дарове на зрение, сиянието, което излъчваха опалите, заслепяваше и раняваше погледа.

Потоци блестящо бяла, сякаш отразена от заснежено поле слънчева светлина, извираха от много от опалите. Имаше изумителни цветове: ручеи воднозелено изтичаха от сапфирено езеро, ръждивото злато на есенен ден, толкова ярки зелени и червени проблясъци, че ако се опиташе да ги опише, Йоме не би могла да намери точните думи.

Камъните блестяха с такава яркост, че Йоме усети да излъчват топлина, сякаш горяха. Това я накара да отмести поглед и тя видя цветните отражения, които танцуваха по тавана на пещерата.

Ейвран дишаше на пресекулки. Дори зелената жена възкликна от удивление.

Бинесман бързо протегна ръка и заопипва опалите — събираше най-ярките. Преди да тръгне, Йоме беше преровила набързо ковчезите със съкровищата и много от камъните, които й се бяха сторили блестящи, сега бяха отместени настрана.

— Сега се укротете — изрече магът.

Опалите помръкнаха и престанаха да излъчват топлина, но дори приглушената им светлина беше по-ярка от всякакъв фенер.

— Да видим сега — замърмори магьосникът. — На кого какво да дадем?

Най-напред вдигна един сребърен пръстен с чудесен бял камък с топъл блясък.

— Грижи се за този, дете. — Той го подаде на Ейвран. — Можеш даже да си готвиш на него.

Ейвран го надяна на пръста си и се зарадва:

— Сякаш специално за мен е правен!

— Може и да е така — засмя се магът.

Пръстенът блестеше ослепително и Ейвран го чукна и пошепна:

— Сега се укроти.

Светлината му помръкна — сякаш на пръста й заблещука звезда.

За вайлда Бинесман избра огърлица с дузина златни опали. Надяна я през главата й и зелената жена заби поглед в ослепителните камъни.

Накрая за себе си и Габорн избра игли за пелерина.

Иглата на Габорн беше тази със златния опал, най-яркия от всички цветни камъни.

— Изключителен камък за изключителен мъж — заяви Бинесман, докато го забождаше на пелерината му.

После протегна ръка над останалите бижута — канеше се да угаси светлината им, — но Йоме го грабна за китката и викна:

— Чакай. Тръгвам с вас.

След това бръкна в купчината бижута и измъкна старинната златна корона. Не всичките й опали светеха ярко, но понеже бяха стотици, Йоме предположи, че ще вижда поне на четвърт миля.

Габорн не откъсваше очи от нея.

— Не можеш да дойдеш с нас. Имам друга задача за теб.

Той се огледа: изглежда, се притесни да не го чуят останалите.

— Ако Хондлър не успее, ако в Карис го разбият, очаквам, че всички мои Избрани могат да умрат. А може би има още една крехка надежда.

— Назови я — настоя Йоме.

— Някои могат да намерят спасение в морето — продължи той. — Халите мразят водата и не виждат достатъчно далеч, за огледат добре океаните. Никога не се появяват на повърхността на островите. Тогава защо да не бъдат спасени някои хора? Можете да отплувате на север, към замръзналите морета, където никоя хала няма да дръзне да ви преследва!

— Значи — отвърна Йоме, опитвайки се да скрие огорчението си, — все още се надяваш да ме пратиш в безопасност?

— Надявам се да поведеш народа ни към безопасност.

— Чудесно — продължи тя. — Изпрати съобщение на канцлер Уестхейвън в Мистария и на канцлер Родерман в Хиърдън и нека те започнат приготовленията. Те не се нуждаят от помощта ми.

— Но… — опита се да възрази Габорн.

— Не опъвай струната на чувството ми за отговорност — прекъсна го Йоме. — Аз не съм ти слуга. Заклела съм се да ти служа по-вярно от всеки друг. Знам за какво мислиш. Искаш да ме пратиш в безопасност, но ти си Земния крал и единственото място, където мога да бъда в безопасност, е до теб. Ти се закле, ти пое сватбен обет, че ще си мой защитник.

— Не знам какво ще намерим долу — упорстваше Габорн. — Не мога да обещая, че ще си в безопасност.

— Тогава за какво ти е Земният взор? — попита тя. — Сляп си за това, което ни очаква, като всеки обикновен човек. Но обикновената аз ти обещавам следното. Когато другите се уплашат, ще бъда твой щит. А докато мислиш как да спасиш света, аз ще мисля как да спася теб.

Габорн дълго я гледа втренчено. Нямаше начин да я опровергае. Накрая промълви с болка, сякаш някой изтръгваше думите една по една от устата му:

— Добре. Ще се възправим… заедно… срещу ямата.