Дейвид Фарланд
Леговище от кости (28)

Виещата се стълба

Докато не прегърнеш собствената си тленност, никога няма да бъдеш истински свободен.

Омар Оват, емир на Тулистан

Йоме накара Габорн да се спусне към Леговището на костите, но нямаше никакво намерение да се влачи едва-едва подире му. И сега тичаше с всички сили.

Верен на думата си, Габорн бе маркирал пътя през тунели и пещери, каньони и речни корита, покрай невероятни чудеса, които — подозираше Йоме — човешко око не бе зървало. По пътя си прекоси дълъг тунел, издълбан в кристална скала, чиито стени бяха прозрачни като лед. Видя гори от каменни дървета, усукани и нереално красиви, извиващи се нагоре по стените. Случваше се да изгазва цели стада от раци-слепци и да се спуска в бездънни бездни. Да минава под водопади, от чийто рев оглушаваше.

И през целия път една мисъл не я напускаше: „А докато ти спасяваш света — бе попитала Габорн тя, — кой ще спаси теб?“

Това не бе просто въпрос. Беше обещание, което тя се надяваше да спази. Искаше да е до него, но нямаше оръжие, а и не можеше да поддържа темпото му.

Стигна до един стар инкарски подслон, в който се надяваше да намери оръжие.

Един отвор близо до пода на тунела водеше към убежището.

Йоме се промъкна в него, надявайки се да открие нещо, което да й бъде от полза. „Джобни рачета“ бяха издълбали безброй дупки по стените. Белезникавите създания приличаха на миниатюрни хали с масивни предни крайници и дебели черупки. Пълзяха с милиони по пода и моментално се спуснаха към свърталищата си, щом усетиха движение около себе си. Някои бяха не по-големи от хлебарки, а най-големите бяха колкото плъхове.

В първия момент Йоме реши, че убежището е необитаемо, но забеляза каменно гърне, в което имаше лешници и брашно от елда със сушени пъпеши, ябълки и череши. Гребна с шепа и установи, че е солено, но може да се яде. По вкуса му предположи, че е оставено тук преди повече от година. В едно глинено гърне имаше сладко зимно вино от пъпеши.

В срещуположния ъгъл бяха подпрени четири копия. Едно беше изкривено, другото абсолютно ръждясало, а на останалите две бяха паднали диамантите от върховете. Нито едно от тях не беше в добро състояние. И все пак някакво оръжие бе по-добре, отколкото никакво.

Докато ги оглеждаше и се чудеше дали може да ги поправи, зърна бледа рисунка с въглен на стената. Бяха някакви завъртулки, маркирани с инкарски знаци. Заприлича й на карта.

Ако наистина беше карта, не очакваше да й помогне кой знае колко. Джобните рачета бяха издълбали толкова много дупки в стената, че от линиите не се виждаше почти нищо, а и цветовете бяха избелели. Картата беше на стотици, ако не и на хиляди години.

„Вероятно съм тук — каза си Йоме, разпознавайки знак, който приличаше на щит с инкарски числа по него. — А тази пътека отвежда нататък.“

Тя проследи с пръст спускащата се на голямо разстояние линия, която завиваше в обратна посока и се усукваше като спирала все по-надолу и по-надолу. Предположи, че пътеката води до Безкрайния развъдник. Изглежда, беше някакъв пряк път, пунктиран със стрелки.

„Пряк път?“, запита се Йоме. Сърцето й се разтуптя. Със своите дарове на метаболизъм Габорн положително беше на много мили пред нея. С нейното темпо на придвижване Йоме никога не би могла да му се притече на помощ навреме. Но ако действително бе открила пряк път…

На края на прекия път имаше знак, наподобяващ глава на пълзач.

„Това е стар тунел на пълзач — досети се развълнувана тя. — Вероятно ще ми спести… стотина, а може би и двеста мили.“ При положение, че Габорн следваше главния тунел.

„Не е възможно да имам чак такъв късмет“ — помисли си Йоме. Дори да бе имало някога пряк път, малка беше вероятността все още да съществува. С всички тези джобни раци стените на тунела бяха най-малкото проядени от проходи, а може и да бяха паднали.

Йоме огледа внимателно рисунката. „Да посмея ли да рискувам?“

Грабна най-здравото копие и се спусна през тунела. Много скоро пред нея се изпречи стена, надупчена от множество издълбани от едри пълзачи проходи. Всеки беше с диаметър три-четири стъпки. Над отвора на един от тях беше гравирано инкарско изображение. Йоме го огледа внимателно на светлината на опаловата си корона.

Проходът лъкатушеше в безброй извивки, сякаш бе издълбан от налудничаво създание. Както предполагаше, стените бяха надупчени от джобни раци, но тунелът изглеждаше проходим. Под дланта си усети подобни на лишеи жилави растения, по които пълзяха, използвайки ги за храна, дузини червеи — зеленикави плужекоподобни гадини, които се превръщаха на каша при най-лек натиск. Йоме се промъкваше, стиснала копието. След стотина крачки тунелът се спусна почти отвесно надолу, както бе отбелязано върху картата.

Сърцето на Йоме заблъска. Единствената възможност да продължи бе да скочи с надеждата, че дъното не е твърдо.

Представи си върху какво би могла да падне — срутени скали, върху които можеше да натроши костите си, или издълбан от водата тунел, който би я запратил в някоя бездна.

Седна, за да се спусне с краката надолу. Мина й през ума, че на дъното може да намери смъртта си.

И се оттласна от ръба.

Полетя надолу край мрачни сенки. Плъзна се по мазни от лазещите по тях червеи стени. Падайки, събаряше пълзящите по стените раци-слепци и те се мятаха във въздуха заедно с нея.

Тръбата продължаваше все по-надолу, но засега Йоме нямаше сериозни наранявания. Проходът внезапно зави наляво, след това надясно и тя се завъртя, продължавайки да пропада надолу.

Зад нея мракът отново поглъщаше всичко.