Дейвид Фарланд
Леговище от кости (26)

Любов, тъй чиста

Тъй като дар не може да бъде получен, ако не е отдаден доброволно, следва да заключим, че по-скоро чувството — а не толкова умението на облекчителя — е по-важният елемент, от който е направено лепилото, свързващо Посветителя с неговия господар.

Само страх обвързва Посветителя с един злонамерен господар, тъй като Посветителят много често предпочита смъртта, отколкото да продължава да служи на някой, ненавистен нему. Алчността е по-силна, защото онези, които даряват срещу злато, обикновено треперят за живота си. Но най-силна е връзката, основана на любовта, защото този, който обича своя господар истински, не може да бъде разубеден дори когато усети ухапването на силара.

Из „Изкуството на съвършеното съответствие“ от Анса Пер и Дилан Фендемер, магистри облекчители

Когато Шемоаз се събуди от кошмара си, гъмжащ от плъхове, през вратата на старата винарна струеше дневна светлина. Тя цялата се тресеше от студ. Леля Констанс й помогна да се надигне и някой от градчето — очите й бяха замъглени и не разбра кой — я придружи надолу по хълма до къщата.

Земята пред винарната беше изпепелена. Обръчите на буретата лежаха разхвърляни като черни пръстени. Крушите тлееха като овъглени колове. Огънят бе изпепелил хълмовете на запад.

Пред портата на къщата имаше каруца и Шемоаз видя в нея три тела, чиито лица бяха покрити с одеяла.

— Кой е умрял? — попита горестно Шемоаз: нали бе положила толкова усилия да спаси всички до един. Доколкото си спомняше, само любимият вуйчо Ебер бе загинал. — Кой е в каруцата?

— Всички са добре — отвърна леля Констанс със задавен от мъката глас. — Всичко е наред.

И я побутна да влезе вътре. Шемоаз бе прекалено слаба, за да спори. След време щеше да разбере кой е починал. Изненада се, че къщата е непокътната, но после видя, че вятърът е издухал пожара през полето на запад от винарната: близките хълмове все още догаряха. Така че къщата и градчето бяха останали невредими.

Щом влязоха, Констанс изми раните й със студена вода и ги наложи с лапа. Цяла сутрин Шемоаз лежа трескава. По едно време се събуди от почукване на външната врата, последвано от женски гласове.

— Момчето на Фанчер току-що умря — каза някой. — Опитахме всичко, но бе нахапан на много места.

— С него стават девет — чу тя помръкналия глас на леля Констанс.

— Можеше да е и по-лошо — обади се някаква стара жена. — Ако не беше кралят, всички щяхме да измрем.

Шемоаз лежеше замаяна и се питаше кой още е умрял. „Само не и Диърборн Хокс — неочаквано си помисли тя. — Не и той.“

Изпита вина, тъй като по този начин пожелаваше смъртта на някой друг.

След битката се бе погрижила за раните му — двайсет и четири на брой — и не можеше да не си спомни свенливата му усмивка и разтупканото си в отговор сърце.

— Ужасно, ужасно — продължи възрастната жена. — Сърцето ми се къса за всеки. Хвала на Стихиите, че Земния крал ни предупреди навреме. Така ми се иска да му се отблагодаря.

— Скоро няма да го видим — каза леля Констанс. — Вчера следобед Ебер ми каза, че предстоят ужасни неща. Тази вечер ще има голяма битка в Мистария: с халите. Прииждат с хиляди. Всеки, който може да държи оръжие, е повикан да се бие в Карис. А които не могат да се сражават, дават дарове на Земния крал.

— Дарове ли? — попита старата жена. — Къде?

— В замъка Силвареста. Отвсякъде се стича народ. Кралят взел дарове миналата седмица в замъка Гроувърман и облекчителите са довели Посветители в замъка Силвареста, за да му прехвърлят още.

— Наистина ли? — попита възрастната жена. — Толкова ли са зле нещата?

Леля Констанс замълча за момент и Шемоаз си я представи как поклаща глава.

— Чух Ебер да шушне на някои от мъжете. Казваше им да си приготвят оръжията. Земния крал казал, че ако не победим в Карис…

Шемоаз изпълзя от леглото и се опита да се задържи на крака. Замъкът Силвареста не беше далеч, не повече от трийсетина мили. Вуйчо Ебер нямаше подсилен кон, но имаше лодка, а река Вий се спускаше през гората чак до замъка. Ебер редовно бе изпращал бурета с вино надолу по течението, което означаваше, че реката е достатъчно дълбока, за да стигне лодката до него.

„Ако имам късмет, ще стигна за няколко часа“, прецени тя.

Метна на раменете си пътната пелерина и тихичко се измъкна през прозореца. Промъкна се покрай задната страна на къщата и тъкмо прекосяваше калната уличка, когато вратата се отвори. Леля Констанс и старата й приятелка Нан Фийлдс стояха изправени на входа.

— Не знаех, че си станала — извика Констанс. — Къде отиваш?

Шемоаз се обърна и я погледна право в очите.

— В замъка Силвареста. Да дам своя дар.

Констанс се втурна, куцукайки през улицата, тъй като десният й крак бе подпухнал от ухапванията на плъховете. Изразът й бе неумолим.

— Нямаш право да постъпваш така. И без това вече си болна. Помисли за детето си!

Разкъсвана от колебания, Шемоаз спря. Йоме бе най-добрата й приятелка и на Шемоаз страшно й се искаше да й помогне, с каквото може.

— Мога да дам дарове, които няма да изложат на опасност бебето — възрази накрая тя.

Диърборн Хокс сигурно бе чул разговора — сигурно цял ден бе чакал да види Шемоаз, защото в същия миг излезе от обора. Лицето му беше загрижено.

— Диърборн, спри я! — помоли го Констанс.

Той я погледна, след това погледна Шемоаз и кимна замислено.

— По това време на годината няма много вода в реката — промълви най-после младежът. — Ще ти трябва помощник за гребец, ако искаш да стигнеш преди да мръкне.

И я поведе надолу към лодката.