Дейвид Фарланд
Леговище от кости (25)

Сарка Каул

От векове Дните претендират за политическа неутралност. Единственото им желание, твърдят те, е да „наблюдават“ живота на господарите и господарките на Земята. Но кой господар, питам се аз, може да остане същия при такова подробно изучаване? Кой от кралете измежду нас не иска да изглежда по-мъдър, по-благороден, по-възхитителен от онова, с което ни е дарила подлата природа? Тя постоянно ни натяква, че животът е кратък, измерен от преброените удари на сърцето ни, събран в една шепа дни. Така че всъщност като наблюдават господарите на земята, Дните неминуемо променят хода на историята.

Предвид на това мога само да заключа, че тяхна цел е не простото записване на историята: а преправянето на делата. Ръката им е неуловима, но уверена, и аз подозирам, че във времена на голяма нужда те ще се разкрият.

Крал Джас Ларън Силвареста до емира на Тулистан

Веразет блъскаше Мирима по дългия тунел, за да пристъпва по-бързо. Не беше особено деликатен. За севернячка като нея бе прекалено тъмно, но той я побутваше да бърза почти слепешката. До слуха й достигаше шум на море — глух тътен на вълни, които се разбиват в мрачни скали, далечен писък на чайка. Въздухът бе наситен с тежък мирис на солена вода.

Нещо в нея потрепна. Никога не бе чувала шум на морски вълни и дори не можеше да си ги представи. Мислеше, че напомня плисък на вълни по брега на езеро. Той й бе познат.

Но шумът, който чуваше, нямаше нищо общо с това. До слуха й достигаше разбиването на вълни по брегове, които се бяха проснали на разстояния, които погледът не можеше да обхване. Вълните блъскаха скалите в основите на двореца Айселферион, плискаха се около тях и от тласъците им сякаш целият дворец потрепваше. Тя не само чуваше океана и долавяше мириса му. Трептенията му я пронизваха до костите.

Никога не бе изпитвала стихията на Водата с такава мощ. Тя я зовеше.

Веразет я изблъска от тунела и над главата й неочаквано затрепка звездната светлина. Мирима видя морето — огромно, безгранично, проснало се отвъд хоризонта. Почти се бе развиделило. На изток потрепваше нежна зора. Веразет, блед като мъртвец, в чието лице не е останала капчица кръв, я блъсна към един надвиснал над океана каменен парапет.

Водата се блъскаше в скалите под нея само на някакви си стотина разкрача. Един лек тласък и щеше да падне в дълбокото.

Принц Веразет я избута назад. Черната му пелерина бе отворена и под нея се виждаха бледите му гърди. Беше красив мъж с остър нос, яка челюст и добре оформени мускули на гърдите и корема. Дългата му сребриста коса бе сплетена на плитка, която падаше над дясното му рамо.

— Какво правиш? — попита го Мирима.

Той погали лицето й. Гледаше я с нескрита похот.

— Ще ми доставиш удоволствие — промълви най-накрая той, — ако ми дадеш дар… Метаболизъм.

Тя знаеше какво иска от нея. Дадеше ли дар на метаболизъм, щеше да изпадне в дрямка, докато получилият дара не умре и тя не възстанови метаболизма си. В такова състояние не би била способна да се спаси от похотта му. Дори нямаше да разбере, че я насилва. А когато се събудеше, щеше да носи детето му в утробата си.

— Нищо няма да ти дам — изръмжа Мирима.

— Мъжът ти много те обича. Даде волята си, за да те спаси. Накара ни да дадем обещание да те оставим жива. Но ако те пуснем, ще създадеш проблеми. Затова трябва да дадеш дар.

— Първо ще те убия — каза Мирима.

Той изсумтя подигравателно по адрес на тази нелепа заплаха.

— Ти не разбираш. Даваш дара и живееш. Не го ли дадеш, ще те блъсна долу.

Той я сграбчи и я надвеси над перилата.

Мирима обви ръце около врата му. Ако се опиташе да я блъсне, щеше да падне заедно с нея, а Мирима не се съмняваше, че във водата ще се чувства много по-добре от него. Изплю се в лицето му.

Очите на Веразет засвяткаха от злоба и ноздрите му се разшириха. Той сви безпомощно юмруци.

— Давам ти един ден да помислиш. Слънцето е много горещо. — Той я остави за момент да проумее думите му. Бялата кожа на инкарците не беше никаква защита срещу слънчевите лъчи и те изгаряха много лесно. — Помисли. Може да не е толкова зле да дадеш дар. Може и двамата с мъжа ти да дадете дар на краля. И когато той умре, ще си върнете даровете. Не е ли по-добре да живееш с надежда, отколкото да умреш в отчаяние?

Той сграбчи веригите, които оковаваха ръцете й, и се освободи от нея. След това смъкна наметката й и я остави само по туника и бричове. Сграбчи отново оковите и я заблъска към стената, вдигнал високо ръцете й.

В следващия момент Мирима усети, че виси на веригите си, без краката й да докосват земята.

Веразет продължи:

— На скалата има много раци. Гладни раци. Изкачват се по скалата и търсят храна. Може да ти помогнат да мислиш по-бързо.

Принцът се обърна и потъна в тунела, като залости вратата след себе си.

Мирима погледна надолу и видя два малки зелени морски рака, които пълзяха, за да си намерят убежище под скалата. Дръпна оковите. Тежките белезници се врязваха в китките й. Стягаха я толкова плътно, сякаш бяха правени специално за нея. С даровете си за мускули можеше да измъкне ръцете си. Но оковите щяха да натрошат костите й и заедно с това да отрежат голяма част от месото по ръцете й.

Какъв смисъл би имало бягството й, ако останеше саката?

Измина цял безкраен час. Утринното слънце се издигна над вълните. Водата отразяваше небесната синева, а огромните вълни бяха ситни бръчици върху вечното лице на океана. Водата се простираше навсякъде, сякаш нямаше край. Мирима никога не се бе усещала толкова дребна, толкова нищожна.

Морето я зовеше. С всяка връхлитаща върху скалите в основата на канарата вълна, чийто рев напомняше врявата на тълпа зрители на турнир, тя усещаше, че океанът я привлича, че я тегли към дълбините си.

В подножието на канарата плуваха тюлени и главите им подскачаха сред вълните. Тя копнееше да поплува с тях. Корморани, чайки и други крайбрежни птици прелитаха на ята. Малък зеленикав рак се изкатери по скалата и се втренчи с изпъкналите си очички в нея. От устата му се стичаха капки вода.

— Ела, малък приятелю — замоли му се Мирима. — Ела да прережеш оковите ми.

Но малкото раче не я разбра и се отдалечи бързешком.

Денят се влачеше едва-едва. Мирима продължаваше да виси върху канарата. Чу тих шум от приближаващи стъпки.

Проточи врат и видя възрастна инкарка да излиза от металната врата. Беше бледа като платно и прегърбена от старост. Приближи се крадешком, сякаш се боеше някой да не я види.

— Дойде да търсиш Дайлан Чука ли? — попита шепнешком тя на изненадващо чист роуфхейвънски.

— Да — промълви Мирима с пресъхнали устни.

— Отдавна се питам какво се е случило с него — продължи старицата. — Някога, още бях момиче, ми беше наставник. Баща ми го нае да ни учи за отдавнашното минало, за далечни земи и на езиците на народите. Много го обичах, но така и не успях да му го кажа. Бях принцеса, нали разбираш. — Мирима разбра. Щеше да е позор за жена от двора на Инкара да обича мъж от Роуфхейвън, дори герой като Дайлан Чука. — Но колкото го обичах аз, още по-силно го обичаше сестра ми. Често се опитваше да остане насаме с него, а нощем ми разказваше как го е сънувала. Колкото повече го търсеше, толкова по-силно я отблъскваше той. Сватбата й беше уговорена още преди да се роди, нали разбираш. Трябваше да се омъжи за Сандакра Криометес, принца на Интурия. Колкото наближаваше денят на сватбата й, толкова повече я заболяваше сърцето и накрая тя намисли да намери начин да си отмъсти на нашия учител. В нощта преди сватбата си отряза утробата и умря.

За момент Мирима остана безмълвна — не можеше да проумее смисъла на думите й.

— Защо?

— Така постъпваме в Инкара — отговори старицата. — Когато една жена се е омърсила с един мъж, по този начин тя признава това и му отмъщава.

„За да му навреди — осъзна Мирима, — принцесата го е обвинила за собствената си смърт.“

— Баща ми даде на принца мен вместо сестра ми. Чувала съм някои неща за това какво се е случило по-нататък. Моят господар Криометес беше бесен и настоя за отмъщение. Безсмъртният избяга на север и много мъже тръгнаха да го преследват. Във Фереция имаше голямо сражение. Много от нашите мъже не се завърнаха.

— Убили ли са го?

— Не знам — отвърна старицата. — Знам само това. Не направих нищо, за да го спася, него, когото обожавах и обичах много повече от моя господар Криометес. Затова те моля да ми простиш.

Старицата отвори стиснатия си юмрук, в който държеше ключ. Покатери се върху парапета и отключи белезниците на Мирима. Тя се свлече на земята.

— Сега върви — каза й старата жена. — В двореца почти всички спят. Имаш възможност да избягаш!

— Не и без съпруга си — отвърна Мирима.

— Много е късно за него — каза старицата. — Той вече даде дар на воля. Сега е жив мъртвец.

— В такъв случай ще взема дара обратно — отсече Мирима, свали оковите си и едва тогава старицата започна да проумява, че е сбъркала.

Опита се да извика, но Мирима я сграбчи за врата. Старата жена размаха ръце и крака, но Мирима имаше много дарове и продължи да я стиска за врата, докато старицата не загуби съзнание. След това я окова и я провеси на куката.

— Съжалявам — прошепна Мирима, докато я заключваше. — Наистина съжалявам.

Обърна я с лице към канарата, за да не изгори на слънцето, и се мушна в тъмния тунел.

 

 

Сър Боренсон лежеше върху дървеното легло и вдишваше и издишваше. В камината гореше огън и той отново можеше да различава ясно предметите в стаята. Намираше се в централното помещение на жилището на Криометес. Инкарският облекчител се бе навел над голото му ходило. Старателно топна една дълга игла в някаква мастилница и я заби в ходилото на Боренсон. Изграждаше татуировка, която да покрие целия му крак.

„Мога да погледна — каза си Боренсон. — И да видя формата на руната на волята.“

Но му липсваше желание да го направи. От векове мъжете на Роуфхейвън се опитваха да научат тази тайна. Сега обаче Боренсон не си направи труда дори да погледне. Някакъв тлъст черен паяк пълзеше по каменния таван. Боренсон го наблюдаваше, без да мигне. Очите му бяха без капка влага и го сърбяха и всеки път, когато болката ставаше прекалено силна, той се насилваше да примигне. Правеше го само и единствено заради мъчителката си.

Мъчителката му бе една стара жена. От дълго време се бе надвесила над него с бамбукова пръчица в ръка и от момента, в който бе отдал своя дар, му се караше.

— Диша заради мен или удари — викаше тя.

И щом той преставаше да диша, го шляпваше с пръчката по пищялите, причинявайки му мъчителна болка, което го принуждаваше да издиша. Така го учеше да диша.

Ако го оставеха сам, просто щеше да престане да диша и да се задуши. Беше му все едно диша ли, или не.

— Мига заради мен, когато очи станат сухи — нареди му жената, след като не бе откъсвал поглед от паяка в продължение на цял час.

И го плесна през ръцете, за да му припомни каква силна болка е в състояние да му причини. Така го учеше да примигва, макар да му бе все едно дали очите му ще изсъхнат в очните кухини.

Надвесена над него, тя нареждаше:

— Аз теб не храни. Аз не твой слуга. Когато стане гладен, стане от легло и яде. Разбира? Ако ти не яде, докато нахрани, удари теб. Разбира?

Боренсон разбра, без да даде никакъв знак за това. Трябваше да полага усилия да разговаря, както и да извършва безсмислени жестове. Просто си лежеше, втренчен в тавана.

Жената го удари с пръчката през лицето.

— Ти има език. Ти трябва отговори. Разбира?

— Да — смънка Боренсон.

Беше ядосан и безпомощен. Помисли си, че би могъл да избяга. Вече не беше окован. Облекчителят бе свалил веригите, за да направи татуировката. Но желанието да се измъкне не беше достатъчно силно, за да задвижи краката му.

„Ако избягам, как ще живея?“, запита се Боренсон. Очевидният отговор бе, че е невъзможно. Трябваше да намери кон, което би му отнело часове. Трябваше да се промъкне или да се справи с охраната, което бе непосилен проблем. След това щеше да му се наложи да язди дни наред. И защо? Всичко, от което имаше нужда, бе тук. Храна, подслон, вода. Достатъчно бе само да лежи и другите да му носят необходимото.

Допика му се и топлата урина подмокри панталоните му.

Облекчителят изпухтя отвратено и изръмжа нещо на мъчителката. Тя бе заета в другия край на стаята и се втурна към него.

— Не! — изписка тя на Боренсон. — Ти не животно. Ти не пикае на под или легло. Ти става пикае като човек. Разбира?

И го шибна с бамбуковата пръчка. Боренсон премести лениво ръката си, за да защити слабините си.

До слуха му достигна плътен глас — казваше нещо на инкарски. От полумрака изникна самият крал Криометес.

— Добре си, надявам се? — попита го кралят.

Боренсон не изпита никакво желание да му даде какъвто и да било отговор.

— Животът без воля е труден — продължи кралят. — Няма никаква надежда, само безсмислено желание. Няма истински мечти, само бленуване на непостижими цели. Животът става бреме без смисъл. Но ние ще те научим пак да живееш. Да дишаш, да ядеш, да пикаеш. Ще живееш, както ние кажем. Ще живееш, защото живеенето е по-лесно от умирането.

— Кажи: „Благодаря“ — нареди му старицата.

Боренсон не отговори, докато тя не го шибна през устата.

— Благодаря.

Крал Криометес се усмихна и тъкмо се канеше да излезе, когато Боренсон чу приближаващи се стъпки. Криометес се извърна да види причината за този шум. От тъмнината изскочи сянка. Изсвистя острие и се чу хрущене на кости.

Кръв оплиска лицето на Боренсон, докато крал Криометес се свличаше на земята, съсечен от остра инкарска сабя през шията и гръдния кош.

Облекчителят залитна смаян назад, а старицата с бамбуковата пръчка изпищя и се опита да се измъкне, но сянката се завъртя, измъквайки сабята от мъртвото тяло на Криометес. Блещукащото острие отсече главата на старицата и намери гърлото на облекчителя, срязвайки трахеята му. Той рухна до стената, кръвта бликаше на мощни тласъци от прерязаната му шия.

Волята моментално се втурна обратно в Боренсон. Той се оттласна от леглото и се изправи.

Омотана в пелерината си, пред него стоеше Мирима, нахлупила ниско качулката, за да се слее с полумрака.

— Хайде — каза му тя. — Да изчезваме оттук!

Само допреди миг Боренсон бе обладан от някаква пустота, почти абсолютно безразличие. Сега усети вместо тях да го изпълва свирепа ярост.

Криометес лежеше на пода и се опитваше да се надигне, сграбчил стол в едната си ръка. Боренсон знаеше, че е мъртъв и че това са следсмъртни конвулсии. Но въпреки това не потисна обладалата го ярост. Виждаше умиращия крал като през пелената на гъста червеникава мъгла.

Сграбчи Криометес за косата и го вдигна с една ръка, а другата сви в юмрук и тъкмо да го халоса между очите, размазвайки мозъка му, усети Мирима да го докосва с пръст и я чу да прошепва:

— Мир да обладае душата ти.

Не бе обикновено успокоение, а мощно заклинание. Усети да го залива вълна от спокойствие и гневът му притихна.

Само веднъж досега бе имал подобно усещане — на езерото южно от Банисфер, когато една русалка го целуна и отми чувството за вина от изтерзаното му съзнание.

Той пусна стария крал, смутен от собствената си ярост и неспособността си да я овладее.

Връхлетяха го едновременно милиони въпроси: „Къде са ми ботушите? Къде е бойният ми чук? Как успя да избягаш?“

Но засега не зададе нито един, а само огледа крака си. От татуировката кожата му гореше от болка. Старият облекчител бе започнал от табана нагоре, изграждайки изображение от корени на дърво. Сякаш бе обул пурпурен чорап, който стигаше до глезена. А върху прасеца имаше руна, която не бе виждал досега — символът на волята. Заприлича му на глава на бик в окръжност. Над нея имаше някакви завъртулки, които сякаш оформиха дума или мисъл в съзнанието му. Руните често въздействаха по подобен начин.

Боренсон се огледа притеснено, очаквайки всеки момент в стаята да нахлуят инкарски воини. Мирима се втурна навън и огледа тъмния коридор. После попита шепнешком:

— Къде е принц Веразет?

— Не знам — отвърна Боренсон. — Не съм го виждал от часове.

Тя изръмжа от гняв и се върна при Боренсон.

— Трябва да се махнем оттук! — повтори Мирима. — Ако инкарците открият, че сме узнали формата на руната на волята, с нас е свършено.

— Знаеш ли поне как да излезем? — попита той. — Това място е лабиринт.

Мирима се вцепени. Нямаше никаква представа как да се измъкнат от града, а още по-малко от страната.

Някой се прокашля в мрака, след което заговори с лек инкарски акцент:

— Може би аз мога да помогна.

Боренсон се обърна, готов да скочи. В сянката до стената седеше мъж в тъмна мантия. Беше седял толкова кротко, че и двамата не го бяха забелязали в мрака. Той отметна огромната си качулка и разкри бялото си като мляко лице, върху което блещукаха червените му от липсата на пигмент очи.

Миг преди да го нападне, Боренсон осъзна, че мъжът е Дни.

„Не, не просто Дни, а Дните на крал Криометес“, досети се той.

— А защо ще ни помогнеш? — попита го Боренсон.

От незапомнени времена Дните спазваха политчески неутралитет и не вземаха страна в никакъв спор.

— Защото съдбата на света виси над бездната — отвърна Дните. — Вече два дни спорим дали да се намесим. Аз взех своето решение и Съветът също взе своето. Те няма да се намесят.

Сякаш за да обяви решението си, той се изправи и свали кафявата си мантия. Беше висок мъж с широки, мощни гърди. Под мантията носеше обикновена бяла туника и инкарски нагръдник. На хълбока му висеше дълъг инкарски кортик в калъф.

— Дошло е времето всеки, който е достоен да се нарече мъж, да се отправи, за да воюва в Карис.

— В Карис ли? — попита Мирима.

— Земния крал се обърна към всеки, който може да носи оръжие, да се отправи към Карис, за да се сражава с халите — продължи Дните. — Ако сме достойни да го направим, трябва да стигнем до залез-слънце. Мога да ви изведа от Инкара, но на моя народ е забранено да влиза в Мистария. Когато пресечем границата, животът ми е във вашите ръце.

— Да се сражаваме с халите? — попита отново Мирима. — Последния път видях ордата да отстъпва пред Габорн.

— Не — каза инкарецът, — не тази орда, а нова орда. Халите напредват към Карис като черен прилив, много по-голям от предишния.

При тези думи Боренсон потръпна.

— Габорн ще участва ли в сражението? — попита той. Надяваше се да му съобщи за откритията си в Инкара.

— За последен път е бил видян преди два дни да влиза в подземния свят, за да воюва с една легенда — злата магесница, предводителката на халите, Истинската властелинка — отвърна инкарецът.

Той отиде при камината и бръкна в някакви сложени до нея чанти. Измъкна величествен шлем, взе дълъг прав инкарски меч от лавицата над камината и го препаса.

Когато се приготви, погледна Боренсон право в очите.

— Би трябвало да те предупредя, че шансовете на тези, които отидат да се сражават в Карис, са нищожни. Безброй врагове са се вдигнали срещу вас, при това не всички са хали.

— Кои?

— Радж Атън е станал огнетъкач и в момента крои планове да унищожи Мистария. Същевременно неговите облекчители му прехвърлят колкото е възможно повече дарове. Вече са стигнали дотам да използват срещу рушвет улични хлапетии и срещу подкуп криминални престъпници. Но той не е сам. Дъщерята на Лоуикър пази пътищата на север от Карис и спира всеки, който се притече на помощ. Освен това крал Андърс напредва откъм Кроудън: твърди, че Земята го е призовала за свой нов крал, тъй като Габорн е лишен от силата й да предупреждава своите Избрани при опасност.

Боренсон прихна, но инкарецът го прекъсна:

— Не се смей. Крал Андърс вече години наред изучава магьосническото изкуство и е успял да убеди много хора в правотата на думите си. Но той е и изключително коварен. Именно той прати чумави плъхове да съсипят Хиърдън — никой Земен крал не би извършил подобно вероломство. Габорн успя да осуети плановете му, но Андърс има още в запас.

— Назови ги — настоя Боренсон.

— По негова заповед военачалниците на Интернук опустошиха Замъка на прилива. Сам Олмарг ръководеше нападението, вдигнал високо Сферата на Интернук. Три хиляди големи сиви лодки акостираха в града при изгрев слънце. Канцлерът Уестхейвън се предаде, но това не попречи на Олмарг да го изкорми. След което варварите от Интернук подпалиха колибите край доковете и цяла сутрин изнасилваха и плячкосваха. Олмарг заграби трона на Мистария и сега плячкосва съкровищницата й от злато и силари. Преди час херцогиня Галант отиде на крака пред него и го помоли да възпре своите мъже, които заклаха съпруга й и изнасилиха дъщерите й пред самата нея. В отговор Олмарг я тръшна на пода и я изнасили, след което отряза главата й. Ето какъв мъж служи на Андърс.

Докато говореше, инкарецът измъкна от мъртвия крал пълна с монети кесия и грабна няколко оризови кифлички и плодове от една кошница до камината. Приближи се до една кука на стената, свали от нея инкарска дневна мантия — черна пелерина с дълбока качулка, която да пази очите му от светлината — и я метна върху рамене си.

Семейство Боренсон се бяха вцепенили от новините. Боренсон цял живот бе служил на бащата на Габорн, защитавайки Мистария. И в най-кошмарните си сънища не бе сънувал, и в най-ужасяващите си представи не бе допускал, че някой може да съсипе народа му.

Инкарецът втренчи за момент поглед в него.

— Сега ще ви заведа при охраната. Дръжте се, сякаш всичко е наред. Те ще ви върнат оръжията. Конете ви би трябвало да са докарани в кралската конюшня. Ако не, ще си откраднем коне.

— А принц Веразет? — попита Мирима. — Той къде е?

— Пие вино от орлови нокти и мята зарове с приятели — отвърна инкарецът. — Ако имаме късмет, няма да дойде тук, преди да се е стъмнило.

Инкарецът тръгна към една врата.

— Последен въпрос — спря го Боренсон. — Имаш ли име?

Инкарецът се извърна. Лицето му се белееше под качулката. Очите му отразиха проблясъците на червените въглени.

— Сарка. Сарка Каул.