Дейвид Фарланд
Леговище от кости (22)

Вратата на гарвана

Никога не се страхувай от външността, а от духовната същност на човека.

Ерден Геборен

Докато яздеха към Гарванова врата, небето почерня и през разпокъсаните парцали на облаците се посипаха стрелите на светкавиците. Поройният дъжд затропа по шлемове и брони, проникваше през туниките и пелерините. Конете цамбуркаха с копита из локвите, а спусналата се мъгла беше толкова гъста, че на Ерин й се струваше, че вдишва вода, а не въздух.

Внушителният силует на Гарванова врата се издигаше на хоризонта. Над стените на замъка стърчаха три огромни кули. Средната бе много по-висока, като централния връх на корона.

В подножието на крепостта течеше широка река. Покрай бреговете и по хълмовете бяха накацали имения и къщички сред пъстър гоблен от ширнали се ниви и зеленчукови градини.

Ерин не можеше да откъсне поглед от величествения замък, осветяван от стрелите на светкавиците. Никога не бе виждала Гарванова врата с нейната легендарна Кула на ветровете. Тук в древни времена чародеят Сендавиан бе отдал почит на стихиите на Въздуха. Тук кралете на Южен Кроудън бяха пазили своите Посветители в продължение на почти две хилядолетия.

Поне двеста хиляди рицари бяха издигнали шатрите си на полетата пред замъка. Фермери и готвачи бяха запалили из тях огньове, които грееха като скъпоценни камъни, пръснати в подножието на черна планина.

На светлината на светкавиците се виждаха мрачните силуети на безброй обсадни и метателни машини. Щом наближиха лагера, капитан Гантръл наду военния рог и рицарите наизскачаха с извадени оръжия от палатки и шатри, готови да барикадират главния път.

Щом крал Андърс приближи стената от човешки тела, рицарите и воините се развикаха:

— Андърс! Андърс от Кроудън! Поздрав на Земния крал!

Тръбачите надуха сребърни тромпети, а воините задумкаха по щитовете като по барабани.

Шатрите не бяха пълни само с лордове от Южен Кроудън. Ерин зърна търговци на едро от Лайсъл, целите в пурпурни мантии и блестящи ризници; страховити рицари от Ейремот, бледи като белезникави призраци; а херцогът на Ашховън се възправяше висок и надменен в сивата си пелерина.

Не всички в лагера бяха Владетели на руни. Множество стрелци и придружители наобиколи плътно Андърс, всички искаха да го зърнат, а така също и младежи с по една овча кожа вместо ризница, въоръжени само със сопи.

Андърс бе свикал всичките си воини. Войските очакваха единствено неговата дума, за да прекосят границата.

Лицата на всички лордове и обикновени хорица имаха странно изражение — очите им излъчваха възторг и обич към техния господар.

Ерин никога не бе виждала такава готовност за битка и саможертва. Това я накара да се замисли. Ако Андърс действително бе станал убежище на локъс на Сияен на мрака и тя го посечеше, никога нямаше да може да се измъкне жива от кралството му.

Сивият боен кон на крал Андърс се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Кралят вдигна лявата си ръка и викна на своите воини:

— Аз ви Избирам. Избирам ви за Земята.

Мъжете нададоха възгласи и задумкаха с оръжията си по щитовете. На север блесна светкавица и изтрещя гръм, сякаш небесата се опитваха да надминат възторжените им викове.

„Те са убедени, че е Земен крал“ — помисли си тя.

— Господа, моля да бъда извинен за лошото време — извика крал Андърс под барабанящия по шлема му дъжд. Воините се разсмяха. — Ще изчакаме бурята през нощта, но утре сме на път. При изгрев слънце потегляме към Белдинук, за да се изправим срещу дъщерята на Лоуикър, която в момента се кани да започне несправедлива война с народа на Мистария. Но Земята ме призова да бъда неин крал и аз трябва да защитя човечеството. Ерден Геборен е водил дванайсетгодишна битка преди деветимата крале да превият колене и да положат желязната корона на главата му. Няма да повторя неговото безумие. Утре дъщерята на Лоуикър или ще сведе глава пред мен, или ще я отсечем!

Мъжете зареваха като обезумели, а светкавиците заподскачаха от облак на облак, последвани от трясъка на гръмотевиците, разцепил цялото небе. Земята затътна в отговор.

Ерин не отделяше очи от гърба на Андърс. Думите му не й харесаха. Той се стремеше или към власт, или към кръвопролитие. Не такъв Земен крал бе Габорн.

Налудничава мисъл прониза мозъка й: а може би точно такъв трябваше да е един крал. Може би тъкмо Андърс бе Земен крал.

Все още не бе видяла никакви доказателства, че той може да предвижда събитията. Не бе чула гласът му да я предупреждава за предстояща опасност.

„Дали да не се осмеля да проверя дали е истински Земен крал? — запита се тя. — Ако опитам да го промуша в гърба, дали ще усети предварително? Но дори да го проверя, дали ще е истинска проверка? Каква е мощта на един локъс на Сияен на мрака? Може ли да имитира тази на Земен крал?“ Изпитваше огромна умора. Цял ден се опитваше да я превъзмогне, докато яздеха на юг. Очите й тежаха и усещаше песъчинки в тях, а мозъкът й бе като несмазано колело, което всеки момент ще се разглоби на съставните си части. Нямаше доверие на собствените си преценки.

„И какво като го убия? Нямам никакво доказателство, че е станал убежище на локъс. Може да е просто луд. Би било твърде мизерна и мръсна работа да убия някого заради лудостта му. Ами ако не е луд, ако наистина в него има локъс? Не мога да убия локъс. Той просто ще си намери друго убежище.“

Както и да преценяваше, не можеше да вдигне ръка срещу стария крал, тъй като смъртта му не би била от полза. Трябваше само да го изобличи.

Докато крал Андърс влизаше през Вратата на гарвана, мъжете продължаваха да крещят. Ерин го последва в подгизналите си дрехи, като се мъчеше да пребори съня. Стените на замъка се извисяваха на осемдесет стъпки и докато минаваше под свода, й се стори, че я поглъща мракът.

Продължиха по къса алея, която ги отведе до Кулата на ветровете. Лакеи поеха юздите. Ерин слезе от коня си и закрачи с изтръпнали крака към кулата.

Селинор стисна ръката й и я погледна усмихнат.

— Освежете се преди вечеря — обърна се към тях крал Андърс. — Ще ви чакам в галерията на кулата. Имаме да обсъдим доста неща.

Селинор я поведе по една стълба и влязоха в кралска спалня. В камината гореше огън. В стаята бе уютно, почти горещо. Селинор нареди от вратата на една прислужница да намери подходящи дрехи за неговата съпруга, след което смъкна ризницата и мокрите си дрехи. За момент, докато подсушаваше с кърпа ризницата си пред огъня, остана гол. Навън продължаваше да гърми.

Ерин свали просмуканата си с влага пътна наметка, кожената куртка, панталоните и ботушите и остана по долна туника. Докато окачваше нещата си край огъня, Селинор остави кърпата и я прегърна.

— Да пробваме леглото. Баща ми няма да има нищо против, ако закъснеем за вечеря с няколко минути.

— Не ни трябва легло — спря го Ерин. — Семето ти вече е в мен.

Лицето на Селинор помръкна, сякаш го бяха обидили.

— Ядосана си за нещо, нали?

— Каза на баща си за посланието. Каза му, че Палдейн е мой баща. Не спести абсолютно нищо! А на всичко отгоре се учудваш, че съм ядосана!

— Аз… — смънка Селинор. — Не исках да те засегна. Разбира се, че му разказах всичко. Баща ми и аз нямаме никакви тайни един от друг. Никога не се старая да разбера какво мисли, защото споделя с мен всичко.

— Това не е извинение — сопна се Ерин. — Можеш да контролираш собствения си език.

— Опитвам се да спечеля доверието му — възрази Селинор. — Как мога да се надявам да ми доверява най-съкровените си мисли, ако не постъпвам по същия начин? Ако е луд, трябва да го разбера. Трябват ми доказателства.

— Значи отиде в Хиърдън като негов шпионин — възкликна тя. — Признай, все още ли шпионираш за него?

— Не, разбира се — отрече Селинор. — Но той трябва да си мисли, че е така.

— А аз? — настоя Ерин. — Изпратил те е да проучиш родословието ми. Поиска ли нещо друго от теб? Не ти ли каза да ме ухажваш?

— Ето, че сега ти бърбориш налудничави неща! — сряза я Селинор и поклати глава.

— Мислиш, че съм луда? — продължи Ерин. — Ти ми каза, че мислиш и баща си за луд! Всички ли освен теб са луди?

— Вече познаваш баща ми — обърна се към нея той. — Как ти се струва? Луд ли е? Или е новият Земен крал? Възможно ли е да е всичко онова, което твърди, че е?

— Мисля, че баща ти или е луд, или в него се е заселил локъс.

— А Лешничарката? — попита Селинор. — Тя е Земен пазител и поддържа твърденията му.

— Не знам. — Ерин усети, че й се завива свят. Тя го погледна право в очите. — Зададох въпрос, на който не благоволи да ми отговориш.

— Какъв въпрос?

— Попитах те баща ти ли те прати да ме ухажваш.

— Що за въпрос е това?

— Прям. Казваш, че двамата с баща ти нямате тайни. А от мен имаш ли тайни? Кажи ми: баща ти ли те прати да ме ухажваш?

Усмивката на Селинор стана колеблива. Значи подозренията й имаха основание. Дълго не свали очи от нея; върху лицето му се редуваха тъга и тревога.

— Да — призна накрая той. — Той сметна, че ще е добре да те ухажвам, ако наистина сте родственици с Габорн.

Ерин му обърна гръб, вцепенена от гняв.

Селинор постави ръка на рамото й.

— Но не затова те пожелах — продължи той — Пожелах те, защото си силна, умна и красива. От момента, в който те видях, се влюбих безнадеждно в теб.

Той я обърна към себе си и й се стори, че я гледа искрено. „Що за човек си? — запита се тя. — Мога ли да си позволя отново да бъда откровена с теб?“

„Не — отговори си Ерин, — не мога.“

Всичко, което бе по силите й, бе да не го убие.

Възпираше я единствено това, че не знаеше кой е по-опасен — бащата или синът.

 

 

Същата вечер Ерин Конал се качи на вечеря в най-високата зала на Кулата на ветровете, извисила се над равнините. Стълбата имаше шестстотин стъпала.

Докато се изкачваше по виещата се стълба, тя поглеждаше от време на време през цепнатините за стрелци. Южно от замъка Великата пукнатина бе разцепила земята на две преди векове и Гарванова врата бе кацнала точно на ръба на канарата. От възвишенията се виждаха зелените равнини на Белдинук. По канарата до портите на града се извиваше древен път.

Най-после стигнаха до покоите на Андърс. Гледката от върха на кулата се простираше на много мили. Вятърът бучеше около кулата, а по небето кръстосваха светкавици.

Андърс не беше в стаята. На малка маса бяха сервирани великолепни ястия, но Андърс бе навън. Стоеше до парапета и вятърът рошеше косите му.

Щом ги усети, кралят влезе усмихнат.

— Наслаждавах се на гледката на Белдинук — каза той, — както вероятно и Сендавиан навремето. Не мога да допусна, че роден от вятъра като него би останал в покоите си в нощ като тази. Хайде, сядайте да вечеряме.

Кралят седна до малката маса в центъра на стаята и отряза парче от печеното еленско. През цялата вечеря не отрони нито дума и не погледна нито Ерин, нито Селинор, които от време на време се споглеждаха учудени.

Тишината безпокоеше Ерин.

— Татко — обади се най-после Селинор, — нали искаше да разговаряш с нас?

Крал Андърс ги изгледа продължително, сякаш бе забравил, че са в стаята.

„Луд е“ — помисли си Ерин.

— Казват, че лошите новини не трябва да се приемат с вечерята — отвърна кралят, докато ровеше с вилицата, — тъй като са трудни за смилане.

— Имаш лоши новини? — попита Селинор.

Андърс преглътна парче месо и кимна, без да каже нито дума. Остана загледан в чинията пред себе си, сякаш хапка ряпа или глътка вино биха му помогнали да отговори на въпроса. След дълга пауза продължи да се храни.

Стомахът на Ерин се бе свил от глад и тя ядеше лакомо. Когато кралят приключи с вечерята, всички бутнаха чиниите настрана.

Крал Андърс се усмихна и вдигна очи към сина си. В тях се четеше болка.

— Както знаете, в миналото съм постъпвал нечестно с Габорн. Извиках ви двамата с Ерин, за да се извиня.

— Как точно? — попита Ерин.

— Изпращах послания на крал Лоуикър от Белдинук, в които го предупреждавах да се пази от фалшивия Земен крал. Освен това крояхме с Интернук планове да нападнем Мистария и двете кралства ни предоставиха подкрепата си. Другите бяха по-сдържани при вземането на решение, но, както виждаш, много чуждестранни лордове се присъединиха към армията ми. Само един не се опитах да привлека на моя страна — Радж Атън, тъй като се страхувах, че дори за мен е непосилно да изкупя този грях. Но откакто Земята ме призова да бъда неин крал, съм неспокоен. Сега всеки мъж, всяка жена и дете за мен са безценни. Всички до един. Все пак изпратих кралете на земята да се сражават в Мистария. Без дарове, които да го защитават, народът на Мистария е обречен. Единствената ми надежда е да ги настигнем, преди да го сторят враговете на Габорн, и по този начин да подсигурим достатъчно подкрепа, за да обърнем хода на войната.

Ерин се наведе към него и предложи:

— Щом трябва да побързаме, нека да тръгнем веднага, колкото може по-скоро.

— Сърцето ми предсказва, че ще загубим много хора, ако тръгнем веднага — отвърна крал Андърс. — Дори да можем да се придвижим в такава буря, ще могат ли конете ни да стоят на краката си, когато стигнем в Мистария? Ще имат ли сили воините? Не мисля. Нека да отдъхнат малко. Но тъй като трябва да се бърза, аз наистина бързам. Изпратих послания до дъщерята на Лоуикър и до военачалниците на Интернук с молба да се оттеглят. Но нямам никакви гаранции, че ще мога да ги спра. Риала Лоуикър е бясна заради смъртта на баща си, а военачалниците на Интернук се ръководят не от разум, а от алчност. Затова трябва да сме готови за битка. Една парцалива орда от изтощени рицари не е в състояние да постигне нищо. От север трябва да потегли мощна като бушуващ вятър армия, която да донесе победа на народа на Мистария. Трябва да спасим Мистария.

Той дълго не откъсна поглед от Ерин и накрая каза:

— Ето, че ти дадох повод да ме подозираш. Моля те само за едно. Като моя нова дъщеря, те моля за прошка и снизхождение, а аз ще направя всичко, за да поправя стореното.

Ерин се вгледа внимателно в крал Андърс. Лицето му бе изопнато, беше се привел напред, подпрял лакти върху масата. Постоянният израз на тревога толкова й напомняше Габорн, че й се стори, че двамата са един и същи човек. Думите му й се сториха искрени. Той наистина искаше да спаси Мистария.

И все пак нищо от онова, което бе изрекъл или направил, не подсказваше, че е нещо повече от един объркан старец, който се надява да поправи стореното досега зло. Нищо не доказваше, че е Земен крал.

— Добре — отсече тя. — Давам ти втори шанс.

 

 

След вечерята Ерин остави Селинор да разговаря с баща си и се оттегли в стаята си. Очите й се затваряха и всички мускули така я боляха, че не можа да остане повече.

Наточи дългата си кама и се отпусна в огромното легло, като я пъхна под възглавницата. Леглото беше по-меко от всички легла, в които бе спала, и тя изпита усещането, че потъва безкрайно дълбоко, без да стигне дъното.

Събуди се в скривалището на бухала. В Долния свят се зазоряваше и бурята, която завари там предишния път, бе отминала. Слънчевата светлина, която проникваше през балдахина на огромното дърво в хралупата, бе толкова ярка, че тя за първи път успя да разгледа обстановката.

Приличаше на най-обикновена хралупа. Възлести корени се усукваха във всевъзможни посоки, като някои образуваха лавици над вратата. Но това не беше животинска бърлога. Ерин забеляза следи от човешко присъствие. Над входа на хралупата бе издълбано лице на жена, а подобно на него бе резбовано и върху извивката на един корен в коридора зад нея.

Под пръчката, на която обикновено стоеше бухалът, блещукаха купчина кости. Ерин се приближи и ги огледа внимателно. Имаше странни кости, останки от чудовища — нещо като огромна жаба с рога, същество, което приличаше на малко еленче заради широко разположените очни кухини и разкривените зъби. Костите бяха покрити с пера и прах, както и с екскрементите на огромния бухал.

Ерин надникна зад ъгъла към издълбаното над прохода женско лице. Беше красиво, нереално. Дългата коса се диплеше като рамка от двете страни на входа. Зад него се спускаше тунел, чийто под бе покрит с плочи и се спускаше надолу към мрака.

Ерин пое дълбоко дъх. Утринният въздух ухаеше по-приятно от лятно поле, имаше и привкус на мускус и нещо тайнствено. Тя се ощипа и усети болка. Всъщност никога не се бе чувствала по-будна.

В приказките за Долния свят се разказваше, че в началото всички хора били Сияйни и живеели под Първото дърво. Ерин се запита дали това огромно дърво не е същото легендарно дърво и дали зейналата пред нея дупка не отвежда към нечий забравен дом. Забравен или напуснат.

„Може би Сияйните са на път да изчезнат — каза си тя. — Ако ятата Сияйни на мрака, които видях във въображението си вчера, са действителни, то краят им не е далеч.“

Присви очи и огледа стените за свещник, факла или поне снопче борина в някоя ниша, но не видя нищо, с което да освети пътя си.

Обърна се и тъкмо се канеше да рискува и да излезе навън, за да огледа света, който неизменно посещаваше в сънищата си, когато чу свистенето на криле. Нечия сянка се спусна над входа на хралупата.

Огромният бухал влетя изневиделица и кацна на мястото си, вятърът от размаханите му криле вдигна във въздуха облаци прашинки, които заблещукаха на слънчевите лъчи. В масивния му клюн се гърчеше нещо, което приличаше на плъх, но със сигурност тежеше не по-малко от петдесет фунта.

Бухалът пусна плячката, заби нокът в плътта й, нагласи криле и се втренчи с приведена глава в Ерин.

„Безопасно ли е да разговаряме?“ — попита тя.

„Засега“, отвърна бухалът. И се замисли. „Боиш се от мен.“ Мислите му я връхлитаха, натежали от печал. „Ти си воин, а се опитваш да прогониш съня си заедно с мен. Няма да ти сторя нищо лошо.“

„Ти си странник — отвърна Ерин. — Щях да се безпокоя дори ако живееше в моя свят.“

„Няма от какво да се боиш, освен ако не си в съюз с Гарвана.“

Ерин видя с вътрешното си зрение Гарвана, огромна сянка, препречила слънцето. Именно той се бе опитал да отнеме контрола над Руните на Съзиданието от Съвета на Сияйните. Той бе разрушил Истинския свят на милиони парченца и бе положил началото на сенчестите светове, към които сега предявяваше претенции и които искаше да разруши.

„Не съм в съюз с Гарвана — отвърна Ерин. — Но все пак ти нямам доверие. А може би се безпокоя, че полудявам, защото никога не бях сънувала нещо като теб, а сега ме преследваш във всичките ми сънища.“

Бухалът се втренчи в нея, без да мига.

„В твоя свят хората не си ли изпращат сънища един на друг?“

„Не“, отвърна Ерин.

Бухалът не отговори, но Ерин усети да я залива тъга и да я просветлява знание. В подземния свят посланията бяха най-съкровеният начин на споделяне. Те притежаваха по-голяма сила от думите да просветляват както мозъка, така и сърцето, а когато един мъж и една жена се влюбеха, често бродеха заедно нощем в споделените си сънища, независимо колко огромни разстояния ги разделяха.

„Разбирам — каза Ерин. — Ти не искаш да ме безпокоиш, а само да ми вдъхнеш спокойствие. Но нещата, които ми показваш, изобщо не ме успокояват.“

„Знам“, отвърна бухалът.

„Опитах се да открия твоя Асгарот — продължи Ерин. — Не знам къде се крие.“

„Аз също отдавна преследвам Асгарот“, прошепна бухалът и тя усети бремето на това преследване. Видя в съзнанието си фигурата на мъж, самотен мъж със сабя на гърба, бродещ из безкрайната пустош. Бухалът бе преследвал Асгарот безброй векове из всевъзможни светове. Стотици пъти го бе откривал и много пъти бе смъквал маската от лицето му.

„Когато те сънувах за първи път — каза Ерин, — ти държеше камата ми и ме призова.“

„Да — отвърна тихо бухалът. — Търся Асгарот и се нуждая от съюзник от твоя народ… Пази се! Асгарот пристига.“

Скръсти криле пред гърдите си и се стопи като утринна мъгла.

Пред входа на хралупата се спусна сянка. Черни криле затъмниха слънцето и мирис на буря изпълни малката бърлога. Съществото, което заслиза по стълбите, крачеше приклекнало, а кокалчетата на провисналите му ръце се удряха по земята. Имаше очертанията на мъж, но в острите му зъби и нокти нямаше нищо човешко. Зад гърба му се простираше мракът.

Към нея пристъпваше Сияен на мрака, хладен и зловещ.

 

 

Ерин отвори очи тъкмо в момента, в който вратата на спалнята й изскърца. Сърцето й биеше като лудо. Беше оставила запалена една свещ.

В стаята с тържествен вид влезе Селинор. Ерин беше сигурна, че локъсът на Асгарот е наблизо, и стисна камата под възглавницата, готова да я забие в шията на Селинор в мига, в който той се отпусне в леглото.

Но зад Селинор пристъпваше крал Андърс.

Ерин усети със сигурност, че един от двамата е локъс, но не знаеше кой точно.

— О — възкликна добронамерено крал Андърс, — радвам се, че си будна.

— Току-що пристигна куриер от Хиърдън — съобщи Селинор. — Огромна орда хали е излязла от подземния свят и напредва през Мистария. Габорн е изпратил зов за помощ до всички северни кралства. Моли всеки, който може да се притече на помощ, да пристигне утре преди залез-слънце с копия и лъкове в Карис.

Изпитото като череп лице на крал Андърс бе пребледняло.

— Трябва да се отзовем на призива му преди първите лъчи — промълви той. — За толкова кратко време мога да изпратя малко войски, но вече пътува пратеник да съобщи на Габорн, че нов Земен крал потегля в негова защита. Ще направим всичко, което е по силите ни!