Дейвид Фарланд
Леговище от кости (19)

Неочакван пир

Няма по-сигурно убежище от близък приятел.

Хиърдънска поговорка

— Тази нощ ще се скрием под земята! — каза вуйчо Ебер на Шемоаз. Тъкмо влизаше в стаята с ведро прясно мляко и самун хляб, които носеше от селището. — Така е наредил Земния крал. Да се скрием под земята. Току-що го чух в града от кралския пратеник.

Шемоаз вдигна очи от масата, където закусваше. Беше на гости в имението на вуйчо си в селището Ейбълтън в северните краища на Хиърдън. Вуйна й току-що бе запекла няколко наденици и я бе помолила да седне преди Ебер да се прибере. Напълно глухата й и полусляпа баба седеше в люлеещия се стол пред камината.

— Защо изпраща пратеници? — попита Шемоаз. — Можеше сам да ни каже, че сме в опасност.

— Не знам — отвърна вуйчо й. — Потеглил е към Мистария. Може би предупрежденията на Земния крал няма да стигнат толкова далеч. Или пък иска да е сигурен, че всички са предупредени, а не само Избраните.

Шемоаз огледа стаята с нарастваща уплаха. Бременността й беше още в началото, но през последните няколко дни само при споменаването за закуска й прилошаваше. Бе започнала да чувства онази слабост, която е чест спътник на бременността. И сядаше на масата единствено от уважение към добрите маниери.

А сега и това.

— Под земята? — попита тя. — Защо?

— Бас ловя, че е заради звездите — предположи леля Констанс. — Падат всяка нощ и всяка следваща нощ е по-зле от предишната!

Шемоаз усети, че сърцето й прескача. Знаеше твърде малко за подобни неща. Беше чувала за миньори, които копаят желязо от паднали звезди, и си представяше, че валят като картеч от катапулт. Но това не можеше да е вярно. Падащите звезди бяха горещи. Не можеха да са картеч, а по-скоро огнен дъжд от небето — огън и разтопено желязо. След снощния метеорен порой с ревящите по небето огнени топки не й бе трудно да си го представи.

Вуйчо Ебер погледна Констанс крадешком — даваше й знак да не се обажда. Не искаше да притеснява Шемоаз с прибързани приказки какво би могло да се случи. Това я притесни още повече.

На Шемоаз й липсваше животът в замъка Силвареста. „Ако бях там — мина й през ума, — поне щях да чуя повече за предстоящата опасност.“ Дори в замъка да не знаеха повече от вуйчо Ебер, положително имаха информация за някои интригуващи подробности.

Но Шемоаз знаеше за далеч по-ужасяващи неща от метеорните дъждове, за които можеше да ги информира Габорн.

— Може би пристига още един Сияен на мрака — предположи тя.

Заплахата изпълни стаята като хладна мъгла. Констанс остави лъжицата до печката и започна да бърше ръцете си. После, за да смени темата, попита:

— И къде ще прекараме нощта?

— Мисля да използваме винарската изба — отвърна Ебер. — Вярно е, че е порутена и прашасала, но е прокопана дълбоко под хълма.

Допреди десетина години в имението имаше големи лозя. Лозовият стригач ги бе унищожил и Ебер нямаше възможност да ги засади отново. Затова бе дал земите на изполичари.

— В онези стари тунели? — възкликна съпругата му. — Но те гъмжат от торбалани!

Споменаването на дребните плъхообразни същества накара Шемоаз да потръпне.

— Торбаланите няма да имат нищо против компанията ни за една нощ — отсече Ебер. — Поканих и изполичарите да дойдат с нас.

— Та това е половината село! — възкликна Констанс.

— Поканих и другата половина — призна си Ебер.

Шемоаз го загледа зяпнала, а той остави хляба и млякото на масата, намести се тържествено на стола и зачака Констанс да му донесе закуската. После обясни:

— Няма къде другаде да отидат. Само някои имат мазета, а най-близките пещери са на мили оттук. Заедно ще сме в по-голяма безопасност!

— Чудесно — съгласи се с престорено въодушевление Констанс, докато сервираше надениците. — В такъв случай ще си направим пир.

 

 

Шемоаз и Констанс стигнаха пеша до избата, която се намираше на половин миля от хълма. Днес въздухът бе странен. Небето надвисваше ниско над главите им, пепеляво и мрачно. Пътеката към избата бе обрасла с висока трева, шубраци, бръшлян и горски маргаритки. Пред вратата растяха круши. Беше късна есен и само няколко сухи листа все още висяха по клоните.

С големи усилия накрая успяха да отворят портата. Старата винарна беше просмукана от миризма на плесен. Подът беше покрит с дебел слой прах. Ситните следи в него показваха пътечките на торбаланите. Купчина техни изпражнения гниеше до вратата.

— Ох! — изпъшка леля Констанс. — Каква мръсотия!

Избата бе прокопана дълбоко под хълма, та виното да отлежава при постоянна температура. Шемоаз остави вратата отворена, нагази в прахта и тръгна към потъналите в мрак складове в дъното. След двайсетина стъпки коридорът се разклони. Вдясно имаше малка работилница с чукове и пейки — тук бъчварят някога майстореше буретата.

— Е — каза Констанс, — по-тежките чукове са си тук, но изглежда, торбаланите са задигнали длетата и пилите.

Пред тях се простираха безкрайни редици стари бурета за вино. По най-близките лазеха крилати термити. Целият под беше кръстосан от пътечките на торбаланите. На едно буре бяха подпрени копията им, а на друго животинките бяха облегнали „конкал“ — плашило от сламки и съчки. Около него бяха надраскали с въглен странни рисунки. Никой не знаеше със сигурност предназначението им. Шемоаз реши, че сплашват враговете си с него.

Тя почука по най-близкото буре, за да провери дали вътре има нещо. Това събуди заспалите в него торбалани и те заръмжаха като язовци и засвириха паникьосани, докато се измъкваха през една дупка в задната част на бурето.

Много скоро цялата изба се изпълни с подобни подсвирвания, които на торбалански означаваха: „Какво? Какво?“

Като че ли кънтяха отвсякъде. Зад буретата Шемоаз зърна прокопани в стената малки дупки. Освирепели торбалани-воини, облечени в задигнати отнякъде парцали, показваха главичките си от тях.

— Каква мръсотия! — изпъшка отново леля Констанс. — Никога няма да успеем да я изчистим.

— Имате ли нужда от помощ? — провикна се някой.

Шемоаз се обърна. На вратата стоеше осемнайсетинагодишен младеж. Беше висок и широкоплещест, с руса коса, която се спускаше върху гърба и челото, скривайки наполовина зелените му очи.

Шемоаз бе пристигнала в Ейбълтън само преди четири дни и все още не познаваше всички жители. Но не бе пропуснала да забележи младия мъж, който ореше нивата в ливадата срещу къщата на вуйчо й.

— Шемоаз — обади се леля й. — Това е Диърборн Хокс, наш съсед.

— Как сте? — поздрави го Шемоаз.

— Благодаря, добре — отвърна Диърборн. И продължи да я гледа, все едно леля й не съществуваше и сякаш искаше да й каже нещо, но не можеше да намери думите. Положително беше чул всичко за нея или най-малко онова, което разправяше вуйчо й. — О — подхвана несигурно той, — аз, ъъ, обещах на Ебер да дойда по-рано, за да помогна с почистването.

— В такъв случай — притече му се на помощ леля Констанс — ще ви оставя да се справите двамата, а през това време аз ще отида да изпека нещо.

Излизането й бе последвано от неловка пауза. Диърборн не помръдваше. Шемоаз разбираше какво изпитва. След седем месеца тя щеше да има бебе, а леля й и вуйчо й се опитваха да му намерят баща.

— Значи — измънка най-после Диърборн — не си тукашна?

— Не си ме виждал досега, нали? — попита Шемоаз.

— Щях да те запомня, ако бях — усмихна се сърдечно Диърборн. — Сигурен съм, че щях да те запомня. Аз, ъъ, аз живея оттатък ливадата, в старото имение.

Шемоаз го бе виждала — порутена постройка, остаряла още преди двеста години. Семейство Хокс беше многобройно, с поне десет деца, доколкото бе успяла да забележи. Диърборн имаше двама братя, които бяха почти колкото него.

— Виждала съм те — каза тя. — Най-големият ли си?

— Да — отвърна той. — И най-симпатичният. И най-работливият, и най-умният, и най-остроумният.

— Охо! Това сигурно много ти помага. Я кажи нещо умно.

На младия мъж сякаш му се прииска да си отхапе езика, задето се бе държал като глупак. Заби очи в тавана и най-после рече:

— Истински приятел е онзи, който ще поеме бремето ти, когато закъсаш, и ще пази тайните ти до гроб. Друг не заслужава да бъде наричан така.

Не беше точно умно или смешно. По-скоро беше вярно.

— Да не би да намекваш, че имам бреме, което някой трябва да поеме, и тайни, които някой трябва да пази?

— Не — смути се той. — Това е просто народна мъдрост.

Шемоаз съжали за хладното си посрещане. Той знаеше, че е бременна, а за останалото вероятно се досещаше. И все пак бе дошъл, изпреварвайки братята си, за да се срещне пръв с нея.

— В такъв случай — предложи тя — да видим дали си и толкова работлив, колкото умен.

След което двамата запретнаха ръкави и се хванаха на работа. Диърборн затъркаля старите бурета от дъното, за да направи място за хората. В някои от буретата живееха цели семейства торбалани и докато той ги търкаляше по пода, те подсвиркваха като обезумели, измъкваха се през дупките и се скриваха в тунелите, които бяха прокопали в стените на винарната.

Други бурета торбаланите бяха превърнали в хранителни складове, в които бяха домъкнали пшеница от нивите, изсъхнали череши и задигнати от градините жилави репи. Две бурета бяха превърнати в гробища, пълни с костите на животинките.

И миризмата им не можеше да се нарече приятна.

Когато леля Констанс донесе чай, половината бурета вече бяха изтъркаляни навън.

— Мисля, че трябва да ги изгорим — каза Шемоаз. — Целите са опикани от торбаланите.

Леля Констанс категорично се противопостави.

— Не, утре ще ги върнем на местата им. Торбаланите ще умрат от глад без хранителните си запаси, а в тях живеят и майки, които трябва да хранят малките си. — Тя хвърли многозначителен поглед към корема на Шемоаз. Вуйчо Ебер и леля Констанс бяха имали само една дъщеря, която бе починала съвсем малка, и вероятно затова тя се разчувстваше, когато станеше дума за деца. — Не ядат кой знае колко — някоя и друга паднала от дървото череша, мишки, плъхове и врабчи яйца, нищо и никакво. Винарната гъмжеше от плъхове, докато Ебер не донесе торбалани от замъка Силвареста. Те не обичат вино. Дойде ли есен, винаги донасяме сено, за да топли гнездата им през зимата.

— Значи вие сте ги донесли тук? — изненада се Шемоаз. — Аз мислех, че са диви.

— На юг, в Дънуд, живеят в пущинаците — обясни Констанс. — Но не и тук, скъпа. През зимата в планините е прекалено студено.

В Южен Хиърдън дивите торбалани създаваха големи неприятности и бирниците плащаха по две медни монети за всяка кожа. Много бедняшки семейства си спестяваха плащането на данъци, като събираха парични помощи срещу кожите им. Но вуйчо Ебер и леля Констанс, изглежда, не бяха от тези, които биха утрепали торбалан за няколко монети.

— Добре тогава — обеща Шемоаз. — Няма да ги закачаме.

Така че двамата с Диърборн цяла сутрин почистваха помещението и премитаха прахта от пода. Облакът прах вонеше неприятно, а торбаланите подсвиркваха като обезумели и не спираха да показват глави от дупките си, демонстрирайки явното си недоволство.

Шемоаз забеляза, че двамата с Диърборн се разбират отлично. Той беше фермер, свикнал да управлява ралото, да сече дърва за огрев и да подковава коня си. Бе достатъчно силен, за да повдигне и най-тежкото буре, и достатъчно ловък, за да го изтъркаля покрай Констанс, без да затисне краката й, докато тя метеше и чистеше.

Съвместната им работа й напомняше танц. Докато тя помиташе, той се преборваше с буретата. Усети, че му се иска да е по-близо до нея, дори на моменти го хващаше да я наблюдава втренчено, но не се докоснаха нито веднъж. Вместо това той само се усмихваше свенливо и отклоняваше поглед.

От време на време се опитваше да я заговори — подхвърляше шеги и въпроси за нейния „съпруг“. Тя му разказа, че сержант Дрейс е загинал от ръката на убиец два месеца след сватбата им.

Забеляза, че Диърборн се затвори в себе си. Той всъщност не искаше да знае нищо за нейния съпруг. Искаше да разбере какви са шансовете му в сравнение с онова, което тя помнеше за него, и съзнаваше, че състезанието не е равностойно. Дрейс беше кралски гвардеец и бе получил сержантско звание на деветнайсет години. До четирийсет щеше да е станал капитан и най-вероятно щеше да се уволни като барон. Щеше да притежава титли и земи, и селяни, които да обработват нивите му.

Хокс не можеше да спечели подобно състезание. Беше най-големият син и притежаваше семейните наследствени права. Но това в последна сметка не беше кой знае какво. Баща му беше фермер и земевладелец, почти толкова заможен, колкото вуйчо й, но когато имотът се разделяше между шестима братя, нито един от тях нямаше да печели достатъчно.

Хокс не можеше да предложи много на една жена. Така че си вършеше работата. Опитваше се да го прави като на шега, но тя скоро забеляза мократа му от пот на гърба туника. Изтъркаля повечето бурета навън, но тъй като Констанс бе споменала, че след това ще иска да ги върне, ги струпа от двете страни на пътеката, а върху тях постави греди от лавиците, като оформи нещо като арка, под която да минат съселяните му. Буретата бяха поне двеста.

До обяд коридорите почти бяха почистени и миризмата на прах и плесен, както и на торбалани понамаля, но все още имаше много работа. Шемоаз и Диърборн излязоха навън и приседнаха да си починат.

На хвърлей под тях клечеше имението на вуйчо й. Основите му бяха каменни. Стените бяха варосани, а върху покрива бе струпана прясна слама. Гъските чоплеха нещо в градината отзад, а старият орен кон на вуйчо й ги наблюдаваше печално иззад оградата на обора.

Животът в Ейбълтън имаше своето очарование. Всичко необходимо на човек изглеждаше подръка. Вуйчо й живееше тук и се препитаваше от градината си, откак се бе родил преди четирийсет и шест години. Ако Шемоаз имаше нужда от нова рокля, госпожа Вийкът щеше да й продаде топ плат или да я ушие за няколко медни монети. Ако вуйчо й се нуждаеше от ново рало, ковачът можеше да му го направи за седмица. Всички се познаваха и всички си помагаха.

Шемоаз си помисли, че би било чудесно да отгледа тук сина си. Знаеше, че ще е момче, защото обичаше сержант Дрейс толкова силно, че когато той почина, тя заключи духа му в утробата си.

Беше неспокойна. Небето бе надвиснало още по-ниско. Мъглата бе гъста като крем, а въздухът — наситен с електричество.

— Довечера ще има буря — каза Хокс. — Обзалагам се, че това е имал предвид Земния крал — страхотна буря с много силен вятър. Бас ловя, че ще срути цели къщи.

— Дано ни отмине — промълви Шемоаз. — Не бих искала да събори къщата на вуйчо.

— Стой по-близо до мен — предложи й той, — каквото и да ни сполети.

Тя едва не се изсмя, но забеляза искреността в очите му. Предлагаше й защита и колкото и мелодраматично да прозвучаха думите му, нямаше желание да му се присмива.

Леля Констанс дойде, за да огледа положението. Хвърли око на помещенията и каза:

— Връщам се след час.

След половин час тя пристигна с двайсет жени от селото. Изтъркаляха последните бурета и в дъното на склада откриха три, в които все още имаше вино. Викнаха вуйчо Ебер да го дегустира. Виното в първото буре бе станало на оцет, но след като отпи глътка от второто, той възкликна:

— Охо, това става и за кралски пир! Довечера ще си направим истински празник!

Жените преметоха и измиха каменния под и го поръсиха с прясна тръстика и полски джоджен, за да освежат въздуха. Вехтата врата бе полуизгнила и мелничарят, който вършеше работата и на дърводелец в селището, закова нови чамови талпи и завинти нови панти и вратата стана толкова здрава, че можеше да устои и на кавалерийска атака. Селяните домъкнаха походни легла, маси и столове и помещението полека-лека започна да придобива вид.

Слез това започнаха да носят храната и стана ясно, че такъв пир не е имало и на Хостенфест. Една от масите бе отрупана с чинии с току-що уловени змиорки, две печени гъски, пълнено с печени ябълки и канела прасенце-сукалче. На друга бяха струпани хлябовете — лешникови франзели, препечени кифли с масло и ръжени самуни с див мед. Трета маса бе отрупана с купи със салати от пресни зеленчуци от градините и гората, подсладени с розови листенца. На нея имаше и плодове — току-що набрано от лозята грозде и зрели круши, както и моркови, боб и печена ряпа с масло. Последната маса беше за десертите: кестенов пудинг, крем карамел с индийско орехче и къпинов пай. И в добавка великолепно вино, каквото никой не бе опитвал от години.

Леля Констанс не забрави и за торбаланите и не пропусна да сложи чинии с тлъсти кокали и достатъчно пиене до всяка дупка. Яростното ръмжене, което животинчетата издаваха през целия ден, премина в доволни подсвирвания и много често някое се втурваше от леговището си, грабваше парче хляб или друг деликатес и хукваше обратно към скривалището си.

Така че празненството започна два часа преди залез-слънце. Беше странна веселба. След шегите идваха усмивки и искрен смях. Няколко момчета свиреха на лютни и думкаха барабани, а като вдигнаха масите, Шемоаз и Диърборн танцуваха.

Но усмивките не скриваха тревогата. Какво ги чакаше през нощта? Защо Земния крал бе предупредил всички в Хиърдън да се изпокрият? Война ли започваше? Да не би призраците на Дънуд да връхлитаха върху земята им?

Отговорът се появи твърде скоро.

Малко преди слънцето да залезе, от изток задуха странен вятър. Едно от момчетата, което се бе покатерило върху купа бурета до вратата, за да наблюдава, изрева:

— Елате да видите!

Всички се втурнаха навън. Небето на изток бе покрито с ниски облаци, от чиито зеленикави отблясъци очите смъдяха. От запад напредваше мрачна стена. Облаци плява и прах скриваха слънцето. Бушуващият вихър сякаш предизвестяваше за надигащата се буря.

Светкавици пронизваха далечината, а гръмотевиците тътнеха неспирно, сякаш небето мяташе проклятия едно след друго.

Шемоаз усети сърцето й да изстива.

— Вече съм чувала този звук — в замъка Силвареста. Изглежда, настъпва Сияйният на мрака!