Дейвид Фарланд
Леговище от кости (18)

Кожа и кости

И в най-сухата пустиня понякога разцъфва цвете.

Индопалска поговорка

В зловонния затвор нещастните души се бяха сгушили в мрака около Ейвран, привлечени като молци от светлинката на пръстена й. Гледаха ту скъпоценния камък, ту нея.

Тя се опита да се надигне, но й прилоша. Главата й се завъртя и тя цялата плувна в пот.

— Дайте й вода — подкани ги дрипав старец.

След малко едно полуголо момиче донесе вода в шепите си и я поднесе към устните на Ейвран.

— В потока има още слепоци — съобщи момичето.

— Риба? — попита Ейвран.

— Риба — потвърди Барис. — Това е почти всичко, с което се храним. Под земята тече река и рибата изплува оттам. Нямаме огън, за да я приготвим, и има вкус на гранясало олио и сяра. Но можеш да изчоплиш малко месо от гръбнака и между костите.

Ейвран усети, че й се повдига. Денкът все още беше с нея.

— Вътре е останало нещичко — каза им тя. — Ябълки, лук, сирене, лешници и сушени плодове. Не е много, но си го разделете.

Никой не помръдна и не докосна денка, докато тя сама не го свали от гърба си и не им подаде храната. Не беше много, по ябълка или шепа лешници на всеки. И все пак хорицата бяха дълбоко впечатлени от жеста й и тя чу един от мъжете да ридае от благодарност, отхапвайки парченце лук.

Възцари се дълга тишина. Накрая се обади един старец с набръчкано лице и побеляла коса:

— Каза, че си от крепостта Хейбърд?

— Да — потвърди Ейвран.

— И аз съм оттам — продължи той. — Но вече не си спомням кой знае колко. Опитвам се да си представя тревата или слънчевата светлина, но не мога. Познавах доста хора, но лицата им…

Ейвран не искаше да говори за това. Не искаше да му каже, че крепостта е разрушена, че стените й са съборени от халите, а хората са изтрепани и изядени. Сигурно абсолютно всички познати на стареца бяха мъртви.

— Как ти е цялото име? — попита той.

— Уикс. Ейвран Уикс.

— О! — възкликна старецът. — В такъв случай трябва да си чувала за Фелдън Уикс?

— Така се казваше баща ми — отвърна Ейвран. — Познаваш ли го?

— Познавах го добре — продължи старчето. — Беше затворник тук, хванаха ни в едно и също сражение. Помня, че беше женен за една дребна женица, чиято усмивка грееше по-силно от звездите нощем. Но не си спомням за дъщеря.

— Бил е тук? — Ейвран не можеше да повярва.

Бяха й разказвали, че са го изяли халите. Не бе допускала, че може да е докаран тук долу.

— Все си мечтаеше да се прибере вкъщи — добави старчето. — Но не издържа дълго. Дори с дарове никой от нас не може да издържи дълго. А сега ни отнеха и даровете. Той почина веднага, щом това се случи.

Ейвран се вторачи в лицето му. Той бе познавал баща й. Беше само кожа и кости. Беше толкова слаб, че очите му сякаш щяха да изхвръкнат от кухините. Дрехата му представляваше някакъв сивкав парцал, завързан около слабините му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще издъхне.

Ейвран внезапно осъзна какво се е случило. Радж Атън беше убил Посветителите в Синята кула. Тогава тя загуби собствените си дарове и се почувства толкова омаломощена, че й се стори, че ще умре. Колко ли по-ужасно би било, ако се бе озовала в този затвор само с един-два дара на издръжливост?

От очите й бликнаха сълзи и тя цялата се разтресе, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— И баща ми е тук?

— Да — отвърна старецът. И посочи към стената, до която се белееха купчина кости, сред които ровичкаха раци-слепци. — Но от него не е останало нищо.

„Десет години“ — помисли си тя. Цели десет години бе седял тук долу, а тя бе закъсняла само с една седмица, за да се срещне с него.

Прокле халите, които бяха затворили всички тия нещастници тук, и пожела смъртта им — на всички до една.

Разплака се. Старецът протегна плахо ръка, сякаш молеше за разрешение да я успокои, и тя го сграбчи през врата и се сгуши на костеливите му гърди.

„Това можеше да са костите на собствения ми баща — мина й през ума. — Това можеше да е миризмата на неговата неумита плът.“

Усети мрачна ярост да се надига в нея и се закле да отмъсти.