Дейвид Фарланд
Леговище от кости (17)

Предателството

Човек, който обича парите повече от всичко, се чувства унизен, когато го ограбят. Човек, който обича хвалбите, се чувства нещастен, когато го наклеветят. А добродетелният се чувства сломен, когато сторят злина от негово име.

Учителят край камината Колдридж от Стаята на мечтите из „За преценката на човешката душа“

Габорн и Йоме тичаха през подземния свят, като измерваха времето с ритмичния тропот на крачките си и с хриптенето на дишането си. Ребрата на тунела прелитаха край тях като бели хрущяли на гръклян. Габорн имаше чувството, че препуска през гърлото на свиреп звяр. Все по-надолу и по-надолу към неговия търбух.

Преследваше Съпруга на сенките неотклонно, минаваше през кошмарни тунели все по-надълбоко под земята с плувнало в пот чело, покрай бълващи сивкава тиня кални кратери, под направените от халите тръби от клей, в които свистеше пара. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-страховит и невероятен беше пейзажът. Струваше му се, че тича вече дни наред и че спира само за да накваси зажадняла уста от някое езеро с топла сярна вода или да похапне нещо от провизиите. Но нито водата уталожваше жаждата му, нито храната възстановяваше силите му.

Пътят извиваше из подземния свят, понякога по непреодолими за човешки крак пътеки — през вертикални комини, в които халите бяха издълбали ръкохватки и стъпенки.

Усещаше пред себе си огромната опасност — сега вече все по-близо — като някаква стена на смъртта.

Без да спира, разпростря сетива и за надвисващата над Карис опасност. Опита се да си представи своите Избрани, които бяха в безопасност. Но и тяхното бъдеще вещаеше смърт.

Отпил няколко глътки от едно езеро, опря гръб в стената, обви с ръце коленете си и наведе глава, като остави потта да се стича по брадичката му. Клечеше на пода на пещерата близо до някакъв зловонен поток, чийто бряг беше покрит с дебел слой черупки на раци-слепци, сякаш захвърлени нагръдници на брони.

— Какво има? — попита го Йоме.

Той се опита да обмисли отговора си.

— Разтревожен съм. Сигурно минава полунощ. Опасността в Хиърдън намалява. Предполагам, че нашите пратеници предупреждават хората да се скрият. Но над Карис опасността продължава да расте. Цяла вечер усещам… хората се събират. Почти всички, които Избрах в града, се завръщат. Чувствам, че се раздвижват, събират се заедно.

— Но нали ти им каза да се завърнат — напомни му Йоме.

— Не по този начин — отвърна Габорн. — В Карис има жени, които Избрах, както и деца. Много от тези дечица се връщат. Стотици и хиляди. Вероятно си мислят, че в замъка опасността е по-малка, отколкото в околните селища, но не е така. Вероятно си мислят, че могат да помогнат в сражението…

Той поклати унило глава. Представи си ги да подготвят отбраната на замъка. Жените сигурно изваряваха парцали за превръзки и приготвяха храна преди битката. Децата струпваха скални отломъци за катапултите и закрепваха пера на стрелите, докато мъжете укрепваха пробойните по стените на замъка.

— Усещането за опасност е много силно — продължи Габорн. — Това ще е… Боя се, че ги хвърлям в битка, която не могат да спечелят. Пращам ги на явна гибел.

Йоме приклекна до него.

— Правиш всичко, на което си способен.

— Но дали е достатъчно? — попита Габорн. — Изпращам хора на бран, а срещу какво? Ако бяха само халите, щеше да е добре. Но ние воюваме с враг, за който дори не сме подозирали — Истинската властелинка на Злото.

Йоме не отговори и се възцари тишина. Дори с даровете на слух Габорн не долавяше нищо. Надвисналата тишина, неподвижната пустош действаха потискащо. Единствените звуци идваха от няколко слонски охлюва до тях, които почукваха черупки един в друг, докато се хранеха с плесен. Дори гласът на Габорн не стигаше на повече от няколко стъпки.

Йоме отвори книгата на Ерден Геборен и запреглежда заглавията. Габорн я изчака да открие нещо, което би го заинтересувало. Усети някакъв полъх, сякаш го заля вълна свеж въздух, и изведнъж се почувства по-лек, по-ободрен. Забелязваше го за трети или четвърти път през последните час-два.

„Не — даде си по-ясна сметка той. — Най-малко за десети. Някой ми прехвърля дарове с вектор.“

За последен път взе дарове в Хиърдън — на мускули, издръжливост, гъвкавост, метаболизъм, ум. Сега пратениците му бяха стигнали в Хиърдън, за да предупредят народа за предстоящите опасности. Даровете би трябвало да прехвърлят облекчителите в замъка Гроувърман. Но защо го правеха?

Йоме продължаваше да преглежда заглавията в книгата на Ерден Геборен. Габорн се втренчи в нея. По-бавно ли се движеше, отколкото преди един час?

„Не, не може да е тя — помисли си. — Вероятно някой ми прехвърля метаболизъм.“ Даде си сметка, че е пробягал последното разстояние с много по-малко усилия. Йоме непрекъснато изоставаше.

— Габорн — обърна се Йоме към него, — ти спомена, че опасността в Хиърдън намалява. Можеш ли да ми кажеш какво ще се случи с приятелката ми Шемоаз?

От години Шемоаз беше най-приближената прислужница на Йоме и бяха неразделни.

Габорн разпростря Земните си сетива. Усети, че я грози опасност.

— Ако чуе предупрежденията ми и се пази, може би има надежда за нея.

— Може би? — попита Йоме.

— Йоме — възропта той, — няма да играем на тази игра. Не ме карай да назовавам имената на тези, които ще загинат. Нищо не се знае.

— Добре — промълви тя, хапейки устна. И посочи книгата. — Ето глава за сражение с локъс. „Никакво оръжие, изковано от стомана, не може да го победи.“

Прелисти следващата страница и се намръщи. Прегледа набързо следващите десетина.

— Щом не можем да го убием със стомана — заключи тя, — трябва да потърсим друг начин.

Гласът й прозвуча неестествено плътен и забавен.

— Нещо не е наред — продължи тя. — Тъкмо страниците, в които Ерден Геборен описва как да победиш локъс, са откъснати.

— Откъснати? — изненада се Габорн. — Защо ще ги къса някой?

Йоме се навъси и го изгледа сериозно.

— Помисли за следното: Ерден Геборен е разказал с какво се е сражавал преди хиляда и седемстотин години, но от всички легенди и митове научаваме, че се е сражавал с хали. Има само един възможен отговор: някой не иска да се сражаваме с локъси.

— Или пък — допълни Габорн — някой е откъснал страниците тъкмо защото той е искал да разбере как да победи това създание.

— Бих искала да мога да го повярвам — каза Йоме.

Жегата бе непоносима, по-силна отколкото и през най-горещ ден. Габорн отпи още няколко глътки от езерото, но нищо не можеше да го освежи.

Отново усети едва доловимо потрепване. Мускулите му се стегнаха. Сега вече бе сигурен. Прехвърляха му дарове чрез вектор.

Когато Повелител на руни приемаше дар, ако го получаваше направо от Посветител, придобиваше не само дара, но и изпадаше в екстаз. Но тъй като му ги прехвърляха чрез вектор, Габорн изпитваше само разрастване на дара в себе си всеки път, когато облекчителят му го изпращаше.

Той се изправи и огледа дългия тунел пред себе си. Простря сетива и погледна със Земния си взор. Усещането за неизбежна гибел бе понамаляло. С всеки следващ получен дар заплахата стихваше. Стената на смъртта пред него започна да се пропуква.

Йоме забеляза, че нещо не е наред, и попита:

— Какво става?

— Моите облекчители ми прехвърлят дарове.

Йоме го погледна и той видя в очите й тъга, но не и изненада.

— Ти ли ги накара? — настоя Габорн за отговор.

Йоме кимна.

— Сам нямаше да вземеш повече дарове, затова пратих съобщение на облекчителите в Хиърдън и ги помолих да ти прехвърлят дарове с вектори.

Сърцето му се сви. Облекчтелите му прехвърляха мускули, гъвкавост, издръжливост. И с всеки дар рискуваха живота на един Посветител. Толкова много негови Посветители вече бяха загинали от ръката на Радж Атън, че не би дръзнал да иска повече дарове.

— Нищо не им е обещано — с извинителен тон промълви Йоме. — Никакво злато, никакви заплахи. Правят го единствено от любов към отечеството, нищо друго.

— Колко дара им каза да прехвърлят?

— Всичко, което успеят. Ако всички четирима облекчители работят цялата нощ, ще могат да прехвърлят над хиляда.

Габорн поклати глава, ужасен от цялото страдание, цялата болка, която щеше да причини на Посветителите. Усети ново разтърсване, последвано от желание да препусне още по-бързо. Погледна Йоме, но не й каза колко безмилостно е злоупотребила с доверието му. За новите Посветители щяха да са опасни не само такива като Радж Атън — самото предоставяне на дарове представляваше опасност. Понякога тези, които даряваха мускули, умираха от сърдечен инфаркт, а на онези, които даваха гъвкавост, им се разрушаваха дробовете и те умираха от задушаване.

— Защо? — попита Габорн.

Йоме поклати глава и очите й се напълниха със сълзи, сякаш искаше да му каже: „Съжалявам“. Вместо това изрече това, което я бе накарало да го стори:

— На хората сега им е необходимо да сме силни. Ако не успеем да убием Истинската властелинка, всичко останало няма никакво значение. Ако можех, сама бих взела дарове. Но не притежавам твоите дарби. Не посмях да хабя повече силари за себе си.

Габорн я изгледа смаяно. Като му предоставяха толкова много дарове на метаболизъм, неговите хора може би го обричаха на самотно съществуване, тъй като за няколко месеца щеше да остарее с години, а близките му щяха да продължат да живеят нормално. Всъщност те просто го жертваха.

Почувства се не само измамен. Нещо в него се скърши.

— Не ме гледай така — помоли го Йоме. — Не ме ненавиждай. Просто… Просто искам да оцелееш.

Лицето й изразяваше непоносима печал. Сякаш бе разкъсана на две.

— Животът за мен не е просто съществуване — отвърна той. — По-важно е какъв избор съм направил.

Йоме сложи ръце на страните му и го погледна дълбоко в очите. Дори сега той не отвърна на погледа й; не отделяше очи от устните й.

— Искам те — промълви тя. — Искам те до себе си и ще направя всичко възможно да те спася, каквото и да ми струва това.

Той затвори очи, безсилен да се противопостави на стореното от нея. Беше по-силна от него, по-склонна да поеме вината заради приетите дарове, да понесе позора, да жертва нещата, които обича, заради общото благо.

Останаха дълго така. След това тя го целуна по челото, по устните и по ръцете.

— Сега върви — добави Йоме. — Вече не мога да поддържам твоето темпо. Само ще те бавя. Ще те следвам, доколкото мога. Оставяй знаци по пътя.

Габорн кимна умислено и я погледна.

— Мога ли да взема тоягата на Ейвран? Да й я дам, когато я намеря.

Йоме му подаде тоягата от отровно дърво. Габорн се съсредоточи върху сетивата си и почна да изучава пътя напред. Да, стената на смъртта го очакваше само на няколко мили по-навътре в тунела.

„Или ще разчистя пътя пред Йоме — помисли си той, — или ще загина.“

 

 

Габорн дълго я задържа в прегръдката си и накрая пошепна в ухото й:

— Обичам те. Прощавам ти.

Обърна се и препусна през тунела двойно по-бързо, смаляваше се все повече и повече в далечината. Първо стана колкото юноша, след това колкото момче, после колкото прохождащо дете и накрая се скри зад завоя.