Дейвид Фарланд
Леговище от кости (13)

Убийство на гарвани

Когато Ерден Геборен беше избран от Земята за неин крал, той преименува земята си Роуф-хей евън, което на алнисиански означава „Свободна от сражения“, и раздаде владения на десетина от най-верните си служители. Първият, когото дари, беше чародеят Сендавиан, който избра за свой герб черния гарван, символ на умения и вълшебства, и нарече владенията си Кроудън. Когато умря, кралството беше разделено на две, за да управляват двамата му близнаци свои собствени кралства.

Из „История на Роуфхейвън“ от Учителя край камината Фридерих

Ерин Конал яздеше вече цял ден в свитата на крал Андърс. Кралят държеше Лешничарката да язди от лявата му страна; катериците подскачаха по седлото й и примъкваха лешници от единия в другия джоб на сивата й наметка. Селинор яздеше вдясно от краля, висок и величествен, тъй че тримата запълваха цялата широчина на пътя. Затова Ерин Конал беше принудена да язди зад тях с капитан Гантръл от едната й страна и Дните на краля от другата. Петдесет рицари в сребърни туники с черния гарван на Южен Кроудън на гърдите яздеха зад нея. Беше заобиколена отвсякъде.

Групата напредваше на юг през планините по зелени хълмове с ширнали корони дъбове и живописни къщурки. Крал Андърс не пришпорваше подсиления си кон, защото спираше при всяка къщурка и във всяко селце и оглеждаше обитателите. Понякога вдигаше лявата си ръка и изричаше тържествено:

— Избирам те. Избирам те в името на Земята. Ако някога чуеш гласа ми да те предупреждава, вслушай се и аз ще те избавя.

Понякога се заглеждаше продължително в някой мъж или жена и накрая отпускаше тъжно глава и отминаваше.

Та понеже Андърс избираше хората си, придвижването им на юг напомняше по-скоро пълзене, тъй като изминаваха по-малко от десет мили на час.

Денят беше хладен и облаците пълзяха на юг, високи и унили, сякаш тънък воал скриваше слънцето, студено и безжизнено като невиждащо око на мъртвец.

Ерин имаше усещането, че денят е някак странен, нереален. Струваше й се, че редицата облаци ги преследва. Тънка ивица синьо небе на хоризонта пред тях все още обещаваше хубаво време. Но над и зад тях ги следваха облачните талази, подобно на куче, което пристъпва изтощено в краката на господаря си. Нямаше значение дали препускаха в галоп, или едва се влачеха. Облаците бяха неотклонно зад гърба им.

Без да обръща внимание на странните знаци по небето, Селинор разговаряше с баща си. През последните няколко часа той обстойно излагаше всичко, което го беше сполетяло, откак бе тръгнал за Хиърдън. Започна с първата си среща с Габорн, след това разказа за битката на двамата с Ерин със Сияйния на мрака и подробно описа препускането им до Карис, където Габорн бе заварил войските на Радж Атън да окупират града, заобиколен от черно море от хали. Разказа как Габорн използвал своята Земна мощ да Избере Радж Атън и неговите воини заедно с всички граждани на Карис, за да се защитят от халите. Но дори след като Габорн повикал един световен червей да убие злата магесница, която предвождала ордата на халите, Радж Атън не подгънал коляно пред него. Вместо това мерзавецът се опитал да го нападне от засада след битката. Габорн употребил мощта си в опит да убие Радж Атън и заради това светотатство Земята ги изоставила. Сега Габорн можел да усеща опасността, която дебне неговите Избрани, но вече не можел да ги предупреди как да я избегнат. Вместо това му се налагало да страда, когато избиват или откъсват хората му от него.

Ерин слушаше и мълчеше. Нямаше доверие на крал Андърс. Мислите й бяха объркани поради недоспиване и беше така изтощена, че дори самото пътуване й се струваше нереално. Всички дървета и хълмове й се струваха някак твърде натрапчиви и със заострени ръбове, а светлината, която се спускаше от небето, беше прекалено ярка и обагрена в жълто. Усещаше студа, но беше прекалено изтощена, за да изпита болка или да се напряга, а даже и да се замисля по-задълбочено.

По време на разказа на Селинор крал Андърс яздеше с приведена глава и почти притворени очи, потънал в дълбок размисъл. Сякаш искаше да си представи битката, извиквайки я във въображението си според описанието на Селинор. От време на време го прекъсваше, за да зададе някой въпрос. Обикновено задаваше въпросите си любезно. Един от тях например беше:

— Проклятията, които запрати злата магесница — казваш, че едно от тях е изстискало водата от теб. Как така?

— Когато ме улучи — заобяснява Селинор, — от всичките ми пори моментално бликна пот и изпитах усещането, че пикочният ми мехур ще се пръсне, толкова ужасно ми се допика. Потенето изобщо не спираше. Дрехите ми за секунди подгизнаха.

— А какво стана с потребността да се изпикаеш? — зададе следващия си въпрос крал Андърс.

— Направих го направо там, където стоях, като всички други — обясни Селинор. — Бяхме в разгара на битката и нямаше никаква възможност за деликатности. При това пикането ми нямаше край.

Крал Андърс кимна разбиращо и остави сина си да продължи.

Отчетът отне часове. На всеки въпрос на краля Селинор отговаряше прекалено направо — поне за вкуса на Ерин.

За стотен път се сети, че крал Андърс беше пратил сина си да шпионира Габорн. И въпреки че Селинор бе споделил, че няма доверие на баща си и се притеснява, че се е побъркал, щом като е убил собствения си наблюдател, той все пак се държеше като шпионин. Не спестяваше нищо. Ерин не можеше да разбере кралят ли притежава тактичността да получава необходимите отговори — защото през целия разговор поведението му беше на любезен събеседник, който просто иска да си изясни по-подробно ситуацията — или Селинор не умее да си държи езика зад зъбите.

Селинор разказа абсолютно всичко, включително и как Ерин го беше избрала за съпруг, както постъпват Конесестрите.

— Наистина ли? — попита крал Андърс и погледна назад към Ерин. — Оженил си се за нея? Майка ти ще бъде покрусена!

— Защо? — попита Селинор.

— Би искала голяма сватба в Южната градина с месеци планиране и хиляди присъстващи лордове.

— Съжалявам, че ще я разочаровам — отвърна Селинор.

Кралят се извърна назад и се усмихна предразполагащо на Ерин.

— О, няма да е разочарована. Поне в това съм сигурен.

Когато Селинор приключи разказа си, крал Андърс запита:

— Казваш, че Габорн пътувал с голям товар силари. Колко бяха?

— Пет големи сандъка — каза Селинор. — Предполагам, че бащата на Габорн ги е отнел от Радж Атън, когато е завзел Лонгмът. Всеки сандък трябваше да бъде вдиган от двама подсилени воини, следователно не са тежали по-малко от триста или четиристотин фунта. Изчислих, че са по четири хиляди силара във всеки.

Кралят изсумтя от изненада.

— Наистина голямо съкровище.

Бойците зад гърба на крал Андърс замърмориха при споменаването на съкровището.

— Да — потвърди Селинор, — наистина голямо съкровище, а имаше и други допълнения. Облекчителите на Габорн припяваха ден и нощ в двореца Силвареста, докато прехвърляха дарове, макар Габорн да не пожела нито един за себе си.

— Не пожела ли? — възкликна крал Андърс.

— Той не обича целувката на силара — отвърна Селинор. — Казват, че е положил клетва.

— Колко дара притежава? — попита Андърс.

Това беше дълбоко личен въпрос, каквито никога не се обсъждат публично отчасти от деликатност, отчасти заради опасността. От подобни неща се интересуваха единствено убийците.

— Не съм виждал белезите му — отвърна Селинор, — но знам, че е изгубил даровете си, когато Радж Атън убил неговите Посветители в Синята кула. След това получил няколко дара в Лонгмът, но не е възможно да са били кой знае колко — предполагам петнайсетина, по три на мускули, гъвкавост и метаболизъм, четири-пет за издръжливост и може би малко взор и слух. Не е взимал нищо за чар или глас, в това съм сигурен.

Крал Андърс кимна разбиращо.

— Ще се окаже добър човек. Само че би ми се искало да е по-добър крал. Запомни, Селинор, никой от нас, които сме на власт, не може да си позволи лукса на подобни скрупули.

— Някои смятат, че скрупулите са необходимост, а не лукс — обади се Ерин.

И съжали още докато го изричаше.

— И са точно това. — Крал Андърс се извърна, колкото му беше възможно, за да я вижда по-добре, и й се усмихна приветливо. — Не исках да засегна Габорн. Той прави всичко възможно, за да се справи с една ужасна ситуация. И все пак ми се струва, че ако действително е загрижен за своя народ, е длъжен да приема повече дарове. Вярно, че няколко Посветители тук-там ще умрат — загуба, за която всички бихме съжалявали. Но ако народът на Габорн загуби своя крал…

Той въздъхна.

Ерин разгледа лицето му. Изражението му с нищо не подсказваше, че крои планове да убие Габорн и да присвои силарите му, но тя не можеше да се освободи от подозрението, че подобни намерения се въртят из мозъка му.

Крал Андърс я изгледа косо и попита:

— Нямаш ми доверие, нали? — Ерин не отговори. Единственият шум беше от потропването на конските копита по засъхналата върху пътя кал. — А защо?

Ерин не посмя да му каже истината — че не му се доверява, тъй като собственият му син се опасява, че е луд. Че може би е убил собствения си наблюдател и е сторил всичко по силите си, за да се отърве от Габорн.

Дори в момента Ерин не знаеше със сигурност защо крал Андърс се придвижва на юг към Мистария. Каза, че отивал, за да се опита да спре една война, която не бил започнал. Но не бързаше особено.

И тогава Селинор наруши неловката тишина и изтърси:

— Тя те сънува. Сънува, че си локъс.

В първия момент кралят като че ли имаше намерение да отхвърли обвинението, но след кратък размисъл я изгледа със странен израз.

— Че съм какво?

— Сънува бухал в Долния свят — продължи Селинор, — който й каза да се пази от същество, наречено „локъс“, нещо като средоточие на злото. Може да се вмъкне в човек и да го използва като своя ризница.

Крал Андърс вдигна ръка и спря хората си. Обърна коня си и огледа отблизо Ерин, сякаш търсеше точния отговор.

— Сънувала си бухал? — попита я той. — Кажи ми, обикновена кукумявка ли беше, или по-скоро горски бухал?

Няколко рицари се изкискаха зад гърба й. А един забуха като бухал.

Ерин усети, че кръвта нахлу в лицето й. Беше бясна, че Селинор издаде тайната й на баща си. Лично тя никога не би споменала открито за своя сън.

— Беше бухал от Долния свят — отговори тя, — в хралупа под огромно дърво.

— И каза, че съм… локъс?

— Не — отрече Ерин. — Не изрече името ти. Само ме предупреди, че в нашия свят е пристигнал локъс, скрит в Сияйния на мрака, който Мирима уби. Колкото до това дали се е вмъкнал в теб, или не, единственото, което знам, е, че ще търси домакин, а ти се държиш странно.

За миг й се стори, че мъжете наоколо са склонни да приемат думите й сериозно, но крал Андърс каза:

— Мило момиче, а в този твой сън не се ли обади в моя защита някоя крастава жаба или мишле?

При тези думи цялата войска избухна във взрив от смехове. Лицето на Ерин почервеня от ярост. Кралят ги остави да се посмеят на воля и вдигна ръка за тишина.

— Съжалявам — добави той. — Не биваше да говоря така със снаха си. Не исках да те обърквам. Сигурен съм, че си сънувала лош сън…

— Не беше сън — прекъсна го разгорещено Ерин. — Беше послание, истинско послание. — Израз на огорчение се изписа на лицето на Андърс. Зад него капитан Гантръл завъртя очи. — Чародеите на Радж Атън повикаха Сияйния на мрака в Мистария — продължи Ерин, — в град Туинхейвън. Опожариха го целия, използвайки населението му като човешки жертви за черните си магии. Отвориха врата към Долния свят и пуснаха съществото да излезе. Когато със Селинор се връщахме от Карис, спряхме в града. Сред пепелта открихме огнени руни, които все още тлееха и пълзяха в кръг като змии. Вратата към Долния свят изглеждаше все още отворена. И аз пуснах кинжала си сред руните. Той мина през огъня и изчезна. Без да докосне земя. Така се уверихме, че вратата зее отворена.

След тези думи мъжете около Ерин се смълчаха. На съня й можеха да се изсмеят, ако беше само сън, но всеки беше чувал за послания и след обясненията за обстоятелствата, при които се бяха случили странните й преживявания, всички изглеждаха по-скоро загрижени, отколкото развеселени.

— Същата нощ — добави Ерин — сънувах бухала от Долния свят. Държеше моя кинжал в клюна си. Именно той ми изпрати предупреждението.

— Било е истинско послание или аз не съм никаква чародейка! — обади се Лешничарката. — Усещам го с костите си. Но повярвай, че никакъв бухал не ти е проговорил. Бил е Сияен или дори Лъчезарен. Много често едно истинско послание ни се явява като сън.

Ерин пое въздух от изненада. Възможно ли беше да й е проговорил Сияен или Лъчезарен? Това бяха легендарни същества. Те бяха помагали на такива велики хора като Ерден Геборен. Но не можеше да си представи, че биха помогнали на нея.

— Защо ще й се появява като бухал? — попита Селинор.

— Защото нещо в него е „Ийл“ — отвърна Лешничарката. — Може би името му или може да е домашен любимец. Но запомнете думите ми, трябва да се вслушаме в това предупреждение!

Последва дълго мълчание. Ерин се огледа. Беше заобиколена от мъже с герба на гарвана на Южен Кроудън и я споходи една мисъл. Крал Андърс имаше за герб гарван, а бухалите мразят гарваните. Когато могат, ги убиват и след това гарваните обсаждат бухала в дървото му при изгрев и го изтезават цял ден, докато не го повалят.

„Затова ли вестителят ми се явява като бухал?“ — учуди се Ерин.

— Добре — обади се най-после крал Андърс, — да предположим, че това е истинско послание. Защо мислиш, че този… — локъс ли го нарече? — защо се опасяваш, че може да се вмъкне в мен?

— Когато Мирима повали Сияйния на мрака в замъка Силвареста — отговори Ерин, — от него се надигна стихия, огромна ревяща вихрушка. И полетя на изток. Бинесман каза, че чудовището все още е способно да извърши голямо зло.

— Може да е стигнало до Кроудън — рече разтревожено крал Андърс, — въпреки че между замъка Силвареста и моето владение се простират много левги. А има и няколко града — замъка Дониейс, Емит и дори укреплението при Червената скала. Ако това, което казваш, е вярно, това същество би могло да е къде ли не, в кого ли не. Може да се е вмъкнало в рицар, в търговец, в перачка. В тези градове живеят десетки хиляди хора.

Но Ерин подозираше, че то не би се задоволило да се вмъкне в една проста перачка. То беше Сияен на мрака, властелин на Долния свят. А подобно същество, отдадено на злото, би търсило мощ. Стихията не беше поела просто в някаква посока. Това беше свързано и с падането на наблюдателя от наблюдателната кула на Андърс, и с обстоятелството, че търсеше съюзници, за да се възправи срещу Габорн.

Крал Андърс стоеше неподвижен, сякаш потънал в дълбок размисъл. Накрая въздъхна и се обърна към един от хората си:

— Сър Бенърс, поведете тези мъже към Хиърдън, в източните провинции, и претърсете градовете. Вижте дали можете да откриете следи от този локъс — някакви убийства, които са били извършени, някакви грабежи. — Андърс отново млъкна; хапеше устната си, докато размишляваше. — Може би трябва да отида самият аз. Бих могъл да използвам дарбата си да надничам в сърцата на хората и да прогоня това същество. То не би могло да се скрие от мен или от Габорн.

— Ако все още е в Хиърдън — обади се Селинор. — Може да е в Кроудън. А може само да е минало покрай нас и да е запрашило някъде на изток.

Крал Андърс кимна замислено.

— Прав си. Може да загубя в търсене месеци. А освен това ме притискат по-важни дела. Чувствам го. Нашият път е на юг, към Мистария.

Тъй че Бенърс пое с мъжете на север, а крал Андърс потегли на юг. Ерин не смееше да обсъжда повече тревогите си, а обмисляше начина, по който крал Андърс бе реагирал на новината за посланието. Беше останал спокоен и вежлив, но тя не пропусна да забележи колко внимателно обмисля отговорите си и как се старае да не изтърве излишна дума.

Продължи да го наблюдава през целия ден и установи, че благосклонната усмивка не слиза от лицето му. Той често се усмихваше по незначителни поводи — щом слънцето изскочеше иззад някой облак или когато някоя катеричка прескочеше от коня на Лешничарката върху неговия. Но не се хилеше като обезумял, както беше правил блъсканият от вятъра маг от Инкара.

Какво й беше казал бухалът — че Асгарот е най-неуловимият от всички локъси?

Естествено едно неуловимо същество не би се разкрило. Щеше да се спотайва и да злосторничи подмолно.

И все пак нещо, което бе казал крал Андърс, не оставяше Ерин на мира. Един локъс можеше да е навсякъде и във всеки. Можеше да се крие в Гантръл или дори в Селинор, доколкото знаеше тя.

Ерин искаше да знае повече. Искаше да зададе въпроси на бухала от. Долния свят.

Цели два дни се беше борила със съня, тъй че в късния следобед, когато слънцето започна да залязва, при едно от многото спирания, за да починат конете, Ерин се отдалечи до една хикория край пътя, седна и се облегна на ствола й.

И въпреки шума и суматохата наоколо, скоро заспа. И се събуди в Долния свят.

Беше нощ и Ерин беше в хралупата на огромното дърво. Отвън проблясваха светкавици, в небето трещяха гръмотевици и в клоните бушуваше ураган, от чиито набези те скрибуцаха, а листата шушнеха и съскаха.

Сред вятъра дочу викове. Вълчи вой и смразяващите кръвта писъци на Сияйни на мрака. Беше сигурна, че това не е обикновена буря.

Вторачи се в мрака, търсейки следа от бухала. Под отблясъците на светкавиците можа да различи познатите й вече възлести коренища, които изпълваха хралупата. Кости от сърна и дребни животни лежаха на купчина под клона на бухала, а в един отдалечен ъгъл нечии стъпки отвеждаха между разклонените корени към вътрешно помещение. Над входа върху корените беше издълбано лице на жена, чиято коса се спускаше на вълни от двете страни на отвора.

Изкачи няколкото стъпала и надникна навън. Клоните на огромното дърво се люшкаха и скриваха небето над главата й. Но на светлината на проблясващите светкавици Ерин видя прилеповидните силуети на прелитащото в небето огромно ято Сияйни на мрака.

Сърцето й се разтуптя и тя се дръпна навътре. Препъна се по стълбите и се вмъкна в хралупата покрай осветяваното от време на време от светкавиците женско лице, влезе още по-надълбоко, където цареше пълен мрак. Продължи по извиващо се още по-надолу под земята стълбище. Най-после стигна до една площадка и по отекването на дишането си разбра, че е попаднала в обширна каменна зала. Не можеше да види нищо.

Обграждаше я абсолютен мрак.

Къде ли беше бухалът?

„Бухале, къде си? — извика безмълвно тя. — Имам нужда от помощта ти!“

Дълго вика така, но не последва отговор.

Върна се в мислите си към последната им среща. Тогава му бе казала, че не иска да разговаря повече с него. Вероятно се беше махнал.

„А може да е навън — мина й през ума — и се сражава със Сияйните на мрака или се спасява от тях.“

„А може и да е тук, но не иска да рискува с отговорите си от страх да не чуят враговете му.“

Съвсем тихо, като прошепната мисъл, тя чу гласа му. „Да — рече бухалът. — Враговете ти са навсякъде около теб. Не надушваш ли злото? Дори в момента са нащрек, за да чуят мислите ти.“

Ерин отвори очи. Седеше под огромната хикория. Листата на дървото шумоляха от поривите на задухалия вятър.

В ниското рицарите на Кроудън пояха конете си в малкия поток, над чиито води все още надвисваха туфи сочна зелена трева.

Крал Андърс и Селинор седяха един до друг, увлечени в разговор, но щом тя погледна към тях, Андърс вдигна очи към нея. Имаше нещо подозрително в стойката му и в начина, по който я погледна. За нея ли разговаряха?

Селинор също погледна към нея. Ерин остана с притворени клепки, преструвайки се на заспала. Двамата мъже отклониха погледи.

Беше сигурна, че разговарят за нея.

Ерин се надигна и забърза надолу по хълма. Рицарите бяха оставили конете да пасат и те пристъпваха наоколо, търсейки сочна трева. Един от тях застана между нея и Селинор.

Ерин приближи иззад коня и чу крал Андърс да казва:

— Сигурен ли си, че не са я ударили по главата при битката в Карис? Всички тези нейни приказки — май се е побъркала.

— Беше абсолютна бъркотия — отвърна Селинор. — Халите бяха навсякъде. Но щях да забележа, ако я бяха ударили по главата. По-вероятно е поначало да си е луда.

Крал Андърс въздъхна дълбоко. Ерин се приведе и хвана коня за юздата, за да се скрие от погледите им. И се заслуша.

— Нали не си разстроен, че се ожених за нея? — попита Селинор.

— Разстроен? — възкликна Андърс. — Не, за бога! Не би могъл да направиш по-добър избор. Щом е дъщеря на Палдейн, това те прави достоен претендент за короната на Мистария, може би и на Хиърдън.

Селинор не беше отварял дума за родословието на Ерин тази сутрин. Като Конесестра на Флийдс майката на Ерин беше избрала най-подходящия мъж, който да изпълни ролята на жребец, но никога не беше споменавала името на Палдейн, а Ерин го беше споделила единствено със съпруга си при абсолютна конфиденциалност, съзнавайки възможните политически усложнения, които би имало в Мистария разкриването на този факт.

А сега Селинор беше изтърсил всичко на баща си.

„Що за човек съм взела за съпруг?“ — запита се Ерин. Беше отишъл в Хиърдън да шпионира Земния крал и да научи всичко, което може, за Ерин Конал и съмнителното й родословие. Беше й споделил, че подозира собствения си баща в малоумие, с единствената цел да спечели доверието й.

И ето, че нищо от онова, което му беше казала, не бе останало в тайна. Възможно ли беше да се опитва да противопостави нея и баща си един срещу друг?

След дълга пауза крал Андърс проговори:

— Боя се за новата ти съпруга. Ако продължава да си въобразява, че получава послания, знаеш как би трябвало да постъпим.

— Да я затворим? — попита Селинор.

— За нейно добро — потвърди Андърс — и за доброто на дъщеря ти.

Ерин усети стомахът й да се свива.

— Дъщеря ми? — възкликна Селинор.

— Да — отвърна Андърс. — Когато Избрах Ерин тази сутрин, усетих в нея не един, а два живота. Детето, което носи, е с благородно потекло. Трябва да направим всичко, което можем, за да защитим и нея, и него, за да го износи докрай.

Настъпи дълго мълчание. Ерин внезапно видя приближаващата се сянка на мъжа си под коня.

— Ерин — каза той. — Събуди ли се?

Селинор хвана коня за поводите. Гледаше я над широкия гръб на животното. Очите му бяха хладни и пронизващи. Знаеше, че е подслушвала. А тя знаеше, че ако не е предпазлива, още сега могат да й сложат вериги.

— Да — отвърна тя. — Правилно ли чух баща ти току-що да казва, че нося дете? Дъщеря?

— Да — каза крал Андърс и се приближи широко усмихнат. — До лятото ще станеш майка.

Ерин се замисли за миг. Чудеше се как би трябвало да постъпи, как да се спаси. Да хукне да бяга или да се сбие би било безразсъдно. Гарваните я заобикаляха от всички страни. Избра благоразумието. Протегна ръка над коня и погали Селинор по брадичката, след което го целуна по хладните устни.

— Изглежда, съм си намерила първокласен жребец — пошегува се тя. — Достатъчна беше само една нощ в обора.

Усмихна му се широко, а Селинор я изгледа за момент, преди да й се усмихне в отговор.

Крал Андърс се разсмя, сякаш от облекчение.

— По седлата. Този вятър май предвещава буря. Трябва да се опитаме да стигнем двореца при Гарванова врата преди да се е мръкнало.

Гарванова врата беше голяма древна крепост на границата на Южен Кроудън. В момента там гъмжеше от десетки хиляди воини на Андърс, почти цялата му армия. Ерин си спомни нещо, което й беше казала майка й за тази крепост: „Дълбока тъмница са изкопали в Гарванова врата и който попадне в нея, не може да избяга“.