Дейвид Фарланд
Леговище от кости (11)

Съпруга на сенките

Едно дете трябва да се осланя на вярата да го води, тъй като му липсва както мъдрост, която е плод на опита, така и предвидливост, която настъпва със зрелостта. Докато някои проповядват вярата като добродетел, аз предпочитам мъдростта и предвидливостта.

Менделас Дракен Ордън

Ейвран се отдалечаваше от лагера. Беше объркана. Усещаше силна тревога, която нарастваше с всяка минута. Съпруга на сенките беше по следите им и тя беше сигурна, че няма да ги остави на спокойствие.

Подозираше, че ги чака да се върнат горе в пещерата. Най-вероятно щеше да изкопае дупка някъде в тунела и да се зарови, оставяйки само едно-две сетивни пипалца над земята.

Предвид репутацията му на ловец Ейвран се съмняваше, че дори Габорн би могъл вечно да му се изплъзва.

Единствената им надежда беше да намерят друг тунел на халите, който да ги отведе дълбоко към развъдниците. Но изгледите да се случи това бяха твърде крехки. Майстора на пътя никога не беше попадал в тази шахта и Ейвран не можеше да се ориентира. Едничката й надежда беше някъде по-надолу по древното речно корито да открие мирис, който да й посочи посоката.

Вървя известно време единствено в компанията на тревогите си. Спускаха се все по-надълбоко в подземния свят. Въздухът беше топъл и тежък. От топлината по стените се появи „кралска корона“ — яркожълта гъба, която израстваше бавно от едно централно ядро, което постепенно повяхваше, като се разширяваше в концентрични вълни към периферията и образуваше златист ореол. Ейвран дочу странен далечен шум.

Спря. Приличаше на гърленото мъркане на голяма котка.

„Нима е възможно тук да има котки?“, изненада се тя. Но нали имаше слепоци, пещерни раци и всевъзможни животни, които живееха над земята. Не изглеждаше съвсем невъзможно да има и котки.

Какви ли не странни неща имаше в подземния свят. Но нито една от халите, от които беше яла, не беше виждала котка.

Ейвран приближи предпазливо завоя и надникна. Няколко пещерни гущери, които приличаха на охранени тритони, клечаха до малко езеро и шумно се надпяваха, сякаш се състезаваха за награда.

Пастира знаеше за тези гущери. Изкопаваха дупки и живееха в рохкавата тиня. Излъчваха едва доловим, безвкусен мирис. Но въпреки обширните знания на Пастира той никога не беше чувал песните им.

Ейвран пристъпи към тях. Гущерите извърнаха безоките си глави към нея и наскачаха в езерото.

Малко по-нататък старото речно корито свършваше. Стотици тесни тунелчета, подобни на вълчи свърталища, изпъстряха като решето каменната стена — издълбани в крехкия камък леговища на скални пълзачи, които приличаха на гигантски стоноги. От постоянното ровене на пълзачите скалата беше поддала и покривът беше рухнал.

Ейвран си даде сметка, че единственият начин за измъкване е през дупките. Но преминаването през тях криеше рискове. Скалните пълзачи стигаха на дължина до петдесет стъпки, а бяха и месоядни.

Тунелите на пълзачите стигаха на дължина няколко мили. „Трябва да намеря проход“ — помисли си Ейвран. Представи си колко горд би бил с нея Габорн, когато научи, че е открила път.

Приближи разтреперана най-близката дупка и помириса вътре. Нищо. Миришеше само на камъни и папрат. Никакъв пълзач не се беше вмъквал тук от векове.

В третата дупка усети мускусния аромат на яйца на пълзач и моментално се отдалечи. При дванайсетата най-после откри, каквото търсеше — смътния мирис на друг въздух, който подухваше от вътрешността. Дупката или отвеждаше до тунел на хали, или беше проход към друга пещера.

Ейвран се поколеба. Огледа входа. Тя можеше да се пъхне вътре, но можеха ли Габорн и останалите?

„Да — реши накрая. — С малко усилия.“

Надигна се на пръсти и надникна навътре. Проходът беше достатъчно широк, за да пропълзи в него без затруднения.

„Което означава, че пълзачът, който го е прокопал, е достатъчно голям, за да ме нагълта цялата. Не бива да влизам. Габорн ще побеснее.“

Но Габорн чакаше да се сготви рибата. Ами ако халите бяха по петите му? Нали щеше да потърси възможност за бързо бягство. Нали разчиташе тя да бъде водач.

„Трябва да го направя — каза си Ейвран. — Ако разузная прохода, ще спестя ценно време.“

— Ейвран? — извика Габорн откъм входа на тунела. — Чакай!

Тя спря с разтуптяно сърце. Обърна се и погледна назад. По отражението на светлината по стените разбра, че Габорн се приближава.

После той изскочи иззад завоя, видя я и попита:

— Какво правиш?

— Просто оглеждам — обясни тя. — Навътре има пещера. Търся пътека до нея.

— Опасно е.

Върху лицето му ясно се четеше тревога.

— Това е единственият ни изход — настоя тя.

Габорн огледа пътя, по който бяха дошли. Далечният тътен на настъпващите през подземния свят хали отекваше като тих грохот. Той облиза устните си и поклати глава.

— Съгласен съм. Но усещам опасност пред нас. Не… не смърт. Но се боя, че ако тръгнем натам…

— Какво?

— Не знам. Може би аз трябва да водя. — Той огледа дупката и отстъпи назад. — Не. Земята предупреждава, че не мога да тръгна нататък, нито пък Йоме.

— Значи трябва да отида аз — каза Ейвран. — Не може да е толкова опасно. Усещам свеж въздух. Тунелът би трябвало да има изход.

Габорн се втренчи навътре, сякаш търсеше някаква скрита опасност, след което кимна. Едва-едва.

— Да — прошепна той. — Този е пътят.

— В такъв случай нека тръгна първо аз.

— Чакай — спря я с ръка Габорн. — Рибата сигурно е почти готова. Ще хапнем и ще се върнем тук.

Ейвран знаеше, че Габорн нарочно протака. В погледа му се четеше тревога.

 

 

След като се наядоха набързо, през което време потъналият в размисъл Габорн не престана да оглежда далечината, Ейвран усети готовност да атакува прохода.

С Габорн и Йоме зад гърба й се пъхна в тесния тунел. Подът беше покрит с черна лепкава материя, която пълзачите отделяха като секрет, с който смазваха проходите. Халите харесваха вкуса й.

— Тук няма причини за безпокойство — съобщи Ейвран на Габорн.

— Може би. Но винаги са възможни изненади. Усещам опасност. Може да е нещо незначително. Не забравяй, че не си хала. Един бръмбар може да е нищожен за една хала, но да е фатален за теб.

— Ще внимавам — обеща Ейвран.

И пое навътре. Габорн се нуждаеше от нейната помощ.

Запромъква се бързо през тунела, ослушвайки се за стърженето, което издаваха пълзачите при проникването си през скалите.

Стигна изхода само след няколкостотин крачки и подаде глава навън.

Видя обширна пещера. Отново видя и речното корито, но всичко беше различно. Тук камъкът беше червен и, както изглеждаше, мек, защото реката се разширяваше като ветрило. Таванът, рухвал многократно през вековете, се извисяваше на двеста стъпки над главата й. От пода като някаква замръзнала гора се издигаха сталагмити, а сталактитите надвисваха като гигантски зъби.

От двете страни на пътеката растяха коренаци — растения с корени, които кръстосваха пода на пещерата. Гигантски луковици се поклащаха тромаво като търбуси в центъра на тази плетеница. Но Ейвран знаеше, че само да докосне с крак някой от корените, търбусите ще се натъркалят около нея и ще се опитат да я погълнат.

Приведе се ниско до земята и помириса въздуха. После направи една-две крачки.

Усети едва доловима миризма на хала. Помириса думата: „Чакай“. Можеше да е изкрещяна преди сто години команда или пък нещо прошепнато съвсем наскоро. Не можеше да отгатне.

— Габорн — викна Ейвран. — Излязох от тунела. Ела.

Не смееше да продължи по-нататък без Габорн.

„Но ако тук е имало хали — помисли тя, — тази пещера би трябвало да извежда до главен тунел. И ако го намеря, ако открия знаци на мирис, мога да разбера как да стигна до Леговището на костите.“

Огледа внимателно коренака, за да се убеди, че краката й не са близо до някой от сивите корени, готови да се увият като змии около глезените й.

Сталагмитните колони пред нея пробождаха въздуха от двете й страни, а над дълбока пропаст се извиваше арката на естествен каменен мост. Долу в ниското се чуваше грохотът на преминаваща през клисура вода.

Неочаквано някакъв камък се срути и я удари по гърба. Тя погледна нагоре и изкрещя при вида на връхлитащото огромно чудовище. Опита се да отскочи, но огромната му лапа се стовари отгоре й и я сграбчи.

— Хала! — изкрещя Ейвран.

Тя се заизвива между ноктите; опитваше се да се измъкне и да се втурне към спасителния тунел. Едно от коренищата, събудено от борбата, шибна като камшик и се уви около крака й. Тя се просна на земята. Наподобяващият търбух семенник на коренака се извъртя към нея и зейна — раздели се на четири части и разкри странна беззъба уста, обрасла с влакнеста четина. Понечи да я налапа, но не успя.

Халата дръпна с все сила и разкъса коренака, който се беше увил около крака й. Ейвран се опита да стъпи на краката си, но беше твърде късно. Халата я вдигна в лапата си и я стисна.

Ейвран се изви, мъчеше се да си поеме въздух. Дори с всичките й дарове, силата й не можеше да се мери с тази на халата. Тя я стискаше в желязната си хватка и я мяташе насам-натам. После прескочи коренаците и се понесе по каменния мост.

— Габорн! — извика Ейвран. — Помощ!

Успя да погледне назад. Габорн тъкмо се измъкваше от прохода и се изправяше срещу коренака. Той размахваше крайници като разгневени змии, търбусите търсеха слепешката да налапат нещо. Габорн не можеше да стигне до нея!

Ейвран заблъска юмрука на халата. В отговор тя я разтресе толкова силно, че едва не откърши главата й.

Ейвран усети миризмата й. Познаваше тази хала. „Как успя да ме намери? — изуми се тя. — Как стигна дотук толкова светкавично?“

Замаяна, Ейвран се опита да поеме въздух. Съпруга на сенките я отнасяше в мрака.